Кит Далтон
Законът на Морган (11)

ГЛАВА ЕДИНАДЕСЕТА

Започна да се киска тихо.

— Знаеш ли, че кучият син е наполовина индианец? Да, такъв е. Великият шампион на бялата раса е наполовина червенокож. Наполовина червен, който яде кучета, както се изразява за индианците. Баща му се е оженил за индианка в Северна Каролина, но тя умряла, докато давала живот на моя извратен баща. Знам това, защото баща му, моят дядо, още беше жив, когато бях дете, и той ми е разказвал това. Дядо не се срамуваше от това, че се е оженил за индианка. През тези дни е било нещо нормално.

Тя притихна за момент, но Морган не смееше да се обади. Да, това можеше да се приеме за чиста монета — Холидей беше мургав, с черна коса и нещо в него издаваше, че има слаба прилика с индианците.

— Баща му взел детето, тоест баща ми, и се преместил тук, в Айдахо. Започнал бизнес с един търговски пункт, този в Грейнгвнл, и построил цяла верига такива. Спечелените пари започна да влага в други бизнеси и преди да навърши петдесет, стана известен като много богат човек. Баща ми не се лишаваше от нищо. Най-хубавите дрехи, коне, училища. Едно от най-важните неща е била военната академия. Той е израснал в такава атмосфера, че е станал лош, отвратителен, арогантен и жесток. Като дете не можех да разбера защо толкова много мразеше индианците. Но когато дядо ми разказа историята му, ми стана ясно всичко. Не знам защо не ми я беше разказал по-рано. Явно не му е харесало отношението на баща ми към индианците. Тогава той все още беше честен, но постепенно започваше да се оплита в игри. Дядо ми поиска от мен да не казвам нищо за това, което ми е разказал, на баща ми, и аз никога не съм споменала. Но го презирам, защото се е срамувал от собствената си майка. Като твърдеше, че мрази всички индианци, означаваше, че мрази и майка си.

Тя постоя мълчаливо със зареян поглед, след това продължи:

— Гордея се с това, че в жилите ми тече и индианска кръв, и ненавиждам баща си за това, което той се отгатва да направи с тях.

— Генерал Хауърд се опитва да го спре, аз също. Ти също можеш да помогнеш, но трябва да си сигурна в себе си. Ако не можеш, не го прави.

Тя се приближи още повече към него и той започна да се притеснява. Странно беше да получава ерекция при толкова сериозен разговор.

— Как да ти помогна? — попита тя. — Кажи.

Морган пое дълбоко въздух, след това издиша шумно.

— Генералът е определил масов протест на 20 юли. Той смята, че това е единственият начин да спре баща ти намерението му да унищожи всички племена в тези райони. Ще можеш ли да се изправиш до генерала и да кажеш на хората същото, което разказа и на мен? За това, че баща ти е наполовина индианец, което го прави лицемер. Искаш ли да разкажеш какво е сторил на майка ти? Може да си спомниш и други неща.

— Да, разбира се — отвърна му тя без никакво колеба ние. — Ще направя всичко, което искаш.

За първи път в живота си Морган не искаше да получава ерекция. Опита се да не мисли за това.

— Може да се окаже опасно, предполагам, че знаеш това.

— Да, баща ми ще бъде доста изобретателен и ще иска на всяка цена да ме убие. Той не обича нищо и никой, обича само себе си. Ако все пак някой трябва да отиде в лудница, това е той.

Възбудата му не изчезваше и той се запита дали нямаше да й се нахвърли в близките няколко минути. Тя правеше всичко възможно да го предизвика.

— Ще се постарая да не ти се случи нищо — обеща той. Сега тя се притисна в него.

— Но не ми гарантираш нищо, нали?

— Не, не мога. Но ще направя най-доброто за теб.

— Можеш да започнеш още сега — каза тя и започна да разкопчава панталоните му.

Членът му вече беше твърд като дърво, когато тя го хвана с ръка. Бързо свалиха и нейните дрехи. Когато той разтвори краката й и влезе в нея, тя изпъшка. Разбра, че тази жена знаеше много за секса, и това го възбуди още повече. Той влизаше и излизаше, като придържаше с ръце дупето й и от време на време променяше леко ъгъла, за да чувства по-добре проникването. Тя започна да охка силно, но той даже не помисли за Тикнор, който можеше да се събуди единствено само при сигнал за опасност, а все още опасност нямаше.

