Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Scalp Hunters (A Romance of Northern Mexico), 1851 (Обществено достояние)
- Превод от английски
- Александър Паскалев, 1991 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,1 (× 10 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- hammster (2008)
Издание:
Майн Рид. Ловци на скалпове
Второ осъвременено издание
Превод: Александър Паскалев, 1991
Художник на корицата: Григор Ангелов, 1991
с/о Jusautor, Sofia
Издателство Абагар-МК/90, София, 1991
Печатница Балканпрес
История
- — Добавяне
Глава VI
БОРБАТА НА ВЕЛИКОДУШИЕТО
Когато Хенрих дойде в съзнание, видя, че лежи на легло, очите му машинално започнаха да следят завесите. По тях виждаше сцени от средните векове — рицари с ризници и шлемове яздеха на коне, биеха се и чупеха копията си, имаше и мъртви, и ранени, благородни дами, облечени в изпъстрени с гербове костюми, яздеха фламандски коне и държаха в ръцете си соколи, след тях вървяха млади пажове, които водеха кучета от несъществуващи вече породи.
Хенрих гледаше тези фигури с детинско възхищение. Малко по малко започна да се окопитва. Главата и паметта му започнаха да работят, но като при всеки болен действителното с недействителното се смесваха в твърде чудновати образи.
Уморен, той пак заспа и като се събуди, мислите му бяха вече малко по-ясни. Чу музика в стаята, но не я приписа вече на оръженосците, които бяха нарисувани с ловджийски рогове на устата. Вслуша се и чу два женски гласа, които пееха френска песен, акомпанирани на испанска арфа. Мелодията беше много приятна. Сега по-ясно осъзна последните събития. Той е далеч от Франция, но пак се наслаждава на звуците на родните песни.
Изви главата си на другата страна. Завесата на леглото беше вдигната. Лежеше в голяма стая, красиво, но безредно мебелирана. В нея имаше и хора — едни стояха, други седяха, а някои лежаха, всички изглеждаха заети с нещо. Видя 6 или 8 фигури, но очите му го лъжеха — те виждаха предметите двойни, защото бяха много отслабнали.
Затвори очите си, отвори ги пак и се помъчи да съсредоточи вниманието си на околните предмети. Тогава видя само трима души — един мъж и две жени.
Близо до кревата му седеше на нисък диван една дама на около 40 години. Арфата, чиито звуци чу, стоеше пред нея. Тя продължаваше да изтръгва от нея мелодични тонове. Жената е била навярно много красива на младини. Чертите на лицето й изразяваха благородство и напомняха за някаква силна вътрешна тъга. Повече от грижи, отколкото от старост, челото й беше силно набръчкано под разкошните й руси коси. Без съмнение тя беше французойка. Народността й се отразяваше във всяко нейно грациозно движение, в простотата и вкуса на тоалета й.
Недалеч от нея, до масата, която беше в средата на стаята, седеше мъж на около 50 години. Не беше трудно да се познае и неговата народност. Широкото чело, розовите бузи, изпъкналата брада, сините очи и островърхата шапчица показваха, че е немец. Изразът на лицето му не показваше особен интелект. Той принадлежеше очевидно към тези хора, които много знаят, но нямат производителен ум. Те са подвижни енциклопедии, при тях паметта играе главна роля. Такива се срещат твърде често между немците. Умеят да класифицират нещата — това бе и неговото най-голямо удоволствие. Работеше неуморно. На масата и по дъските лежаха купове растения, които грижливо нареждаше между листата на своя албум за хербарий.
До него стоеше прелестно младо момиче. Хенрих не си сваляше очите от това мило очарователно същество. Лесно беше да се познае, че е дъщеря на старата дама. И двете имаха еднакво красиви черти, еднакъв гръцки профил. Момичето се видя на болния така чудно красиво, че той смяташе околните неща в стаята за сън.
В това време чу ботаника да говори на френски със силен немски акцент:
— Колко ще ви бъда благодарен, госпожо, ако изсвирите Марсилезата.
— Сега, докторе. Мила Зоя, вземи си мандолината.
Младата девойка, която досега следеше внимателно работата на ботаника, стана, свали от стената един инструмент, приличащ на китара, и седна до майка си. От двата инструмента зазвуча Марсилезата. Мъжът си остави работата и слушаше с наслада. При всяко повторение на героичния припев добрякът тропваше с крака и пляскаше с ръце.
