Кит Далтон
Законът на Морган (12)

ГЛАВА ДВАНАДЕСЕТА

Морган обясни, че трябваше да оставят генерала повечко време. Затова, когато се върнаха, вече минаваше единадесет.

Майтапеше се за бирата, защото успя да изпие само три. Лошото беше, че кухнята беше обикновена и се наложи да хапне двойна порция спаружени яйца с шунка. Момчето яде същото, но със завидния си апетит.

Гибонс отново отвори вратата и ги загледа мрачно, мърморейки през зъби. Морган веднага го подразни:

— Млъкни или ще те изкажа на учителя и той ще те накаже. Всички ще ти се смеят.

— Хайде, влизайте, момчета. — Генералът беше седнал в един стол близо до камината. Този хотел невинаги е бил толкова строг. Преди години беше доста известен и постоянно имаше клиентела, та оттам се пазеха удобните столове.

Мелани седеше също на стол.

— Генералът ми показваше някои снимки — обърна се тя към Морган.

— Сядайте, сядайте.

И двамата седнаха, наострили слух.

Генералът изглеждаше притеснен и преди да започне да говори, почеса нервно чуканчето на отрязаната си ръка.

— Мис Холидей ще говори на събирането ни в неделя. Искрено казано, аз съм против идеята дъщеря да обвинява баща си независимо какво е направил. Прости ми за тези думи, Мелани.

Мелани кимна.

— Моля ви, сър. Вече говорихме за това. Искам да го направя. Ако се откажете, ще си намеря мегафон и ще започна да разправям на тълпата, която ще събера за минута.

Генералът изглеждаше притеснен.

— Мили боже! Не може да направите това. Неговите хора могат да ви сторят нещо лошо.

— Значи е решено? — Гласът й беше благ.

— Да.

Морган реши да се намеси.

— Ние закъсняхме и не можахме да разберем къде ще бъде това събиране.

— Старата сграда на ъгъла между 9-а и 4-а улица. Това хале е доста голямо и в него може да се поберат доста хора.

Морган беше изненадан.

— Кметът ви е разрешил да правите събиране в градска собственост?

Генералът се усмихна.

— Не, той няма да ми позволи да направя това. Но преди година сградата беше продадена на Джоузеф Хейгърмен, строител, който възнамерява да я събори и на нейно място да построи нещо друго. Той е влиятелен мъж и може да убеди кмета и властите за това. Мистър Хейгърмен дочул, че имам проблеми с намирането на удобна сграда за събирането, затова дойде при мен и ми предложи да използваме тази сграда. Тя е абсолютно празна, но Шанди нае някои ветерани от войната, които сега оправят мястото. Срещата е насрочена за три часа следобед и мисля, че това е добро време. Хората могат да се върнат от църква, да хапнат и тогава да ни посетят.

— И колко хора очаквате? — попита тежко Морган.

— Е, не знам с точност. — Генералът отвори тетрадката, която стоеше на леглото. — Може и да съм оптимист, но очаквам около петстотин човека, може и малко по-малко. Повечето ще дойдат само от любопитство. Надявам се да се отбият и нежители на града. Те имат много повече да губят, ако избухне война.

— Не звучи толкова лошо.

— Тукашният вестник, но не този на Холидей, ме подкрепя. Е, не пряко, но твърди, че самото ми име щяло да докара много хора. Това не е добре, но е точно казано.

Вече наближаваше полунощ, Морган се изправи.

— Време е да си тръгваме, сър. Стана късно.

Генералът погледна часовника си.

— Не чак толкова. Не слушайте Шанди, не съм чак толкова изморен.

— Но ние сме, сър.

Генералът ги изпрати до вратата. Мелани не мръдна от мястото си.

— Мис Холидей ще остане тук. Шанди настоява да спи на дивана, за да наблюдава вратата. — На едната страна на дивана имаше възглавница, а на земята лежеше ловджийската пушка. — Мис Холидей може да спи в стаята на Шанди. Така е по-сигурно, нали?

Морган кимна.

— Доста по-сигурно. — Пушката, заредена с едри сачми, щеше да разкъса всеки един, който се опита да проникне през вратата с взлом.

— Ако дойдете на сутринта, ще имате възможност да огледате хангара.

— Лека нощ, Морган. Лека нощ, Тик — извика Мелани след тях.

Генералът беше замислен за друго и забрави да ги попита къде смятат да се настанят, но това се хареса на Морган. Щеше да е подло, ако беше настоял да се настанят в същия хотел. Той беше чист, но мрачен. Не можеше да си поръча пиене. Малко преди заведението, в което хапнаха, имаше по-малък хотел и Морган беше зърнал вътре да влизат спокойно жени. Това беше местенце тъкмо за него, което не означаваше, че веднага трябва да си намери проститутка. Предплати за една седмица напред. След това подаде на момчето малко пари.