Тя не говореше и това му харесваше, но стоновете й изразяваха удоволствието, което изпитваше. По лицето и тялото й започна да избива ситна пот, което направи кожата й да лъщи. Той започна да смуче зърното на едната й гърда, след това на другата и тя изстена. Да, беше доста агресивна и въобще не се срамуваше. А това беше най-хубавото от всичко.

След минута тя се завъртя и той разбра, че иска да мине над него. Нямаше нищо против, затова легна на леглото и тя се отпусна отгоре му.

— А сега аз ще те чукам — прошепна тихо в ухото му.

— Тогава го направи добре — отвърна й той и тя се засмя тихичко.

След това започна да се надига и отпуска с целия си таз върху коравия му член и това го накара да стене. Изведнъж му мина мисълта, че на члена му седеше не коя да е, а дъщерята на Дрик Холидей. Това го накара да се почувства велик. Но когато тя достигна оргазъм, той забрави всичко. Започна със силни свивания на влагалището си, след което започна да се върти и скача като животно, хванато в капан. Накрая се натисна с такава сила към него, че той имаше чувството, че ще я разкъса. Започна да стене от болка или удоволствие и той усети как соковете й мокрят слабините му. Това го накара и той да усети, че стига края. Свърши в нея, като стискаше зъби, за да не извика от удоволствието.

— О, Господи! — каза тя, след като се поуспокои, и се търкулна до него. — Трябва да си почина малко.

Лежаха така един срещу друг, изтощени, но щастливи. Отвън започваше да вали. Приятно му беше да лежи в леглото с тази жена в такава мрачна нощ. Изведнъж се сети за нещо, не искаше да го споделя, но все пак го рече.

— Мисля, че най-добре е още сега да тръгнем за Боис.

— Какво? — Тя беше доста озадачена.

— Късно е, но не е прекалено късно. Навън вали, а чичо ти Боб спи дълбоко. Маршалът и момчетата му също. Целият град се е прибрал и в момента спи. Ако тръгнем сега, ще имаме доста мили преднина, преди Боб да се събуди и да съобщи за бягството ти. Какво ще кажеш? Мисля, че нощта е добра, за да се измъкнем.

— О, боже! — възкликна тя. — Нямам никакви дрехи, палто, нищо.

— Аз също, а и Тик. Би трябвало да имаме, но не сме взели. Имам голяма риза, ще ти дам и шапката си. С каквото и да те увием, няма да останеш суха, но поне няма да ти е студено. Хайде, казвай, че времето минава. Да или не?

— Добре, да се махаме. — След тези думи тя се изправи и започна да се облича.

Морган я последва.

— Ей сега се връщам, само ще събудя момчето.

Тя се изсмя нервно.

— Май няма да е много доволен от това, като чувам как хърка.

Почука тихо на вратата и когато тя се отвори, пред очите му стоеше дулото на револвера му. Очите му го гледаха ясно, нямаше никакви прозявки, беше събуден напълно.

— Обличай се веднага. Мелани е в стаята ми и тръгваме веднага за Боис. После ще ти обясня какво стана. Хайде, бързо.

Той се върна в стаята си и след минута момчето вече беше при тях. Морган бързо му обясни как стоят нещата.

— Добре — кимна той накрая. — Но навън вали.

— Още по-добре — отвърна му Морган. — Тъкмо няма да срещнем никой по пътя си. Хайде, помогни ни да я увием в тези дрехи, трябва да я запазим колкото е възможно суха.

Сложи шапката си на главата й. Вдигна щората, изгаси лампата, а керосина сипа в две бирени бутилки, след което откъсна парче от чаршафа и сложи във всяко гърло по една ивица. Тикнор го наблюдава мълчаливо, но накрая не се стърпя.

— Какво правиш?

— На около десет мили южно оттук има мост над реката. След този дъжд реката ще придойде. Когато прекосим от другата страна, ще изгорим моста. Нито един човек няма да се опита да премине реката, след като е придошла. Маршалът може да получава пари от Боб, но не вярвам да иска да си даде живота за това.

Обърна се към Мелани.

— В колко часа ще те очаква в магазина?

— Точно в седем.

