Волтер
Човекът с четиридесетте екю (11)

ГЛАВА XI
ЗА СИФИЛИСА

Човекът с четиридесетте екю живееше в една малка околия, където от сто и петдесет години не бяха оставяли войници на гарнизон. В това затънтено кътче на земята нравите бяха останали чисти като въздуха, който го заобикаля. Хората не знаеха, че другаде любовта може да бъде заразена с гибелна отрова, че цели поколения могат да бъдат нападнати в зародиша си и че природата, противоречейки си сама на себе си, може да превърне нежността в ужас и насладата в погнуса. Хората се отдаваха на любовта със сигурността на невинни души. Дойде войска и всичко се промени.

Двама лейтенанти, полковият свещеник, един ефрейтор и един новобранец, който наскоро бе излязъл от семинарията, бяха достатъчни, за да заразят дванадесет села за по-малко от три месеца. Две братовчедки на човека с четиридесетте екю се видяха покрити с твърди пъпки, хубавите им коси окапаха, гласът им стана дрезгав, клепачите на втренчените им и угаснали очи станаха пепеляви и вече не се затваряха, за да дадат почивка на разкапаните им крайници, разяждани от скритата зараза, като крайниците на арабина Йов, макар че той никога не е страдал от тази болест.

Главният лекар на полка, човек с голяма опитност, беше принуден да поиска от двореца помощници, за да излекува всички момичета в този край. Министърът на войната, винаги склонен да облекчи съдбата на прекрасния пол, изпрати цял набор калугери, които с една ръка разрушаваха това, което възстановяваха с другата.

По това време човекът с четиридесетте екю четеше философската история за „Кандид“, преведена от немски от доктор Ралф, в която се доказва, че очевидно всичко е добре и че е абсолютно невъзможно в най-добрия от възможните светове сифилисът, чумата, бъбречните камъни, пясъкът в пикочния мехур, скрофулите, Валанската камара и инквизицията да не влизат в състава на Вселената, на тази вселена, създадена единствено за човека, цар на животните, сътворен по образ и подобие на Бога, с когото както ясно се вижда, си приличат като две капки вода.

В истинската история за „Кандид“ той прочете, че знаменитият доктор Панглос загубил едно око и едно ухо, когато го лекували от тази болест.

— Уви — каза той, — нима и моите две братовчедки, бедните ми братовчедки, ще останат еднооки и едноухи?

— Не — отвърна му лекарят-утешител, — германците са непохватни, но ние лекуваме момичетата бързо, сигурно и приятно.

И действително двете хубави братовчедки се отърваха само с това, че главите им бяха подути като балон цели шест седмици, че загубиха половината си зъби и езиците им станаха половин стъпка дълги и накрая умряха от гръдобол след шест месеца.

По време на лекуването братовчедът и главният лекар разсъждаваха така:

— Възможно ли е, господине, природата да е свързала такива ужасни мъчения с едно тъй необходимо удоволствие, толкова позор с толкова слава, и да е по-опасно да направиш едно дете, отколкото да убиеш човек? Вярно ли е поне, че за наша утеха този бич намалявал по цялата земя и ставал все по-малко опасен от ден на ден?

— Напротив, той се разпространява все повече и повече в нашата християнска Европа; стигнал е до Сибир. Виждал съм повече от петдесет души да умират от тази болест, видях да умират от същата болест и един голям армейски генерал и един много мъдър министър. Малцина хора със слаби гърди издържат на болестта и на лекарствата. Едрата шарка и сифилисът, болести-посестрими, са се съюзили по-здраво и от калугерите, за да унищожат човешкия род.

— Още едно основание да разкалугерим калугерите — да ги върнем сред хората, за да помогнат да се облекчи злото, което двете посестрими нанасят. Кажете ми, моля ви се, страдат ли животните от сифилис?

— При тях няма нито сифилис, нито едра шарка, нито калугери.

— Трябва, значи, да признаем, че те са по-щастливи в по-разумни от нас в този най-добър от всички светове?

— Никога не съм се съмнявал в това. Те страдат от много по-малко болести от нас. Техният инстинкт е много по-сигурен от нашия разум. Те не се измъчват никога нито от миналото, нито от бъдещето.

— Вие сте бил лекар на един френски посланик в Турция. Има ли много болни от сифилис в Константинопол?

— Франките са донесли болестта в предградието Пера, където живеят. Познавах един калугер от ордена на капуцините, който беше разяден като Панглос. Но болестта не е още стигнала в самия град. Франките почти никога не преспиват там. В този огромен град почти няма улични момичета. Всеки богат човек си има робини черкезки, постоянно пазени, постоянно наблюдавани — тяхната красота е безопасна. Турците наричат сифилиса „християнска болест“ и това още повече усилва дълбокото презрение, което хранят към нашето богословие. Но за сметка на това те пък имат чумата, египетска болест, на която не обръщат много внимание и не си дори дават труд да вземат предпазни мерки срещу нея.

— По кое време смятате, че се е появил този бич в Европа?

