Софи Кинсела
Можеш ли да пазиш тайна? (6)

VI

До края на работното време в офиса цари празнична атмосфера. Аз обаче седя безмълвно на бюрото си и не мога да повярвам на станалото. Докато вечерта пътувам към вкъщи, сърцето ми все още тупти ускорено поради невероятното стечение на обстоятелствата. И поради несправедливостта на всичко това.

В самолета той беше за мен просто един напълно непознат човек. Поне така предполагах тогава. А когато пътуваш с някой непознат, той после сякаш се изпарява и никога повече не го виждаш. Не ти се появява изневиделица в офиса. Не те изпитва колко е осем по девет. Не се оказва изведнъж мегашеф на компанията, в която работиш. Така де!

Е, поне ще ми е за обеца на ухото. Мама и татко винаги са ми набивали в главата да не говоря с непознати. Прави бяха! Край, от днес нататък никога нищичко няма да кажа на който и да било непознат. Ни-ко-га!

С Конър се бяхме уговорили след работа да отида у тях и да прекараме заедно вечерта. Когато пристигам в апартамента му, чак се разтрепервам от облекчение. Най-сетне далеч от офиса! Най-сетне далеч от безкрайните приказки за Джак Харпър. И Конър вече се е заел да готви вечерята. Върхът! В кухнята се носи апетитна миризма на чесън и на подправки, а на масата вече ме чака чаша с вино.

— Здравей! — целувам го аз по бузата.

— Здравей, мила! — натъртва Конър, като вдига поглед от печката.

По дяволите, напълно забравих да кажа „мили“. Уф, какво да направя, за да се подсещам?!

Ааа, да! Ще си го запиша с химикалка на дланта.

— Я погледни там. Свалих ги от Интернет — усмихнат до уши, Конър ми посочва една папка на масата. Отварям я и виждам няколко листа с принтирани черно-бели снимки на интериори. На най-горния се вижда стая с диван и някакво голямо растение.

— О, снимки на апартаменти! — възкликвам изненадано. — Много си бърз. А аз още не съм предупредила хазаина, че напускам.

— Е, трябва да почнем да се оглеждаме — отбелязва Конър. — Виж, този тук има и балкон. А в този има работеща камина!

— Страхотно!

Отпускам се на близкия стол и се вторачвам в най-горната снимка, като се опитвам да си представя как двамата с Конър живеем заедно в снимания апартамент. Как седим един до друг на дивана, само той и аз, вечер след вечер.

Чудя се за какво ли ще си говорим.

Какво пък толкова! Ами ще си говорим за… за каквото винаги си говорим.

Може би ще играем на „Монополи“. Ако ни писне да си говорим или нещо подобно.

Измъквам следващия лист и усещам да ме обзема леко вълнение.

На снимката се вижда апартамент с паркет и дървени капаци на прозорците! Винаги съм си мечтала да живея в апартамент с паркет и дървени капаци на прозорците! Ами кухнята…! Страхотна е с този черен гранит на плотовете…

О, чудесно ще бъде да живеем в този апартамент. Нямам търпение!

Щастливо отпивам от виното и точно се отпускам удобно на стола, когато Конър се обажда:

— Я кажи, не е ли вълнуващо това идване на Джак Харпър?

О, Господи, не! Не искам да чувам нито дума повече за проклетия Джак Харпър!

— Запозна ли се с него? — пита Конър, като слага на масата пред мен купа с печени фъстъци. — Чух, че се отбил при вас.

— Мм, да. Запознах се.

— Днес следобед минал и през отдела за изследователска и развойна дейност, но аз бях на една среща извън офиса — Конър ме гледа очаквателно. — Кажи де, какво представлява?

— Ами… не знам. Тъмна коса… американец… А твоята среща как мина?

Конър напълно пренебрегва опита ми да сменя темата.

— Ама не е ли страхотно! — възкликва той със светнало лице. — Като си помисля само… Джак Харпър!

