Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Бъкскин (9)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
[не е въведено; помогнете за добавянето му], (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
vens (2008)

Издание:

Издателство „Калпазанов“ — Габрово, 1997

Превод: Димитър Генов

Редактор: Мая Арсенова

Оформление на корицата: PolyPress, Габрово

Печат: „Абагар“, В. Търново

Формат: 84/108/32

ISBN 954-17-0156-6

 

Dorchester Publishing Со., Inc., 1995

История

  1. — Добавяне

ГЛАВА ДЕСЕТА

Морган помисли, че това е Дженкинс, затова извика да влиза, но вместо него срещу него застана Мелани. Тя още носеше онази безформена роба, но все пак елегантността й си личеше. Очите й огледаха бързо прашната стая, Морган и накрая се спряха на момчето.

— Мислех, че си сам, а сега виждам, че сте били двама.

Морган не обърна внимание на забележката.

— Какво говориш? Какво те носи насам?

— Успях да се измъкна за малко, защото чичо Боб го боли зъб и отиде да му го извадят. Предупреди ме да не напускам магазина, но аз не обръщам внимание на заповедите му.

Морган все още лежеше в леглото.

— Аха, разбирам. Искаш ли бира?

Тя не обърна внимание на поканата.

— Изглеждаш ми като стрелец — обърна се към момчето. — Веднага си личи. Мислиш ли, че този твой приятел — това се отнасяше за Морган — знае дали си струва да ни следи?

Момчето наклони глава преценяващо, сякаш искаше да каже, че въпреки грубостта й тя си струваше. Остана доволен от това, че се обърна към него. Но тя вече гледаше към Морган.

— И как позна, че съм стрелец? — Гласът му беше самодоволен.

— Баща ми наемаше доста от тях. Познавам ги веднага.

Господи! Не може да бъде, помисли си Морган.

— И кой е баща ти? — Момчето все още си мислеше, че това е само част от шегата, и продължаваше да играе играта.

Въпросът накара Мелани да избухне.

— Знаеш много добре кой е баща ми. Първо пристига този — погледна към Морган сърдито, — а след няколко дена се появяваш и ти. Ако все пак баща ми искаше някой да ме наблюдава, защо ще са му необходими двама?

Ще тръгнете ли след мен, ако реша да избягам?

Морган не вярваше, но явно тя беше дъщеря на Холидей. Ако обаче не го кажеше сама, не можеше да си мисли нищо.

— Не сме тук, за да те шпионираме. Аз съм човек, който отглежда коне на север оттук, нали вече ти казах. Търся нова стока за ранчото ми. Тикнор работи за мен.

— Можеш да ми викаш Тик — веднага се обади момчето.

Момичето го погледна.

— Името ти пасва.[1]

Морган продължи.

— Повярвай ми, не сме тук, за да те шпионираме.

— Тогава защо постоянно ме наблюдаваш? Забелязах това още когато пристигна тук. Бях се качила на втория етаж и те зърнах как гледаш, даже имаш и бинокъл, ето го там на прозореца. Ако твърдиш, че това не е шпиониране, тогава какво е?

— Не шпионирам. Ти просто си хубаво момиче, което заслужава да бъде гледано.

— И искаш да ти повярвам, че си надничащият Том, а не шпионин? Обаче не разбирам защо все пак баща ми е изпратил двама. Чичо Боб ме наблюдава достатъчно.

Вече беше време да приключат с това, преди брадатият да се е върнал и да я хване, че не е в магазина.

— Може да ти открием нещо, но ако първо ни кажеш кой е баща ти.

Тя изглеждаше затруднена.

— Искаш да кажеш, че наистина не знаете? Не работите за баща ми?

— Честна дума.

— Баща ми е Дрик Хол идеи, а аз съм дъщеря му Мелани. Единствената му дъщеря, и затова ме наблюдават постоянно.

Това си беше истинска загадка, и то много объркана. И за да я оставят тук, при чичо й, би трябвало да не е наред с главата. Но тя не изглеждаше луда. Волева — да, но не и луда.

