Кит Далтон
Законът на Морган (8)

ГЛАВА ОСМА

В тази дъждовна нощ нямаше кой знае колко „гости“ и салонът беше пълен с красиви проститутки, които чакаха някой да се появи. Точно тази част винаги го притесняваше малко, беше нещо като все едно да оглеждаш коне. В повечето места проститутките вземаха отделна комисионна за всеки мъж, с когото прекарваха, освен уговорената преди това заплата, и по този начин всички искаха да работят.

Избра си прекрасно тъмнокосо момиче, което не изглеждаше на повече от седемнадесет. Да му прости Бог, но той харесваше даже по-младите от нея. Момичетата на седемнадесет все още не се бяха отегчили от секса, освен ако не го бяха започнали на четиринадесет.

Останалите се усмихнаха при избора му, но си личеше, че не са доволни, че не е избрал някоя от тях. Имаше една мечта, особено след като се насмучеше добре с бира, че някой ден ще плати за всичките момичета наведнъж, след това ще ги вкара в някоя голяма стая с мек килим на пода, ще ги накара да се съблекат, след което ще се хвърли между тях и ще чука, смуче и хапе, докато не припадне в несвяст.

Но и сега беше доволен от избора си. Тя имаше тих, нежен глас и изглеждаше срамежлива. Това можеше и да е просто поза, защото някои от мъжете харесваха жените да се правят на девствени, но въобще не му пукаше, просто му харесваше самият секс. Плащаш на една жена, държиш се добре с нея, след което си тръгваш задоволен. Това си беше добро споразумение. Мъжът я изчукваше, а тя изкарваше пари, нямаше нищо лошо в това. Една проститутка в добър публичен дом живее много по-добър живот от една прислужница или селско момиче, което пасе по цял ден овце. Като погледна красивото лице на момичето, той мислено благодари за проститутките. Та какъв щеше да е животът без тях.

Стаята беше хубава: малка, но чиста, с пердета на прозорците, а на пода имаше килим. Той я съблече внимателно, а тя му помогна да се освободи от прилепналите си дрехи. След това ги сложи на единствения стол в стаята, след което го изнесе навън пред вратата. Тялото му беше влажно и тя го избърса внимателно с една кърпа. Чувстваше се много приятно, особено когато започна да подсушава слабините му. Знаеше, че от язденето не мирише добре.

— Ще ти направя баня в леглото — каза тя, като сбърчи носле, но се усмихна, за да не го обиди.

След това напълни един леген с вода, насапуниса гъбата за баня и започна да го търка внимателно навсякъде. И сапунът, и тя миришеха хубаво. Накара го да се обърне по корем и започна да сапунисва гърба, дупето и краката му. След това започна да го суши с кърпата, като търкаше толкова енергично, че кожата му настръхна. Ето, това беше живот, помисли си той, не можеше да има нещо по-хубаво от това. Замисли се за Оскар и Съли, чиито подути тела се влачеха надолу по течението. Всекиму според заслуженото: те в реката, той тук.

Момичето легна в леглото до нея и той я попита как се казва, защото обичаше да се обръща с някакво име към жената, с която прекарваше нощта. Нямаше значение дали ще е истинско име, просто така.

— Сузи — отвърна му тя. — Идва от Сузана. Но то не ми харесва, звучи глупаво, като от онази стара черна песничка. А на теб как ти викат? Ако не искаш, не ми казвай.

— Повечето хора ме наричат Морган, това е името ми.

— Радвам се, че те срещнах, Морган — каза тя и двамата се засмяха.

Точно така! Беше направил добър избор с това момиче. Беше малко по-ниска от нормалното, но тялото й беше добре сложено, а кожата й беше свежа. Изпита желание да засмуче гърдите й и веднага започна да го прави. След това се спусна надолу с целувки до вулвата й, където вкара езика си. Тя започна да се задъхва и да се гърчи, но той не знаеше дали това е преструвка, или истинско удоволствие. Не много проститутки, даже и по-младите, успяваха да се възбудят от секса или поне като го правеха на работа. Когато нямат задължения, ако може така да се каже, те също изпитваха възбуда и желание с мъжа, когото обичаха.

