Кит Далтон
Законът на Морган (6)

ГЛАВА ШЕСТА

Изкара я навън и я накара да коленичи. След това допря револвера до главата и й смъкна предпазителя. Докато не се чу щракането на предпазителя, очите й бяха безизразни, но след това по лицето й се изписа страх.

Мъртвите индианци лежаха в прахта под горещото слънце. Нямаше да мине много време, преди да започнат да се разлагат. Индианката, както и да се казваше, не искаше да погледне към тях. Това е добре, помисли си той. Мисията все пак я беше цивилизовала достатъчно, за да я накара да се плаши от смъртта.

Допрял дулото до главата й, той каза:

— Моят приятел откри гроба, на свещеника. Кой го уби и за какво? Къде са пушките? Какво стана с другите? Отговори ми веднага или ще ти пусна един куршум в главата. Това не е просто заплаха, ще го направя, без окото ми да мигне.

— Може ли да се изправя?

— Остани така, както си, и започвай да говориш. И пак ти казвам: или ще говориш, или ще умреш.

Момчето стоеше до нея и я зяпаше открито, но не казваше нищо.

— Бягащия вълк уби свещеника — започна тя. По лицето й се стичаше пот и капеше от брадичката й. Въобще не приличаше на гордата смела индианка, каквато искаше да се представи. Нещо повече — пред тях стоеше една изплашена жена, която просто не искаше да умре. — Бягащия вълк мразеше свещеника и от доста време искаше да го убие. Казваше, че той е откраднал мъжеството им, опитомил ги е, станали са като мъже без тестиси. Проклинаше свещеника и дъскорезницата, и всички хора, които бяха на негова страна. Стария вожд научи за това и отиде да предупреди свещеника, но той само се засмя. „Бягащия вълк просто не иска да работи“, каза той. Но все пак успя да събере смелост и да го убие.

Морган все още държеше оръжието до главата й.

— Това след като донесоха ли пушките беше?

— Да. — Гласът й стана толкова слаб, че той едва я чуваше. — Бягащия Вълк казваше, че пушките ще променят всичко. С тях могат да навлязат дълбоко в планините и да живеят като мъже. Каза, че е взел пушките от един от хората на Холидей, но аз не можах точно да разбера какво искаше да каже.

След това се осмели да хвърли поглед към мъртвите индианци.

— Бягащия вълк е там.

Морган не обърна внимание, защото си мислеше, че явно той е бил този, който я е имал.

— Но даже и да е мразел свещеника, защо му е трябвало да го убива? Защо просто не е отишъл в планините със своите последователи?

Жената облиза устните си.

— Свещеникът научи за пушките. Но не това беше причината, заради която беше убит. Бягащия вълк го мразеше заради това, което той направи от нас. Може ли да пия вода?

— Все още не — отвърна Морган. — А ти мразеше ли го? Успяха ли да те настроят против него?

Мазнината по косата й започна да се смесва с потта и лицето й заблестя като лакирано.

— Да, аз бях негова жена. Той казваше, че не трябва да има никаква прошка или съжаление към свещеника. Ако искаме да станем отново силни, трябва да забравим това, което той ни е проповядвал. Отецът ни е покварил и затова е трябвало да умре. Неговото убийство щеше да бъде първата стъпка за връщането ни към нашата истинска индианска природа.

Мечти за слава, помисли си Морган. Пълна торба с лайна. Един добър човек, който е загубил толкова много време, за да създаде мисия за индианците, е мъртъв заради желанието на някой да стане втори Джеронимо, или Лудия кон или някой друг.

— А къде са пушките? Защо не ги използваха срещу нас?

Все още коленичила под горещото слънце, жената изглеждаше така, сякаш всеки момент ще припадне.

— Те са скрити в една пещера далече в планината. Там също има провизии и муниции. Ако бяха с тях, вече нямаше да сте между живите. Но пушките са на един ден път оттук.