Хенрих се убеди, че всичко това не е сън. Той се питаше къде се намира и погледът му се луташе из стаята, дирейки отговор на този въпрос. Веднага позна кучето си Алп, което лежеше до кревата на килима, и тихичко го повика:
— Алп! Алп!
— Мамо, мамо, слушай, болният проговори! — каза момичето уплашено.
Кучето скочи и се изправи до кревата. То триеше муцуна в господаря си и весело скимтеше. Хенрих нежно го галеше.
— Вижте, мамо, той позна кучето си, вече е в съзнание.
Дамата бързо стана и отиде при кревата. Немецът също се надигна и улови болния за ръката.
— Сега е много по-добре — каза дамата, — вижте, погледът му е ясен и спокоен.
— Да — потвърди докторът.
— Къде съм? — попита младежът. — Бъдете добри и ми кажете.
— Не се безпокойте и не се вълнувайте — каза докторът. — Вие бяхте много болен, сега се намирате при приятели — това е, което трябва да знаете. Скоро ще оздравеете. Навярно ви събуди музиката?
— Тя беше толкова приятна — каза Хенрих.
— Не ме ли ласкаете? — попита засмяно дамата.
— Госпожо, вие ми дадохте възможност да чуя една родна песен, която заедно с мадмоазел Зоя изпълнихте много добре.
— Той знае името ми! — извика момичето с наивно учудване.
— По-добре е да оставим на мира господина. Шумът…
— О, не, госпожо, моля ви, изсвирете още нещо, извинете нескромната ми молба.
— Но изпълнете желанието му! Това не вреди на пациента ми, който твърде много говори за първи път — добродушно каза докторът.
Майката и дъщерята взеха инструментите и макар Хенрих да ги слушаше с възхищение, музиката го приспа.
Сънят му трая, докато продължи музиката. Хенрих чу, че се отвори вратата. Чу също и някакви нежни думи, които обикновено произнасят, когато се върнат близки хора от далечен път. Той разбра думите „Мила Зоя“, казани с мъжки глас. След това не можеше вече да следи разговорите, защото всички излязоха. След малко се чуха стъпки в съседната стая, придружени от звънтене на шпори. Тези стъпки отекваха все по-ясно и спряха до кревата. Младежът отвори очи. Пред него стоеше Сегин — ловецът на скалпове.
Щом го видя, болният разбра, че това е неговият спасител. Хенрих си спомни, че образът на Сегин се носеше смътно из болния му мозък. Но новодошлият не искаше да му се представи като негов спасител, затова го попита:
— Сега по-добре ли сте, господин Халер? Казаха ми, че скоро съвсем ще оздравеете. Позволете ми да ви поздравя с излекуването, което прави чест на нашия другар доктор Рихтер.
Тези думи той произнесе с кръстосани на гърдите си ръце.
— Нали на вас дължа живота си, господин Сегин? — попита Хенрих.
— Да — засмяно отговори ловецът на скалпове, — но аз само ви върнах дълга си. Спомняте ли си, че и вие рискувахте живота си за мене на бала в Санта Фе, така че нищо не ми дължите.
Хенрих беше силно впечатлен от деликатността, с която Сегин снемаше благодарността от себе си. Преди няколко дена с отвращение беше отхвърлил ръката на този човек. А той е мъж на една прекрасна и добра жена, баща на прелестна девойка, приличаща на небесен ангел… Младежът забрави злодействата, които се приписваха на влезлия, и страхливо проговори:
— Простете и дайте да ви стисна ръката.
И той горещо стисна подадената му ръка.
— Няма какво да ви прощавам — с достойнство каза Сегин. — Аз уважавам чувствата, които ви накараха да ми откажете ръката си… Нека не ви учудват думите ми. Вие постъпихте така, както трябваше, основавайки се на разните слухове, носещи се за мен. Когато ме опознаете много по-добре, не само ще извините постъпките ми, но даже ще ги оправдаете. Но стига толкова. Аз дойдох да ви помоля да не говорите тук за онова, което сте чули за мен. Нищо не трябва да нарушава душевното спокойствие на скъпите ми същества, за които аз съм само мъж и баща.
