Кит Далтон
Законът на Морган (5)

ГЛАВА ПЕТА

След още две бири, които изпи с вечерята, Морган легна и заспа веднага.

Когато отвори очи рано на другата сутрин, главоболието му беше изчезнало, също и гадното настроение. При допир лицето и отстрани главата му го боляха, но иначе Всичко друго беше наред. Зачуди се дали можеше да избегне боя, ако беше седнал с Латимър за по една бира и да си побъбри с него. Не, не беше сигурен дали щеше да успее. Латимър гореше от желание да се сбие с него. Както и да е, можеше да се опита, но ако минеш определената точка, до която все още искаш мир, започваш да се излагаш пред другите.

Доволен беше, че момчето беше там. Ако не беше то, сигурно щеше да получи як тупаник от Латимър и хората му. Разбира се, можеше да ги застреля или да ги накара да го оставят на мира чрез оръжието си. Но извади ли револвера, трудно можеше да се спре да не натиска спусъка, а това веднага щеше да докара шерифа или някой от помощниците му. Благодарение на момчето поне това беше предотвратено.

Йънг Тикнор усети, че се е събудил, но не каза нищо. Вече беше станал, запалил огъня и приготвяше закуска. Месото и кафето миришеха доста съблазнително и раздразниха апетита на Морган, който не беше хапнал много предната вечер. Бяха се спрели да пренощуват на един хълм близо до вливането на Салмон в Змийската река. Ревът на двете буйни реки се чуваше до тях като тих тътен. Изправи се и момчето веднага се обади:

— Вече се погрижих за животните, мистър Морган. Напоих ги и ги вързах да пасат ей там.

Трите коня, вързани с едно въже, пасяха спокойно на единия склон на хълма, където тревата беше зелена и буйна. Утрото беше меко и влажно. През нощта беше поваляло и сега навсякъде се стелеха късове мъгла, която веднага щеше да се разсее, след като изгрее слънцето.

Когато утрото блесна с цялата си свежест, те вече бяха на път. Трябваше да изминат около деветдесет мили, но ако тръгваха рано и спираха късно да пренощуват, можеха да успеят да ги изминат и за три дена. Ако имат късмет, помисли си Морган. Съвсем естествено щяха да намерят мисията рано или късно, но той въобще нямаше намерение да си губи много времето, особено ако се окаже, че няма нищо интересно. Отдалечаваха се все повече от заселените райони, от градовете и селата, където се носеха слухове за война. Войната, която все още си беше само слух, може да избухне, преди да са се върнали точно в района, в който са навлезли.

Покрай реката се виеше стар път, който по-скоро приличаше на пътека. Ако все пак някой го използваше, то минаваше доста рядко. Виждаха се следи от каруци. На места бяха заличени от постоянните дъждове, но все пак водеха във вярна посока. На едно място те се насочваха право към реката. Тук те спряха и разседлаха конете си. Първо пуснаха товарния кон. Ако не успеше и го отнесеше реката, тогава щяха да останат без храна и кафе. Можеха да преживеят и без кафе, но да се опитат да стрелят по дивеч в този изоставен район щеше да им коства много време. Морган се притесняваше и за останалите бутилки бира. Беше решил да пие само по една на ден, и то след като се установят за нощувка. Всичко това не беше сигурно, ако конят не успееше да премине реката, но явно късметът им работеше.

Така продължиха да яздят и на третия ден Морган смяташе, че вече трябва да са доста наблизо. Но единственото, което знаеха за момента, беше, че мисията е някъде на север от реката. Стигнаха до място, където пътят изчезваше, и трябваше да се движат по скала. Скалата беше гладка и от едната страна имаше пропаст. Наложи се да слязат и да водят конете си близо миля. По скалата се виждаха слаби следи от каруца и който и да беше Коларят, трябваше да е доста луд, за да се реши да мине.

След като преминаха скалата, отново се метнаха на седлата. По едно време Тикнор забеляза.

— Изглежда, свещеникът доста се е парил с неприятности, щом е решил да заведе мисията си чак тук. В тези гори няма да има кой знае какво изкушение за индианците, които са с него.

И Морган си мислеше за това. Търговците на уиски, които все пак са се решили да стигнат чак до тук, трябваше да са най-решителните, които този занаят познава. Освен ако все пак няма някой друг път, освен този, по който яздеха. Първите сто мили след извора на Салмон в областта Сотуф реката течеше по сравнително равен терен, пълен с езера. Но това беше някъде далече на изток от този район. Може пък оттам да имаше някакъв път, за който Морган да не беше научил.