— А сега е два часът. Това ни дава преднина от пет часа. Ще се отдалечим оттук тихо, а след това ще галопираме. Ще яздиш зад мен, след това ще минеш зад Тикнор. По този начин конете няма да се изморяват от допълнителната тежест.

Когато минаваха покрай пункта, не се виждаше никаква светлина, не се чуваше нищо. Зад себе си Морган усещаше момичето да трепери. Чудеше си какво ли си мисли сега. Преди време е живяла в къща с всички удобства, а сега бягаше, за да спаси живота си. Колко странно беше всичко в човешкия живот.

Минаха доста път, но тъмнината и дъждът ги затрудняваха още повече. След като излязоха от града, Морган пришпори коня си в лек галоп. Страхуваше се, че в тъмнината конят можеше да се спъне и да ги събори на земята, а това можеше да доведе до по-големи неприятности. По никакъв начин не трябваше да контузват конете, иначе бяха загубени. А ако все пак някой от конете си счупеше крака, щяха да загубят време да се придвижват с товарния кон, щеше да се наложи да оставят храната, което означаваше да си търсят храна по пътя в някое селище. Това щеше да им коства време, а всяка загубена минута означаваше, че преследвачите се приближават по-близо до тях.

Хубавото беше, че нямаше телеграфна връзка между Грейнгвил и Боис. Обикновено телеграф имаше там, където имаше и железопътен път, а между тези два града нямаше такъв път, така че нямаше никакъв начин Боб да успее да телеграфира на Холидей, че дъщеря му е избягала. Морган се надяваше, че липсата на мост щеше да забави достатъчно маршала и хората му, но все пак не можеше да разчита само на това. Някъде по-надолу можеше да има брод. Не беше чувал за такъв, но това не означаваше, че няма. Но каквото и да забавеше маршала, за тях означаваше преднина.

Когато стигнаха до моста, реката отдолу вече ревеше с пълна сила. Като го преминаха, той нареди на двамата да продължат напред.

— Ще ви настигна.

Мокър до кости, изтича до моста и се огледа. Дъждът беше силен и по никакъв начин Морган нямаше да успее да запали дърветата отгоре. Спусна се внимателно под него, като гледаше да е предпазлив, за да не хлътне в реката. Под моста беше доста тъмно и той не виждаше, а само чуваше рева на реката. Като работеше опипом, разви одеялото. Част от него се беше намокрило, но бутилките и парцалите бяха сухи. Напои одеялото с керосин, след това го пъхна в една от кръстосаните подпори, които крепяха основата. Искаше да го сложи по-близо до центъра, но нямаше как.

Пресегна се и измъкна две кибритени клечки, които държеше винаги във вътрешния си джоб. Драсна едната в ботуша и за негов късмет тя се запали. Подържа я под единия край на одеялото, докато хване огънят. След като достигна до керосина, огънят мигом лумна, като разпръскваше на всички страни пламъци. Морган се изкачи обратно на брега и се спря, за да се увери, че го е запалил добре. Мина известно време, преди пламъците да започнат да пълзят по гредите, но постепенно огънят се усилваше, вече чуваше прашенето на гоящото дърво. След няколко минути се чу силно припукване и мостът се наклони на една страна, а част от него падна във водата.

Вече нямаше какво да правят тук, сега трябваше да се молят реката да се напълни още, за да не може да се премине известно време. Върна се при другите и така продължиха да яздят още пет мили, след това Мелани се прехвърли на коня на Тикнор.

Морган се засмя. Момчето явно харесваше нейната близост. Така изминаха двадесет мили от града, преди да слязат и да оставят конете да починат малко. Въпреки проливния дъжд конете пиха вода от локвите покрай пътя, а и те се напиха. Морган знаеше, че когато човек усеща, че краят му е близо, ожаднява бързо. Смешното беше обаче, че под такъв проливен дъжд пиеха вода, сякаш бяха в пустинята.

След това той попита момичето добре ли се чувства и остана доволен от положителния й отговор.

— Ще се наложи да продължим да яздим цялата нощ. Колкото повече мили изминем, толкова по-голяма преднина ще имаме пред преследвачите.

Все още треперейки от студ, тя се опита да се пошегува:

— Май доста си бил преследван.