— И защо трябва да те наблюдават? — попита Морган.

— За да не избягам. Къде ще избягам без пукната пара? Чичо не ми дава и монета, а всичко заключва в желязна каса. Изпразва касата по няколко пъти на ден, така че в нея винаги има по няколко долара, което е недостатъчно.

Морган изчака да продължи, но тя замълча.

— И за какво е трябвало да те праща чак тук?

Тя го погледна малко по-продължително със светлосините си очи.

— Наистина ли искаш да разбереш?

— Ако искаш да ни кажеш. — Знаеше, че ако натисне много силно, може да се откаже. Надяваше се все пак брадатият да се забави.

Тя седна на леглото на няколко фута от момчето.

— Не обичам баща си — тихо започна тя. — И никога не съм го обичала, всъщност го мразя. Държеше се много жестоко с майка ми, биеше я. Преди няколко години при един от побоите му явно я беше ударил прекалено силно, защото след седмица тя умря. Страдаше жестоко, но той не се съгласи да извикат лекар. Не каза, че това може да му навреди на политическата кариера, но нямаше смисъл и да го казва, то се подразбираше.

След това попита Морган дали може да изпие една бира.

— Само една глътка — предупреди я той. — Нали не искаш чичо ти да те усети?

Мелани вдигна бутилката и отпи.

— Не ме интересува чичо Боб. Той е лайно, което лиже гъзовете на богатите.

Отпи отново и Морган издърпа бутилката от ръцете й.

— Относно майка ми — продължи след малко тя. — Той извика доктор малко след като тя умря. Каза, че я отнасял в леглото й, когато внезапно умряла. Тя беше крехка жена, която като че ли откриваше спокойствие в болежките си. Лекарят даже не прегледа тялото, а и защо ли би трябвало да го прави? В смъртния акт написа „сърдечна атака“ и всичко остана скрито-покрито.

Морган не знаеше какво да каже.

— След смъртта на мама започнах да избягвам баща си. Беше ужасно: само ние двамата в тази огромна къща, като изключим слугите. Разбира се, през по-голямата част от времето той не си беше у дома, което беше добре. Но когато се връщаше, нямах какво да му кажа. Понякога се опитваше да ме заговори, но аз веднага му обръщах гръб. Накрая ме накара да тръгна на пътешествие из Европа с неомъжената ми леля Кейт. Трябваше да останем там днест месеца и да разгледаме всички забележителности. Това беше начин да се освободи от мен, но на мен не ми пукаше. Всъщност се радвах, защото мразя Боис, но не това беше главната причина. Исках да се махна далече от баща ми.

Морган сметна, че това, което говореше, беше истина. Говореше толкова искрено, а омразата към баща й си пролича веднага.

— И така си попаднала в Лондон и всички останали места?

Тя се усмихна палаво, което я направи да изглежда като момиченце.

— Точно така. И ги видях сам-самичка, без Кейт да ми досажда. Един следобед — бяхме в Лондон, нашата първа спирка, — взех всичките пари, които имаше, също и бижутата й, както и няколко чека на мое име, които веднага осребрих в Американската банка. Тя имаше писмо за кредит оттам, така че за това нямаше проблем. Бях едва на седемнадесет, но се направих така, че да изгледам на двадесет и една.

— И след това? — Припи му се отново бира, но се усети, че ако отвори нова бутилка, тя също ще поиска да пие.

— Взех първия кораб за Франция, а след това и влак за Париж. Никой не ми обръщаше внимание, може би ме смятаха за една от тези жени, които претендираха да имат равни права с мъжете, да пътуват сами, да пушат и пият наравно с тях. Изкарах чудесно в Париж. Още след като пристигнах, успях да продам бижутата и взех доста пари за тях. О, толкова прекрасно беше, сама и свободна. Мъжете се опитваха постоянно да ме прелъстят, но аз не бях чак толкова голяма будала. Не се перчех с парите си, държах цялата сума в тайник в хотела и всеки ден вземах по малко, колкото да ми стигнат за деня, но въпреки всичко те се тълпяха около мен като мухи на мед. Особено един млад мъж, от когото чак ми се повдигаше. Твърдеше, че е граф, но аз мисля, че ме лъжеше. „Коя си ти всъщност?“, често ми задаваше този въпрос. Смяташе ме за тайнствена млада жена.

