Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Бъкскин (9)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
[не е въведено; помогнете за добавянето му], (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
vens (2008)

Издание:

Издателство „Калпазанов“ — Габрово, 1997

Превод: Димитър Генов

Редактор: Мая Арсенова

Оформление на корицата: PolyPress, Габрово

Печат: „Абагар“, В. Търново

Формат: 84/108/32

ISBN 954-17-0156-6

 

Dorchester Publishing Со., Inc., 1995

История

  1. — Добавяне

ГЛАВА ПЪРВА

Морган стовари кофата върху главата на Йънг Тикнор и се нахвърли върху него, твърдо решен да очисти това гадно копеле. Йънг Тикнор започна да крещи за помощ и Сид Сефтън се намеси, опитвайки се да накара Морган да спре, защото тъкмо преди миг генерал Хауърд се появи на двора пред къщата. Морган обаче беше прекалено зает и не го беше зърнал. Стовари няколко тежки юмрука, докато го смъкна на земята, след което започна да го рита с ботушите си където свари. С пухтене като претоварен локомотив, Сид сграбчи Морган и изсъска в ухото му:

— Генерал Хауърд е точно зад теб и гледа какви ги вършиш! Хайде, спри се!

На Морган обаче не му се слушаше. Йънг Тикнор не заслужаваше нищо друго, освен смърт за това, че беше изсипал една кофа с лак върху новите му ботуши, купени чак от Сан Антонио. Или ако не смърт, то поне да го сложи за няколко часа върху мравуняка. Не, не му се искаше да спре и Сид напразно се опитваше да го застави, но след малко утихна. Когато обърна глава, наистина видя стария си приятел, генерал Оливър Хауърд, който го гледаше с неодобрение.

Генералът, известен като читателя на Библията Хауърд, беше загубил дясната си ръка по време на Гражданската война. Сега вече минаваше шестдесет години. Беше стар и пенсиониран. Върху шинела си беше наметнал шал, защото, макар и в края на май, в Айдахо вятърът все още беше студен. Морган не беше виждал генерала от десет години.

До генерала седеше Шанди Гибонс — бивш нюйоркски сержант главорез, който беше участвал във войната през 1869, снажен ирландец със загоряло лице и със сини очи. Когато беше младеж, Гибонс работеше само когато не беше някъде да безчинства с бандите от Боуъри. Започна да работи при генерала, след като старото момче загуби ръката си, и с него вече беше цели двадесет години. Гибонс никъде не се придвижваше с револвера си „Грийнър“ и 0.50 калибровата си пушка „Шарп“, която гледаше да му е постоянно подръка. Опасни оръжия за опасен човек.

Морган го познаваше от войната с индианците нез перс преди десет години. Всеки, който искаше да се срещне с генерала, първо трябваше да мине през този забележителен главорез. Още тогава не харесваше Морган и това и сега личеше на физиономията му.

— Ей сега идвам при вас, генерале — каза Морган и вдигна кофата, която беше нахлупил на главата на Йънг Тикнор.

— Боже Всемогъщи! Момче, трябваше да внимаваш повече с тази кофа с лак. — На устата му се въртяха други думи, но Генерал Хауърд не обичаше лошия език.

— Лакът е предназначен за дървения материал, а не за ботушите ми.

Новите му ботуши бяха подгизнали от жълтата маслоподобна течност. Тези ботуши му струвах доста пари и доста време, докато ги припечели, и сега отново го обзе желанието да убие Тикнор, но се отказа.

Генералът започна да слиза по стъпалата и каза с благ глас:

— Всичко е суета, Морган, модните ботуши и всичко останало.

Морган знаеше, че нямаше никакъв смисъл да му помага. Същото се отнасяше и за Гибонс. С една ръка или не, генералът искаше да се справя сам. Но Морган виждаше, че все пак годините си казваха думата, и това си личеше само по хлътналите бузи и побелялата брада.

Стиснаха си ръце.

— Кажи здравей на стария си приятел Шанди Гибонс — каза след това генералът.

Морган кимна.

— Хубаво е, че те виждам. — Това му стигаше.

— Също и аз — отвърна му Гибонс, като зяпаше разсеяно конете в конюшнята. Устата му се разтегна насмешливо.