В гласа й се долови жал и Морган усети, че тя скърби за Бягащия вълк, гадното копеле. Не чувстваше никакво съжаление към нея, опита се да прехвърли вината за убийството на отеца върху мъжа си, но дали пък и тя не беше част от целия план. Но имаше нещо друго, което трябваше да попита. След това трябваше да заровят тези копелдаци, но се надяваше тайно да не открият лопата.

— Какво се случи със стария вожд и останалите ви хора?

Все още на колене, тя започна да се клати уморено напред-назад.

— След като убиха свещеника, те се изплашиха, а и пушките ги уплашиха още повече. Заминаха за резервата „Колвил“ във Вашингтон. Това е истината.

Това беше достатъчно. Заповяда й да се изправи.

— Сега ще те напуснем. Намери си кон и се махай оттук. Не ми пука въобще къде смяташ да ходиш и какво ще правиш.

— Но нямам никаква храна. Ще умра.

— Тогава умри. — Морган се обърна с гръб към нея. — Хайде, момче. Време е да се връщаме обратно.

След като се отдалечиха малко, Тикнор се обърна назад.

— Тя все още стои там. Господи, колко сурово се държа с кея. Ако не беше проговорила, щеше ли да я убиеш?

— Щях. Не бях сигурен дали не е излъгала за това, че натопи Бягащия вълк? Не бях сигурен дали не е убила собственоръчно отеца. Мисля, че тя е просто една зла кучка.

Пояздиха така за известно време. Йънг се беше замислил дълбоко.

— Не хващате много вяра на жените, така ли, мистър Морган? Тази дама Йодър…

— За нея съм сгрешил. Тя ми е казала истината.

Морган си помисли, че все пак тази Лаура е прекалено смела и това може да й навреди. Ако открият какво е направила, въобще няма да се колебаят и ще я очистят. Нийл веднага ще нареди на хората си да свършат тази работа и те сигурно щяха да се заемат с удоволствие. Най-вероятно щяха да й сложат една тежест на врата и да я хвърлят в реката, така че никога повече да не се покаже.

Чудеше се какво ли я кара да рискува толкова безразсъдно живота си. Трудно беше да повярва, че е заради самите индианци. Не му направи впечатление като жена, която да е грижа за някой друг независимо то цвета на кожата. Също толкова невероятно би било да се надява да стане известна с историята на Холидей. „Северозападен вестник“ в Боис беше най-добрият вестник на тази територия. Но даже и вестник като него не би пожелал да се заеме с човек като Холидей. Така щяха сами да си плюят на бизнеса, а никой не би поел такъв риск. Веднага редакторът щеше да бъде хвърлен от прозореца.

Тикнор прекъсна мислите му.

— Знаеш ли, бих могъл да вържа тази индианка и да я закарам на генерал Хауърд.

— Още докато я закараш до Боис, тя вече ще промени историята. Но даже и да повтори дума по дума това, никой няма да й повярва. Дрик Холидей да дава безвъзмездно пушки на индианците, да не иска пари от тях! Ще е чиста загуба на време. Тя ще те забави, а и ще е опасно да е покрай теб.

Момчето се усмихна високомерно.

— Жена да е опасна?

— Ще се наложи да минеш през няколко града, за да стигнеш до Боис. След всичките тези слухове за близка война хората ще искат да знаят какво смяташ да правиш с нея. Могат да те наобиколят, да те спрат.

Вече се бяха отдалечили доста от мисията.

— Ако го направят, ще съжаляват за това — отвърна младежът. — А ако се наложи, някои от тях може и да умрат.

Морган го погледна изучаващо. Не му харесваше спокойният глас, с който говореше за такива неща.

— Пак ще ти кажа. Ако има начин, не убивай хора. Тези индианци трябваше да ги убием, иначе те щяха да ни убият и се радвам, че беше там. Ако не се беше показал навреме, вече щях да съм мъртъв.

Това беше най-добрият начин, по което можеше да му каже благодаря. Момчето още повече се изпъчи от самодоволство. Такава открита похвала направо му завъртваше главата.

