Волтер
Човекът с четиридесетте екю (12)

ГЛАВА XII
ГОЛЕМИЯТ СПОР

По време на престоя на господин Андре в Париж възникна голям спор. Касаеше се да се установи дали Антонин Благочестиви е бил честен човек и дали сега се намира в Ада или в Чистилището, или в преддверието на Рая, очаквайки да възкръсне. Всички почтени хора взеха страната на Антонин. Те казваха: „Антонин е бил винаги справедлив, умерен, целомъдрен, винаги е вършил добро. Вярно е, че в Рая не му е отредено такова хубаво място, както на свети Антоний, защото, както видяхме, във всичко трябва да има пропорции, но сигурно душата на императора Антонин не се пече на шиш в Ада. Ако е в Чистилището, трябва да бъде извадена оттам, достатъчно е само да се отслужват литургии за него. Йезуитите нямат сега никаква работа, нека отслужат три хиляди литургии за успокоение на душата на Антонин. Ако им се плати по петнадесет су парчето, те ще спечелят две хиляди двеста и петдесет ливри. Впрочем на коронованите глави се дължи уважение, не трябва току-така лекомислено да бъдат осъждани.“

Противниците на тези добри хора твърдяха обратното: че не трябва да се проявява никакво снизхождение към Антонин, че той бил еретик, че бил по-лош от карпократианците^[1] и алоджите^[2], че е умрял, без да се изповяда, че трябва да се даде добър пример, че е добре да бъде осъден на вечни мъки, за да се даде добър урок на императорите на Китай, на Япония, на Персия, на Турция и на Мароко, както и на царете на Англия, на Швеция, на Дания, на Прусия, а също и на щатхолдера на Холандия и на управниците на Бернския кантон, които също така не ходят на изповед, както не е ходил и император Антонин, и че най-после неизказано удоволствие е да се издават декрети срещу умрели владетели — човек не може да ги нападне, докато са живи, защото се страхува, че може да му отрежат ушите.

Спорът стана така сериозен, както е била някога разправията между урсулинките и анунциатките^[3], които спорели кои от тях могат по-дълго да носят между краката си рохко яйце, без да го счупят. Вече се страхуваха от разкол, както по време на бабините приказки и на записите, платими на приносителя на онзи свят. Разколът е нещо страхотно, това означава различие на мненията, а до онзи съдбоносен момент всички хора са мислели еднакво.

Господин Андре, който е отличен гражданин, покани на вечеря водачите на двете партии. Той е един от добрите сътрапезници, които имаме: има благ нрав, жив ум, не се весели шумно, откровен е и сговорчив, у него няма онова остроумие, което като че ли иска да задуши духовитостта на другите. Авторитетът, който си е спечелил, се дължи само на неговия чар, на умереността му и на закръгленото му лице, което е крайно убедително. Със същата веселост той би събрал на вечеря корсиканец и генуезец, представител на град Женева и негативист^[4], мюфтия и владика. Той умело омекоти първите удари, които спорещите си нанасяха, като отклони разговора и разказа една много забавна приказка, тя много се хареса и на осъждащите, и на осъдените. Най-после когато всички се понапиха, той ги накара да подпишат, че душата на император Антонин ще остане in statu quo, тоест неизвестно къде, докато дойде Страшният съд.

След вечерята душите на докторите се завърнаха мирно в преддверията си и всичко беше отново спокойно. Това помирение донесе голяма слава на човека с четиридесетте екю и винаги, когато между образовани или необразовани избухваше много остър, много злъчен спор, хората съветваха и двете страни: „Господа, идете да вечеряте у господин Андре.“

Зная две ожесточени една срещу друга партии, които си навлякоха големи нещастия само защото не отидоха да вечерят у господин Андре.