Морган изпита невероятно желание да изрита този ирландец навън, но вместо това каза:

— Защо не влезете вътре да хапнете?

— Ядохме по пътя. — Никаква благодарност от това свирепо копеле. — Само ще назобя коня и ще го напоя. — Гибонс поспря за миг. — Ако имаш биричка обаче, може да пийна една.

— Битси ще се погрижи за теб.

— Битси, а? — Още една насмешлива усмивка. Какво, по дяволите, искаше този? И след това изведнъж се сети. Гибонс сигурно си мислеше, че Битси е жена, а всъщност така викаше на стария дребен китаец готвач.

— Една бутилка, Шанди — каза генералът ядно. Обърна се към Морган. — Исках това наистина да е порядъчно гости, но ще се наложи да си тръгваме. Най-добре ще е още преди да се стъмни.

Мъжете чакаха да бъдат запознати със стария, но известен воин и се чувстваха някак неловко, когато му стискаха ръката. За повечето хора в Айдахо той винаги си оставаше героят от войната с нез перс през 1877 година. Йънг Тикнор, все още с коса и лице, целите в лак, отстъпи назад, като мислеше, че най-разумното е да стои настрана от Морган. Но накрая пристъпи напред като куче, което е ухапало стопанина си и сега чака да го накажат за това.

— Май че дойдох навреме — каза генералът, като му стискаше ръката. От ръкостискането и неговата ръка стана хлъзгава от лака. За това заслужаваше ритник в слабините, помисли си Морган. Генералът обаче само попита:

— Да не би да имате някаква връзка с фамилията Тикнор от Бостън?

— Ни най-малка, сър — отвърна Йънг Тикнор.

Морган се съмняваше дали момчето все пак знае къде е Бостън. Странен като никой досега, той не беше чак толкова тъп и загубен, колкото изглеждаше, когато подхождаше глупаво. Като това да изсипе лак върху чисто новите му ботуши, като това да падне от покрива, когато Сид го прати горе, за да провери някакъв теч на комина, и още много други подобни. Изглеждаше, че това момче беше с две леви ръце. Не можеше да извърши и най-простата работа, без да забърка нещо. Това, за което го биваше обаче много добре, беше да стреля с оръжия, особено с ловджийска пушка, и като че ли единствено това го интересуваше. Момчето беше лудо на тема оръжия и по-голямата част от заплатата си даваше за муниции. Всяка неделя отиваше в близката горичка и се учеше да стреля по цели. Един път, когато вървяха през някакви храсти, застреля гърмяща змия точно в главата. Всичко беше едно мълниеносно движение, изстрел и змията вече беше мъртва. Понякога доста затрудняваше Морган, като го поставяше в лоша позиция, и той се чудеше как да постъпи по-нататък.

Като влизаше в къщата, генералът каза:

— Предполагам, се чудиш какво все пак правя тук, но не мога да ти кажа нищо пред толкова хора.

— Мъжете са сигурни — отвърна му Морган.

— Предполагам, но това е нещо само между теб и мен. Ти си добър скаут, най-добият, който някога съм имал. Но виж, теб познавам, но тях — не.

В къщата беше студено и Морган отиде да вземе малко нацепени дърва. Подпалките веднага пламнаха. Генералът се настани в едно старо кресло и протегна с облекчение крака напред.

— Хубаво местенце си имаш — каза той, оглеждайки широката стая, покрита с дебели дъски, в единия ъгъл на която имаше огромно огнище. — Винаги си казвал, че искаш да си направиш свое собствено ранчо. Мисля си вече, че си го намерил.

— Май има такова нещо — отвърна му Морган и си помисли колко труд му костваше да построи Спейд Бит. След всичките тези години след войната с нез перс те поддържаха връзка единствено чрез писма, в които не казваха кой знае колко. Генералът не си падаше много по тях, същото се отнасяше и за него. Морган никога не беше споменал за двата или трите пъти, когато всичко беше тръгнало с главата надолу. Не можеше да си позволи да хленчи за такива неща пред стар приятел.

— Сигурен ли си, че не си гладен? Чаша кафе? — попита той.

— Не, кафе не. Знаеш, че не мога да пия нищо, което съдържа стимуланти. Но все пак ако държиш, имаш ли малко мляко? Знаеш ли, че то спомага срещу високо кръвно, а? Най-здравословното питие.