— Това са за една дузина бутилки бира. Аз ще се кача и ще си полегна, нали чу, че генералът каза, че изглеждам много уморен.

— Може би се налага да отидем до тази сграда, за да я разгледаме. — Както и генералът, и момчето не одобряваше това негово наливане с бира.

— Да не би да искаш да те застрелят, Тик? Ветераните на Гибонс може да ни помислят за злосторници, все още е рисковано. Сутринта ще се отбием.

Бяха платили за двойна стая, но вътре имаше само едно легло. Имаше баня и той бързо се изми, докато момчето търсеше бира и се върна, когато той вече лежеше по бельо на чистите чаршафи. Веднага сложи възглавницата така, че да е полулегнал, след това отвори едната бира и отпи яка глътка. Момчето миришеше доста и той му предложи да влезе и да се изкъпе.

— Нямам намерение да спя с миризливец — каза той. — В банята, Тик.

Изпи още една бира и вече почти заспиваше, когато момчето излезе от банята. Нямаше нищо против да си бъбри в леглото с жена, но да говори с момчето, като че ли са стара двойка, това някак не му изглеждаше естествено.

След минута беше заспал дълбоко и спа непробудно през цялата нощ. Сутринта се събуди към пет, но полежа така половин час. След това стана, избръсна се и се изми, след което сложи последната си чиста риза, все още влажна от дъждовете. Слезе до заведението да закуси точно в шест, а в шест и половина отново се върна в стаята. Момчето все още спеше непробудно, нямаше от какво да се притеснява. Остави момчето да поспи до осем, нямаше смисъл да ходят толкова рано при генерала, и докато го чакаше да се наспи, започна да чете стар местен вестник. Вестникът беше отпреди два дена и в него беше отделено доста място за генерала и събирането. Боис не беше много голям град, тук новините бяха рядкост и сега генералът беше истинска новина.

Говореше се, продължаваше вестникът, че губернаторът ще я посети като безпристрастен наблюдател. Боис беше единственият по-голям град наоколо и беше възможно. Щяха да дойдат доста репортери от Сан Фран-циско, Чикаго, Кливланд, Денвър. Това наистина беше добре.

Имаше и интервю с Холидей, който се беше ограничил само с няколко думи.

— Нека да оставим Хауърд да си прави цирк, но кога то всичко се изясни и се разсее димът, добрите хора ще разберат, че той е просто един шарлатанин. Може да присъствам на срещата, но може и да не присъствам. Но имам пълното право да присъствам там както всеки друг жител. А освен това получих и лична покана от този велик човек.

Журналистът така извърташе работите, сякаш Холидей смята генерала и събирането му просто като шега, нещо, което се появява и изчезва, без да има последствия. Но когато разбереше, че там е и неговата дъщеря, тогава щеше да мисли по друг начин. Чудеше се какво ли би направил? Да си тръгне? Да нареди на хората си да щурмуват платформата? Ако се опита, доста народ ще пострада. Ще изчака и ще види. Събуди момчето.

Когато пристигнаха в хотела, генералът вече ги чакаше. Веднага се насочиха към сградата. Генералът се возеше в двуколка, която караше Гибонс, а останалите се возеха в малък кабриолет. Когато пристигнаха там, пред входа на зданието патрулираха ветераните.

Те поздравиха генерала, след това единият от тях, доста по-млад, веднага започна да рапортува на Гибонс, който слушаше с внимание.

— Спокойна нощ, мистър Гибонс. Имаше малък проблем с деца, които се опитваха да хвърлят камъни, но нищо сериозно. Хванахме един мъж, който се опитваше да се промъкне. Помислихме, че е шпионин, но просто беше пиян. — Гибонс се намръщи и мъжът продължи бързо:

— Беше пиян, сър. След като го хванахме, повърна и се строполи да спи на земята чак докато се появи патрулът, за да го прибере.

Вътре сградата беше чиста, празна, с добро ехо. Огромните предни врати бяха затворени и те влязоха през една странична вратичка. В единия край беше скалъпена ораторска платформа. Вътре охраната седеше или стоеше, но когато генералът влезе, всички скочиха и застанаха мирно.

— Свободно — обади се генералът.

Мелани се качи на платформата и всички зяпнаха. Отзад също имаше големи двойни врати, но бяха заковани здраво. Морган се обърна към другите:

— Тези врати също трябва да се отварят. Ако се случи нещо, хората трябва да имат възможност да излязат. Не бихте искали да се тъпчат като говеда, нали?