Когато вкара езика си, усети влагата на устните си. Вдигна глава и вкара члена си вътре. Удоволствието беше неописуемо. Влезе бавно и нежно, вулвата й не беше отпусната все още, което се случваше при по-старите проститутки. Тя все още беше стегната и еластична, а големият член и тясната вулва даваха на един мъж истинско удоволствие. А как щеше да се чувства сега навън, на дъжда? Помисли си какво удоволствие е да стои тук, в мекото легло, и да чука тази сладка мадама поне за една седмица. От време на време щеше да поръчва по някой сандвич, за да се подкрепят, както и по някоя бира. Можеш да получиш почти всичко от мисис Вега, ако имаш с какво да плащаш.

Но поне сега това не можеше да стане. Задълженията му не търпяха отлагане, особено това с войната с индианците. След като се погрижи за Нийл, ще се насочи към Грейнгвил, за да огледа най-големия търговски пункт на Холидей. Пушките за мисията бяха дошли от един от тези пунктове, така че беше възможно и другите племена да бъдат снабдявани с пушки. Холидей предприема голям риск, като раздава оръжие на индианците, и ако хората в района разберат за това, ще бъде щастливец, ако не го линчуват.

Линчуването на Холидей наистина би се оказало добра идея, но как да представи доказателства, за да постигне това? Кой ще свидетелства срещу него? Идеята на момчето да се откара индианката до Боис нямаше да е добра. Всяко обвинение, което отправи към Холидей, ще бъде отхвърлено като невалидно. Самият той беше готов да свидетелства срещу него, независимо че това можеше да му коства живота, но беше известен като приятел на генерала. Те щяха да открият това, ако не го знаеха, и клетвата му няма да се приеме искрено, а с подозрение и насмешка.

Сузи го откъсна от мислите му.

— Не ти ли харесвам, Морган?

— Разбира се, че ми харесваш.

— Тогава го докажи, мъжаго. Умът ти е на милион километра оттук.

— Мислех си колко приятно е да съм тук с теб и да слушам как отвън вали студеният дъжд.

— Това е най-хубазото нещо, което някой някога ми е казвал.

Морган изключи мисълта си за Холидей и се съсредоточи върху нея. Тя беше това, заради което беше дошъл тук, и реши да даде всичко, което може. Ако тя се справяше чрез триковете на всяка проститутка, то се справяше доста добре. Той започна да чука, като държеше краката й широко разтворени, след това ги сви и ги сложи на раменете си, за да може да прониква по-надълбоко.

Правиха секс във всяка възможна поза. Накрая мина и зад нея. Дупето й беше стегнато и нежно изваяно. След това я накара да го смуче. Тя не стоеше просто с отворена уста, а го смучеше с желание, като го вкарваше и изкарваше целия. Червените устни се справяха така добре, сякаш това беше втора вулва. Не знаейки какво да прави след това, той продължи да я чука във вагината, най-доброто, което може да иска всяка една жена.

Усети как в него се издига желание. Не искаше да спира, но и не можеше да се контролира повече. Тестисите му се свиха за изпразването и той усети, че всеки момент ще свърши. Вряза се с всичка сила в нея и започна да се изпразва с мощни тласъци. Тя не спираше да се върти под него и продължи така, докато той се отпусна целият върху нея, все още задъхан, но щастлив.

Все още върху нея си помисли, че от доста време не е изпитвал толкова приятно чувство. Разбира се, част от всичко беше свободата, която можеше да си позволи с нея. Беше правил неща, които би се поколебал доста, докато се реши да ги опита с жена като Лаура. Бедната Лаура. Ако го познаваше добре, може би нямаше да има нищо против да го смуче.

Той се прозя и Сузи се усмихна.

— Все още си напрегнат, Морган, чувствам го по стегнатите мускули на раменете ти. Какво си направил със себе си?

— Работих здраво, с теб.

— Нуждаеш се от добър масаж. Обърни се.

Морган се завъртя послушно и заби лице във възглавницата. Ръцете й бяха малки, но силни, тя го стискаше и удряше с юмручетата си толкова приятно, че той започна да се отпуска и да изпада в дрямка. Опита се да се пребори с нея, но просто нямаше сили. След миг вече спеше дълбоко.