Генералът си беше спечелил името на капризен човек и обичаше да му угаждат. Морган веднага извика Битси и му нареди да донесе чаша мляко и една бира. Генералът измъкна дебела пура от предното джобче и отхапа единия й край. След малко китаецът донесе и млякото и той започна с наслаждение да пие.

— Хубаво и гъсто — вкусно е — каза той. Огънят започваше да стопля стаята.

Морган никога не можеше да разбере защо някой със здрав разум все пак ще се реши да пие тази гадост. Не беше чак толкова гадно, колкото конската пикня, която обаче му спаси живота в една пустиня, но се доближаваше доста до нея на вкус.

— Все още ли се гордееш с бирата, която правиш, а? — попита генералът, след като свърши млякото. След това запали пурата.

— Не, не чак толкова, колкото по-рано — излъга Морган, надявайки се по този начин да не предизвика завистта на заклетите пиячи на бира.

Генералът смукна няколко пъти от пурата, за да я разпали.

— Радвам се да го чуя. Честно казано, не е чак толкова лошо, колкото уискито, но все пак си е достатъчно гадно. Както и всички останали алкохолни питиета.

Морган се усмихна леко.

— Чувал съм, че същото се говори и за пушенето.

— Глупости! Мислиш ли, че щях да пуша, ако това беше лошо за мен? Истината е, че пушенето е добро за човека. То успокоява ума, спомага за рефлексите и ясната мисъл, да не казваме и как влияе на храносмилането.

Морган се чудеше колко ли още дълго генералът щеше да продължава по този начин. Може би наистина възрастта вече си казваше думата. Но в следващия момент той разбра, че е сгрешил, защото генералът започна да говори за целта, заради която бе дошъл.

— Разбира се, знаеш кой е Седрик Холидей. За по-кратко му викат Дрик.

— По-добро е, отколкото Сийди — отвърна Морган. Генералът като че ли не беше настроен за шеги.

— Да. Познаваш ли го? Морган кимна.

— Познавам го. Че кой не го познава? Мини, ферми, дъскорезници, овощни градини, една банка, вестници, теснолинейка, човек на търговията, започната от баща му. Дрик от най-богатите мъже на Айдахо, а може би и най-богатият или поне така говорят. Искате ли да продължавам?

Генералът кимна и Морган продължи:

— Той започна да говори за заплахата от индианците. Но той винаги е говорил за индианската заплаха, вестниците му също.

— Не и сега — прекъсна го генералът. — Причината, заради която бих път чак от Вашингтон след толкова много години, е точно този Холидей. — Въздъхна леко. — Холидей, колкото и невероятно да звучи, иска да премахне насила всички племена от Айдахо. Нез Перс, банаките, шошоните, лемхисите, шийпийтърите — по един или друг начин иска да ги изгони. Казва, че нямат място тук, стоят на пътя на цивилизацията.

— Често съм чувал, че малко му хлопа дъската — отвърна му Морган.

— Относно индианците наистина е така. Но иначе изглежда съвсем друг. Естествено, основата за всичко това са парите, парите и силата, личната и политическата сила. До няколко години Айдахо ще стане щат и предполагам, което е малко трудно за вярване, че Холидей ще иска да стане губернатор или първият щатски сенатор от Айдахо. Може и да греша за това, за него по-познато е да използва другите като марионетки, а не сам да се включва в каквото и да е било. Да, да, знам, че от десет години вече не е имало никакъв проблем с индианците, но явно Холидей не вижда това в същата светлина.

— Изглежда, че иска да започне война срещу индианците.

— Може би една малка война, която ще се отрази добре върху репутацията му. От това, което чувам, е полковник от доброволческите отряди, който обича да се перчи със своята нова униформа. Колан и сабя, шапка с перо, всичките тези глупости. Но каквато и война да започне, няма да се окаже малка война. Земите, които имат сега племената, е единственото, което им е останало. И щесе бият за тях, защото няма какво друго да направят. Предпочитат да живеят в мир, нищо че мизеруват в своите земи, но Холидей смята да ги вкара във въоръжен конфликт, който ще може да се уреди единствено чрез намесата на военна сила.

— И как?

Генералът вдигна ръка.

