Волтер
Човекът с четиридесетте екю (2)

ГЛАВА II
РАЗГОВОР С ЕДИН ГЕОМЕТЪР

Случва се понякога човек да не може нищо да възрази и все пак да не е убеден. Чувствуваш се смазан, без да си възприел чуждите твърдения. Усещаш в дъното на душата си как нещо те гложди, изпитваш някакво нежелание да възприемеш тези доводи и това ти пречи да вярваш в онова, което са ти доказали. Един геометър ти доказва, че между една окръжност и една допирателна може да се прекарат безброй криви и нито една права. Твоите очи, твоят разум ти казват обратното. Геометърът ти отговаря важно, че това е безкрайност от втора степен. Ти млъкваш и си отиваш смаян, без да имаш някаква ясна представа, без да си разбрал нещо и без да възразяваш.

Съветваш се с някой по-добросъвестен геометър, който ти обяснява загадката.

— Ние предполагаме — казва той — това, което не съществува в природата: линии, които имат дължина, но без дебелина. Погледнато физически, невъзможно е една действителна линия да проникне в друга линия. Никоя действителна крива или права линия не може да мине между две действителни линии, която се допират, това са само условни настроения, отвлечени химери. Истинската геометрия е изкуството да се измерват съществуващи неща.

Останах много доволен от признанието на този мъдър математик и в нещастието си се разсмях, като научих, че имало шарлатанство дори в науката, която се нарича висша наука.

Моят геометър беше един гражданин-философ, който благоволяваше понякога да разговаря с мен в колибата ми.

Аз му казах:

— Господине, вие се стараете да просветите парижките зяпльовци по нещо, което е от най-голям интерес за хората — продължителността на човешкия живот. Само благодарение на вас правителството научи какъв трябва да бъде размерът на пожизнената рента в зависимост от възрастта на осигурения. Вие предложихте да доставите във всички къщи в града водата, от която се нуждаят, та да не се срамим и да не ставаме за посмешище с вечните си крясъци „хайде на водата“ и да гледаме как жени изкачват с кобилици чак до четвъртия етаж по две ведра, които тежат общо трийсет ливри. Имайте, моля ви се, добрината да ми кажете колко двуноги и двуръки животни има във Франция.

— Твърдят, че има около двайсет милиона и аз съм доста склонен да приема тази цифра за вярна, като очаквам да бъде проверена, нещо, което би било твърде лесно, но не е още направено, защото хората никога не се сещат за всичко.

— Колко декара има, според вас, територията на Франция?

— Петстотин и двайсет милиона декара, от които почти половината представлява пътища, градове, села, пущинаци, блата, пясъци, безплодни земи, безполезни манастири, паркове — повече приятни, отколкото полезни — необработени места, неплодородни и зле обработени местности. Приходоносните земи бихме могли да сведем до двеста и осемдесет милиона декара, но нека да ги закръглим на триста милиона: какво не би направил човек за отечеството си!

— Какъв доход дава, според вас, средно един декар в обикновена година в жито, в различни посеви, риба, дървен материал, метали, домашни животни, плодове, вълна, коприна, мляко, дървено масло, след като се приспаднат всички разноски и без да се смята данъкът?

— Ако един декар носи двайсет и пет ливри, това е вече много, но нека кажем трийсет ливри, за да не обезсърчаваме съгражданите си. Има декари, които ежегодно произвеждат блага, оценявани на триста ливри, други носят три ливри. Средната пропорционална между три и триста е трийсет, защото виждате, че три се отнася към трийсет, както трийсет към триста. Вярно е, че ако има много декари, които носят три ливри, и съвсем малко декари, които дават триста ливри, сметката ни няма да излезе, но, повтарям още веднъж, не искам да ставам дребнав.

— Е, добре, господине, какъв доход, оценен в пари, ще дадат тези триста милиона декара?

— Сметката е съвсем лесна: те ще дадат два милиарда и четиристотин милиона ливри годишно в пари по днешния курс.

— Чел съм, че Соломон лично притежавал двайсет и пет милиарда пари в брой; разбира се, във Франция монетното обращение не възлиза на два милиарда и четиристотин милиона, макар че тя е, както ми казват, много по-голяма и по-богата от Соломоновото царство.

— В това именно е цялата загадка. Сега в кралството има може би около деветстотин милиона пари в обращение и тези пари, които минават от ръка на ръка, са достатъчни, за да се плати за всички стоки и за всичкия положен труд: едно и също екю може да мине хиляда пъти от джоба на земеделеца в джоба на кръчмаря и на бирника.