Знаеше, че отец Бодро не може да скрие цяла мисия. Това, което се опитваше да направи или изглеждаше, че прави, беше да предпази индианците от неприятности. Спомни си, че преди да премести индианците в района на Салмон, свещеникът имаше мисия на по-населено място и вероятно там си е имал неприятности и затова се е изместил чак тук. Логично беше. Индианци, които държаха дъскорезница, няма да са добре там, където дъскорезниците се държаха от белите.

— Хей, тук има някакви следи — посочи Тикнор надолу.

Виждаше се доста ясен път, който пресичаше близкия хълм през боровата гора. Тръгнаха по-бързо по него и стигнаха върха. Пътят продължаваше и нататък. Склонът не беше много стръмен. Пътят продължаваше към висок рид, покрай който се трупаха по-малки хълмове. Морган се надяваше, че няма да яздят още много, но кой можеше да каже. Никъде обаче не се забелязваше и следа от мисия. Нямаше пушек, не се чуваше и шум от дъскорезница, никакво чукане, нито един звук, който да подсказваше, че наблизо кипи ежедневна работа. Слънцето прежуряше и никъде не се усещаше и най-малкият полъх от вятър.

— Ще се наложи да продължим — предложи Морган.

— Да, ще трябва — кимна момчето. — Май че вече трябва да сме наближили. Знаеш ли, ако все пак са някъде там, се стараят доста, за да пазят тишина. Да не би да е неделя?

— Не е неделя. Хайде да тръгваме.

Морган знаеше, че това трябва да е мястото, където би трябвало да бъде мисията. Не можеше да си обясни откъде го знае, просто беше разбрал. Нямаше никакво шесто чувство или втори глас, който да му нашепва, но знаеше. Усещаше надвиснала опасност.

Така се спуснаха надолу с конете си и продължиха по равното. За известно време пътят вървеше близо до дърветата, но след малко те се разредиха. В далечината зърнаха ястреби, които кръжаха ниско над земята.

— Кръжат над нещо мъртво или над хранителни остатъци. — Тикнор засенчи очите си с шапката. — Какво ще кажете, мистър Морган?

— Или едното, или другото. — Знаеше, че момчето е право, не можеше да е нищо друго.

Когато се изкачиха на върха на следващия хълм, видяха мисията. По-скоро изглеждаше като селище на нез перс, отколкото на мисия. Няколкото губи сгради изглеждаха така, както и във всеки малък град на белите. Бяха построени от груби трупи и едната явнсьбеше дъскорезницата, защото беше отворена от двете страни. Морган бръкна в багажа и измъкна малък бинокъл. Беше доста стар и го имаше от много години, не беше силен, лещите му бяха зацапани и трябваше да го поизчисти малко, за да погледне през него.

Да, това беше дъскорезницата. Зърна блестящото назъбено острие на триона. Една от другите сгради беше навес за готовия материал. И тя беше отворена от двете страни като дъскорезницата и вътре се виждаха дългите трупи, наредени една до друга. Третата сграда приличаше на училище. Премести малко бинокъла и встрани от сградите, почти невидима от дърветата, зърна по-малка постройка. Това явно трябваше да е къщата на свещеника, малка, спретната, боядисана в бяло. Изглеждаше така, сякаш отецът не искаше да се меси в живота на индианците. Явно беше учтив и щедър човек, щом беше решил да ги остави да се развиват сами.

Премести наляво и надясно бинокъла. Селището беше изоставено, не се виждаше никаква жива душа. Нищо не помръдваше, даже и кучета не се виждаха. Къщите на индианците, наредени в кръг, бяха непокътнати, но празни. Подаде бинокъла на Тикнор.

— Няма никой долу. Ако искаш, погледни и ти.

Тикнор огледа внимателно.

— Отишли са някъде. Мислиш ли, че са някъде тук и ни наблюдават?

Морган взе отново бинокъла.

— Съмнявам се в това. И ти ли не зърна нито едно куче, а?

— Прав сте. Най-малкото поне кучетата щяха да са тук. Но къде е свещеникът, нали той е шефът тук? Къде може да е той?

— Къде са всички? Слушай, аз ще сляза до долу, за да огледам. А от теб искам да обиколиш и да огледаш над какво толкова кръжат ястребите. Може би е само умряло животно, но най-добре е да провериш. Внимавай, движи се бавно, за да не те изненада някой. Още при първия знак за опасност веднага дай изстрел. Аз веднага ще ти се притека на помощ. Внимавай, чуваш ли?

— Чух ви.