— При завръщането на Христофор Колумб от първото му пътешествие сред невинните народи, които не са познавали нито скъперничеството, нито войната, тоест към 1494 година. Тези народи, прости и справедливи, са били жертва на болестта от незапомнени времена, така както проказата е върлувала сред арабите и евреите и чумата сред египтяните. Първият плод, който испанците донесли след завоеванието си на Новия свят, бил сифилисът. Той се разпространил по-бързо от мексиканското сребро, което влезе в обращение в Европа много по-късно. Причината за това е, че във всички градове тогава имало красиви публични домове, наречени б…., установени по заповед на владетелите, за да се опази честта на дамите. Испанците внесли отровата в тези привилегировани домове, където князете и владиците намирали необходимите им момичета. Отбелязано е, че в Констанц имало седемстотин и осемнадесет момичета, за да обслужват черковния събор, който така благочестиво осъдил на изгаряне Ян Хус и Йероним Пражки.

Това е достатъчно, за да се разбере с каква бързина се е разпространила болестта във всички страни. Първият благородник, който умрял от нея в 1499 година, бил светлейшият и преподобнейши владика и вицекрал на Унгария, когото Бартоломео Монтанагуа, прочут падуански лекар, не успял да излекува. Гуалтиери твърди, че владиката на Майнц, Бертолд фон Хенеберг, „нападнат от сифилис, предал Богу дух в 1504 година“. Знаем, че нашият крал Франсоа I е умрял от същата болест. Анри III я хванал във Венеция, но якобинският калугер Жак Кленган успял да спре развитието на болестта.

Парижкият парламент, винаги загрижен за общественото благо, бил първият, който издал закон срещу сифилиса през 1497 година. Законът забранявал на всички болни от сифилис да живеят в Париж под страх от смъртно наказание чрез обесване, но тъй като не било лесно да се докаже юридически на гражданите и гражданките, че са извършили това престъпление, този закон нямал по-голям успех от законите, издадени оттогава насам срещу употребата на средства за повръщане. Но въпреки парламента броят на виновните се увеличавал непрекъснато. Сигурно ако, вместо да ги бесят, бяха употребили заклинания срещу сифилитиците, днес тази болест щеше да е изчезнала от лицето на земята, но за жалост никой не се сетил за това средство.

— Вярно ли е това, което прочетох в „Кандид“, че когато в Европа две армии, от по тридесет хиляди души всяка, вървят една срещу друга с развети знамена, човек може да се хване на бас, че има по двадесет хиляди сифилитици от всяка страна?

— Съвършено вярно. Същото е положението със студентите в Сорбоната. Какво искате да правят младите бакалаври, които природата зове по-високо и по-силно от богословието? Мога да ви се закълна, че моите събратя и аз сме лекували, пропорционално взето, много повече млади свещеници, отколкото млади офицери.

— Няма ли никакъв начин да се изкорени тази зараза, която опустошава Европа. Вече се опитаха да отслабят отровата на едрата шарка, защо да не се опитат да направят нещо и със сифилиса?

— Би имало само едно средство и то е — всички европейски владетели да се съюзят, както по времето на Готфрид Булонски. Разбира се, един кръстоносен поход срещу сифилиса би бил много по-разумно нещо от всички онези походи, предприемани някога така злополучно срещу Саладин, Мелексала и албигойците. Много по-добре би било да се разберат за да отблъснат общия враг на човешкия род, отколкото непрестанно да дебнат благоприятния момент да опустошат земите на съседа и да покрият полята с трупове, само за да заграбят два-три града и няколко села. Аз говоря против интереса си, защото трупам пари от войната и сифилиса, но преди да бъда главен лекар, трябва да бъда човек.

По този начин човекът с четиридесетте екю се образоваше умствено и духовно, както се казва. Той не само наследи двете си братовчедки, които умряха само след шест месеца, но получи и наследството на един доста далечен роднина, доставчик на военните болници, който се беше доста угоил, понеже поставяше ранените войници на строга диета. Този човек никога не пожела да се ожени — имаше си доста хубав харем. Не признаваше никого от роднините си, живееше разпуснато и умря в Париж от преяждане. Той беше, както виждате, много полезен на държавата.

Нашият нов философ трябваше да замине за Париж, за да получи наследството на своя роднина. Най-напред управителите на държавните имоти оспориха правата му. Той има щастието да спечели делото си, както и щедростта да раздаде на бедните от своята околия, които нямаха своя дял от четиридесетте екю рента, част от остатъците от имуществото на богаташа, а след това се зае да задоволи и голямата си страст — да си създаде библиотека.

Той четеше всяка сутрин, вземаше си бележки и вечер се съветваше с учени, за да се осведоми на какъв език змията е заговорила на нашата добра прамайка, дали душата се намира в голямата мозъчна спойка или в пинеалната жлеза, дали свети Петър е прекарал двадесет и пет години в Рим, каква е специфичната разлика между ангелски хорове и ангелски степени и защо негрите имат сплескан нос. Впрочем той реши никога да не управлява държавата и никога да не пише брошури срещу новите пиеси. Наричаха го господин Андре, това беше кръщелното му име. Тези, които го познаваха, се възхищаваха от неговата скромност и от качествата му, както от придобитите, така и от вродените. Той си построи удобна къща в своето старо имение, което заемаше шестнадесет декара. Синът му скоро ще бъде на възраст да постъпи в колежа, но баща му желае той да постъпи в колежа „Д’Аркур“, а не в колежа „Мазарен“, заради професор Коже, който пише пасквили, защото един професор в колеж не бива да пише пасквили.

Мадам Андре му роди много красива дъщеря, която той се надява да омъжи за един съветник от съда по фискални дела, стига само този магистрат да не е хванал болестта, която главният лекар иска да изкорени от християнска Европа.