Волтер
Човекът с четиридесетте екю (15)

ГЛАВА XV
ЗА ЕДНА ХУБАВА ВЕЧЕРЯ В ДОМА НА ГОСПОДИН АНДРЕ

Вчера вечеряхме заедно с един доктор от Сорбоната, с господин Пинто, прочут евреин, с капелана на реформисткия параклис на Батавския посланик, със секретаря на принц Галицин, който е от източноправославно вероизповедание, с един швейцарски капитан-калвинист, двама философи и три умни дами.

Вечерята трая много дълго и все пак не спорихме по религиозни въпроси, сякаш никой от сътрапезниците никога не е имал някаква религия. Трябва да признаем, че наистина сме станали цивилизовани — дотолкова се страхувахме да огорчим братята си по време на вечеря. Не така се държат обаче бившият учител Коже, бившият йезуит Нонот, бившият йезуит Патуийе и бившият йезуит Роталие, както и всички животни от този вид. В една брошура от две страници тези нехранимайковци казват повече глупости, отколкото в най-добрата парижка компания могат да се чуят приятни и поучителни неща през една четиричасова вечеря. И най-странното е, че те не биха посмели да кажат никому в лицето това, което имат безочието да отпечатат.

Най-напред разговорът се въртеше около една шега в „Персийски писма“^[1] подобно на няколко други сериозни личности авторът казва, че светът не само върви все по-зле и по-зле, но че и с всеки изминал ден се обезлюдява все повече, така че, ако в пословицата „Колкото повече луди се съберат, толкова повече смях пада“ има някаква истина, смехът скоро ще бъде прогонен от земята. Докторът от Сорбоната ни уверяваше, че действително светът се е смалил дотолкова, че почти нищо не е останало от него. Той цитираше отец Пето^[2], който доказваше, че за по-малко от триста години само един от синовете на Ной (не знам дали беше Сем или Яфет) е създал поколение, което достигнало шестстотин двадесет и три милиарда шестстотин и дванадесет милиона триста и петдесет и осем хиляди верующи, и това било в двеста осемдесет и пета година след световния потоп.

Господин Андре запита защо по времето на Филип Хубави^[3], тоест около триста години след Юг Капе^[4], не е имало шестстотин двадесет и три милиарда князе от тази династия.

— Защото вярата е отслабнала — рече докторът от Сорбоната.

Говори се много за Тива със стоте врати, от които излизали един милион войници с двадесет хиляди колесници.

— Посмалете, посмалете — казваше господин Андре. — Откакто се залових да чета, почна да ми се струва, че същият гений, който е написал Гаргантюа, е писал някога и всички истории.

— Но най-после — обади се един от сътрапезниците — ще признаете, че Тива, Мемфис, Вавилон, Ниневия, Троя, Селевкия са били големи градове и те вече не съществуват.

— Това е вярно — отговори секретарят на принц Галицин, — но Москва, Константинопол, Лондон, Париж, Амстердам, Лион, които са нещо повече от Троя, не са съществували по онова време и на мястото на всички градове във Франция, Германия, Испания и Северна Европа тогава е било пустош.

Швейцарският капитан, един много образован човек, потвърди, че когато прадедите на днешните швейцарци решили да напуснат планините и пропастите си и, както му е редът, да завладеят една по-приятна страна, Цезар, който със собствените си очи следял преброяването на тези преселници, установил, че техният брой възлиза на триста шестдесет и осем хиляди, като се броят и старците, и децата, и жените. Днес само кантонът Берн има толкова жители, а той не представлява дори половината от Швейцария.

— Мога да ви уверя — рече той, — че тринадесетте кантона имат над седемстотин и двадесет хиляди души, ако се броят и онези швейцарци, които служат или търгуват в чужди страни. А сега, господа учени, правете сметки и създавайте теории, колкото си искате — и едните, и другите ще бъдат еднакво погрешни.

След това се разисква въпросът дали римските граждани по времето на цезарите са били по-богати, отколкото парижките граждани по времето на господин Силует^[5].

— А, това ме засяга много — рече господин Андре. — Дълго време съм бил „човекът с четиридесетте екю“ и вярвам, че римските граждани са имали повече от това. Тези знаменити разбойници са ограбили най-хубавите страни на Азия, Африка и Европа и са живеели великолепно от плодовете на своите грабежи. Но все пак е имало и дрипльовци в Рим. Убеден съм, че сред победителите на света е имало хора, които са получавали само четиридесет екю рента като мен.

— Знаете ли — каза му един учен от Академията по история и археология, — че за всяка вечеря, която е давал в Аполоновата зала, Лукул^[6] е изразходвал сума, равна на тридесет и девет хиляди триста седемдесет и две ливри и тринадесет су днешни пари, но че Атик^[7], знаменитият епикуреец Атик, не харчел месечно за храна повече от двеста тридесет и пет туренски ливри.

— Ако това е така — казах аз, — той е достоен да стане председател на братството на скъперниците, което неотдавна е било основано в Италия. И аз като вас прочетох във Флор^[8] този невероятен анекдот, но очевидно Флор никога не е вечерял в дома на Атик или пък неговият текст е бил изопачен от копистите, както толкова много други стари текстове. Флор никога няма да ме накара да повярвам, че приятелят на Цезар, Помпей, Цицерон и Марк Антоний, които често са вечеряли в дома му, е можел да преживява с по-малко от десет луидора на месец. „И ето, тъкмо така се пише историята.“

Вземайки думата, мадам Андре каза на учения, че ако е готов да поеме издръжката на трапезата й с десет пъти по-голяма сума, това ще й достави голямо удоволствие.