— Случвало ми се е — кимна той. — И мисля, че ще се справим. След като се развидели, ще намерим място, където да починем малко, може и да поспим няколко часа. Конете се справят чудесно, но и на тях ще им е необходима почивка.

Някъде около седем сутринта стигнаха до една изоставена ферма близо до пътя. Таванът на къщата беше пропаднал от единия край, но другата част все още беше там.

Зад къщата имаше малък обор, където можеха да настанят конете си. Назобиха ги добре, напоиха ги, след което ги вързаха да почиват. В къщата имаше едно голямо гнездо на стършели, нищо друго. Помпата в началото източи мръсна вода, но след това тя се избистри и на вкус ставаше за пиене. Нямаше огнище, но коминът беше там. Морган обаче им нареди да не се пали никакъв огън, защото даже и в такъв мрачен и дъждовен ден пушекът можеше да се забележи отдалече. Това може да доведе любопитни съседи, а още по-лошо — някой местен човек на закона, който щеше да има пълното основание да ги задържи до изясняване на нещата около тях.

Хапнаха студена храна, след което налягаха по пода, за да поспят. Преди да си легне, Морган излезе и дълго оглежда хоризонта с бинокъла си, за да се увери, че наблизо няма никой. Но в този дъжд трудно можеше да забележи нещо, затова се отказа. Легна си и се замисли, че вече минаваше седем и Боб тъкмо е вдигнал врявата или вече тича, за да съобщи на маршала. Знаеше, че ако се движеха така, можеха да успеят, но, както се изрази момичето, нямаше никаква гаранция за това. След малко заспа.

Три часа по-късно отново бяха на път, все още уморени и мокри. Някъде към два следобед дъждът спря и тримата се пооживиха. След малко се показа и слънцето и дрехите им започнаха да съхнат. Стигнаха до град на име Мак’кол и успяха да купят малко храна от един смесен магазин. Даже Морган се почувства спокоен и наруши правилото си, като реши да се отбият на чаша кафе и лека закуска в едно заведение в края на града.

Така дните си минаваха. Понякога валеше, но времето като цяло беше топло и приятно. Мелани, която в началото се беше наплашила до смърт, вече започваше да се съвзема. Приготвяше всяко тяхно ядене с лекота и всеки път Тикнор откриваше колко е вкусно всичко.

Необходими им бяха шест дни, за да стигнат до Боис. Когато се изкачиха на един хълм на две мили от града, го зърнаха. До нощта оставаха още няколко часа и Морган реши да изчакат там, защото беше по-безопасно.

— Когато влезем в града, ще спуснеш шапката ниско над очите — обърна се той към момичето. Тя веднага изпълни това и той кимна доволно. — Точно така. Мисля, че няма да имаме проблеми.

— Ще изглеждаш смешно, ако не носиш шапка — прекъсна го момчето. — Всеки носи шапка.

— Ще си мислят, че може да съм малко странен. А още утре сутринта ще си купя нова.

Когато влязоха в града, вече се беше стъмнило напълно. От един горчив спомен знаеше къде се намира хотел „Ратдръм“. Като млад беше дошъл В града и вечерта се напи здраво. Объркан и непознаващ все още града, той се намърда в хотела, леко тананикайки си, но след минута изхвърча от вратата, като за това му помогнаха трима здрави мъже, грижещи се за спокойствието на мормоните, които точно тогава имаха някакво събиране. Не беше негова вината, като си мислеше, че това е още едно местенце, където ще може да продължи да пие.

Боис се беше разраснал. Вече имаше гара, а и доста високи сгради, повече банки, църкви, публични домове и заведения, не като по-рано, когато наблизо все още имаше златотърсачи. По реката се мяркаха хора с лодки, ко ито явно спортуваха за отмора, а в другия край на града имаше стадион.

За късмет започна отново да вали. Всеки останал по улицата бързаше да се прибере и никой не им обръщаше внимание. Просто трима фермери бяха дошли насам, за да изхарчат по някой и друг долар. Някакъв пиян извика завалено на Морган:

— Защо не си купиш шапка, друже? Не ти ли казаха, че навън вали?