— Тук си доста изолиран. Не си ли чул нищо за така наречените инциденти, които се случиха в различни места в тази територия? Така наречените отстъпници, които се измъквали от резерватите, за да крадат коне и говеда, изгарят мостове и фуража, стрелят по фермерите и говедовъдите. Досега вече са убити шест души.

— Дочух нещо за това — отвърна му Морган, — когато бях последния път в Дженингс, но това е на петдесет мили оттук. Истината обаче е, че от два месеца не съм напускал това място. Това, което съм чул, звучи като обикновените затруднения. Отстъпниците винаги са се измъквали от резерватите и крадат каквото им падне. Но в повечето случаи ги хващат и ги убиват.

Хауърд измъкна още една пура.

— Тези индианци обаче не са били заловени и убити, защото не са индианци, сигурен съм в това. Вашингтон може да е далече оттук, но добрите хора ми писаха, като ми обясняваха какво знаят или какво подозират. И всичко това ни насочва към едно: Холидей стои зад цялата тази работа. Казвам ти, целта му е да накара хората така да се разгневят, че да започнат да избиват индианци където и да ги видят. А ти знаеш докъде може да доведе това?

Този въпрос нямаше смисъл от отговор.

Генералът помълча за миг, след това продължи:

— Ако се избиват хора, ако се изнасилват жени, ако се изгарят фермите, рано или късно ще се надигне вой за намеса на армията. Местните доброволчески отряди ще бъдат извикани, армията също ще изпрати подкрепления. Но аз сестрахувам повече от отрядите, отколкото от армията. Знаеш какви хора има там. Безделници, крадци, злосторници, побойници и убийци. Ти самият нали беше сержант при тях, преди да се присъединиш към мен.

Морган не обичаше да си спомня за войната с нез перс. Това не беше период, с който можеше да се похвали много.

— И мислите, че ще се стигне дотам?

— Убеден съм в това — отвърна му генералът. — Преди години се случи нещо подобно и в Западен Тексас, но практически зад това не стоеше истинска организация. Ставаше дума за ловци на бизони, изгонени от земята на киовите, които започнаха да убиват бели хора, като си мислеха, че ако започнат открита война, ще успеят да освободят киовите. Но всичко това продължи малко време, след това ловците бяха заловени и обесени.

Морган не знаеше какво все пак иска генералът от него, въпреки че нещо смътно започна да се оформя в главата му. Войната с нез перс беше свършила отдавна, бяха минали цели десет години и всичко, което сега ис-кише, беше да отглежда, купува и продава коне. Но знаеше, че каквото и да беше си наумил генералът, трябваше да го натисне здраво, за да се откаже от тази идея.

— Но как е възможно във Вашингтон да позволят Холидей да постъпи по този начин? — Морган сам знаеше, че въпросът беше глупав. Но все още нещата не изглеждаха толкова зле и искаше да им се наслаждава поне още малко. — Може ли губернаторът да каже нещо за това?

Хауърд запали края на пурата си.

— Губернаторът е продажен политик без реална власт. Освен това той е купен от Холидей, независимо какво твърди. Истинската власт е във Вашингтон, където Холидей има много приятели в и извън правителството, но най-вече във Военното министерство и Бюрото по индианските проблеми. Има си високо платено лоби. Най-корумпираният мъж във Вашингтон, който хвърля пари наляво и надясно, за да подкупи и други. Ако Холидей си е наумил да смачка индианците и да ги изгони от Айдахо, ще го направи, освен ако не се случи нещо.

— Но къде иска да ги премести? — попита Морган.

— Оклахома, на индианска територия — отвърна му генералът. — Холидей си мисли, че там има достатъчно територия и за тях, което не е вярно. Оклахома вече е препълнена от индианци. Някои от тях са там, откакто Анди Джаксън започна да изселва индианците, за да им взема земите. В наши дни те си имат истински дървени къщи, училища, поне един вестник и така нататък. Можеш да си представиш как ще се почувстват, ако им докарат нецивилизовани червенокожи от Айдахо, това ще е доста горчив хап. Знаеш какво ще се случи.

— Истинска индианска война — кимна Морган, — ако се почувстват много.