Момчето се отби от пътя и се насочи към боровете. След по-малко от минута, от него нямаше и следа. Морган бавно подкара коня си към селото. Ако все пак имаше някой там и искаше да го убие, нямаше да е кой знае каква трудност да стори това. Ако можеха да стрелят, можеха да го очистят, но никой не стреля. Нищо не мърдаше, не се чуваше ни най-малкият звук. Кръгът от индиански къщи беше прашен, личаха стъпки от боси крака, които бяха тъпкали с години наоколо. Тук там се виждаха празните огнища, но веригите и съдовете за готвене ги нямаше.

Зърна и следи от коне, не много, защото явно дъжд беше заличил повечето. Така премина покрай кръга и се спря пред най-голямата къща, която явно беше на вожда Нотус. И тя беше празна като всички останали.

Машините в дъскорезницата обаче не бяха взети. Парният двигател, който задвижваше триона, беше студен. Единствената къща, която не беше проверил, беше тази на свещеника, скътана назад между боровете. Насочи се към нея, замислен защо ли момчето се бавеше толкова. Пред къщата имаше малка и тясна веранда и той се спря на нея, заслушан в звуците наоколо. Нещо, което приличаше повече на движение, отколкото на звук, го накара да измъкне револвера си. Вратата беше отворена и той влезе. Това беше къщичка за сам човек: една голяма стая, която служеше за всекидневна и спалня, и малка кухничка. Вратата на кухнята се затвори леко. Но когато влезе, тя беше отворена. Вътре е имало някой, по-точно жена, индианка. Усещаше миризмата на мечата мас, с която си е мазала косата, парфюма, който индианките правеха от различни коренчета и билки. Огледа внимателно къщата, но не откри нищо, а и нищо не му направи впечатление.

Бавно се запъти през селото обратно, за да изчака момчето, когато вратата на къщата на вожда се отвори и отвътре се появи някаква жена. Ако не му се беше обадила, сигурно нямаше да я забележи. Беше в средата на следобеда, слънцето грееше ярко. Въпреки оръжието, което той бе извадил, тя даже не се сепна. Той бързо пъхна обратно револвера си, след това се насочи към нея. Тази индианка изглеждаше доста добре. Беше облечена в традиционната носия на нез перс: везана пола от еленска кожа и фланелка. Носеше мокасини, косата й беше опъната назад и вързана добре. Блестеше гарвановочерна, а очите й като че ли светеха с черен блясък. Стоеше така, без да мърда, и чакаше той да се приближи.

Морган знаеше малко езика им, затова попита:

— Къде са всички?

— Всички заминаха — отвърна тя на английски. Английският й не можа да го учуди, явно го беше научила от свещеника.

— Къде са отишли?

— В резервата „Колвил“ във Вашингтон. Отец Бордо ги закара там. Скоро ще има война, а той не иска те да участват. Свещеникът познава индианския агент там и той ще ги вкара лесно вътре. Както виждаш, оставили са всичко тук. Морган забеляза, че под фланелката не носеше нищо. Оскъдното облекло трудно успяваше да прикрие едрите й гърди. Това явно не й беше ежедневна дреха, особено ако наблизо живее и свещеник. Но може и да беше: отецът имаше репутацията на човек, който се отнася свободно с индианците. Но тук имаше нещо, което не бе наред.

— А ти защо си все още тук? — попита той.

— Когато напуснах резервата, се заклех никога да не се връщам нито в този резерват, нито в който и да е.

Това беше доста прям отговор, но какво искаше да му каже?

Какво може да търси сама жена тук, на деветдесет мили от най-близкото селище. При това индианка.

— Но къде ще ходиш? — Не му пукаше въобще къде ще ходи, но самото й присъствие тук го озадачаваше.

— Далече от Айдахо, където ни мразят. Мога да говоря английски и мога да върща това-онова. Свещеникът ме научи да чета. Ще намеря някаква работа.

Няма начин, помисли си Морган. Някак усети, че тя се лъже сама, след като отецът си е заминал. Дрехите й изглеждаха така, сякаш носеше костюм, а не се стягаше за път. Въобще не й повярва за това нейно заминаване далече от Айдахо. Звучеше тъжно, но пресилено.

От нея се носеше силна миризма, но не и неприятна. Даже и от това разстояние я усети и пенисът му веднага започна да се втвърдява. Независимо на какво се е надявал отец Бодро в опитите си да я научи да чете, тя все пак си оставаше дива индианка. И сега цялата й дива природа започна да го завладява.