Убеден съм, че тази вечеря у господин Андре струваше колкото разноските на Атик за един месец, а дамите много се съмняваха, че римските вечери са били по-приятни от парижките. Разговорът беше твърде весел, макар и малко прекалено учен. Не се говори нито за новите моди, нито за смешните страни на живота, нито за скандалните злободневни истории.

Въпросът за лукса бе обсъден основно. Някой попита дали луксът е бил причина да пропадне Римската империя; доказано бе, че двете империи, и Западната, и Източната, са рухнали единствено поради споровете и калугерите. И действително, когато Аларих^[9] превзел Рим, гражданите са били заети само с богословски спорове, а когато Мохамед II превзел Константинопол, монасите са защитавали много повече вечността на светлината на Табор^[10], която виждали на пъпа си, отколкото града срещу турците.

Един от нашите учени направи едно разсъждение, което ме порази дълбоко.

— Двете велики империи — каза той — са унищожени, а произведенията на Вергилий, Хораций и Овидий съществуват и до днес.

От века на Август компанията лесно премина към века на Луи XIV. Една дама запита защо, като сме толкова умни днес, не се създават гениални произведения.

Господин Андре отговори, че е така, защото такива произведения са били създадени през миналия век. Тази мисъл беше остроумна и все пак вярна; тя беше доразвита. След това всички се нахвърлиха здраво срещу един шотландец^[11], комуто бе хрумнало да дава правила за добър вкус и да критикува най-възхитителните места у Расин, без да знае френски. Още по-строго осъдиха един италианец на име Денина^[12], който очернил „Духът на законите“^[13], без да разбере нещо от книгата и главно защото порицал това, което харесваме най-много в това произведение.

Това ни накара да си спомним за превзетото презрение, което Боало^[14] проявявал към Тасо^[15]. Някой от сътрапезниците изказа мнение, че въпреки известни свои слабости Тасо стои толкова над Омир, колкото Монтескьо със своите още по-големи слабости — над празнословията на Гроциус^[16]. Всички се обявиха против тези недобросъвестни критики, продиктувани от национална омраза и предразсъдъци. Към сеньор Денина се отнесоха така, както той заслужаваше, тоест както умните хора се отнасят към ограничените и самодоволни всезнайковци.

С голяма проницателност бе изтъкнато, че повечето от литературните произведения на нашия век, както и разговорите ни, имат за предмет изследването на шедьоврите на миналия век. Нашата заслуга се състои в това, че обсъждаме техните достойнства. Ние сме като обезнаследени деца, които пресмятат богатството на бащите си. Всички признаха, че философията е направила голям напредък, но че езикът и стилът са малко развалени.

Съдбата на всички разговори е да скачат от една тема на друга. Всички тези любопитни неща, научни въпроси и спорове върху художествения вкус скоро отстъпиха пред зрелището, което руската императрица и полският крал^[17] дават на света. Те повдигнаха смазаното човечество и установиха свобода на вероизповеданията върху част от земята, много по-обширна, отколкото някога е била Римската империя. Ползата, която те принесоха на човешкия род, този пример за толкова течения, които се смятат за политични, бяха поздравени както подобава. Пихме за здравето на императрицата, на краля-философ и на владиката-философ и пожелахме мнозина да последват примера им. Дори докторът от Сорбоната се възхищаваше от тях, защото има и някои свестни хора в Сорбоната, както някога е имало умни хора между беотийците.

Руският секретар ни учуди с разказа си за всички онези големи начинания, които се предприемат в Русия. Някой попита защо хората предпочитат да четат историята на Карл XII, който през целия си живот само е рушил, отколкото историята на Петър Велики, който е прекарал живота си в творчески дела. Ние заключихме, че слабостта и лекомислието са причина за това предпочитание, че Карл XII е бил северният Дон Кихот, а Петър е бил северният Солон, че повърхностните умове предпочитат безразсъдния героизъм пред мъдрите възгледи на един законодател, че подробностите, отнасящи се до основаването на един град, им харесват по-малко от смелостта на един човек, който излиза на бой с десет хиляди турци, следван само от слугите си, и че най-после повечето читатели предпочитат да се забавляват, отколкото да се просвещават. На това се дължи, че срещу сто жени, които четат „Хиляда и една нощ“, само една ще прочете две глави от Лок.

За какво ли не се говори на тази вечеря, за която дълго ще си спомням! Най-после трябваше да се каже някоя дума и за актьорите и актрисите, вечен предмет на разговор на вечерите във Версай и Париж. Компанията се съгласи, че добър декламатор се среща така рядко, както и добър поет. Вечерята завърши с една много хубава песен, която един от сътрапезниците съчини в чест на дамите. Колкото до мен, признавам, че Платоновият симпозиум не би ми доставил по-голямо удоволствие от вечерята на господин и госпожа Андре.

Нашите контета и модни госпожици сигурно биха се отегчавали на такава вечеря; те твърдят, че са интересно общество, но нито господин Андре, нито аз никога не вечеряме в това добро общество.