Кит Далтон
Законът на Морган (2)

ГЛАВА ВТОРА

Десет часа по-късно Морган лежеше в одеялата, слушайки как Тикнор хърка като дъскорезница. Не можеше да заспи, чудеше се дали не е направил най-голямата грешка през живота си. От този момент нататък вече ще е отговорен за всяка издънка.

Наблизо се чуваше ромоленето на поточе, което подскачаше по скалите, и този звук би го приспал веднага, ако не беше хъркането. Вече беше минало полунощ, вятърът тихо шумолеше в боровете, под които се бяха установили за през нощта. Даже и през август през тази част на нощта щеше да е студено. А сега, през май, вятърът режеше като нож и проникваше през одеялата.

Бяха се установили в една котловина, но вятърът пак достигаше до тях, а там някъде горе по склона беше още по-лош. Огънят беше угаснал и едва тлееше. Трябваше да се накладе по-добре, а това си беше работа на Йънг Тикнор, но той не беше я свършил.

— Не се тревожете, мистър Морган — каза той. — В главата си имам часовник, който ме предупреждава точно навреме, когато трябва да направя нещо. — След което се обърна на една страна и заспа с гръб към Морган.

Морган седна, взе малък камък и го хвърли към шапката на Тикнор. Това беше достатъчно да го събуди, той рязко дръпна одеялата и се надигна, като в едната си ръка вече стискаше револвера със смъкнато петле. Морган наистина остана впечатлен за колко кратко време направи това. Бърз, лек и тих, той не сумтеше, нямаше никакво объркване като при тежко спящите, когато ги събудят внезапно. Когато зърна Морган, все още в одеялата си, прибра оръжието си и се изправи, учуден какво ли искаха от него по това време на нощта.

— Запали шибания огън — каза му Морган.

— Съжалявам, мистър Морган — измърмори той. — Веднага ще го направя.

Морган се отпусна назад, сложи глава на седлото си и затвори очи. Тикнор доста време се позанима с огъня, но накрая успя да го запали отново. Вече можеше да поспи, когато усети, че нещо не е в ред. Отвори очи и видя Йънг, който стоеше неподвижно над него.

— Какво искаш, момче?

Младежът стискаше в едната си ръка тенджерката с кафе, а в другата държеше малка чаша.

— Кафето все още е горещо, мистър Морган, а ако трябва, ще го стопля още. Искате ли чашка?

— Не, момче, искам да поспя.

Но Тикнор не го оставяше на мира.

— Искате ли да се занимавам с него?

Морган се изправи на лакът.

— Какви ги дрънкаш? С какво да се занимаваш?

— С огъня. Ако пак угасне. Не бих искал отново да ми се ядосате.

— По дяволите огъня, лягай и заспивай. — Отпусна се назад и се зави чак до брадичката.

След минута-две Тикнор отново поднови хъркането си, но Морган все още не можеше да заспи. Това момче! Следобед на предния ден той бе отишъл да говори с него. Това беше веднага след като генералът му махна за довиждане и каруцата се отдалечи с тропот надолу по пътя. Йънг Тикнор гледа след него доста по-дълго, отколкото другите. Трябваше да му подсвирне два пъти, преди да го накара да се обърне, и то веднага направи виновната си гузна физиономия.

— Мистър Морган, за вашите ботуши…

— Засега забрави за тях. Ела в къщата, искам да говоря с теб. — Тръгнаха заедно нататък.

Йънг и по-рано беше влизал в къщата, но това рядко му се случваше, затова, вече вътре, започна да пристъпва неловко от единия на другия си крак и Морган беше принуден да го накара да седне.

— Чакай — каза той, след което извика Битси и му нареди да му донесе леген топла вода, сапун, кърпа и чисти чорапи.

— Какво стана с вашите хубави нови обувки, шефе? — попита Битси с мазен глас.

Морган хвърли поглед към Тикнор, но очите му гледаха настрани.

— Не обръщай внимание на това — каза той. — Прави каквото ти казвам.

— Както кажеш, шефе. — Дребният китаец излезе, като се кискаше тихо.

Морган изу бавно ботушите си, след това свали и чорапите.

— Колко си голям, момче?

Тикнор изглеждаше стреснат.

— Осемнадесет, карам деветнадесет. Почти на деветнадесет. Защо искате да знаете, мистър Морган?

Битси донесе легена и другите неща, след това взе ботушите и излезе.