— Мистър Морган — отвърна той. — За мен това беше нищо. Двамата работим доста добре, нали?

С тези думи явно искаше да каже убиваме доста добре. Но това, че му хареса първото убийство, означаваше, че за него вече няма връщане в Спейд Бит. Морган знаеше, че ако не го накара да се върне, той нямаше да живее дълго като стрелец. Каквото и да правеше, колкото и добър да беше, рано или късно щяха да го убият. Нито един стрелец след Хикок не е успял да живее дълго като такъв и най-често завършваше живота си с дупка в главата след кавга с някой все още незнаен покерджия. Но все пак не му беше баща, а и момчето вече беше голямо — можеше само да избира пътя, по който ще върви и гради живота си.

След три дена яздене стигнаха там, където се вливаха двете реки. На следващата сутрин прекосиха моста над Змийската река преди Левистон.

— Ще задържа товарния кон — каза Морган, — само ще те забавя. Имаш достатъчно много път. Ще се наложи да си вземаш по малко суха храна от всеки град, през който минаваш, Ще яздиш по Змийската река, докато стигнеш Пайет. Там има един мост. Ще тръгнеш по пътя, който следва река Пайет към Монтън. По-надолу реката ще се разклони на няколко ръкава, но пътят продължава към Боис. Генералът трябва да бъде или ще дойде в хотел „Ратдръм“. Ако го няма, ще го изчакаш.

— Ще напишете ли някакъв доклад за него?

— Не. Ти ще му разкажеш какво се е случило. Какво е казала Лаура Йодър за Холидей: че събира наемници от Сан Франциско. Какво се случи в мисията, всичко. А сега ми кажи всичко, което ще кажеш и на генерала.

Тикнор се справи добре и Морган си помисли, че пред генерала вече всичко щеше да бъде казано гладко и точно. Все още нямаше ни най-малката представа какво можеше да направи генералът с тази информация. Нямаше и съмнение, че сигурно щеше да се опита да събере хората, които са срещу Холидей и неговите опити да измести индианците от резерватите. Ако не са уплашени прекалено от Холидей, те може би щяха да дойдат на това събиране. Ако все пак се съберяха достатъчно, тогава Холидей нямаше да има голяма възможност да направи нещо срещу това. Наемниците му нямаше да се осмелят да стрелят по стотици хора, особено ако в тълпата има и жени. Каква тълпа? Генералът щеше да е щастливец, ако успее да събере и две дузини слушатели. Момчето вече беше готово да тръгва.

— Знаете ли къде ще можем да се намерим пак?

— Долу-горе. Холидей има няколко търговски пункта южно от Крейгмънт. Мисля, че са четири само между Крейгмънт и Грейнгвил. Баща му имаше повече, но сега вече има по-малко търсене, защото изникнаха толкова много нови градове. В Грейнгвил е най-големият. Ако не ми се наложи да ходя някъде, ще те чакам там след две седмици, считано от днес.

— Както кажете, мистър Морган. Но защо ще ходите по тези пунктове? Индианката нали каза, че пушките са дошли от единия от тях. Не можете просто така да влезете и да започнете да разпитвате. А освен това, какво повече може да се научи?

Морган вече изпитваше искрено желание Тикнор да тръгва.

— Може би нищо. Но искам все пак да хвърля по едно око, може пък да се окаже от полза. А сега тръгвай. И се разбрахме: Грейнгвил, две седмици от днес.

Момчето обърна коня си.

— Ако сте там.

— Ще се опитам да бъда.

След това се насочи към града с единствената мисъл да се опита да намери Лаура. Може пък да имаше още нещо, което да му каже. Но не можеше да отиде направо в сградата на вестника и да попита за нея. Този плъх Нийл веднага ще стане подозрителен и това може да й коства живота. Нийл е един от любимците на Холидей, му беше казала тя и постоянните му връзки с толкова властен човек го бяха направили груб. Мислеше си, че е недости-жим. И ако се усъмни достатъчно в нея, Лаура може да умре. Не знаеше и къде живее, но и да се опита да я търси, пак щеше да предизвика съмнение. Може пък да живееше в някой от пансионите или хотелите. Имаше достатъчно в града, за да му отнеме достатъчно време.