Когато се събуди, нямаше представа колко е часът. Все още не се беше развиделило, отвън беше тъмно, а Сузи лежеше в леглото до него, четейки „Градски и местни новини“.

— Боже, как само заспа, Морган.

— Трябваше ми почивка — протегна се мързеливо той. — Колко е часът? Часовникът ми е на масата.

— Минава пет. Все още вали, но не чак толкова силно, но все пак не е за излизане. Платил си за цялата нощ, защо не останеш? Дрехите ти са сухи, а блузата и панталоните ти са изгладени, ето ги там на стола. Добре ще направиш да тръгнеш, когато спре дъждът.

Последното нещо, което искаше сега, беше да се измъкне от това топло легло.

— Няма да си тръгвам. Какво те накара да си помислиш за това?

— О, нали поиска да знаеш колко е часът.

— Спах толкова дълбоко, че просто исках да разбера, само това.

— Радвам се, че ще останеш цялата нощ. Ако си тръгнеш, ще се наложи да слизам долу в салона. Сега няма да има никой там и ще се наложи да стоя сама до осем часа. Тогава ми свършва смяната. Искаш ли…?

— След малко. — Все още не се беше разсънил от дълбокия сън и смяташе да полежи така, докато не му се прииска.

— Спокойно — каза Сузи. — Имаш още часове тук. Искаш ли да погледнеш вестника. Уилиямс винаги го оставя пред вратата ми, след като го прочете.

Морган въобще нямаше намерение да чете вестник, но Сузи го държеше и го гледаше настоятелно. Смяташе да й откаже, когато зърна името на Нийл на първа страница. Съобщението беше встрани от всички останали новини и обградено с дебели черни линии. Взе вестника и зачете. Заглавието беше: РЕДАКТОРЪТ НИЙЛ ЩЕ ПРИСЪСТВА НА КОНФЕРЕНЦИЯТА НА ПАРТИЯТА ОТ АЙДАХО В БОЙС. Под него се четеше кратко съобщение:

СД.Нийл, редакторът на вестника ни, вчера напусна града, за да присъства на едноседмична конференция на Партията от Айдахо, новата политическа организация, която ще се проведе в Боис. Създадена от известния бизнесмен Седрик В. Холидей, Партията от Айдахо е посветена по неговите думи „на всички здравомислещи хора, живущи на тази територия“. Мистър Холидей твърди, че конференцията е в отговор на усилията на генерал Оливър Хауърд за организиране на масово събиране в протест срещу желанието на Партията от Айдахо да изсели всички индианци от тези територии в името на мира и прогреса и да се настанят в по-малко населени райони. Генерал Хауърд, ветеран от Гражданската война, е командвал армията и доброволците по време на войната с нез перс през 1877. Редакторът Нийл е официалния историк на тази партия след нейното създаване през януари тази година. Ако той отсъства, функциите му веднага ще бъдат поети от водещия редактор финли Добсън.

Съобщението за внезапното заминаване на Нийл беше неочакван удар. Трябваше да убие копелето за по-малко от двадесет и четири часа, а сега трябваше да чака. Можеше да отиде до Боис и да го убие там, но това щеше да бъде доста глупаво. Смяташе да го убие от засада, да го застреля с пушката си през прозореца или когато си тръгва от офиса. Искаше да прочете новината във вестника: РЕДАКТОРЪТ НИЙЛ, УБИТ ОТ НЕПОЗНАТ НАПАДАТЕЛ. Или нещо такова, но не искаше законът да е по петите му през останалата част на живота. Спейд Бит го чакаше и искаше да се прибере там, когато тази проклета работа се оправи.

Даже и да пренебрегнеше всичко и да отидеше до Боис, за да очисти Нийл, трудно щеше да му бъде да се скрие от погледа му. А и щеше да има толкова много хора, невъзможно щеше да бъде да го убие там. Даже и да успее, цялата вина ще поеме генералът. И сега трябваше да чака — това, което най-много мразеше.