— Мислех си, че си на дванадесет и караш тринадесетата си година — каза Морган. — Като гледам как винаги преебаваш нещата, си мислех, че си точно на толкова. Защо го правиш? Все трябва да има някаква причина.

— Ще ме застреляте ли, ако ви кажа, мистър Морган?

— Ако исках да го направя, сега нямаше да стоиш тук.

— Можете да ме застреляте винаги, когато поискате. Не бих искал да се грижете за мен само заради това, че познавахте майка ми.

— Нямаше смисъл да казваш това — отвърна му Морган. Но момчето си беше право, мъртвата му майка беше единствената причина, заради която то работеше в Спейд Бит. Морган не го беше виждал от десет години, но преди три месеца то се върна и помоли за работа. Каза, че помнело Морган и името на ранчото му. Морган му намери работа и оттогава не минаваше ден, в който да не съжаляваше за това.

Погледна към младежа, който седеше неудобно на стола, и сега забеляза, че между него и майка му Бети имаше голяма прилика. Тя работеше като бар дама в „Палата на Дайър“ в Дженингс. На долния етаж придумваше мъжете да си купуват повече уиски, а на горния се грижеше за мъжете, които искаха платени ласки. Освен нея имаше още три жени. Но за разлика от тях тя имаше дете и живееше в малка къща, по-скоро колиба, собственост на Дайър, който й удържаше за наема. По това време момчето беше на седем-осем годинки.

Морган го беше виждал тогава няколко пъти, но не му обръщаше много внимание. От време на време тя посещаваше Морган, за да хапнат заедно. Той не ходеше много често в Дженингс, но когато отиваше натам, винаги се отбиваше при нея. Тя беше хубаво парче, но никога не го бяха правили в дома й, защото там беше момчето, цялото уши и очи. Тя доста му харесваше.

Брадичката й беше малка, като на малко дете, но беше доста атрактивна жена. Да, хубава жена, която знаеше да прави чудеса в леглото. След това започна войната с вожда Джоузеф и когато след пет месеца се завърна, той разбра, че е била застреляна от пиян комарджия, който своевременно се беше измъкнал, а момчето отиде да живее при някакъв чичо. Сега, когато гледаше момчето след тези десет години, не можеше да не мисли за нея. Беше позор да я убият така.

След като си изми краката, ги избърса добре с кърпата и обу чисти чорапи. В кухнята Битси усилено търкаше ботушите със сапун. По едно време момчето започна да си пука пръстите, нещо, което Морган мразеше. Беше дълго и стройно, с гарваночерна коса и дълги, тънки ръце. Може би ръце на добър стрелец. Но точно сега то гледаше към пода.

— Кажи ми нещо — започна Морган. — Причината, поради която винаги объркваш работите, е, че те не ти харесват, нали? Или защото постоянно мислиш за нещо друго? Бих искал да знам.

— Правя всичко най-добро, мистър Морган.

— Глупости! Ако беше в армията, щяха да те спукват от бой по цял ден. Има и нещо друго: какво толкова те влече към оръжията? Аз също съм добър стрелец, но не работя като теб постоянно за това.

Тикнор показа леко предизвикателство.

— Не можете да измъкнете по-бързо от мен револвера.

— Не, не мога — отвърна му той търпеливо. — Разбираш ли, аз съм фермер, а не стрелец. Тази лудост по стрелбата май се прояви, когато пристигна тук.

Йънг вдигна очи и го погледна смело в лицето.

— Искате да разберете нещо за мен? Така ли е?

— Точно така.

— Добре. — Момчето се настани удобно в стола си. — Човекът, който уби майка ми, беше комарджия — убиец, който наричаше себе си Сидонс, познат и с други имена. Казваха, че бил доста бърз с оръжията. Когато това се случи, бях просто момче и не можех да направя нищо. Чичо ми, този, който ме взе, се отнасяше с мен като към роб, биеше ме за щяло и нещяло. И винаги ме наблюдаваше отблизо, така че не можех да се измъкна по никакъв начин. Но когато станах на четиринадесет, успях да се измъкна и избягах надалече, там, където не може да ме проследи и да ме върне. Тук-там си намирах работа, най-лошата, а бях само едно хлапе. Ходих в Монтана, Юта, Невада и през цялото време разпитвах за този Сидонс. Спестих и си купих револвер, доста добър. Исках, когато най-накрая хвана този Сидонс, да имам добро оръжие. Започнах да се уча здраво…

Йънг Тикнор замълча, но Морган не се обади. След миг продължи.