— Разбирам. Но вие ми казахте, че ние сме двайсет милиона жители, мъже и жени, старци и деца. По колко се пада на всеки, моля ви се?

— По сто и двайсет ливри или четиридесет еига.

— Съвършено точно отгатнахте дохода ми: имам шестнайсет декара, които, като смятам, че всяка година част от тях са на угар и не произвеждат нищо, ми носят сто и двайсет ливри. Не е много. Значи, ако всички имаха равни дялове, както през златния век, всеки би имал само пет луидора годишно!

— Не повече, според нашата сметка, която е малко надута. Но такава е човешката природа. Животът и богатството са крайно ограничени; друго, в Париж хората живеят двайсет и две — двайсет и три години; и друго, хората нямат повече от сто и двайсет ливри годишно. Тоест вашата храна, облекло, жилище, мебели, всичко това влиза в сумата от сто и двайсет ливри.

— О, какво съм ви направил, та ми отнемате и богатството, и живота? Нима е вярно, че имам да живея само двайсет и три години, освен ако открадна дела на другарите си?

— Това е безспорно така в прекрасния град Париж, но от тези двайсет и три години трябва да извадим най-малко десетте години на детството, защото в детските години човек не се възползва от живота, това е подготовка за живота, това е преддверието на сградата, това е дървото, което още не е дало плодове, това е зората на деня. От тринайсетте години, които ви остават, извадете времето, прекарано в сън и скука, тоест поне половината — остават шест години и половина, които прекарвате в скърби, мъки, няколко удоволствия и надежда.

— Милост! Според вашата сметка мен не ми остават и три години сносен живот.

— Не е моя вината. Природата не се интересува много от индивидите. Има някои насекоми, които живеят само един ден, но техният вид трае вечно. Природата е като онези големи владетели, които не считат за нищо загубата на четиристотин хиляди души, стига само да постигнат височайшите си цели.

— Четиридесет екю и три години живот! Какъв изход виждате вие от тези две проклятия?

— Колкото до живота, въздухът в Париж трябва да стане по-чист, хората трябва да ядат по-малко, да правят повече упражнения, майките трябва да кърмят децата си и да не бъдат така неразумни, че да се страхуват от ваксинацията, както вече съм казвал. А малкото до богатството, единственото средство е човек да се ожени и да има синове и дъщери.

— Как! За да живее човек сносно, трябва да прибави към собствената си сиромашия и чуждата сиромашия!

— Пет-шест сиромашии заедно създават доста поносимо домакинство. Ако имате свястна жена, двама сина и две дъщери, това прави седемстотин и двайсет ливри за вашето семейство, стига само да няма несправедливост и всеки член на семейството да получава сто и двайсет ливри доход. Докато са още малки, децата не ви струват почти нищо, а когато пораснат, те ви облекчават. Тяхната помощ ви спестява почти всички разходи и вие живеете много щастливо като философ, стига само тези господа, които управляват държавата, да не бъдат такива варвари, че да измъкват годишно по двайсет екю на всеки от вас. Но нещастието е, че не живеем в златния век, когато хората, равни по рождение, са имали равен дял от сочните плодове на земята, която никой не е обработвал. Днес сме много далеч от мечтата всяко двуръко и двукрако същество да притежава сто и двайсет ливри доход.

— О, вие ни съсипвате! Преди малко казвахте, че в една страна, която има триста милиона декара доста добра земя и двайсет милиона жители, всеки трябва да има сто ливри доход, а сега ни ги отнемате.

— Аз пресмятах по регистрите на златния век, а трябва да се смята според железния век. Има много жители, които получават само десет екю доход, други имат едва четири-пет. А над шест милиона души нямат абсолютно нищо.

— Но те биха умрели от глад за три дни.

— Съвсем не: онези, които притежават техните дялове, ги карат да работят и делят с тях. По този начин се плаща на богослова, на сладкаря, на пекаря, на проповедника, на актьора, на прокурора и на кочияша. Вие си мислехте, че сте за окайване, защото имате само сто и двайсет ливри на година, намалени на сто и осем ливри поради данъка ви, който възлиза на дванайсет франка. Но погледнете войниците, които проливат кръвта си за отечеството: при заплата четири су на ден те разполагат само със седемдесет и три ливри и все пак си живеят весело, защото са събрани в казарми.