Сузи си играеше с члена му и той се обърна към нея. От друга страна пък се радваше, че няма да очисти толкова скоро Нийл. Толкова много убийства наведнъж можеха да повлияят даже и на него. А облекчение щеше да е да язди до Грейнгвил, без никой да знае за това, и да остане там за известно време. Мразеше да среща познати и странеше от тълпите, но даже и в Спейд Бит се натъкваше на нежелани срещи. Когато все пак се случваше такова нещо, след това се хвърляше на коня си и яздеше до изнемога.

Сузи продължи да си играе с члена му, докато той се втвърди. След това го дръпна така, че той да застане над нея, разтвори крака и с едно движение го вкара вътре целия. Това сигурно щеше да е последното му чукане за доста време и сега трябваше да направи всичко възможно, за да вземе най-доброто. Беше се показал като галантен, но сега вече смяташе да прави груб секс, а понякога това беше толкова приятно, колкото и нежният секс. Мъжът върху жената — толкова много можеше да се говори за това.

Ръцете й го милваха по гърба, краката, дупето и тя шепнеше тихо окуражаващи думи. От това той нямаше нужда, но все пак му беше приятно да ги чува. Хубавото при нея беше, че не използваше обикновените изрази, които бяха втора природа на повечето проститутки. Не му говореше „О, Господи. Никога не съм виждала мъж с толкова голям. Толкова е голям, че чак се страхувам. Кълна се, че ти стига чак до коляно“ или други такива глупости.

 

Щеше да е странно, ако все пак не ги чуваше, но той слушаше това прекалено често. Повечето мъже обичаха да ги хвалят, но той не беше от тях. Знаеше точно колко му е голям и не обръщаше толкова внимание на това. Но трябваше да си признае: беше по-добър от много други мъже.

Един последен напън го накара да проникне дълбоко в нея. Сузи се престори, че свършва, но не преигра много. Извива се задъхано за известно време под него, след това остана неподвижна със затворени очи. Морган знаеше, че вече трябва да тръгва. Навън се развиделяваше, значи беше около шест или малко след шест. Веднага след като закуси, ще поеме за Грейнгвил. Разстоянието беше голямо, но нямаше смисъл да бърза, тъй като по никакъв начин момчето не можеше да го чака там. Даже можеше и да се наложи да изчака ден-два, преди то да се върне с някакви новини от Боис.

Стана и започна да се облича, но Сузи все така лежеше в леглото.

— Мисис Вега трябва вече да е заспала, затова може и да остана тук до осем часа. Ако не ме събуди в осем, може да спя тук цял дек.

— Успех. — Морган остави десет долара на масата, след това излезе. Не искаше да оставя толкова много пари, но какво от това.

Когато слезе в салона, момичетата дремеха. Отвън дъждът вече беше спрял, но небето все още беше тъмно, като че ли всеки момент може да завали отново. Главната улица беше пуста, в далечината се мярна някаква каруца, а един от общинарите гасеше газените фенери. Градът изглеждаше сив и неприютен, сякаш никога няма да го огрее слънце. Преди време този град му харесваше много, но сега гледката не му се понрави.

Лаура Йодър винаги щеше да е лош спомен.

Отби се в денонощен ресторант, където хапна на две на три яйца и шунка и изпи три черни кафета. На едната маса спеше моряк, явно пиян. Никой не му обръщаше внимание, въпреки че хъркаше като дъскорезница. След като хапна, Морган остави парите на масата и излезе.

Трябваше отново да пресече моста, след което да тръгне по югоизточния път, който щеше да го заведе до Грейнгвил. Преди много-много години беше минавал оттук. Вече наближаваше седем часът, по пътя се виждаха каруци, а небето започна по малко да се прояснява, може и да не валеше вече.

Първият голям град на пътя му ще е Крейгмънт. Хо-лидей имаше и там търговски пункт и можеше да му хвърли по един поглед, но, както каза момчето, не може просто да влезе вътре и да започне да задава въпроси. Трябваше да купи нещо оттам, да получи визуална представа за мястото. Не беше кой знае каква идея, но все пак можеше и да се получи нещо.

Крейгмънт се намираше на около петдесет мили от Левистон и по никакъв начин нямаше да успее да измине пътя за един ден. Някъде в късния следобед стигна до тихо селце, наречено Рюбенс, където хапна сандвич с месо и изпи една бира. То се състоеше от шест къщи, магазин, заведението, в което хапна, и една баптистка църква. Месото не беше от най-пресните, но бирата ставаше. След това продължи.