Очите й заблестяха гневно, когато си спомни за този мъж.

— Накрая се наложи да се преместя в Рим само и само да се измъкна от него. През цялото време ми досаждаше с постоянните си молби да се омъжа за него, но аз винаги му отказвах. Рим се оказа още по-хубав от Париж. Италианските мъже са толкова нежни и страстни. Но когато си прекарвах чудесно на остров Капри с един такъв младеж, дойде полиция и против волята ми ме върнаха в Ню Йорк. Полицаите пък там веднага ме качиха на първия влак за Боис и ме следваха чак до там. Не можеш да си представиш как се почувства баща ми, мистър… как ти е името?

— Морган.

— Сякаш виждах луд. Проклинаше и псуваше, заплашваше, че ще ме затвори в приют за малоумни. Как съм могла да направя това на него, човек с такива позиции в обществото? Как съм могла да изоставя собствената си леля и да се отдам на разгулния живот с измета на Европа. Мисля си, че все пак полицаите са се постарали и са написали подробен доклад за това, което се е случило. Говореше напълно сериозно за този приют за душевноболни и аз се страхувах, защото знаех, че ако пожелаеше, можеше да го направи. Накрая все пак се успокои и ми каза, че възнамерява да ме докара тук да работя в магазина на чичо Боб. Стига вече с тези глупости, каза той. Трябваше да работя и да правя това, което ми наредеше той. Чичо Боб щял да ме наглежда и ако все пак се реша да избягам, щял да прати шерифа и помощниците му след мен и като ме заловят, ще ме прати в приюта. Но ми каза и друго: ако все пак остана две години тук, тогава ще имам правото да се върна в Боис. Нещо като изпитание.

— От колко време си тук?

— Единадесет месеца. Това си е като кошмар, да нямаш какво да правиш, след като магазинът хлопне кепенците. Чичо Боб даже не ми позволяваше да изляза и на разходка. Но най-лоши бяха неделите и доста често съм си мислила дали да не сложа край на живота си.

— Няма смисъл да го правиш. — Морган погледна към улицата и забеляза как брадатият се връща с двуколката си. — Чичо ти Боб тъкмо се връща, така че най-добре изчезвай.

Мелани веднага скочи от леглото, по лицето й се четеше страх.

— Най-добре ще е да се вмъкна незабелязано, докато се занимава с коня. Ако успея да го излъжа, някой път пак ще дойда. Бих искала да си поговоря с вас. Довиждане, Тик.

Когато тя излезе, очите на момчето бяха станали кръгли от учудване. Морган се загледа след нея, докато тя притича през улицата и се мушна в магазина.

— Боже! — възкликна Тикнор. — Чувал ли си някога такава история?

— В последно време не — поклати глава Морган. Все беше чувал разни истории, но нито една не беше толкова странна.

Момчето явно беше възмутено.

— Този Холидей май наистина се оказва гаден кучи син. Да изпратиш такова красиво момиче в такъв гаден град, това може да го направи само някой мръсник! Знаех си, че бях прав. Някой трябва да застреля това говедо.

Морган си отвори бира.

— Не започвай отново. Надявам се да се върне отново, защото имам да й задавам доста въпроси за баща й.

— Мислиш ли, че онзи долу на рецепцията я е зърнал? Може да каже на чичото.

— Тя най-вероятно се е вмъкнала през задните стълби. Но и да е видял, той няма нищо общо с Боб, съмнявам се даже дали го поздравява, радвам се обаче, че можа да се върне в магазина, без да я зърне.

Ясно беше, че младежът беше по-впечатлен от нея.

— Не беше ли страхотно? Какъв живот е изкарала, а още няма и двадесет. На възраст е колкото мен или с една година по-голяма.