Морган харесваше индианките, но въпреки всичко се поколеба, когато тя се обърна и влезе в къщата на вожда, като преди това му махна, за да влезе след нея. Последва я, замислен колко похотлив и гаден е станал. Момчето все още не беше се върнало, но човек, който умее да борави така сръчно с оръжието, би трябвало да умее да се пази.

Около тази жена имаше нещо тайнствено, което Морган трябваше да разбере или дългото пътуване щеше да е за нищо. А той искаше да вникне в нея, да проникне в нея. Всички ги наричаха червенокожи, но като цяло това беше грешка. Тази красавица имаше златистокафява кожа, блестяща на слънцето. Под дългата пола, която почти докосваше земята, той знаеше, че се крият дълги мускулести крака. Това, за което си мислеше, беше лудост, но сега не можеше да направи нищо против него. Трябваше да си мисли за нея като за враг, който е опасен, но сега вече не му пукаше за това. Та това си беше като сън: да откриеш жена в изоставена мисия, и то жена като нея. В това диво място тя се държеше толкова предизвикателно, че той вече беше готов да я изнасили отзад, ако все пак реши да не му даде. Груб фермер напада невинна индианска девица. Не мислеше, че ще е точно това.

Но защо тя си го търсеше — не можеше да си обясни. Що се отнася до репортерката, тя просто е искала малко игри, въпреки че се чудеше защо ли трябва да се ограничава в това. Но даже и в една мисия трябва да има достатъчно много младежи, които са готови да й дадат това, което сега тя си търсеше. А и кой може да й устои? Каквото и да е, на Морган вече не му пукаше. Предвид всички обстоятелства едно хубаво чукане с нея нямаше да е грешка точно сега. Детективска работа, опита се да си внуши той, това си е част от работата.

Нямаше къде да се легне, освен на земята, но и това беше добре, тъй като къщата на стария вожд беше чиста и единствената миризма беше на пушек. След като влезе вътре, тя не му каза нищо. Явно нямаше намерение да го убие, защото, ако възнамеряваше това, досега да беше го сторила с голи ръце. А и наблизо нямаше никакво оръжие. Знаеше само, беше че първо смята да я начука, а след това ще й задава въпроси. Знаеше, че старият му приятел, шефът на полицията в Канзас сити, Натан Бендър, бивш детектив-лейтенант, няма да одобри методите му, но какво ли пък знае Бендър за живота в Дивия Запад?

Тя веднага се изтегна на земята и той се настани до нея. Не знаеха нищо един за друг, но най-доброто сега беше да оставят нещата така, както са. По-добре да не й знае името, ако се наложи да я застреля.

За да е сигурен обаче, че самият той няма да бъде застрелян, махна колана с оръжието си и го остави далече от нея. Въобще не смятаха да махат всичките си дрехи. Той просто вдигна полата и фланелката й и пред него лъсна наполовина разголеното златистокафяво тяло. Косъмчетата на вулвата й бяха също така черни, както и косата й. Когато разтвори краката й, усети приятна миризма. Зърна срамните й устни, които блестяха, оросени вече от влагата, и той разбра, че тя е готова.

Веднага махна палтото и ризата си, но не събу панталоните. Всичко можеше да се случи тук, въпреки че нямаше представа какво може да е. Не му се искаше да се опитва да обуе панталоните си, ако се наложи да се отбранява. По същата причина не смъкна и ботушите си. Разкопча панталоните и да ги пусна до коленете. Тирантите му виснаха отстрани. Това беше доста груб начин да чукаш дама, било тя и индианка, но по-добре сигурно, отколкото да съжалява.

Тя обаче като че ли не обръщаше много внимание на това, а просто стоеше и чакаше той да й го вкара. Той се настани между прекрасните й бедра, тя му го хвана с ръка и го раздвижи няколко пъти по дължина, преди да го намокри с ръка. Прекара пръсти по влагата на вулвата си, след това го обхвана нежно и започна да го масажира с влажна ръка, което почти го накара да се изпразни на корема й. Тя явно усети, защото го стисна със сила в основата. Морган почувства слаба болка, но това явно се оказа достатъчно, защото усети, че се успокоява малко.

Индианката бавно насочи главата на пениса му и го сложи точно на цепнатината. Оттук нататък беше негов ред. Да, беше наистина хубаво. Дупето й беше на голата земя и затова тя нямаше да има възможност да го върти много-много. Понякога и това беше хубаво, но точно сега той искаше тя да е неподвижна под него. Но тя беше достатъчно силна, за да върти дупето си, въпреки че той се беше отпуснал с цялата си тежест върху нея. Въпреки че се гордееше с големината и дебелината на члена си, въпреки че когато го вкарваше в началото на всяка жена тя инстиктивно се стягаше от дебелината му, сега го вкара докрай и тя го пое без никакво затруднение, даже усети, че може би иска още. Отдръпна се и с още по-рязък тласък се вряза право в нея. Тя вече беше пъхнала леко средния си пръст в ануса му и това го караше да се чувства още по-възбуден. Не всяка жена смееше да направи това, а това наистина си беше хубаво. Харесваше жените, които правеха това, което им харесва и което ще хареса на мъжа.