Вече започваше да се здрачава. Небето отново беше станало мрачно и трябваше да се намери местенце за нощувка. Най-накрая се настани под дървения мост, който минаваше над една клисура. Под моста имаше достатъчно място както за него, така и за конете. Бързо ги напои, след това ги върза да пасат. След няколко минути отново започна да вали.

От дългия път беше изгладнял доста, но нямаше е какво да си напали огън. Имаше месо и картофи, но не можа да ги стопли, затова ги яде студени. Това, което му липсваше сега, беше една голяма чаша кафе. Според мъдрите хора хлябът беше солта на живота, но кафето си беше кафе.

Преди да легне да спи, отново повери конете, поне тук беше сухо и нямаше да го вали дъжд. Спа непробудно и се събуди чак на сутринта.

Дъждът тъкмо беше спрял. Извади няколко сухара и ги задъвка, след това пийна малко вода. Все още утрото не беше изсветляло, когато той тръгна отново.

Смяташе да стигне в Крейгмънт около обяд. Небето се очисти и слънцето започна да се показва, осветявайки подгизналата от дъжда околност и придавайки й нереална красота. В Крейгмънт трябваше да има кафе, това беше главната мисъл, която се въртеше в главата му. Постепенно слънцето започна да напича все по-силно и след час започна да прежуря. Може би отново щеше да вали следобед, това беше добре за посевите, но лично той мразеше дъжда.

Когато стигна в града, веднага се отби в най-близкото заведение, държано от някакъв мъж с дървен крак, ветеран от Гражданската война, който явно се гордееше с това, защото беше окичил цялото заведение с неща от войната. Една кавалерийска сабя, стара карабина „Спрингфийлд“, ръждясал револвер, избеляло полково знаме. Той изглеждаше добър човек, но беше пиян и Морган си помисли, че най-вероятно си е загубил крака под някоя кола на улицата, а не на война.

Пиян или не, той направи хубаво кафе, черно и силно. Предложи му да опита месото и Морган се съгласи. Порцията, която му донесе, нямаше нищо общо с представата, която той имаше за това. Месото вътре беше малко, за сметка на картофите, лука и морковите, но пък беше топло и миришеше добре. След това се постара добре и над парче ябълков пай и малко пудинг. И преди да се реши да си тръгне, изпи четири чаши кафе.

Търговският пункт на Холидей беше точно срещу заведението на стареца. През цялото време, докато обядваше, го наблюдаваше, но нямаше кой знае какво за гледане. Не изглеждаше по-различно от стотиците подобни, които се намираха в северозападната част.

Тук явно се работеше честно, въпреки че дните, когато можеше да се печели от честна търговия, май бяха попреминали. Преди време тук кипеше търговия само когато се появяваха траперите, за да продадат боброви кожи и да закупят най-необходимото за преживяването си из горите. Също от време на време се появяваше и някой с бизонска кожа. Но сега вече търговията повече вървеше в разпродажбата на одеяла, оръжия и муниции, а кожите бяха на задна позиция.

Морган влезе вътре, за да купи кутия с патрони за пушката и така да огледа обстановката. Стената срещу вратата беше отрупана с оръжия — пушки и пистолети, даже имаха и едноцевна ловджийска пушка „Уинчестър“.

Под нея имаше и малка бележка, която й даваше гаранция, и беше посочен адресът, на който може да се поръчат още такива. Но Морган беше слушал доста лоши неща за това оръжие. Тъй като затворът й беше с лостов механизъм, той понякога не можеше да възпламени барута в патроните и като цяло такава пушка не изглеждаха много приемлива идея.

В следващите два града пропусна търговските пунктове и вече почти се стъмваше, когато влезе в Грейнгвил. От главната улица наляво и надясно се отделяха по-тесни и къси улички. В града имаше две банки, три църкви и много магазини. Най-големият беше този на Якоб Стейн и синове. Търговският пункт на Холидей беше в края на града, като от двете му страни имаше достатъчно свободно място. Точно срещуположно на него от другата страна на улицата имаше малък хотел, който плачеше за боя и той, както и пунктът, изглеждаха така, сякаш стояха там, откакто градът е бил просто едно малко селище.