— Май имаш нещо предвид.

— Няма нищо срамно, нали? Хубаво е да срещнеш момиче, което е на твоята възраст. Не мислиш ли обаче, че е малко млада за теб?

— Йънг Тик…

— Просто Тик, ако нямаш нищо против.

— Тик, защо се заяждаш с възрастта ми? Дамата може да предпочита мъже с опит. Мислил ли си някога за това? Но хайде да оставим това и да поговорим сериозно. Ако мрази баща си толкова много, а аз съм сигурен, че е така, може да иска да ни каже неща, които никой друг не знае. Тайни, които той никога не би искал да разкрие.

Тикнор погледна през прозореца, надяваше се да я зърне отново, но Морган знаеше, че тя няма да го направи. След всичко това трябваше да се прави на послушна, за да не предизвика подозрение.

Момчето се обърна към него.

— Може и да не иска да направи това, когато разбере, че всичко е сериозно. Едно е да приказваш за себе си, друго е да топиш собствения си баща пред непознати. Тя ни разказа за себе си с гордост, а това може да се окаже препятствие, когато се наложи да ни разкаже за баща си.

Морган усети, че момчето беше право. Можеше не само да се срамува от някои тайни на баща си. Може би се страхуваше и не би рискувала да ги сподели. Разказа им за смъртта на майка си, но това можеше да бъде само съчинена от нея версия, в която тя вярваше. Не е задължително тя да е умряла от удара в главата, който той й е нанесъл. Както Мелани каза, тя е била крехка и болнава жена, може вече да е боледува тежко и това само да е спомогнало за по-бързия й край. Това, което им разказа за майка си, беше казано със злоба и гняв. Съмняваше се, че тя би се решила да разкаже историята на някой друг. След единадесет месеца еднообразен живот, в който не можеше да сподели или да си поговори свободно с никого и постоянно под наблюдението на брадатия тя имаше нужда да се разтовари и го направи и най-вероятно от това й е станало по-добре. Но можеше да промени решението си.

Най-напред трябваше да спечели доверието й. Може би щеше да успее да го постигне, ако се постави на нейно място. Само така можеше да измисли нещо добро.

— Смятам да й кажа, че работим за генерал Хауърд. Точно сега обаче тя не знае кои сме. Усетих, че се съмняваше доста в тази история за отглеждането на коне и за търсенето на нова стока. Това звучи подозрително даже и на мен, защото няма смисъл да идваш във фермерски район, за да търсиш добри коне. Тя може и да не знае това, но може и да го знае. След всичките тези подозрения мисля, че е необходимо да й разкажем истината, това е единственият начин да я накараме да ни се довери напълно.

Момчето започна да пука пръстите си.

— Не ми харесва това, но си мисля, че си прав. Искам да знам какво възнамеряваш да правиш с нея?

— Да я закарам в Боис и да я оставя да говори с генерала. Ако се съгласи да се появи на събирането с генерала… ако се изправи и публично обвини баща си за всичките му злодеяния, това вече ще успее да обърне хората срещу него. Разбира се, може и да не каже нищо и да не помогне въобще. Ако преувеличи с историите, тогава няма да успее да ги настрои срещу него. Тези, които му вярват, няма да променят решението си, ако тя им каже, че той е убил жена си, изнасилвал е деца или е бил разбойник. Но все пак има и други, доста повече, които са на негова страна просто защото мнозинството е на негова страна.

— И мислиш, че това момиче ще успее да ги накара да се усъмнят в него? — Момчето гледаше подозрително.

— Може и да помогне. Трябва да я закараме там и да я оставим да говори.

— Не би ли изглеждало малко глупаво да я молим за такова нещо? Когато е била по-малка, сигурно е обичала баща си, или поне го е харесвала.

Морган се замисли.

— Може и така да е, но аз трябва да спра тази война.

— Ти си силен човек, точно така. Но искам да ми отговориш какво ще реши да направи Холидей, когато разбере, че дъщеря му е в Боис. Ще направи всичко възможно да открие какво е говорила на генерала.