— Може би. А аз не мога да направя почти нищо, за да спра това. Вече съм извън армията и каквато и власт да съм имал по-рано, вече всичко е само думи. О, да, имам подкрепата на много добри хора, даже и на няколко конгресмени и сенатори, но, както виждаш, те не се броят. Холидей има пари, а как ще се бориш срещу властта на парите?

— И какво искате да направя, генерале? — попита Морган.

— Нищо, което и ти не искаш.

Морган искаше да се усмихне, но се отказа. За набожен човек старият му приятел можеше да го оплете много внимателно, но и сигурно.

— Но си мисля, че след като ти обясня, ще искаш да помогнеш — продължи старецът. — Направил си си хубаво местенце и не би искал да го загубиш, нали?

Морган пое въздух, за да го прекъсне, но генералът вдигна ръка.

— Прости ми, Морган, не трябваше да го казвам. Знам, че ти не си мъж, който ще се съгласи да се мести, ако сам не го пожелае. Точно така си е, помисли си Морган.

— Искам да ми помогнеш да спрем Холидей — каза генералът, като че ли нищо не е станало. — Ти познаваш тази западна част на Айдахо точно толкова добре, колкото и всеки местен, даже и по-добре. Имам и други хора, които работят в други части на тази територия, но това си е твоя собствена територия, където искам да разбереш какво все пак се крои. На юг оттук са се случили три от тези така наречени инциденти: два — в долината Клиъруотър, един — по протежението на Змийската река. Един мъж е бил убит, едно дете — ранено и една ферма е изгорена. Инцидентът при Змийската река се е случил не много далече от Левистон и градът е нервен. Разбираш ли какво искам да кажа?

Старецът иска да се правя на детектив, помисли си Морган. И това беше в негов интерес, защото ако все пак избухне война на тази територия, няма да може да направи нищо, за да запази фермата си. Предпочиташе все пак да си седи на верандата и да си пие бирата, но явно засега трябваше да го отложи.

— Ще видя какво мога да направя — каза той, като същевременно си мислеше, че Западен Айдахо беше доста обширен район, при това по-голямата част от него все още съвсем дива. — Къде ще бъдете вие, сър? Как да поддържам с вас връзка? Ако не я получите, информацията няма да значи нищо за вас.

Генералът разтри чуканчето, което беше останало от ръката му. Правеше го без никаква предизвикателност.

— Ето, това ме притеснява — каза накрая той. — Не можеш да бъдеш едновременно на две места: хем да разузнаваш, хем да ми носиш информация. Ще ти е необходим бърз ездач, някой, който познава района, на който можеш да се довериш. Можеш ли да се сетиш за някого?

— Не веднага — отвърна Морган. — Хората, които работят тук, вършат точно тази дейност — работят. Никой от тях няма да изяви желание да помогне, ако разбере, че може да бъде застрелян за това. Сид, моят помощник, може да го направи, но трябва да остане тук. Ако и него го няма, фермата ще западне.

Явно беше, че генералът не е доволен от отговора му. Когато искаше, можеше да бъде коравосърдечен като змия.

— Важно е да си намериш добър и бърз ездач, преди още да си решил да започнеш да търсиш. — Гласът му беше леко раздразнен, но след това се усмихна. — Не мислиш ли, че понякога се държа доста капризно?

„Ти винаги си бил капризен“ — помисли си Морган.

— Ще помисля за това.

Генералът измъкна часовника си и го погледна.

— След като тръгна оттук, ще се запътя направо към това, което е останало от резервата Лапвай, за да говоря с вожда Латах. Ще го накарам да не отговаря на провокацията. Той не е като вожда Джоузеф, но е най-добрият, който западните нез перс са имали. След като свърша с това, ще отида направо в Боис. Там твоят човек може да ме намери в хотел „Ратдрум“.

— Това е доста разстояние — каза Морган, като си мислеше колко остарял е генералът, колко изморен изглеждаше сега.

Генералът изпъна гръб.

— Но трябва да се направи. Трябва да започна още веднага, но си мисля, че мога да си почина малко. Мислил ли си някога за Джоузеф и войната? Не, предполагам, че не си. А аз, колкото повече остарявам, си мисля все по вече и повече за това. Не приличаше чак толкова на война. Само си помисли: триста индианци нез перс срешу пет хиляди войници и милиционери. Можеш ли да си представиш, ние преследвахме Джоузеф и хората му и успях ме да ги унищожим до крак на тридесет мили от Канадската граница. Хиляда и триста мили и Джоузеф се биеше за всяка една една от тях. Помниш ли кръвта по снега, а?