— Значи, един бивш йезуит получава над пет пъти повече от заплатата на един войник. А войниците, които се биха пред очите на краля при Фонтеноа, при Левфелд и при обсадата на Трайбург, имат много по-големи заслуги пред държавата, отколкото преподобният отец Ла Валет.

— Напълно вярно. И дори когато един йезуит напусне ордена си, той разполага с много повече пари, отколкото е струвала издръжката му в манастира. Някои, като например преподобните отци Патуийе и Нонот, спечелиха доста пари, пишейки брошури срещу парламентите^[1]. Всеки му намира леснината на този свят: един ръководи работилница за платове, друг — за порцелан, трети основава опера, този издава черковен вестник, онзи пише буржоазни трагедии или романи по английски образец; те именно поддържат фабрикантите на хартия, търговците на мастило, книжарите, разносвачите, които без тях биха изпаднали до просяшка тояга. И така, в края на краищата сто и двайсетте ливри се връщат на онези, които нямат нищо, което спомага за процъфтяването на държавата.

— Чудесен начин за процъфтяване!

— Няма друг: във всички страни бедните живеят покрай богатите. Ето единствения източник на търговията. Колкото по-работлива е една нация, толкова повече печели от чужбина. Ако всяка година изкарваме от чуждите страни по десет милиона чрез благоприятен търговски баланс, за двайсет години в страната ще има двеста милиона повече, ще има по десет франка повече на глава, честно разпределени, тоест търговците ще дадат на всеки беден възможност да спечели десет франка повече, надявайки се те сами да спечелят много повече. Но търговията, подобно на плодородието на земята, има своите граници, иначе тези доходи биха се увеличавали до безкрайност, а при това съвсем не е сигурно, че нашият търговски баланс ще бъде винаги благоприятен — има времена, когато губим.

— Много съм чувал да се говори за населението на страната. Ако ни хрумнеше да правим двойно повече деца отколкото имаме сега, ако нашето отечество имаше двойно по-голямо население, ако населението възлизаше на четиридесет милиона души вместо на двайсет, какво би се случило тогава?

— Ще се случи това, че всеки ще разполага само с двайсет екю средно или че ще трябва земята да дава двойно повече от това, което дава сега, или че ще има двойно повече бедняци, или че ще трябва да има двойно по-голяма индустрия и да се печели двойно повече от чужбина, или пък ще трябва да се изпрати половината от населението в Америка, или най-после едната половина от населението да изяде другата половина.

— Значи, ще трябва да се задоволим с двайсет милиона население и със сто и двайсет ливри доход на глава, разпределени както е угодно Богу. Но това е тежко положение и вашият железен век е много суров.

— Никоя друга нация не е в по-добро положение, а има много страни, които са по-зле. Мислите ли, че на север има откъде да се получи равностойността на сто и двайсет ливри за всеки жител? Ако имаха равностойността на сто и двайсет ливри доход, хуните, готите, вандалите и франките не биха напуснали родината си, за да тръгнат с огън и меч да завладяват чужди страни.

— Ако ви послушам още малко, сигурно скоро ще ме убедите, че съм щастлив с моите сто и двайсет франка…

— Ако мислите, че сте щастлив, ще бъдете щастлив.

— Човек не може да си представи, че е онова, което не е, освен ако не е луд.

— Вече ви казах, че за да бъдете по-заможен и по-щастлив, отколкото сте, ще трябва да се ожените, но трябва да прибавя, че жена ви трябва също като вас да има сто и двайсет ливри рента, тоест шестнадесет декара, от които всеки да носи по десет екю. Старите римляни са имали по дванайсет декара. Ако вашите деца са работливи, всяко от тях ще може да спечели по толкова, като работи чужд имот.

— Значи, те могат да спечелят пари само ако някой друг изгуби същата сума.

— Този закон важи за всички народи. Ние можем да живеем само на тази цена.

— И ние, жена ми и аз, ще трябва да дадем половината от реколтата си на законодателната и изпълнителна власт и новите държавни министри трябва да ни отнемат половината от спечеленото с пот, от храната на горките ни деца още преди те да могат да си печелят хляба! Кажете ми, моля ви се, колко пари внасят по божествено право нашите нови министри в касите на краля?

— Вие плащате двайсет екю за шестнайсет декара, които ви носят четиридесет екю. Според новия закон богатият, който притежава хиляда и шестстотин декара, ще плати две хиляди екю, а триста и двайсет милиона декара ще дадат на краля един милиард и двеста милиона ливри годишно или четиристотин милиона екю.