— Когато най-накрая открих следите му, той вече беше мъртъв. Беше в Източна Хелена, Монтана. Беше мъртъв от шест месеца, случило се при игра на карти. Това, което ми хрумна, беше да му се изпикая на гроба.

— Направи ли го?

— Не, не съм. Това можеше да го направи някое момче. Исках да го очистя, да отмъстя за майка ми, но вече не можех нищо да направя.

— Ти никога не си убивал никого — каза Морган.

— Ако ме нападнат или предизвикат, мога да го направя доста лесно. Този, който се е опитвал, бързо се отказваше.

Докато момчето говореше, Морган успя да разбере как някой кавгаджия може да сбърка, ако реши да се закача с него. Когато започна да говори за това, колко е добър с револвера, в гласа му изведнъж се почувства някаква спокойна нотка. Преди миг пред него стоеше само един пиклив младеж, а сега изведнъж той се беше превърнал в мъж, който не би позволил някой да се драка с него. Не изглеждаше опасен, а и не говореше така, но все пак в него се усещаше някаква опасност. Морган се запъна за миг.

— Значи ти си се подготвял за нещо, което си искал много, но то никога не се е случило.

Не искаше да го ядоса, но точно това направи. Момчето го погледна с гневни очи, нещо, което досега не беше виждал у него.

— Не можете да ме вините за това, че не съм убил Сидонс. Преследвах го навсякъде. Не е моя вината, че вече е бил мъртъв, преди аз да успея да го убия.

Йънг спря да говори, когато Битси се появи отново, като стискаше в ръце ботушите. Злонамереният старец се усмихна с беззъбата си уста на момчето, след това се обърна към Морган:

— Ето, шефе, вече са като нови. Дамите пак ще се заглеждат в тях.

Ботушите не бяха чак като нови, но все пак Битси се беше справил добре с работата си и вече се виждаха само няколко бледи петънца тук-там. Морган започна да ги обува, докато момчето го наблюдаваше с безразличие.

— На мен ми изглежда като че ли си се объркал нещо. Работиш тук, защото се очаква да работиш, но май всичко, което правиш, е да трупаш време. За какво е всичко това, кажи ми?

Тикнор нямаше ясен отговор.

— Не знам, мистър Морган.

— Ако все пак оръжията са всичко, което знаеш, защо не започнеш някаква работа, свързана с тях? Стани заместник-шериф в някой град или област. Можеш да се присъединиш към тексаските рейнджъри, върви да работиш при Уелс фарго или нещо подобно.

— Може и да го направя, мистър Морган — отвърна момчето. — Бих искал да правя нещо.

— Освен това не си хич добър за фермерска работа. Виж какво, трябва да изчистиш ума си от това, което Сидонс е сторил на майка ти. Всичко свърши и ти можеш да го забравиш. Ще го направиш ли?

Момчето не отговори на въпроса. Вместо това попита:

— За какво е целият този разговор, мистър Морган?

Морган тръсна раздразнено глава.

— Можеш ли да ми отговориш с да или не? Не ми поклащай глава, а отговори на въпроса ми.

Момчето се опита да се надигне, но Морган му нареди да остане на мястото си.

— Може би трябва да си мълча — каза накрая то, — за да не накарам и двамата да се почувстваме неловко. Както вие казахте, не съм добър за фермерска работа, но може пък след няколко години да се науча.

След няколко стотици години може би, помисли си Морган, но все пак не искаше да се предава така лесно. Трябваше му ездач и момчето беше всичко, с което разполагаше сега.

— Забрави за фермерската работа, момче, трябваш ми за нещо друго. Ще ти го кажа с няколко думи, за да го разбереш кратко и ясно. Ако ме прекараш, означава, че могат да ме очистят, да очистят и двама ни. Ще трябва да свършим опасна работа. Е, какво ще кажеш?

— Господи! — отвърна то. — Това ще е добре. Забравете какво ще ви кажа, мистър Морган, но работата в ранчото е като удар в задника. Дайте ми истинска работа и няма да ви разочаровам.

Морган си пое въздух и започна да разказва за Холидей и всичко останало.

— Ако пратя информацията на генерал Хауърд, трябва да знам всичко, което ще се случи. Не мисля, че това ще ни отнеме много време, може би две седмици. Няма да се спираме при никакви момичета, никакви веселби, нали разбираш?