— Да, предполагам — свивам рамене аз. — Както и да е…

— Ема! Ама наистина ли ти е все едно? — зяпва ме Конър удивено. — За бога! Та това е основателят на компанията! Човекът, създал концепцията за „Кола Пантера“! Човекът, превърнал една никому неизвестна марка в световен хит! Джак Харпър превърнал една западаща малка компания в огромна, преуспяваща корпорация! И сега най-сетне имаме възможност да се запознаем с него. Не е ли вълнуващо!

— Да — съгласявам се с половин уста. — Ъъъ… вълнуващо е.

— За всички нас идването му тук може да се окаже шанс, който се среща веднъж в живота. Ей богу, само като си помисля — да научим нещо от самия гений! Сама знаеш, той няма написана книга. И никога не е споделял мислите си с никой друг, освен с Пийт Лейдлър… — Конър изважда от хладилника кутийка „Кола Пантера“ и отваря капачето й.

Той навярно е най-лоялният служител на света. Веднъж бяхме излезли на пикник и аз си купих „Пепси“, а той за малко да получи удар.

— Знаеш ли какво ми се иска най-много? — пита Конър, като отпива от кутийката. — Разговор насаме с него! — заявява той с блеснали очи. — Среща насаме с Джак Харпър! Не би ли било това най-фантастичният професионален стимул, а?

Среща насаме с Джак Харпър. Ха! Да бе, да, адски ми стимулира кариерата.

— Предполагам — отговарям уклончиво.

— Разбира се, че ще бъде! Достатъчно е дори само да го слуша човек! Да чуеш какво има да каже! Като си помисля само, та той е живял като отшелник цели три години. Какви ли гениални идеи са му хрумнали през това време?! Сигурно е стигнал до толкова много прозрения и теории не само за маркетинга, но и за бизнеса като цяло… за начина, по който работят хората… за самия живот!

Ентусиазираният глас на Конър ми действа като сол в раните. Защото ми показва повече от ясно колко ултраграндиозно съм си проиграла шанса!

Имах уникалната възможност да седя в самолета до великия Джак Харпър, творчески гений и извор на безценна мъдрост не само за маркетинга и за бизнеса като цяло, но и за мистериите на самия живот!

И какво направих? Да са му задавала прозорливи въпроси? Да съм завързала с него интелигентен разговор? Да съм научила поне нещичко от него?

Нищо подобно! През цялото време му разправях какви прашки нося!

Страхотен ход за професионален напредък, Ема! Едва ли има по-добър.

 

 

Рано на следващата сутрин Конър бърза за делова среща, но преди да тръгне, измъква отнякъде старо списание със статия за Джак Харпър.

— Прочети това тук — изломотва ми с пълна уста, дъвчейки припряно филийката, която си е препекъл за закуска. — Малко информация за професионалния му път.

Ще ми се да му се сопна, че не ми трябва никаква информация за този човек, но Конър вече е излетял през вратата.

Изкушавам се да зарежа списанието, без изобщо да го отварям, но си давам сметка, че от апартамента на Конър до службата ми се пътува доста дълго, а нямам нищо за четене. Така че го вземам със себе си и в метрото мрачно се зачитам в статията. Историята обаче се оказва доста интересна. Харпър и Лейдлър били близки приятели от деца. Като пораснали, решили да започнат съвместен бизнес. Джак бил творческа личност и затворен, интровертен тип, а Пийт — екстровертен плейбой. Много скоро двамата станали мултимилионери. Били изключително близки, като кръвни братя. А после Пийт загинал при автомобилна катастрофа. Джак бил буквално съсипан и се оттеглил напълно от света, като заявил, че се отказва от всичко.

Докато чета статията, започвам да се чувствам доста глупаво. Как така да не позная Джак Харпър?! Много добре си спомням как изглежда — изглеждаше — Пийт Лейдлър. Първо, защото приличаше на Робърт Редфорд. И второ, защото негови снимки бяха залели вестниците, когато почина. И сега виждам лицето му съвсем ясно, въпреки че по онова време нямах нищо общо с „Пантера Корпорейшън“. Претрепа се с мерцедеса си и всички казваха, че станало точно както с принцеса Даяна.