Още веднъж си помисли колко некадърен е за тази детективска работа. На негово място професионалист щеше да знае как да действа, за да разбере къде живее, без да предизвиква любопитство, а той си нямаше и представа. Да каже, че е някакъв роднина от… По дяволите, та той даже не знаеше откъде е тя. Лъжа като тази с братовчеда нямаше да мине. Трябва да измисли нещо по-хитро.

Помисли си за бармана в модното заведение до общината, където висяха постоянно адвокати и политици. Това беше сърдечен, приятен човек, който винаги имаше добра дума на устата си и явно познаваше всеки един от честите си клиенти. Там можеше да има късмета да разбере къде живее. Разбира се, можеше и да не иска да даде информация на някакъв непознат, но ако нищо друго не помогне, парите щяха да помогнат. Най-доброто щеше да е да представи ситуацията така, сякаш тя му е допаднала много. Това поне може да се разбере доста лесно.

Когато се вмъкна вътре, мястото беше наполовина празно. Двама мъже, които приличаха на адвокати, си говореха тихо за някакво съдийско решение.

— Това е доста некадърен закон, както и да погледнеш на него — каза единият от тях.

Барманът седеше подпрян на рафтовете с пиене и четеше вестник. Когато зърна Морган да се приближава към него, веднага се изправи.

— Какво да бъде, мистър?

— Една бутилка прясна бира.

Морган сложи един сребърен долар на бара.

— Задръж рестото. — Нормално беше да каже това. Нямаше кой знае колко като ресто, но барманът кимна в знак на благодарност, след това се върна към вестника си.

— Виж — започна Морган, — може би си спомняш, че преди седмица бях тук. Пихме по едно с мис Йодър от вестника.

— Разбира се. Тя поиска малка бира. Вие я поръчахте и платихте.

— Бих желал и аз да имам памет като вашата.

— В този бизнес трябва да имаш добра памет. Ако се опитваш да я откриеш, защо не провериш във вестника? Ако я няма там, тогава не мога да ти кажа нищо. Откакто пихте тук, не се е отбивала насам. Което си е доста странно. Обикновено всеки ден се отбива поне по един път, пие си бирата, разговаря с адвокатите и така нататък. Добър събеседник е и си разбира от работата.

Морган не знаеше какво да си мисли. Репортер, който събира информация с такъв хъс и рутина, не може да се промени така. Хората от общината, политиците и адвокатите са най-добрият източник на информация в Левистон и тя не би се спряла по никакъв начин да ги разпитва. Разбира се, може и да се е разболяла или нещо подобно, но не мислеше, че е това. Изведнъж се почувства зле.

— Може и да е болна — започна той. — Случайно да знаеш къде живее? Бих желал да я видя, да си поговоря за коня, който искаше да си купи. Занимавам се с коне и северно оттук имам ранчо за коне, а днес ще трябва да се прибирам. Тя е добра жена и ще й продам прекрасен кон на добра цена.

Барманът се усмихна.

— Мисля си, че явно вече е уморена от тази двуколка, с която обикаля. Нека да си помисля. Живее в пансиона на мисис флаглър, който е само за жени. Намира се нагоре по улица „майор Андрю Хенри“. Това е къса улица, която стига до хълма, вдясно от главната. Просто минавате покрай банката, завивате наляво и попадате точно там. Но може и да спестите време, ако попитате за нея във вестника.

— Това и ще направя. — Морган пресуши бутилката.

— Ако я видите, кажете й, че ни липсва. Ако е болна, й кажете, че й пожелавам да се оправи бързо. Това местенце не е същото, когато я няма.

Морган благодари и след това се насочи директно към пансиона. Уличката се оказа тясна и къса. Всичките къщи бяха прилепени една до друга. Левистон имаше малко пространство за жилища и Морган зърна и други подобни улички.