Генералът го погледна остро.

— Прав си. Гибонс, оправете това. Сложете им резе, така че да се отварят лесно, ако се наложи. И постави някой да охранява денонощно.

Гибонс веднага отвърна на заповедта, но си личеше, че това не му хареса.

Генералът се обърна отново към Морган с въпроса дали има други предложения, но Морган не се сещаше за нищо друго.

— Не, сър. Всичко като че ли е наред.

След това решиха да се връщат в хотела. Морган предложи той и момчето да се върнат пеша.

— Мистър Хейгърмен идва тук около обяд. Ако искате, можете да дойдете тогава, за да се запознаете с него.

— Днес генералът изглеждаше по-добре.

Всъщност не му харесваше идеята да седи в една стая с този Гибонс, и то при толкова хубав ден. Слънцето грееше, птички пееха, навсякъде кипеше живот. Поразходиха се за известно време, но след това се прибраха в стаята. Морган реши да си купи нови панталони и риза, а също така и за момчето. Но то искаше дрехите му да са черни, както и шапката, за да е в тон с тях. Морган не каза нищо, но ги купи. Когато се облече, вече напълно приличаше на стрелец, но на показен стрелец от Дивия Запад. Никой истински стрелец не се обличаше по този начин. Хикок приличаше на дребен комарджия, Джон Хардин — на адвокат, какъвто си и беше, когато не убиваше хора. Но Морган не каза нищо.

Така мина петъкът.

В събота всичко все още беше спокойно. Когато отидоха да посетят генерала, откриха Мелани да чете вестник, а Гибонс зяпаше модни списания. Това само по себе си беше смешно, но студеният поглед на телохранителя ги предупреждаваше да не се смеят. Мелани им каза, че генералът е в спалнята и работи върху речта си.

— Искате ли да му кажа, че сте тук?

— Не го притеснявай, няма да се бавим много. — Беше гладен и си помисли, че може да прескочи до ресторанта да хапне. Обърна се към момчето: — Ти остани.

А защо не можеш да останеш и ти? — попита го момичето.

— Ще отида да проверя конете — излъга той.

В заведението си поръча бира и сандвич. Беше отегчен, отегчен и раздразнен. Свърши бирата си и се върна в стаята. След малко пристигна и момчето.

— Този Гибонс все ме зяпа. Попита ме дали някой не е умрял в семейството ми. Мисля си, че е заради черните дрехи. Наложи се да се махна по най-бързия начин, преди да се е случило нещо. Мелани нямаше да остане доволна, а и можеше да пострада.

И в съботата не се случи нищо интересно.

В неделя отидоха при генерала часове преди събирането. Това беше големият му ден и не трябваше нищо да попречи. Засега всичко вървеше нормално, Нямаше никакви шпиони, нито полиция, никакви репортери. По пътя към сградата за събиране някой можеше да го застреля. Някой снайперист можеше да направи това доста добре от някой прозорец или покрив. Тогава нито Гибонс, нито хората му щяха да са от някаква полза.

Но когато му предложиха да се придвижи в закрита кола, той се озъби.

— Глупости! Мислите, че ще ме убият пред очите на толкова много репортери?

— Холидей може да не го е грижа за репортерите — обади се Морган.

— Няма да го направя. Това е последната ми дума. Стига вече за това, имам да мисля за много по-важни неща.

Морган не искаше да се предаде така лесно.

— А какво ще кажете, ако яздим покрай вас на коне. Не като бодигарди, а нещо като ескорт.

Генералът го погледна.

— Още по-голяма глупост. Казвам ти да се откажеш от това. Това е заповед, сержант Морган.

В два часа тръгнаха към сградата. Генералът — на файтона си, а след тях се люшкаха в кабриолета Морган, Тик-нор и Мелани. Денят беше хубав, топъл и слънчев. В неделя следобед улиците на града винаги бяха тихи.

Морган наблюдаваше сградите от едната страна, а момчето — от другата, всеки стиснал в ръце пушката си. Мелани мълчеше. Една жена от съседния до хотела магазин й беше донесла нови дрехи, беше се изкъпала и изглеждаше много по-съблазнителна отколкото по-рано. Момчето трудно откъсваше очи от нея.

Пристигнаха четвърт час преди началото. Големите двойни врати все още не бяха отворени и Гибонс нареди на единия от хората си да ги отвори. Отстрани бяха наредени дълги маси, на които имаше големи баки със студена лимонада.

Някакъв старец с чаша в ръка се провикна:

— Къде е безплатната бира, генерале?