Морган не каза нищо и старецът продължи:

— Ако трябваше отново да се случи това, щях да ги оставя да избягат, дори да трябваше да ме съдят за това. Хората си мислеха, че съм бил много мек в тази война. Прочете ли книгата ми за войната, а? Пратих едно копие.

— Прочетох я — отвърна Морган.

— Радвам се, че все някой я е прочел. — Генералът прокара ръка по отслабналото си лице.

На Морган не му харесваше това, че вижда своя приятел толкова обезсърчен.

— Генерале — започна той, надявайки се да смени темата, — мислех си как да действам. Идеята ми е да започна да разузнавам, като казвам наляво и надясно, че съм тръгнал да търся нова стока. Няма да купувам, просто съм тръгнал да оглеждам. Това харесва ли ви?

Генералът му хвърли остър поглед, слушаше го доста внимателно.

— Мисля си, че ще е по-добро, отколкото да се облечеш като пътуващ свещенник. — След това издаде хрип, което трябваше да бъде смях. — Прав си, няма смисъл от нещо по-сложно. Имаш ли някаква идея откъде да започнеш?

— В този район най-големият град е Левистон. Казахте, че близо до него е имало произшествие, че градът е разбунен. Мисля си, че е добро местенце за начало.

Генералът се наведе към огъня с такова удоволствие, сякаш не искаше никога да става от това място, а само да стои там и да се топли.

— Така. Това, което може би не знаеш, е, че градският вестник „Градски и местни новини“ е собственост на Холидей. И откакто фермерът беше убит, а дъщеря му — ранена, този вестник вдига голяма врява за това. Неговият редактор, Нийл, е гаден лицемер.

Нещо подсказа на Морган, че приятелят му знае повече, отколкото говори.

— Генерале, вие имате някой, който работи за вас в този град и ви дава информация. Ако ми кажете кой е той, може да ми потрябва за нещо.

Генералът се умълча за момент. В стаята се чуваше само припукването на горящите дърва. Отвън мъжете нещо спореха.

— Тя е жена — каза той накрая, — и в писмото си ме моли за секретност. Всеки отговор до нея трябва да се изпраща до името Абигейл Мийкър. Не трябва да ти казвам повече. Тя е изплашена от това, което може да й се случи.

Морган изчака.

— О, добре — продължи генералът раздразнено. — Казва се Лаура Йодер и е репортер във вестника на Холидей. В писмото си, доста внушително по размер, тя пише в какво подозира Холидей. Но си мисля, че това, което е писала, няма да ти е от голяма помощ. Ето защо не искам да я замесвам.

Морган стана неспокоен.

— Какво ти е казала?

— Този Холидей се опитва да започне война с индианците, това може да го прескочим. Между него и редакторът Нийл постоянно се обменят телеграми, но всичките са закодирани по някакъв начин. Не, не обикновен код, а нещо по-особено. Нийл държи постоянно в офиса си големи количества пари, толкова много, че е поставил въоръжена охрана през нощта. Много хора, които досега никога не е виждала, често идват и си отиват от офиса, повечето извън работните часове. По думите това са били мистериозни мъже.

Морган вече започваше да си оформя мислена картина за тази нервна клюкарка: около четиридесетте, с големи зъби, дълъг нос, а косата й вечно свита в кок.

— Какво толкова им е било тайнственото? Да не би да са носили дълги черни наметала и маски, а?

Генералът почеса носа си:

— Е, е, Морган, просто ти казвам какво е писала. Признавам си, че може и да си измисля нещо, но въпреки това е смела жена. Обещай ми, че няма даже да се приближаваш до нея.

Морган кимна.

— Каквото кажете, сър. — Нямаше смисъл да обещава, това винаги го караше да се чувства глупаво. Да се довери на жена, която пише за тайнствени мъже, означава да си подпише смъртната присъда. — Както и да е, колкото се може по-скоро ще се заема с това.

Хауърд се изправи с мъка.

— И да не забравиш за бързия ездач.

— Вече имам наум един — отвърна Морган.

— Знам, че ще е добър, вярвам ти — отвърна му генералът.