Той въздъхна тежко и погледна към входната врата. Хенрих повторно му стисна ръката, обеща да мълчи и като видя, че този разговор е неприятен за домакина, заговори за друго.
— Как попаднах тук? По всяка вероятност това е вашата къща. Как ме намерихте?
— В ужасно положение. Аз не мога да припиша спасението ви на себе си, него вие дължите на вашия кон.
— О, верният ми Моро! Нима той загина, за да спаси господаря си?
— Конят ви е тук. Вярвам, че ще останете доволен, като го видите. Мулето ви пасе в близката ливада, а багажът ви лежи тук в ъгъла.
— А…
— Вие искате да питате за Годе? — прекъсна го Сегин. — Не се безпокойте. В тази минута той не е тук. Аз го изпратих с добра охрана и опитни водачи да занесе писмо до всички станции, където ще спира керванът ви на връщане от Чиуауа. В писмата съобщавам на Севрен за случилото се с вас. Братовчед ви няма да се безпокои, като знае, че сте в моя дом.
— Как да ви изкажа моите благодарности за тези добрини!… Вие спасихте и Годе! Помислихте и за Севрен! Конят и кучето ми са също тук. Какво стана с мен в тази ужасна Долина на смъртта, която за малко щеше да оправдае върху мен своето название? В какво положение ме намерихте?
— Намериха ви на няколко мили оттук на една скала, която се издигаше над реката Дел Норте. Вие висяхте над пропастта на едно въже, с което бе привързано тялото ви. Единият край на въжето беше привързан за седлото, а вашият Моро, опрян на предните си крака, държеше цялата тежест на тялото ви с шията си.
— Добрият Моро! Какво ужасно положение!
— Наистина ужасно, защото ако паднехте, бихте прелетели стотици метри надолу, преди да се разбиете в долните скали.
— Аз навярно съм се хлъзнал, като съм търсел пътя към водата.
— Вие се дърпахте надолу в празното пространство. Ако не бяхме ви удържали, бихте повторили своя опит. Когато ви измъкнахме от пропастта, се теглехте пак към нея, защото виждахте водата под краката си, но не съзнавахте голямата опасност. Силната жажда причинява разстройство на умствените способности.
— Аз си спомням тези неща като насън.
— И не се мъчете даже да си го спомняте. Ето, докторът ми прави знаци, че много говорите. Аз дойдох, защото трябваше да ви кажа само две думи, иначе не бих нарушил спокойствието ви. Тази вечер заминавам и ще се върна след десет дни. Желая ви бързо оздравяване. Бъдете тук като у дома си и останете, докато си върнат другарите ви от Чиуауа. Вярвам, че като получат писмото ми, ще спрат на бивак някъде наблизо и тогава ще можете да се присъедините към тях напълно оздравял. Забавянето ви в тази пустиня може да не ви се струва особено приятно, но домашните ми ще имат грижата да ви развличат. Имам доста добра библиотека. Ще ви разсейват и с музика, а доктор Рихтер е човек, който ще съумее да ви отговори на всеки въпрос. С една дума, няма да се разкайвам, че ви оставям тук. Помнете, че всеки хазаин е отговорен за благополучието на тези, които живеят у него.
— Почакайте, моля ви се. Вие искахте в Санта Фе да купите моя кон…
— Да, но причината, която ме караше да го искам така настоятелно, не съществува вече. Това ще ви обясня друг път.
— Вземете Моро, моля ви. Аз ще си намеря друг кон, който да го замести.
— Не! След услугите, които ви направи Моро, не трябва да се разделяте. Аз разбирам колко сте му задължен.
— Но вие заминавате тази нощ, господин Сегин, и навярно ви предстои дълъг път. Вземете Моро поне сега. В противен случай ще помисля, че не искате да ми простите… въпреки че се разкаях.
— Нека бъде както искате. Моят кон е уморен, а аз трябва да пътувам надалече. И така — сбогом и не ме забравяйте.
Хенрих остана сам. Той започна да се ослушва. След половин час се чу цвиленето на Моро, а след това се мярна и сянката на конника.
Сегин отпътува, може би за кървава разправа. Дълго време още младежът мисли за този чуден човек. Двете прекрасни същества, майката и дъщерята, влязоха и прекъснаха мрачните му разсъждения.