— Ясно, мистър Морган. И когато няма да пътувам, ще ви пазя гърба. Не можете да си представите колко съм добър с оръжие.

Морган не беше от тези, които обичат да въздъхват с облекчение от добре свършената работа, но сега го направи.

— Виж как започна да обръщаш нещата. Аз ти казвам едно, а ти веднага се хващаш за друго. За последен път…

— Вие сте шефът — прекъсна го момчето бързо. — Вие давате заповедите. Нареждате ми да убия Холидей и аз ще го направя.

— Ще ни трябва добър кон.

Сега, десет часа по-късно, Морган мислеше, излегнат в одеялата, когато все пак трябваше да спи. Мамка му! Каквото ще става, ще става. Трябваше да погледне от хубавата страна, ако въобще имаше такава. Може пък момчето да се справи добре, а пък ако не се справи, няма значение. Трябваше само да изчака и да види.

След малко се унесе и заспа дълбоко и спа така, докато не го лъхна миризмата на прясно кафе и цвърчащо месо. Отвори очи и се огледа. Тъкмо се развиделяваше и светлината едва проникваше през мъглата, която се стелеше по земята. Беше дяволски студено. Усети слаба воня на рис, но явно животното само бе минало покрай тях, без да реши да направи нещо. Не беше направил и най-малкото движение, но младежът веднага усети, че е буден. Шибанякът като че ли имаше очи на гърба си. Стоеше приклекнал до огъня и държеше тиган, в който месото се пържеше.

— Всичко е готово — каза то.

— Добре. — Морган започна да се отвива от одеялата. — Гледай месото да не изгори.

След това хвърли ризата си, взе конете и ги поведе при поточето, за да се напият. Изми лицето си с леденостудената вода, след това намокри врата и гърба си. Птичките тъкмо се събуждаха и започваха да посрещат с песен новия ден. Поведе конете обратно нагоре по склона и ги върза да пасат.

Момчето започна да слага парчетата месо, измъкна малко боб и сухари. Когато започна да му сипва кафе в чашата, Морган за малко не я изпусна, толкова горещо беше то. Месото беше леко възсурово, а кафето — гъсто и черно, точно както ги обичаше.

— До обяд трябва да стигнем разклонението на Клиъруотър. Знаеш ли пътя?

Момчето поклати глава.

През нощта беше поваляло малко и сега тревата стоеше мокра. Морган седна на седлото си, момчето го последва.

— Ще се движим по реката, докато стигнем до Левистон. А след това не знам. Може да се поразходим тук-там и да послушаме какво си говорят. Ще пийнем бира, ще си намерим място за през нощта.

Тикнор се намеси сериозно.

— Добре. Но нямам намерение да пия бира.

— Защо не? Да не би да си слушал глупостите на генерал Хауърд?

— Не, сър. Проблемът е, че бирата ме кара да дивея.

— Добре, не искам да ти се случва такова нещо. Както ти казах, тръгнали сме на оглед. Интересуваме се от нова стока. Може и да купуваме, може и да не купуваме. Това е всичко, което можеш да кажеш, ако се разделим някъде и някой започне да ти задава въпроси.

— Мислите, че ще започнат да ни подозират? Хората на Холидей?

— Не е задължително да са хората на Холидей. Грешният отговор може обаче да помогне на хората, които работят за него, които го подкрепят. Стига си зяпал какво има в месото, ами започвай да го ядеш.

След като закусиха, Тикнор се зае с тигана. Отиде до потока и започна да го мие с гъба и малко пясък. Това му отне доста време, но все пак не можеше да го пришпорва през цялото време.

 

— Мистър Морган — каза то, като се върна, — става дума за тези разбойници, които се преобличат като индианци. Те са застреляли малкото момиче до Левитон. Как могат да направят нещо подобно?

— За лошите хора това е толкова лесно, колкото и да гръмнат бясно куче.

Тикнор подсуши тигана, след което го прибра с останалите неща в чантата. Вече нямаха работа тук, трябваше веднага да тръгват.

— Няма да имам нищо против да ги убия — каза неочаквано момчето. — Те трябва да си платят за това.

Морган преметна седлото на гърба на коня си и започна да го пристяга.

— Прав си, но се съмнявам, че те ще искат. Справедливостта е не само сляпа, тя трудно чува и е куца.