— Опитайте с лимонада — отвърна той. — Човек се чувства по-добре от нея.

Това предизвика смях сред тълпата пред вратите. От двете улици се стичаха още хора, повечето от които жени. Май генералът все пак щеше да събере около петстотин човека. Морган забеляза, че някои го гледаха присмехулно, но у други личеше истинско любопитство.

Когато от кабриолета се показа и Мелани, между тълпата се разнесе шепот. Тези, които я познаваха, започнаха да си говорят, а тези, които не я познаваха, научиха от тях. Тя носеше малка Библия, облечена с червена кожа, и това предизвика още повече шум, отколкото самото й появяване. Морган се зачуди какво ли възнамерява да прави с тази Библия. Пуснаха хората да влизат и Морган се мушна сред тях. Запъти се към задните врати, чудейки се дали ги бяха отковали. Гибонс беше дал заповед, но не-винаги заповедите се изпълняваха. За негов късмет сега напречните дъски ги нямаше, имаше направено резе и той го изпробва. Вратата се отваряше лесно, а на задната улица нямаше никой.

Както повечето събрания и това не започна навреме. Вече минаваше три часът, но все повече хора продължаваха да се стичат и вече бяха надхвърлили петстотин. Бяха някъде около шестстотин и даже това огромно хале започна да се изпълва. Помисли си да отвори страничните врати, но след това се отказа, защото те бяха прекалено близо до подиума и всеки добър стрелец отвън можеше да застреля генерала.

На подиума имаше шест стола. Генералът, Мелани и един дребен човек, който явно беше Хейгърмен, бяха вече горе. Генералът се беше подпрял на катедрата и подреждаше речта си. Двама ветерани без пушки стояха от двете страни на платформата. Морган и момчето застанаха от дясната страна, за да могат да наблюдават тълпата.

Генералът прочисти гърлото си и тъкмо смяташе да започне, когато от задните редици се разнесе шум. В началото Морган си помисли, че явно губернаторът пристигаше, но след това видя, че този, който беше причината за шума, беше самият Холидей. Зад него вървяха Нийл и още един мъж. Тълпата се отдръпваше пред него, правеха му път с почитание. Нямаше никаква охрана, явно чакаха отвън.

Беше по-мургав от това, което помнеше за него, не изглеждаше като мелез. Той успяваше да прикрие гнева си. Някой бе изтичал да му съобщи, че там е и неговата, дъщеря. Тълпата злорадстваше. Каква трагедия! Но Холидей се спря отпред със скръстени ръце и вперен в далечината взор. Нийл беше нервен, а другият просто си държеше предницата на палтото, незаинтересован от никого.

Генералът започна да говори. Спокоен и гладък в личните разговори, той не беше надарен оратор. Гласът му беше слаб и тънък. Една след друга набелязваше точките, по които ще говори. Отзад някой извика:

— По-силно, генерале! Тук не се чува нищо.

Генералът се опита да повиши глас, но нямаше особен успех. Продължи да мънка. Като започна да разправя за войната през ’77, каза, че нез перс са започнали първи поради заплахата от загубата на земите им. Всичко това предизвика леко недоволство, но все още го оставяха да говори. Той каза, че войната през ’77 е вече минало. Въпросът беше сега, след десет години, дали искат нова война? Като гледаше право в Холидей, той започна да го обвинява в „безбожни идеи“, неговата „нехристиянска“ омраза към индианците, неговата „болна“ амбиция, които можеха да докарат в тези райони нова война. Ако започне, каза той, тази война не може да се спре или да свърши толкова бързо.

Все още гледайки в него, той го помоли да надникне в сърцето си и да открие доброто, което е останало още от дете, да събуди добротата в себе си. Предизвика го да застане веднага на трибуната и да отрече това, в което го обвинява.

— Ще се моля с теб и за теб — каза генералът.

Холидей даже и не трепна.

Генералът отпи вода от чашата, след това махна с ръка към Мелани. Тя се насочи към него, като стискаше в двете си ръце Библията, а лицето й беше безизразно. Баща й все така стоеше неподвижно, но Морган усети черната омраза, която се таи в него. Не би се изненадал, ако се опита да измъкне револвера си и да я застреля, но чакаше само това, а също и момчето. Холидей не мърдаше.

Мелани имаше силен глас и успя да грабне вниманието на всички още с първите думи.

— Казвам се Мелани Холидей и съм дъщеря ето на този човек там, Дрик Холидей. — Изведнъж тълпата млъкна. — Ще ви разкажа за баща ми, що за човек е той. — Вдигна Библията високо, след това я целуна. — Заклевам се в Библията и Всемогъщия Бог и в гроба на майка си, убитата ми майка, че всяко ужасно нещо, което ще ви разкажа, е истина.