Той не забеляза как минаваше времето. Много скоро започна да ходи, силите му се възвърнаха с такава бързина, че и самият доктор се чудеше. Първата грижа на оздравелия беше да обръсне брадата си, която по негово мнение го обезобразявала, и да подстриже мустаците си. Беше много доволен, че багажът му е до него, така че можеше да се облече прилично, вместо да ходи с грубия ловджийски костюм.
Започна да прави хиляди услуги на дамите в замяна на тези, които му оказваха те при боледуването. Така заякваше не само телесно, но и душевно. Насладата, която изпитваше тук, в домашния кръг, обясняваше с това, че наскоро се беше лишил от близките си.
— Моята майка — каза той на госпожа Сегин, — беше също така добра и кротка, както и вие. Тя често ми правеше забележки за някои непредпазливости, като твърде ранните разходки или дългото четене. Аз съм така силно впечатлен от майчините ви грижи, че едва сдържам желанието си да ви прегърна и разцелувам като истинска майка.
— Моята сестра Алиса — казваше той на Зоя, — беше също така весела и хубава като вас.
В отговор на това девойката отговори засмяно:
— Смятате ли, че аз съм хубава?… Мамо, нима това е истина? — и тя се изчерви, продължавайки още да се смее.
Хенрих нито за минута не се отделяше от тях. Той много по-охотно се занимаваше с тяхната музика, отколкото с ботаниката на доктора, добродушието и простодушието на когото много му допадаха.
Къщата на Сегин беше разположена сред обширно оградено място, което стигаше до реката. Тази ограда опасваше ливадата и градината. Тя бе много висока. На върха й растеше жив плет от кактуси, чиито бодли образуваха непроницаема стена. Можеше да се влезе само през тежката врата, която беше винаги заключена. Градината беше великолепна. В нея растяха много чуждестранни дървета, клоните на които се преплитаха гъсто и й придаваха див горски характер. А цветарникът, който беше гордост и занимавка на Зоя, беше препълнен с цветя, чийто аромат проникваше чак в стаите.
Откъм реката градината беше много добре защитена от стръмен бряг и дълбока вода. Гъсти редове от кестенови дървета растяха по брега, а под сянката им стояха няколко зелени скамейки в испански стил. Само от тази страна погледът можеше да излиза извън пределите на оградата. Изгледът беше чудесен и се простираше на няколко мили по течението на Дел Норте. На другия бряг нямаше нито жилища, нито обработени полета. Цялото пространство беше покрито с кестенови дървета. На юг, в края на хоризонта, се издигаше като стрела черквата на Ел Пазо Дел Норте. На запад се издигаха острите върхове на Скалистите планини и на слабо изследваните Орегонски височини, чиито езера със своите приливи и отливи всяват у ловеца суеверен страх. Далеч на изток се издигаше двойната редица на богатите със злато Мимоарски планини, където рядко проникват и най-смелите ловци. Там бе родината на смелите апахи и навахи.
Почти всеки ден Хенрих правеше сутрешни разходки с дамите и доктора извън оградата. От ден на ден те ставаха все по-близки. Той осъзна, че обществото на търговците не го утешаваше, а само го развличаше. Сърцето му, което така дълго страда от самота, сега се радваше на мирния семеен живот. Обичаше да получава заповеди от госпожа Сегин, все едно бе родната му майка. Обсипваше я с любезности и едва ли не я обожаваше. А към Зоя ставаше от ден на ден по-сдържан, но винаги, когато докторът напомняше за скорошното пристигане на кервана и следователно за неговото неизбежно отпътуване, сърцето му се свиваше.
Вечер прекарваха в мирни и весели беседи. Дамите даваха малки концерти. А по молба на Зоя Хенрих трябваше една вечер да нарисува нещо в нейния албум. Забелязваше се обаче една особеност — всички женски глави, които рисуваше, си приличаха.
Когато Зоя запита художника за това, той започна да й се извинява. А когато повикаха майката и докторът да се произнесат, те казаха.
— Всичките приличат на вас, мила Зоя.
Госпожа Сегин премълча. Тази вечер тя излезе с дъщеря си по-рано от трапезарията, а младежът мисли цяла нощ. На другия ден имаше дълъг разговор с майката, но на всички негови настоявания тя отговаряше:
— Почакайте да се върне мъжът ми, ако той ви намери за достоен съпруг на Зоя, аз ще бъда много щастлива да ви стана истинска майка.