Минаха покрай главния офис на Партията от Айдахо, който заемаше една голяма четириетажна сграда. Хотелът, който търсеха, беше на 15-а улица и Морган си го спомняше доста смътно. Знаеше, че той беше с репутация, в него се отбиваха хора, който не прекаляваха с алкохола. Когато го наближиха, забеляза, че отвън изглежда доста неприветлив, но вътре миришеше на религия, атмосферата беше наситена с добри чувства.

Наложи се да почукат доста на вратата на генерала, преди Шанди да отвори. Той си беше с ежедневните дрехи, само че сега на главата му се мъдреше червена нощна шапчица. На кръста му висеше „Колт“ 45-и калибър и дясната му ръка стоеше близо до него, когато им отвори.

— Генералът се е оттеглил за сън — каза той, блокирайки вратата с тялото си. — Така че каквото и да искате, ще се наложи да изчакате до сутринта. Това е. Елате утре. Не знаете ли, че е късно?

Морган се наложи да стисне зъби, за да не избухне. От шест дена бяха на път, почти не бяха мигнали през това време, а тук този тъп ирландец ги караше да чакат още.

— За бога, още е едва девет и половина. Имаме важна информация за генерала. Трябва да го видим сега.

Гибонс го изгледа зверски, готов да се сбие.

— А аз ви казвам, мистър, ще трябва да почакате. Елате утре с тази ваша информация. Това ми е последната дума.

След това понечи да затвори вратата, но Морган я натисна рязко и тя го удари в лицето, което го накара да отстъпи крачка назад. От носа му потече кръв.

— Ще те очистя! Мамка ти, вече си мъртъв! — изръмжа той.

Тъкмо направи крачка напред, когато генералът се появи от спалнята си по нощница. Очите му мигаха зад очилата, които носеше за четене. Изглеждаше озадачен.

— Какво става тук? Гибонс, отговаряй.

Въпреки че от години вече не беше в армията, Гибонс застана мирно.

— Разлика в мненията, сър. Този Морган иска да говори с вас, а аз му казах, че е късно.

— Глупости! — Генералът смъкна очилата, за да вижда по-добре. — Аз си четях в стаята. Влизайте — обърна се той към Морган. — Здрасти, Тикнор, пак се срещаме. А кой е третият?

Мелани все още беше с шапката на главата си, но сега Морган я смъкна.

— Но това не е мъж. Господи!

— Това е Мелани Холидей, дъщерята на Дрик Холидей.

— Мили боже! — възкликна генералът. — Какво означава това?

— Тя иска да ни помогне. Има неща, които иска да разкаже на срещата, неща за баща си. Бих желал да поговоря с вас насаме. Само за минута, сър.

Генералът не откъсваше поглед от нея.

— А защо самата дама не ми каже? Мисля, че така е най-добре. Ако се отнася за баща й, тогава ще е нещо сериозно.

Морган и момчето все още стояха, не знаейки какво да правят. Гибонс беше измъкнал кърпичка и бършеше разкървавения си нос. Генералът махна с ръка към стола и момичето седна в него. След това се обърна към другите двама.

— Защо вие двамата не слезете, за да хапнете нещо? Трябва да сте гладни. Нашият ресторант вече е затворен, но наблизо има други ресторантчета със сравнително добри цени. — Погледна към златния часовник. — Разговорът с дамата ще продължи докъм… десет и половина. А сега заминавайте.

И двамата се обърнаха и излязоха.

Гибонс също излезе след тях.

— Ще платиш за това, което стана, Морган. Ти и твоят красавец.

Момчето бързо се обърна, а ръката му мигновено се спусна към кобура, но Морган я стисна, преди да е измъкнал оръжието.

— Спокойно! Той е просто глупав невежа. Грижи се за генерала. Това е, което може да се каже за него.

Морган не пусна ръката му, докато не видя, че пусна дръжката на револвера. Исусе! Още една секунда и Гибонс щеше да е мъртъв. Не му се искаше да се заема с тази работа. Имаше си ранчо и смяташе да си остане да живее в него.

Спряха се пред хотела. Валеше силно и след миг отново се почувстваха мокри.

— Какво искаш да правим? — попита момчето. — Искаш ли да хапнем?

— Да, сър, ще открием най-близкото заведение и ще пием бира поне един час. А докато пием, аз ще хапна малко свинска пържола и туршия.

Момчето го изгледа отвратено.

— Звучи така, че ми се отщя да ям.

— Може и да не ядеш.