Момчето също започна да стяга коня си.

— Не мога да повярвам на това, мистър Морган.

Морган реши да не му дава пример с майка му.

— Вярвай си в каквото искаш. Хайде да тръгваме, че имаме много път.

Успяха да изминат доста път. След малко слънцето изгря и разпръсна мъглата. Нямаше никакви пътечки или пътища, но Морган познаваше добре района и водеше уверено напред. Повечето време се спускаха по хълмове. Пресякоха няколко големи ливади, покрити с цветя, преминаха и през няколко дълбоки клисури и стигнаха до реката към три часа. Там поспряха да починат малко, напоиха конете и хапнаха малко сухари със студено кафе. След това се качиха отново на конете си и започнаха да се движат на запад покрай реката по стария път, направен преди тридесет години. Но това не беше точно като следване на реката в равния Канзас. Понякога пътят се изкачваше толкова нависоко, че реката им избягваше от погледа, а понякога наближаваха прекалено близо. Както и да се виеше този път, това беше най-бързият начин да се стигне до Левитон от Спейд Бит. Можеха да спестят време, ако пресечаха пълноводната и бързотечаща река, но на никого не му се рискуваше. Така че трябваше да се придържат и да се движат покрай всичките завои и хълмове, за да успеят да стигнат до северната част на града.

Оставаше им още малко път, когато започна да се свечерява. На небето започнаха да надвисват големи черни облаци, което беше знак за дъжд, и то здрав дъжд. Измина известно време, докато успеят да намерят някаква козирка, за да се скрит под нея и да им бъде като подслон. Тъкмо събраха съчки за огън и дъждът започна, за техен късмет — без силен вятър. Поносимо беше даже и когато се появи вятър, но започна да става студено, ужасно студено. Напалиха бързо огъня и застанаха до него, за да се стоплят малко, покрай скалата минаваше поточе, което щеше да утолява жаждата им.

Морган се зае с готвенето с гръб към дъжда. Нямаше нищо по-гадно на света от това да слушаш как месото цвърчи на метър от водата. Дъждът падаше студен, режещ и като че ли никога нямаше да спре. Момчето си беше донесло малък пакет с кафява захар и когато кафето стана, започна да пуска бучките една след друга. Морган имаше чувството, че смята да пие гореща меласа. Винаги се чудеше на хората, които разваляха хубавото черно кафе със захар.

— Мистър Морган — започна момчето, — помните ли какво ви казах за това да убия Дрик Холидей?

— Мислех си, че това е просто за поддържане на разговора — отвърна му той.

— Не, сериозно ви говорех. Така ще бъде предотвратена индианската война, преди още да е започнала. Вие сам казахте, че той е мозъкът на всичко това. Ако умре, всичко ще пропадне.

— Без съмнение, но не можеш да го направиш.

— Разбира се, че мога да го направя. С пушка съм почти толкова добър, колкото и с револвера си.

— Не исках да кажа, че не можеш да го убиеш, което той заслужава, а че не можеш да го направиш. Генерал Хауърд няма да хареса това. Забрави ли, че работим за него? Ако си, тогава го запечатай в главата си. Хайде, почисти и да лягаме да спим.

След тези думи се изправи и провери конете внимателно. Момчето не каза повече нищо за убийството на Холидей, но той знаеше, че то мисли по въпроса. След като прибра чиниите и тигана, то седна до огъня и започна да почиства колта си. Завит до брадичката в одеялата си, Морган го наблюдаваше през наполовина спуснатите си клепачи. От време на време то го вдигаше и поглеждаше през цевта — без съмнение от другата страна виждаше Холидей. Щеше да е най-глупавото нещо, ако сам се напъха и гръмне Холидей. Властните му приятели може би нямаше да искат да се съгласят с военни му план, но щяха да направят невъзможното, за да открият кой го е убил. Момчето щеше да бъде линчувано заради него, а той заради генерала. Всеки човек на закона можеше да направи това. Даже и да успееха да докажат нещо, щеше да е много тъжно за генерала да го подозират за това.

Морган знаеше, че трябва отново да си поговори с момчето, за да му набие някои неща в дебелата тиква. Най-вече това, че ако убие Холидей, и двамата ще увиснат на бесилото.

Когато започна да се унася, момчето все още седеше до огъня и се занимаваше с револвера.

На другия ден преди обяд стигнаха в Левистон.