— Това ми изглежда невъзможно и неизпълнимо.

— Вие сте напълно прав и тази невъзможност е геометрично доказателство, че разсъжденията на новите министри страдат от един основен недостатък.

— Не е ли огромна, доказана несправедливост да ми вземат половината от житото, от конопа, от вълната на овцете и т.н., а да не изискват никаква помощ за държавата от онези, които печелят десет или двайсет, или трийсет хиляди ливри с моя коноп, от който те фабрикуват платно, от моето жито, което продават по-скъпо, отколкото са го купили?

— Несправедливостта на това управление е толкова очевидна, колкото са погрешни и сметките му. Индустрията трябва да бъде покровителствана, но процъфтяващата индустрия трябва да подпомага държавата. Тази индустрия, разбира се, ви е отнела част от вашите сто и двайсет ливри и си ги е присвоила, като ви продава ризи и дрехи двайсет пъти по-скъпо, отколкото биха ви стрували, ако бяхте си ги направил сам. Фабрикантът, който се е обогатил за ваша сметка, е платил, признавам, надници на своите работници, които сами не притежават нищо, но за себе си той задържа всяка година сума, която представлява трийсет хиляди ливри рента. Следователно той е спечелил това богатство за ваша сметка. Вие никога не бихте могъл да му продадете стоките си толкова скъпо, че да си изкарате това, което той е спечелил от вас, защото, ако се опитате да повишите цените, той ще внесе тези стоки от чужбина по-евтино. Доказателство за това е, че той винаги остава собственик на своята рента от трийсет хиляди ливри, а вие си оставате с вашите сто и двайсет ливри, които не само не се увеличават, но често и намаляват.

Необходимо и справедливо е следователно тънкото умение на търговеца да носи повече, отколкото простото трудолюбие на земеделеца. Същото важи и за прекупчиците на данъците. Преди нашите велики министри да ви отнемат двайсет екю от дохода, данъкът ви възлизаше на дванайсет франка. От тези дванайсет франка бирникът задържаше десет су за себе си. Ако във вашата провинция има петстотин хиляди души, той ще спечели двеста и петдесет хиляди франка годишно. Нека да изразходва петдесет хиляди от таза сума. Ясно е, че след десет години той ще има имущество на стойност два милиона. Напълно справедливо е и той, в съответствие с богатството си, да допринася за приходите на държавата. Иначе всичко ще се поквари и разстрои.

— Благодаря ви, че обложихте с данък този финансист, това е утеха за душата ми. Но понеже той така добре е съумял да натрупа богатство в излишък, кажете ми как бих могъл и аз да увелича моето малко състояние.

— Вече ви казах: като се ожените, като се трудите и се стараете да извлечете от земята си няколко снопа повече, отколкото тя е давала досега.

— Предполагам, че съм работил добре, че целият народ също е работил добре, че законодателната и изпълнителна власт е получила по-голям данък. Колко ще спечели цялата нация в края на годината?

— Абсолютно нищо, освен ако е вършила изгодна търговия с чужбина, но тя ще живее по-охолно. Всеки един ще има пропорционално повече дрехи, ризи, мебели, отколкото е имал по-рано. В държавата ще има по-голям оборот на стоки, с течение на времето заплатите ще се увеличат пропорционално на произведените в повече житни снопове, по-голямото количество овча вълна и говежди кожи, по-големия брой елени и кози, по-голямото количество грозде, изстискано в пресите. Накрая на краля ще се плати в пари стойността на по-голямо количество стоки и той ще даде на тези, които му служат, равностойността на повече блага, но в кралството няма да има нито едно екю повече.

— А какво ще остане на властта в края на годината?

— Също нищо. Така стои работата с всяка власт: тя не трупа пари, нея я хранят, обличат, дават й жилище, мебели. Но всички също са получили, всеки според положението, си в обществото. Ако властта трупа пари, тя отнема от монетното обращение толкова пари, колкото е събрала, тя създава толкова нещастници, колкото пъти сложи по четирийсет екю в касата си.

— Но тогава излиза, че нашият велик крал Анри IV е бил негодник, скъперник и грабител, защото са ми разказвали, че той бил натъпкал в Бастилията над петдесет милиона, пресметнати в днешни пари!

— Той е бил не само храбър, но и разумен и добър крал. Анри IV се е готвил да води една справедлива война. Като е натрупал в касата си двайсет и два милиона тогавашни пари и имал възможност да събере още двайсет милиона, които са били в обращение, той е спестил на народа си над сто милиона, защото толкова е щяла да струва войната на страната, ако кралят не е бил взел тези полезни мерки. Той увеличил вероятностите си за успех срещу един неприятел, който не е бил така предвидлив. Теорията на вероятностите е била изключително в негова полза.