Изчака малко, за да види как ще отреагира тълпата. Всички приказваха, няколко жени веднага започнаха да викат:

— Срамота! Срамота! Лъжеш! Ти си лъжкиня! Слез оттам, преди Господ да те е убил!

Имаше обаче други, които искаха да слушат, а това бяха повечето от тях. Започнаха да си шъткат, да викат и се побутват един друг и след малко се успокоиха.

Мелани си пое дълбоко въздух.

— Ето, там стои човекът, който уби майка ми, като я удряше постоянно в стомаха. Винаги я биеше по тялото, страхуваше се да я удря по лицето, защото щеше да проличи. Но след последния побой, който й нанесе, майка ми изпитваше ужасни болки. Но въпреки това този лицемер, баща ми отказа да извика лекар и след седмица на големи мъчения тя умря. И знаете ли какво написа лекарят в смъртния акт? Сърдечна атака! — Тя извика силно последните думи, които прозвучаха като писък. Продължи с по-висок глас:

— Лекарят, даже не провери тялото. И защо ли трябваше? Това беше могъщият Дрик Холидей и нямаше смисъл да се съмнява в думите му. Така че тя беше погребана и забравена. Може би си спомняте, че погребението й беше хубаво, но това беше по-скоро демонстрация на парите му, отколкото уважение към майка ми.

Мелани млъкна, но тълпата мълчеше. Холидей не мърдаше и по нищо не личеше, че дъщеря му го е засегнала по някакъв начин. Морган се зачуди какво ли си мислеше сега. Лицето на Нийл беше побеляло, сякаш обвиненията бяха към него.

Мелани понижи глас, но все пак се чуваше ясно:

— Пазих тази ужасна тайна дълбоко в себе си. Ще ме попитате: защо? Истината е, че просто се страхувах, страхувах се от собствения си баща. Той ме заплаши, че ако реша да кажа нещо за това, ще ме вкара в лудница. И заради това ме изпрати в Грейнгвил, в пункта му, където работи неговият брат Робърт, пиян дивак, който ме биеше с камшик, когато заключвах вратата на спалнята и не го пусках вътре.

Е, тук вече започваше доста да преувеличава. По нищо не си личеше, че чичо й Боб беше пияница или дивак. Просто брат му беше оставил дъщеря си при него и той се опитваше да направи всичко най-добро. Вярно беше, че е капризна, но чак пък толкова. Морган започваше да съжалява.

— Но чичо ми Робърт не е от никакво значение. Той се грижеше да върви магазинът. От друга страна, баща ми е човек с голяма амбиция. Той иска да бъде кралят, императорът на Айдахо, но трябва да му разрешите това. Планът му да премахне индианците е срам, позор. Няма никакво индианско отмъщение. Единственото нападение е той самият. Някои от петдесетте наемници, които работят за него, се преобличаха като индианци и нападаха белите фермери и заселници. Агентите на баща ми плащаха. Невероятно обвинение. Освен това съм го чувала да говори за това с някои хора много преди да започне всичко. Тогава майка ми беше още жива и аз не се интересувах от дейностите му. Но помня разговора, който имаше с тези хора. А сега това, което тогава само предлагаше, се случва. Войната с индианците, която толкова много иска, е само на косъм. А какво ще се случи с домовете и семействата ви? Това него въобще не го интересува. И защо ли? Спасителят на Айдахо не може да се притеснява за такива дребни неща. Слушайте генерал Хауърд. Ако не беше той, нямаше да имам смелостта да се появя тук, пред вас. Слушайте генерала, а не баща ми. Той е зъл, извратен човек.

Изведнъж тя като че ли изпадна в истерия. Отиде до края на подиума, където стоеше баща й и я гледаше. Все още стискаше Библията, но ръцете й вече трепереха.

— Проклет да си! Проклет! Проклет! Проклет да си! Защо не се качиш и да отречеш това, което казах. Отречи, че ме биеше и насилваше, когато майка ми беше болна и не искаше повече да се занимаваш с нея. Какъв мъж си, когато изнасилваш момиче едва на тринадесет? Своята собствена дъщеря! Мразя те! Нека да гориш за вечни времена в ада! — Изпищя силно, след това хвърли Библията към него. Тя го удари в лицето и падна на земята.

Без да промени изражението на лицето си, Холидей се обърна и се запъти към изхода, следван от двамата си пазачи.

Горе на подиума Мелани плачеше, а генералът я беше прегърнал и се опитваше да я успокои.

Тълпата стоеше безмълвна, не се чуваше и звук.