Статията толкова ме увлече, че за малко да пропусна спирката си. Наложи се в последния момент да скоча от мястото си и да се хвърля като побъркана към вратата, а хората ме гледаха и сякаш си мислеха: „Ама че разсеяна глупачка! Как може да не забележи, че спирката й наближава?“. Чак след като вратите на метрото се затвориха зад гърба ми, видях, че съм изпуснала списанието във вагона.

Е, все едно, успях все пак да прочета най-същественото.

Навън е ярка слънчева утрин и аз се отправям с бодра крачка към бара за сокове, където обикновено се отбивам преди работа. От известно време съм си създала навика всяка сутрин да си вземам за офиса по чаша пресен нектар от манго. Защото е здравословно.

И защото барманът е един много сладък новозеландец на име Ейдън. (Истината е, че мъничко си падах по него, преди да почна да излизам с Конър.) Освен че работи в бара за сокове, Ейдън води и курс по здравословен начин на живот — хранителни режими, спортуване и други такива — и непрекъснато ми разказва разни интересни неща, примерно кои са жизненонеобходимите за организма витамини и минерали.

— Здрасти — посреща ме той с широка усмивка. — Как върви кикбоксът?

— О! — изчервявам се лекичко. — Страхотно, благодаря.

— Пробва ли ритника с извъртане, който ти показах?

— Да! Наистина върши добра работа!

— Знам си аз — подхвърля Ейдън със задоволство и отива да ми приготви нектара от манго.

Чудничко! Истината е, че изобщо не тренирам кикбокс. Пробвах веднъж, в кварталния спортен център, но да си призная, бях истински шокирана! И представа си нямах, че кикбоксът е толкова зверски спорт! Но Ейдън е така запален по него и непрекъснато ми повтаря как това щяло да промени коренно живота ми… хм, просто нямаше начин да си призная, че съм се отказала още след първата тренировка. Защото щеше да ме помисли за ужасно… несериозна. За… кекава. Пък и все едно, той няма да разбере. Виждаме се само тук, в бара, така че…

— Нектар от манго, заповядай — поднася ми високата чаша Ейдън.

— И една голяма шоколадова меденка — добавям, сякаш едва сега съм се сетила. — За… колежката ми.

Ейдън взема от тавата една меденка и я пъха в хартиен плик.

— Да ти кажа, тази твоя колежка трябва да се замисли за нивата на захарта си — смръщва се загрижено той. — Тази е вече… четвъртата й голяма меденка за тази седмица.

— Знам — отговарям припряно. — Ще й кажа. Благодаря, Ейдън.

— Няма защо — кимва ми той. — И помни: рит-рит-врът!

— Рит-рит-врът — повтарям ведро. — Помня го!

 

 

Когато влизам в отдела, Пол се появява на вратата на своя офис, щраква пръсти към мен и подвиква:

— Оценката!

Стомахът ми изведнъж се свива и за малко да се задавя с последната хапка от шоколадовата меденка. О, Господи! Край. Не, не съм готова!

Глупости, готова съм! Хайде, Ема! Започвай да излъчваш увереност. Аз съм уверена в себе си млада жена, поела по пътя към… така де, поела нанякъде.

Изведнъж се сещам за Кери и нейната „походка на успеха“. Добре де, знам, че Кери е една надута патка, ама пък има собствена туристическа агенция и изкарва милиарди лири годишно. Значи… предполага се, че прави все пак нещо така, както трябва. Може би пък трябва да я пробвам тази нейна походка. Предпазливо изпъчвам бюст, вирвам брадичка, лепвам на лицето си маска на хладно безразличие, вторачвам се в далечината и вдървено поемам към офиса на Пол, като се старая да си полюшвам задника като Кери.

— Да нямаш менструални болки? — пита грубо Пол, когато стигам до вратата му.

— Не! — отговарям шокирано.

— Изглеждаш много шантаво. Сядай.

Пол затваря вратата, настанява се зад бюрото си и отваря голяма папка с надпис: „Годишна оценка на служителите“.

— Съжалявам, че вчера се наложи да го отложим. Но с това посещение на Джак Харпър всичко се обърна надолу с главата.