Откри и къщата на мисис флаглър. Висока, бяла и нова, а името й грижливо беше изписано на вратата. Под него имаше втори надпис: САМО ЗА МЛАДИ ДАМИ. До вратата имаше звънец, който звънеше, след като се натисне ключът. След малко на вратата се появи прислужничка със сива работна дреха и бяло боне на главата.

— Не прочетохте ли надписа, сър? „Само за дами“. — Акцентът й беше ирландски.

Когато се отвори вратата, отвътре замириса на пресен лак и мебел.

— Не търся стая. Бих желал да се видя с мис Йодър, ако е тук. Ние се познаваме.

Прислужницата го погледна някак странно, явно не знаеше какво да каже. Отвътре писклив старчески глас се обади треперещо:

— Какво има, Бриджит? Кой е дошъл?

— Един джентълмен пита за мис Йодър.

Мисис флаглър, жена на шестдесет, със строго лице, се появи на вратата и нареди на момичето да си гледа работата. Лицето й беше бяло и непроницаемо, но очите й гледаха нервно.

— Мис Йодър не е тук — отвърна тя.

— Ами къде е тогава? Бих искал да поговоря за бизнес с нея, законен бизнес.

— Казах ви, че не е тук.

— А аз ви попитах къде все пак е тя.

Старицата се опита да затвори вратата, но той я подпря с ботуша си. Тя не само беше нервна, а явно се страхуваше от нещо.

— Моля ви вървете си, сър. Не знам къде е. Трябва да е напуснала внезапно града. Репортерите доста често го правят.

Морган се надяваше тя да не се разпищи за помощ. Не, не се развика, но устата й трепереше.

— Няма да си тръгна, докато не ми кажете къде е Лаура Йодър. Сериозно ви говоря. Ако се е случило нещо лошо с нея, бих искал да знам какво е то. Ако трябва, ще се обърна и към закона.

— Законът! — Устата на старицата се изкриви презрително. — Много ще ви помогне законът, който и да сте.

— Казвам се Морган. Имам ранчо за коне северно оттук.

— Може би. — Мисис флаглър явно се беше посъвзела. — По-добре влезте.

Морган я последва в салон, препълнен с мебели. Портретът над камината явно беше на мъжа й. Тя се беше облякла като вдовица. Посочи му стол, който изглеждаше така, сякаш никой не беше сядал на него. След това седна на ръба на друг стол.

— Може и да сте един от тях, но вече не ми пука. Изплашена съм, но и съм уморена от този страх. Мис Йодър тръгна преди шест дена, в неделя вечерта, около девет часа. Двама мъже се появиха за нея и след няколко минути тя замина с тях.

— Изглеждаше ли така, сякаш е уплашена от тях?

— Не бих казала. Не знам. Те я изчакаха тук, в салона, докато я извикам от стаята. Говориха много малко, след това излязоха. Не съм се замисляла за това. Мис Йодър биваше посещавана по всякакво време, а и освен това единият от тях снабдява града и околните градчета с „Новините“. Казва се Оскар Нюболд и всички го познават. Груб, едър, с червена коса. Другият с него беше с овехтял костюм и смешна шапка. А и имаше увиснали мустаци.

— Взе ли мис Йодър нещо със себе си?

— Казах ви, че просто излезе навън с тези двамата. Не се в връщала в стаята. Мислите ли, че все пак се е случило нещо с нея? Когато не се върна за през нощта, на сутринта отидох във вестника. Казаха ми, че не са я виждали. Мистър Нийл обърна всичко на шега. Каза, че просто може да се е спряла на приказки с някой стар приятел. Изчаках така до следобед, след това веднага отидох при шефа на полицията. Той ми отвърна, че мис Йодър била желана от всекиго млада жена и може да е навсякъде. Каза ми, че ще подпита тук-там. И оттогава не съм го чувала. Това е всичко, което мога да ви кажа.