Тя вкарваше и изкарваше пръста си, без да издаде и звук, въртеше го наляво-надясно с ожесточение, а черните й очи не го изпускаха нито за миг. Морган никога не беше използван от някоя жена по този начин. Белите жени обикновено се задъхваха и пъхтяха, говореха мръсни думи, а понякога и викаха. Тя не правеше нито едно от тези неща, но той усещаше, че в нея се събира мощен оргазъм. Тялото й стана мокро от пот, тя заби пръсти в тялото му, след което навлезе в нещо като епилептичен припадък, защото започна да вие като вълк. Звукът беше толкова ужасен, че косата му се изправи. Той се изпразни в нея, но тя продължаваше да се тресе и вие дълго след като той свърши.

След това се изправи, закопча панталоните си и тъкмо се пресягаше за колана, когато дочу тропот на галопиращи кон, след което и бойните викове на индианци. Веднага изтича навън и зърна четирима индианци, нашарени с цветовете на войната, да се приближават бързо към него. Една стрела изсвири покрай ухото му и той веднага стреля по този, който я пусна. Успя да го улучи и той се строполи на земята. Зад него тримата го прескочиха с конете и продължиха към него. След това внезапно завиха настрани и започнаха да се отдалечават. Това му даде възможност да открие точна стрелба, от която единият от тримата изкрещя, явно беше ранен. Продължи да стреля, докато свърши куршумите, след това започна да пълни револвера си. Ядоса се, че пушката не беше с него, но я беше оставил заедно с коня до едно дърво преди селището. Този път индианците идваха право към него, стрелите свистяха край него. Успя да убие още един от тях, но след това забеляза, че иззад дърветата се показват и други. Разбра, че даже и да беше с пушката, нямаше да успее да се справи с тях. Револверът му имаше само шест куршума, а нямаше да има време да презареди, преди да го застигне някоя стрела.

Идваха към него в галоп, явно решени да го убият. Бяха вече почти до него, когато чу изстрел отстрани. Момчето се беше включило точно навреме. Погледна към него и го видя как се придвижва бавно, като се прицелваше от време на време. При всеки изстрел един от индианците падаше от коня си. Колко хладнокръвно и лесно убиваше един по един червенокожите, без те да успеят да направят нещо! Хванати в капан между момчето и Морган, останалите се опитаха да избягат, но Морган успя да застреля двама, докато момчето чевръсто се справи с останалите. Понитата, изплашени, изчезнаха веднага в гората и всичко внезапно утихна. Чуваха се само стоновете на един ранен индианец. Преди Морган да каже и дума, Тик-нор го застреля в главата.

След това се приближи до него и се усмихна леко. Това беше последното, което той очакваше, но все пак успя да се прикрие. Момчето все пак успя да застреля първите си жертви, въпреки че те бяха индианци, и това явно му харесваше. Чудеше се дали ще успее да го спре сега, когато вече беше опитал вкуса на убийството. Личеше си, че е доста доволен от себе си. Не му благодари, даже и не почувства капчица благодарност, въпреки че му спаси живота.

— Доста време ти отне, докато се върнеш — каза той. Нищо не можеше да смути момчето в мига на славата му.

— По-нататък между дърветата открих гроба на свещеника. Беше доста плитък и зверовете го бяха изровили. Беше доста поизяден, но все пак си личеше, че е свещеникът. Отгоре му стоеше черното расо или както там го наричат. Нямаше никаква лопата, затова го сложих обратно в гроба, след това започнах да търся камъни, за да го покрия. Мисля, че тези са го убили и са погнали останалите, които са успели да избягат. Какво мислите за това, мистър Морган?

Момчето беше наистина спокойно. Разказваше за мъртвия свещеник даже без да се намръщи. Със същия ефект можеше да говори за оста на колелото на някоя каруца, което трябва да се смени.

— Мисля, че това са доста големи неприятности — беше единственото, което успя да отговори.

Тикнор хвърли поглед в къщата на вожда.

— Хей, вътре има някаква жена.

Морган кимна.

— Да. И ще ни каже всичко, което се е случило тук.

Смяташе да я убие, ако не иска да говори.