— Няма проблем.

Опитвам да се усмихна, но безуспешно, защото устата ми изведнъж пресъхва и се сковава. Адски съм нервна. Това е по-кофти и от матура.

— Хубаво… Я да видим… Ема Коригън — той се вторачва в листа, който е измъкнал от папката, и започва да отбелязва с хиксчета квадратчетата по него. — Като цяло се справяш добре. Обикновено не закъсняваш… разбираш задачите, които ти се поставят… доста си ефективна… сработваш се добре с колегите си… бла, бла… бла… Някакви проблеми? — изведнъж пита той, като ме поглежда.

— Ъъъ… не.

— Да се чувстваш расово тормозена?

— Ъъъ… не.

— Хубаво — слага хиксче той в поредното квадратче. — Е, това е, свършихме. Браво, Ема. Би ли казала на Ник да дойде?

Каквооо? Ама той да не е забравил?

— Ъъъ… ами повишението? — питам, като се старая въпросът ми да не прозвучи прекалено тревожно.

— Повишение ли? — вторачва се Пол в мен. — Какво повишение?

— Ами… в специалист по маркетинг — измънквам аз.

— За какво говориш, по дяволите?

— Там пишеше… в обявата ви за работа пишеше… — започвам и измъквам намачканата вестникарска страница от джоба на дънките си, където тя отлежава от вчера сутринта. — Ето, туй пише: „Възможност за служебно повишение след изтичането на една година.“

Побутвам страницата с оградената обява към него, той я поглежда свъсено и казва:

— Ема, това се отнася само до служители, които са се изявили изключително добре. Ти още не си готова за повишение! Първо трябва да докажеш на какво си способна.

— Но аз се старая толкова много! И ако само ми дадете шанс да…

— Дадохме ти шанс с „Глен Петрол“ — отбелязва сухо Пол и вдига подигравателно вежди. Прерязва ме остро чувство на унижение. — Ема, истината е, че засега все още не си готова за по-висок пост. След една година ще видим.

— След една година…?

— Разбра ме, нали? Хайде сега, изчезвай.

Главата ми ври и кипи. Но не, трябва да го приема спокойно и достойно. Трябва да кажа нещо от рода на: „Зачитам решението ти, Пол“. Да му стисна ръката и гордо да напусна офиса му. Да, точно така трябва да постъпя!

Хубаво. Само дето не мога да помръдна от стола си.

След няколко мига Пол ме поглежда озадачено.

— Приключихме, Ема.

Като парализирана съм. Знам, че веднъж, изляза ли оттук — край, надежда всяка остави.

— Ема?

— Моля те, моля те, Пол, повиши ме! — простенвам отчаяно. — Много те моля! Трябва да получа повишение, за да впечатля родителите и роднините си. Това е единственото нещо на света, което желая от цялото си сърце и душа. Ще работя още по-усилено, обещавам. Ще оставам след работа… ще идвам и през уикенда, и ще… ще нося делови костюми…

— Каквооо? — Пол ме е зяпнал така, сякаш изведнъж съм се превърнала в златна рибка.

— Не е нужно да повишаваш заплатата ми! Ще работя за същите пари като сега. Дори ще платя от джоба си за новите визитки, след като ме повишиш. Искам да кажа, ти изобщо няма да усетиш разлика. Изобщо няма да забележиш, че си ме повишил!

Млъквам рязко, като едва си поемам дъх.

— Надявам се в най-скоро време да осъзнаеш, че не това е смисълът на повишението, Ема — отбелязва Пол саркастично. — Боя се, че отговорът ми е отрицателен. Не, Ема. Още повече, че…

— Но…

— И един съвет от мен. Ако искаш да се издигнеш в службата, трябва сама да създаваш шансовете си за напредък. Трябва ти самата да си градиш възможности за изява. Добре, а сега би ли се измела от офиса ми, по дяволите? И кажи на Ник да дойде.

На излизане забелязвам Пол да извърта очи към небето с подигравателен израз и да вписва още нещо в досието ми.