Морган си помисли, че най-вероятно Йодър вече беше мъртва. Не беше вероятно, а сигурно. Те нямаше просто да я накарат да напусне града. Знаела е прекалено много, за да я оставят. Тя беше смела жена, готова да поема рискове, но и честна. Явно си беше извоювала доста добро име като репортер, една от малкото жени в този труден занаят, която доминираше над мъжете.

— А казахте ли в полицията за Нюболд и другия мъж?

Устните на старицата трепнаха.

— Разбира се, че им казах. Петър каза, че мистър Нийл, редакторът, най-вероятно е пратил Нюболд да я извика в офиса му за някоя спешна статия. Когато не снабдява с вестници, този Нюболд прави доста странни неща. Началникът каза, че другият може да е бил просто приятел по чашка на Нюболд. Най-вероятно, след като са я завели в офиса, отново са отишли да пият в някое заведение. Нюболд е голям пияница.

Лаура е изчезнала малко след като е напуснала къщата и не трябваше да е чак толкова голям детектив, за да се сети за това. Морган виждаше нещата така: накарали са я да излезе от къщата, като са я предупредили, че ако се опита да вика за помощ, ще я застрелят. Било е нощ и те със сигурност са я придружили до доковете, може даже да са й сложили и верига, за да потъне.

— И не знаете дали този началник е говорил въобще с Нийл, Нюболд или другия човек?

Старицата за миг се разсърди.

— Не знам какво е направил. Каза само, че ще подпита. Честно казано, не беше много заинтересован от всичко това. Не отидох при него втори път, защото си мисля, че това няма да доведе до нищо добро. Да ви кажа честно, доста е мързелив. Но, за бога, не му казвайте, че съм казала това. И аз трябва да живея тук спокойно.

— И от този ден не сте говорили повече с Нийл?

— Да, страхувам се от него.

Ето, това е, помисли си той. Бяха убили една жена и все пак нищо не можеше да им се случи. Нийл сигурно е попаднал на някои нейни бележки или е прочел бележника й. Каквато и да беше причината, тя означаваше само едно — смърт. Началникът на полицията лижеше гъза на Нийл, а той пък, от своя страна — на Холидей. Доста добро подреждане. Усети сляпа ярост, която затупа в слепоочията му. За бога, трябваше да направи нещо. Да убие убийците на Йодър, не беше част от задачата му, но точно това смяташе да направи. Засега детективската му работа можеше да почака. Обърна се с последен въпрос.

— А върна ли се Нюболс, заплашва ли ви да си мълчите? Или някой друг?

Старицата поклати категорично глава.

— Никой. Аз съм само една старица и сигурно са си помислили, че няма въобще смисъл да ме заплашват. И са си прави. Още съм изплашена, и то толкова, че не мога да спя спокойно. Но щом се осмелих да ви кажа всичко, значи все пак не съм чак толкова наплашена. Надявам се това да не ме вкара в някоя неприятност.

Морган се изправи.

— Никога не сте говорили с мен. Може да разчитате на това.

Старицата се изправи след него, за да го изпрати. На вратата го хвана за ръката, една сълза се търкулна по бялата й буза.

— Мистър Морган, надявам се да успеете да направите нещо. Мис Йодър е прекрасна жена и не заслужава да й се случи нещо лошо.

— Ще направя всичко, което е възможно — отвърна той. — Бъдете сигурна.

Като се отдалечаваше от къщата, се замисли как бързо се променяха нещата. Още по времето, когато се питаше какво може да се случи на Лаура, тя вече е била мъртва. Нямаше никакво доказателство за това, че е мъртва, но не му и трябваше.

Както каза и старата жена, не беше справедливо да се случи точно на нея. Това беше просто оценка, но тя отговаряше точно на истината. Това означаваше, че той трябва да отмъсти. Мъжете, които са я убили, и мъжът, който ги е изпратил, трябваше да платят с кръвта си за това.

Все още беше светло. Налагаше се да изчака, докато се стъмни. А междувременно можеше да се поогледа за този Нюболд в заведенията.