— Това не е необходимо да се разчува, защото можем да я откараме там късно през нощта в някой страничен хотел, увита в шалове или нещо подобно.

Момчето се изправи, погледна през прозореца, след това отново седна. Наближаваше късен следобед и в магазина един по един влизаха и излизаха отделни клиенти. Единият от тях се оказа заместник-маршалът, който беше як мъж. Кобурът му беше излъскан до бяло.

— Мислиш ли, че ще се получи? Холидей със сигурност е платил на някои хотелиери, за да му дават информация за генерала. Може да плаща за всякаква информация. Даже като бях там, едно момче се опита да ме заговори. Попита ме съвсем приятелски откъде съм. Този шибаняк! Имах огромното желание да го сритам, но се сдържах.

Морган се усмихна.

— Радвам се да разбера, че започваш да се контролираш. Трудно ще ни бъде да вмъкнем момичето вътре незабелязано, но трябва да се справим.

— Тя още не се е съгласила за нищо. Говориш така, сякаш всичко е уредено.

— Дано да стане, няма на какво друго да се надяваме.

Информацията, която даде на генерала, не беше много полезна.

— Какво ще правим с шерифа и останалите, за които тя спомена? Щом като чичото съобщи, те веднага ще тръгнат по петите ни. Най-вероятно получават пари от Холидей чрез брадатия. Мъже като тези биха ни убили, за да се покажат в по-добра светлина. Мисля си, че веднага ще организират наказателен отряд от местните жители, които боравят добре с оръжие. Не ме е страх от тях, но ще бъде странно, ако успеем да се откопчим от тях.

Морган се учуди, като го слушаше да говори толкова добре и разумно. Няма да е добре, ако затворят момичето в лудница, а тя им каза, че точно това ще й се случи, ако се опита да избяга.

— За да се опитат да ни убият, първо трябва да ни заловят. А се съмнявам, че ще ни последват през целия път за Боис, много е далеч. Първи ще решат да се върнат хората от наказателния отряд, а след известно време и шерифът с останалите. Маршалът не работи само за чичо Боб, а хората от града веднага ще забележат отсъствието му и ще го питат защо не си гледа задълженията, ами е хукнал да преследва някакво момиче по цялата страна.

Момчето все още изглеждаше притеснено.

— Но какво ще й се случи, ако все пак разкаже публично? Даже и ако хората на Холидей не успеят да я докопат, тя ще остане без дом. А без никакви пари какво може да направи?

На Морган започна да му писва.

— Може да замине някъде далече от Боис, да си намери работа. А може и генералът да й намери работа във Вашингтон. Мисля, че ще се справи с трудностите. Жени като нея винаги успяват да се измъкнат от калта. Ако отиде във Вашингтон, с нейната красота и знания бързо ще успее да открие някой богат съпруг. А може аз самият да се оженя за нея и да я откарам в Спейд Бит.

Тикнор не харесваше идеята да се шегуват с него.

— Бъзикаш ме.

— Така си е, Тик. Искам да престанеш да мислиш за нея, а да помислим как ще я измъкнем от града и ще я закараме до Боис. Изглеждаш ми изморен. Защо не вземеш да хапнеш и да си полегнеш, трябва да си починеш добре.

Тикнор веднага се хвърли на леглото и протегна ръце.

— Мисля, че точно това ще направя. Доста се насилих, за да се върна бързо от Боис.

— Добре си направил, Тик. Значи ще се видим до сутринта. Аз също смятам да си легна рано.

Не беше изморен и въобще не му се спеше, но просто искаше да накара младежа да заспи, за да се измъкне. Вече започваше да се стъмва, но пунктът все още работеше. Щеше да мине около час, преди да го затворят, и той трябваше през това време да наблюдава внимателно.