Страхотно! Сигурно е написал: „Побъркана лунатичка. Да се прати на психиатър.“

 

 

Докато влача покрусено крака към бюрото си, Артемис ме поглежда любопитно и подхвърля:

— О, Ема, току-що те търси братовчедка ти Кери.

— Така ли? — питам изненадано. Кери абсолютно никога не ми звъни в службата. Всъщност, не помня изобщо някога да ме е потърсила по телефона където и да било. — Каза ли нещо?

— Да. Пита какво става с повишението ти.

Чудничко! Сега вече всички знаят. Мразя я! Мразя я тази подла и злобна гадина Кери.

— О, ясно — отронвам, като се опитвам да прозвучи така, сякаш това е някакъв досаден, ежедневен въпрос от страна на братовчедка ми. — Благодаря.

— Повишиха ли те, Ема? Не знаех! — нарочно високо и пронизително пита Артемис. Забелязвам няколко от колегите ни да вдигат глави и да се заслушват с интерес. — Значи сега вече си специалист по маркетинг, така ли?

— Не — прошепвам едва-едва, пламнала от унижение. — Не съм.

— О! — прави подигравателно смутена физиономия Артемис. — Но защо в такъв случай братовчедка ти…

— Млъквай, Артемис — срязва я Каролин.

Аз й отправям благодарен поглед и се свличам на стола си.

Още цяла една година! Боже мили, да прекарам още цяла една година като асистентка в отдела и всеки да си мисли, че от мен няма никаква полза! Още цяла една година да не мога да изплатя дълга си към татко, Кери и Нев да ми се подиграват и да се чувствам като пълно нищожество! Отварям някакъв файл на компютъра си и разсеяно натраквам няколко думи.

— Ще отида да си взема едно кафе — подхвърлям. — Някой иска ли да му донеса?

— Не можеш да си вземеш кафе — поглежда ме някак странно Артемис. — Не забеляза ли?

— Какво да забележа?

— Дойдоха и отнесоха автомата за кафе — обяснява Ник. — Докато беше при Пол.

— Отнесли са автомата ли? — поглеждам го озадачено. — Че защо?

— Не знам — отговаря той и тръгва към офиса на Пол. — Просто дойдоха и го отнесоха.

— Ще монтират нови във всички отдели! — съобщава Каролин и понася нанякъде купчина коректури. — Така ми казаха долу! Свестни автомати, които да правят наистина хубаво, силно кафе. Било по нареждане на Джак Харпър.

Каролин излиза, а аз оставам да зяпам с отворена уста след нея.

Каквооо?!? Джак Харпър наредил да ни монтират нови автомати за кафе?!?

— Ема! — нетърпеливо ми подвиква Артемис. — Не ме ли чуваш? Иди да ми намериш брошурата за промоцията на „Теско“, която правихме преди две години. Извинявай, мамо — казва тя в телефонната слушалка. — Трябваше да наредя нещо на асистентката си.

Нейната асистентка ли! О, Господи, направо откачам, като говори така за мен!

Но да си призная, сега съм толкова сащисана, че дори не мога да й се ядосам.

„Не, смяната на автоматите за кафе няма нищо общо с мен!“, казвам си твърдо, докато ровя приклекнала из кантонерката с досиета на предишни промоции. Смешно е да се мисли, че това би могло да има нещо общо с мен. Вероятно поначало е имал предвид да ги смени. Вероятно…

Изправям се с купчина брошури в ръце и в следващия миг едва не ги изтървавам на пода.

Ето го!

Стои точно пред мен.

— Здрасти отново — усмихва ми се Джак Харпър и около очите му заиграват ситни бръчици. — Как я караш?

— Ъъъ… добре, благодаря — преглъщам тежко и добавям: — Току-що разбрах, че сменят автоматите за кафе. Ъъъ… благодаря.

— Няма защо.

— Внимание, моля! — притичва Пол след него. — Тази сутрин мистър Харпър ще гостува на нашия отдел.

— Моля, наричайте ме Джак — усмихва ни се американецът.