Повечето от магазините бяха затворени, но пред пункта все още имаше коне, а една фермерка стоеше в една каруца и зяпаше разсеяно наоколо. Въпреки това не се нави да влезе, щеше да има достатъчно време да направи това през деня. Първо трябваше да намери къде да спи и ако е рекъл Господ, да хапне нещо за вечеря.

Отиде в малкия хотел. Натисна звънчето на рецеп-цията, за да се покаже хотелиерът. Той беше дребен човечец на средна възраст, лицето му беше брадясало, а ризата му — мръсна. Копчетата му бяха разкопчани, а вратовръзката му висеше на една страна. Хотелът се нуждаеше от боя, а този — от баня, но това не му направи кой знае какво впечатление.

Разбира се, че ще намерят стая, отвърна му хотелиерът. Имат всякакви стаи — големи и малки. Морган му каза, че иска стая, която да гледа към улицата, за да влиза достатъчно светлина през нощта. Мъжът не обърна внимание на това или поне Морган така се надяваше. Имаше три свободни стаи, гледащи към улицата, и трите бяха еднакви и хотелиерът остави на него да си избере.

Накрая плати и получи ключа. Стаята беше на втория етаж, малка и прашна. Имаше малък гардероб, един стол, но никъде нямаше маса. Таблите на леглото бяха месингови, а то беше сложено в средата на стаята. Стая като стотиците други, в които беше преспивал.

Беше тъмно, единствената светлина, която идваше, беше от пункта отсреща. На ниския гардероб имаше керосинова лампа, но засега не смяташе да я пали. Прозорецът беше в окаяно състояние, первазът — напукан, но това нямаше никакво значение. Седна на стола така, че да вижда поста. Дъждът беше поизмил прозореца отвън, но отвътре беше прашен, затова го тръкна няколко пъти с ръкав, за да го поизчисти. Не знаеше какво очаква да види, но този пункт беше най-големият и тук имаше най-много оръжие. Все нещо трябваше да се случи.

Нямаше начин да се разбере дали Холидей наистина проявява интерес за тези търговски пунктове, които баща му беше създал преди време. Имаше си бизнеси, от които печелеше доста повече, и може би за всичко това се грижеше някой мениджър, а не самият той. Това, което трябваше да прави, е да седи и гледа, докато не се случи нещо. В противен случай щеше да дочака момчето.

Отгоре на прозореца имаше щора и той я спусна цялата, преди да се реши да запали лампата. След това слезе и попита мъжа на рецепцията, когото този път трябваше да събуди с повече удари по звънчето, къде може да остави конете за през нощта. Навън, зад хотела, имаше конюшня за гостите на хотела и това не струваше нищо допълнително.

— А къде мога да хапна? — попита Морган, — Градът май вече се е приготвил за сън.

Мъжът разбра.

— Е, мога да ви направя нещо или пък вие сам да си го приготвите. Кухнята е ей там отзад. Решихме да започнем да се преустройваме в хранителен магазин, защото има криза в хотелиерството.

Морган виждаше защо всъщност има криза в неговия бизнес. Беше на лошо място, но не само това беше причината. Отвън олющената боя правеше сградата да изглежда така, сякаш ще се срути всеки момент, а вътре всичко беше покрито с прах. Но този дребосък му хареса, нищо че беше отчаян от лошия бизнес.

Обясни му, че ще се справи сам, след като оправи конете.

— Вътре няма кой знае какво, но поне има съдини, домати, чушки и така нататък.

— И никакво месо?

— Сигурно се шегувате. Ако имаше, аз щях да го изям.

Първо отиде да огледа конюшните, за да се увери, че не са много мръсни, но за негов късмет поне те бяха добре. Явно дребният мъж се грижеше за тях с удоволствие. Напои конете, след това ги върза за яслите. Измъкна пушката си и на пръсти се върна в хотела, нагоре по стълбите, и я остави в стаята си. Когато слезе отново, другият го чу и извика отвътре.

— Тук вътре, влизайте.

Морган се запъти към гласа.