Когато и последният клиент си тръгна, брадатият излезе, спусна кепенците, след това заключи вратата. Никъде не забелязваше момичето. Брадатият угаси лампата в магазина, след миг светна друга лампа, която той носеше в ръка, и се запъти нагоре по стъпалата към втория етаж. Тъй като завесите на всички стаи бяха спуснати, не можа да разбере в коя стая влезе мъжът.

Морган спусна щората, след това запали лампата и се отпусна на леглото с бира в ръка. Трябваше да помисли малко. Момчето беше взело съседната стая и той го чу как влезе, нещо изтрополя, но след няколко минути силното му хъркане го убеди, че спеше дълбоко. Да, то се беше променило много и въобще не приличаше на онзи мушморок, който дойде преди три месеца при него.

Минаваше полунощ. Морган тъкмо четеше „Зовът на Грейнгвил“ и привършваше последната си бира, когато някой натисна дръжката, след това се почука тиха на вратата.

Знаеше, че това не беше Тикнор, защото го чуваше как хърка. Извади револвера и отвори предпазливо вратата. За негово учудване вътре се вмъкна Мелани. Дрехата й беше разкъсана, а лицето й бе цялото в мръсни петна.

Морган си помисли, че брадатият може да я е бил, но тя каза:

— Спуснах едно въже от стаята си. Чичо Боб спи в предната стая, а аз в задната. Не би трябвало да ме е чул, иначе досега да се беше разкрещял, че го обират. — Погледна към бутилката на пода. — Да имаш повече бира?

— Няма. Ако знаех, че ще дойдеш, щях да ти запазя.

Мелани приседна на ръба на леглото.

— Трябва да говоря с теб. Знам, че ще искаш да ми задаваш много въпроси, но ще ме отведеш ли до Боис? Може и да не е до Боис, а до гарата, която е на няколко мили оттук. Освен това ще можеш да ми платиш цената на билета донякъде, независимо докъде. Не знам дали ще мога въобще да ти върна парите, но трябва да се махна оттук.

Морган огледа разкъсаната й дреха, лицето и ръцете й.

— Успокой се. Нужно ти е пиене. Дженкинс трябва да има една бутилка в кухнята. Ще отида да я донеса и след това ще поговорим.

След малко донесе бутилката и чаша, в която сипа малко алкохол. Тя направи гримаса, но изпи уискито на един дъх, след това подаде чашата и той й сипа още малко. Тя изгълта и него, след това се просна на леглото.

— Толкова съм уморена. Мисля, че това е от нерви. Ще ме вземеш ли за Боис? Мога да остана и да се крия в стаята ти, докато стане време да тръгваме.

— Виж — започна Морган предпазливо, — ще те закарам до Боис, но първо трябва да ти кажа нещо. Наистина имам ранчо за коне на север оттук, но сега работя за генерал Оливър Хауърд. Знаеш ли кой е той?

— Да, чета вестници, а чичо Боб винаги спори с клиентите за него. Чичо Боб го мрази, казва, че трябва да бъде линчуван. Нарича го любител на червени негри.

— Много хора го наричат така, но той е добър човек, рядко се намират като него.

Мелани обърна лице към него.

— Какво искаш да кажеш с това, че работиш за него? Нещо като шпионин?

— Опитвам се да събера информация.

— Информация, която да се използва срещу баща ми?

— Точно така. Какво ще кажеш за това? В края на краищата, той е твой баща.

Преди да му даде отговор, тя поиска още алкохол. Морган сипа малко и я зяпна, когато и него обърна на екс.

— Не ме интересува баща ми, той не ми е баща — каза тя ядно. — Никога не се е държал с мен като баща. Всичко, което възнамеряваш да използваш, за да разбиеш това копеле, ще бъде одобрено от мен.

Морган разбра, че тя вече е спокойна и говори уверено, а това беше добър знак.

— Можеш да ми помогнеш — каза той.

— Как?

— Като ми разкажеш неща, които никой друг не знае за него.

Мелани се приближи още по-близо до него.

— Ще ти разкажа всичко, което искаш да знаеш. Бих искала да го видя в гроба.

Бележки

[1] Tick — кърлеж — б. пр.