— Прав си. Тази сутрин Джак ще гостува на нашия отдел. Ще наблюдава с какво се занимавате, как действате като екип. Не е нужно да правите нищо по-специално. Просто се дръжте нормално и си работете — погледът му спира върху мен и той ми се усмихва леко снизходително. — Привет, Ема! Как си? Всичко наред ли е?

— Ъъъ… да, благодаря, Пол — измънквам. — Направо страхотно.

— Чудесно! Ние се радваме, когато нашите служители са щастливи и доволни. И между другото — Пол се покашля с леко неудобство, — нека ви припомня, че Корпоративният ден на семейството наближава. Както знаете, този традиционен ежегоден празник на нашата компания ще се проведе идващата събота, така че остават броени дни. И тогава ще имаме прекрасен повод да са отпуснем, да опознаем семействата на колегите си и да се позабавляваме заедно!

Всички го зяпаме леко тъпо. До този момент Пол винаги е наричал това фирмено мероприятие „Корпоративен ден на изтъпяването“ и нееднократно е заявявал, че по-скоро ще се остави да му отрежат топките, отколкото да доведе който и да било член на семейството си на него.

— Е, това е! Продължавайте да работите! Джак, ей сега ще ти донеса стол.

— Не ми обръщайте внимание — казва ни Джак Харпър любезно, като сяда в единия ъгъл на офиса. — Все едно ме няма. Дръжте си се както обикновено.

Както обикновено ли?! Да бе, да.

„Както обикновено“ би означавало да се разплуя на стола си, да си събуя обувките, да си изчета имейлите, да си намажа ръцете с крем, да изям няколко желирани бонбона, да си видя хороскопа за деня в Интернет, да видя и хороскопа на Конър, поне десетина пъти да изпиша в бележника си с разкрасени букви и във винетка от цветенца „Ема Коригън, директор маркетинг“, да пратя имейл на Конър, да изчакам няколко минути, за да видя дали ще ми отговори веднага, да пийна няколко глътки минерална вода и най-сетне да се помъкна да търся брошурата на „Теско“, дето ми я иска Артемис.

Както обикновено ли?! Как ли пък не!

Сядам на бюрото си, а умът ми работи на бързи обороти. Създавай своите шансове. Гради собствените си възможности за изява. Нали така ме посъветва Пол.

А това какво е, ако не шанс и възможност, а?

Самият Джак Харпър седи тук и ме гледа как работя. Великият Джак Харпър. Шефът на цялата корпорация. Все ще мога да го впечатля някак си, нали така?

Добре де, съгласих се, познанството ми с него не стартира по най-блестящия начин. Но може пък точно това сега да е моят шанс да оправя нещата! Само трябва да му покажа по някакъв начин, че действително съм умна и мотивирана…

Както си седя и преглеждам файла с материалите за промоцията, изведнъж си давам сметка, че държа главата си леко по-изправена от обикновено, сякаш позирам. Хвърлям поглед наоколо и забелязвам, че всички останали също сякаш позират. Преди Джак Харпър да влезе, Артемис говореше с майка си по телефона, сега обаче си е сложила роговите очила и скорострелно трака на клавиатурата, като от време на време се усмихва в стил „вижте ме що за гений съм“. Ник четеше спортните страници на „Телеграф“, сега обаче се е вглъбил с израз на дълбок размисъл в проучване на някакви документи с графики.

— Ема — обажда се Артемис с престорено сладък гласец, — дали намери брошурата, за която те помолих? Не че е спешно, но…

— Да, естествено — отговарям отзивчиво.

Бутвам деликатно стола си назад, ставам и приближавам към бюрото й, като се старая да изглеждам колкото се може по-естествено. Но, Боже мили, то е все едно си пред телевизионни камери или нещо подобно. Краката ми са някак странно омекнали, усмивката е като залепена на лицето ми и имам ужасното предчувствие, че може изведнъж да извикам „Гащи“ или някаква друга подобна дивотия.

— Заповядай, Артемис — казвам и внимателно поставям брошурата на бюрото й.

— Бог да те поживи, мила! — отговаря ми тя. Очите й срещат за миг моите и осъзнавам, че тя също играе. Слага длан върху моята и ми се усмихва мазно. — Наистина не знам какво щяхме да правим без теб, Ема!