— Моят старец ми казваше, че при управлението на дук дьо Сюли хората са били пропорционално по-богати, отколкото при управлението на новите министри, които установиха единния данък и ми взеха двайсет екю от четирийсет екю доход. Кажете ми, моля ви се, има ли на света страна, която да се радва на облагите на единния данък?

— Не измежду богатите страни. Англичаните, които почти никога не се смеят, се разсмели, когато чули, че у нас разумни хора са предложили тази мярка. Китайците събират данък от всички търговски кораби, които спират в Кантон, холандците плащат в Нагазаки, когато ги допуснат в Япония, затова, че не са християни, лапонците и самоедите в същност са подложени на един-единствен данък, който те плащат в кожи от белки, в република Сан Марино се плаща само десятък, с който се поддържа цялото великолепие на държавата.

В нашата Европа има един народ, прочут със своята справедливост и храброст, който не плаща никакви данъци — това е швейцарският народ. Ето как е станала това: народът поставил себе си на мястото на австрийските и церингски князе. Малките кантони са демократични и твърде бедни, всеки жител плаща една съвсем скромна сума, за да се посрещнат нуждите на малката република. В богатите кантони гражданите имат същите задължения към държавата, каквито им налагаха австрийските велики князе и едри земевладелци, протестантските кантони са съответно двойно по-богати от католическите, защото в тях държавата притежава имотите на монасите. Онези, които са били поданици на великите австрийски князе, на церингските князе и на калугерите, са днес поданици на отечеството. На него те плащат същия десятък, същите налози и наследствени данъци, които някога са плащали на господарите си. И тъй като, общо взето, те търгуват доста малко, търговията не е обложена с никакви данъци освен с ниски вносни мита. Мъжете продават своята храброст на чужди държави — постъпват като наемници за няколко години и това докарва малко пари в страната им за наша сметка. Това е толкова необикновен случай в цивилизования свят, колкото е и единният данък, установен от нашите нови законодатели.

— И така, господине, излиза, че швейцарците не са лишени по силата на божественото право от половината от имуществото си, и онзи, който притежава четири крави, не дава двете на държавата?

— Разбира се, че не. В един кантон дават една бъчва вино от тринайсет и изпиват дванайсет. В друг предават като данък една дванайсета част и изпиват единайсет части.

— О, искам да стана швейцарец! Какъв проклет данък е този несправедлив единен данък, който ме доведе до просия! Но пък нима онези триста-четиристотин данъка, чиито имена дори ми е невъзможно да запомня и да произнеса, са по-справедливи и по-честни. Имало ли е някога законодател, който, като е устройвал държавата, да се е сетил да направи кралски съветници хора, които да знаят да измерват въглища, да проверяват вместимостта на бъчвите с вино, да мерят дървения материал, да следят да не се продават болни свине на пазара, да преглеждат соленото масло? Имало ли е законодател, който да поддържа цяла армия от негодници, два пъти по-многобройна от войската на Александър Велики, командвана от шейсет генерала, които облагат страната с данъци, печелят забележителни победи всеки ден, хващат пленници и понякога ги принасят в жертва — било във въздуха, било на малка дървена сцена, както, по думите на моя свещеник, правели древните скити.

Нима онова законодателство, срещу което се надигаха толкова гласове и което беше причина за толкова сълзи, струваше повече от това, което направо, спокойно и изведнъж ми отнема половината от моите средства за съществуване? Боя се, че ако се пресметне добре, чрез старата финансова система малко по малко щяха да ми измъкнат три четвърти от дохода.

— Iliacos intra muros peccatur et extra.

Est modus in rebus…

Caveas ne quid nimis.

— Учил съм малко история и геометрия, но не зная латински.

— Това значи приблизително: „И двете страни грешат. Във всичко бъдете по средата. Нищо предадено.“

— Да, нищо прекалено, това е моето положение; но аз нямам и необходимото.

— Съгласен съм, че вие ще загинете от глад, и аз също, и държавата също, ако новото управление трае и две години дори, но трябва да се надяваме, че Бог ще се смили над нас.

— Прекарваме живота си в надежди и умираме с надежди. Сбогом, господине, много научих от вас, но сърцето ми е съкрушено.

— Плодовете на науката са често такива.