— О, щастлива съм да ти помогна! — отвръщам с подобен на нейния лигав тон.

Мамка му — мисля си, докато се връщам към бюрото си — трябваше да кажа нещо по-умно. Примерно: „Екипната работа крепи организацията.“

Както и да е. Още не е късно да го впечатля.

Стараейки се да върша всичко колкото се може по-естествено, отварям някакъв файл на компютъра и започвам да пиша с възможно най-бързата си скорост и ефективност, изпънала гръб, сякаш съм глътнала бастун. В офиса ни цари необичайно гробно мълчание. Всички тракат делово по клавиатурите, никой не бъбри. Като че сме на изпит. Кракът ме сърби, но не смея да се почеша.

Е, не! Просто не разбирам как хората издържат да се снимат в цели документални филми от рода на „Един ден в офиса“! Аз лично се чувствам изтощена до краен предел, а са минали само пет минути.

— Много е тихо при вас — изведнъж се обажда Джак Харпър, явно озадачен. — Така ли е винаги?

Всички се споглеждаме нерешително.

— Моля ви, не ми обръщайте внимание. Говорете си както обикновено. Предполагам, че обсъждате някои неща — той ни се усмихва дружелюбно и продължава: — Когато аз работех в офис, с колегите ми говорехме за какво ли не. За политика, филми, книги… Я кажете, например, кой какво чете напоследък?

— Аз чета една нова биография на Мао Це Дун — веднага се обажда Артемис. — Много е интересна.

— Аз съм по средата на историята на Европа през четиринадесети век — казва Ник.

— Аз препрочитам Пруст — скромно свива рамене Каролин. — В оригинал.

— Аха — кима Джак Харпър. Лицето му е съвършено непроницаемо. — Ами… ти, Ема? Какво четеш напоследък?

— Ъъъ… всъщност… — преглъщам, като се опитвам да спечеля време.

Така де, не мога да му кажа, че чета „Талисманите на известните личности и техният скрит смисъл“, нали? Въпреки че е много интересно. Бързо, Ема, мисли, мисли! Хайде де, сети се за някоя сериозна книга.

— Нали ми каза, че четеш „Големите очаквания“ на Дикенс, Ема? — напомня ми Артемис. — За читателския ти клуб.

— Именно! — въздъхвам с облекчение. — Чета…

И в следващия миг млъквам рязко, защото срещам проницателния поглед на Джак Харпър. Мамка му!

Сещам се какво му бях казала в самолета.

„… погледнах само началото и края и после се преструвах, че съм я прочела цялата…“

— „Големите очаквания“ — казва Джак Харпър замислено. — Е, какво мислиш за книгата, Ема?

Не, просто не мога да повярвам, че ми задава такъв въпрос! За няколко мига сякаш онемявам.

— Ами… — най-сетне успявам да проговоря, — мисля, че… че е наистина… крайно…

— Прекрасна книга! — намесва се Артемис, нетърпелива да се покаже колко е умна. — Особено когато схванеш докрай символизма.

О, я млъквай, тъпа, префърцунена патко! Боже мили! Какво да кажа?!?

— Мисля, че е наистина много… резонирана — изломотвам несвързано.

— Какво значи „резонирана“? — пита Ник.

— Ами… ъъъ — покашлям се лекичко — … от резонансите.

Настъпва озадачено мълчание.

— Резонансите… я резонират, така ли? — опитва се да схване мисълта ми Артемис.

— Точно така! — казвам предизвикателно. — Резонират я. Както и да е. Трябва да си продължа работата — извръщам се към компютъра и яростно започвам да тракам по клавиатурата.

Добре де, обсъждането на книги не беше особено успешно. Ама просто защото ми липсва късмет, не за друго. Мисли позитивно, Ема! Все още мога да го постигна. Мога да го впечатля… с нещо.

— Просто не знам какво му става — чувам Артемис да казва с глезено детинско гласче. — Всеки ден го поливам.

Тя опипва листата на растението, клюмнало в саксията на бюрото й, а после отправя към Джак Харпър изпълнен с трепетна надежда поглед.

— Разбираш ли нещо от растения, Джак?

— Боя се, че не — отговаря той и ме поглежда с непроницаем израз. — Какво предполагаш, че му има, Ема?

„… понякога поливам тъпата й коледна звезда с…“

— Ъъъ… нямам представа — измърморвам и продължавам да пиша, но усещам, че се изчервявам все повече и повече.

Добре де! Много важно! Поляла съм някакво си растение с портокалов сок. И какво от това?!

— Някой да е виждал чашата ми с емблемата на Световната купа по бейзбол? — появява се Пол, смръщил вежди. — Никъде не мога да я намеря.

„… онзи ден, без да искам счупих любимата чаша на шефа и после скрих парчетата в чантичката си…“

Мамка му!

Добре де, няма значение! Счупила съм някаква си чашчица, много важно! Просто продължавай да си пишеш на компютъра, Ема!

— Ей, Джак — подвиква Ник с пресилено хъшлашки тон, стил „приятели по чашка и свалки“ — искаш ли малко да се позабавляваш? Я виж това тук! — и кимва към ксерокопирания лист, върху който се виждат ясните очертания на женско дупе с прашка. Тази „картина“ виси на таблото за съобщения в офиса още от Коледа. — Още не знаем на кого е…

„… пих малко повече на последния коледен купон…“

Е, това е, край! Сега вече искам да умра. Някой да ме убие, моля!

— Ей, Ема! — влетява Кейти в офиса, пламнала от вълнение. В следващия миг обаче вижда Джак Харпър и се заковава на място. — О!

— Няма проблем. Гледай на мен като на муха на стената — махва й той приятелски. — Хайде, казвай каквото имаш да й кажеш.

— Здрасти, Кейти — успявам да изрека със свито гърло. — Какво има?

В мига, в който произнасям името й, Джак Харпър вдига отново поглед към нас и лицето му се оживява.

Хич и не искам да го гледам оживеното му лице!

Какво му бях казала в самолета за Кейти? Какво, какво…? Трескаво се опитвам да си спомня какви му ги говорих тогава. Добре де, какво пък толкова бих могла да му кажа за Кейти?

И изведнъж се сещам. О, Господи!

„… С нея си имаме таен код. Когато влезе в нашия офис и ме попита «Би ли дошла да прегледаме някои отчети, Ема?»“, това всъщност означава „Давай да се измъкваме към близката сладкарница на «Старбъкс»!“…

Казала съм му тайния ни код за кръшкане от работа!!! О, не!

Отчаяно се вторачвам в пламналото лице на Кейти, като се опитвам да й предам по телепатия да си затваря устата.

За бога, Кейти, мълчи! Не казвай, че искаш да прегледаме заедно някои отчети!

Тя обаче явно няма телепатични способности.

— Ами аз само… ъъъ… — Кейти се прокашля и като поглежда под око Джак Харпър, ми казва делово: „Би ли дошла да прегледаме някои отчети, Ема?“

Мамка му!

Изчервявам се като домат. Цялото ми тяло започва да ме сърби от нерви.

— Виж, Кейти — отговарям й с изкуствено приповдигнат тон. — Не съм сигурна, че можем да го направим днес.

Кейти ме зяпва изненадано.

— Но аз трябва да… Наистина ми е наложително да прегледаме заедно някои отчети — натъртва тя и ми кима многозначително.

— Днес съм претрупана с работа, Кейти — усмихвам й се пресилено, като се опитвам да й внуша: „Млъквай, по дяволите!“

— Няма да ти отнема много време! Съвсем набързо.

— Не, не мисля, че е възможно.

Кейти буквално подскача от крак на крак от вълнение.

— Но, Ема, това са много… важни отчети. Наистина трябва да ти разкажа за тях.

— Ема — разнася се гласът на Джак Харпър и аз се стряскам, все едно ме е ударил. Той се привежда към мен и ми казва тихо: — Може би е по-добре да ги видиш тези отчети.

— Добре — кимам след дълга пауза. — Ще ги видя.