Софи Кинсела
Можеш ли да пазиш тайна? (3)

III

На другата сутрин се събуждам от играта на слънчевата светлина по клепачите ми и от примамливия аромат на кафе.

— Добр’утро! — долита до слуха ми гласът на Конър.

— Добр’утро! — измърморвам в отговор, без да отварям очи.

— Чаша кафе?

— Да, моля.

Обръщам се на другата си страна и заравям замаяната си глава във възглавницата, като се опитвам да потъна в сън за още няколко минути. Обикновено това не ми представлява никаква трудност. Днес обаче не успявам да заспя отново. Дали пък не съм забравила нещо? Нещо важно, което ме притеснява?

Лежа, заслушана в шумовете откъм кухнята, където Конър приготвя кафето, и в приглушения звук на телевизора откъм хола, а умът ми трескаво се опитва да открие защо не мога да се отпусна и да заспя отново. Събота сутрин е. Лежа в леглото на Конър. Снощи вечеряхме на ресторант… О, Боже, ужасното пътуване със самолета!… Той дойде да ме посрещне на летището… и каза… каза, че…

Двамата ще живеем заедно!

Сядам рязко в леглото точно когато Конър влиза в спалнята, понесъл табла с порцеланов кафеник и две чаши на нея. Облечен е в белия си халат на вафлички и изглежда страшно секси. Усещам да ме обзема лека гордост, че ми е гадже, и се надигам да го целуна.

— Хей, внимателно — засмива се Конър, като ми подава едната чаша с кафе. — Как се чувстваш?

— Добре — отговарям и отмятам косата от лицето си. — Малко уморена.

— Нищо чудно… — отбелязва Конър и добавя, като вдига вежди и врътва очи: — Ама че ден беше вчера!

— Ужасен — кимвам и отпивам глътка кафе. — Значи ние ще… живеем заедно, така ли?

— Ами да, ако все още искаш.

— Разбира се, разбира се, че искам! — възкликвам с лъчезарна усмивка.

Така си е, наистина искам.

Имам чувството, че някак изведнъж, само за една нощ, съм пораснала. И ето, вече съм истински възрастна и ще живея с приятеля си. Животът ми най-сетне става такъв, какъвто би трябвало да бъде!

— Разбира се, няма да стане още утре, защото трябва да предупредя Андрю — отбелязва Конър с жест към стената, зад която е стаята на съквартиранта му. — Но след един месец…

— Аз също трябва да кажа на Лиси и Джемима.

— И ще трябва да си намерим подходящо жилище. И ти да обещаеш, че ще го поддържаш в идеален ред — усмихва ми се той закачливо.

— Хубава работа! — възкликвам, престорено обидена. — Ти си този, който има петдесет милиона разхвърляни навсякъде компактдиска.

— То е различно!

— Че кое му е различното, ако смея да попитам?

Задавам въпроса, като слагам юмрук на хълбока си като жените в ситуационните комедии по телевизията и Конър се разсмива.

Настава кратка пауза, сякаш двамата сме изчерпили парата си за шеги. Отпиваме от кафето си.

— О, трябва да тръгвам — подхвърля Конър след малко. Този уикенд има курс по компютри. А после добавя: — Съжалявам, че няма да се видя с родителите ти.

И наистина съжалява! Хм, не стига, че имам идеалното гадже, ами на всичкото отгоре Конър изпитва и искрено удоволствие от срещите с родителите ми!

— Няма проблем — махвам с ръка великодушно.

— О, забравих да ти кажа! — възкликва Конър със загадъчна усмивка. — Познай за какво съм купил билети!

— Ооо! — възкликвам възторжено. — Ъъъ…

Каня се да кажа „за пътуване до Париж!“, но Конър ме прекъсва.

— За джаз фестивала! — оповестява с широка усмивка. — За „Квартет Денисън“! Това е последният им концерт за сезона. Помниш ли, че слушахме техен запис при Рони Скот?

За момент сякаш онемявам.

— Уаууу! — успявам да изцедя най-сетне престорено въодушевено възклицание. — „Квартет Денисън“! Разбира се, че ги помня.

Свиреха на кларнети. Надуваха ги, надуваха ги, надуваха ги… цели два часа без прекъсване, дори дъх не спряха да си поемат.

— Знаех си, че това ще те зарадва — казва Конър и ласкаво погалва ръката ми, а аз успявам някак да му се усмихна едва-едва.

— Да, наистина!

Добре де, някой ден може и да обикна джаза, нали така? Дори всъщност съм сигурна, че ще го обикна.

Наблюдавам го разнежена как си измива зъбите, минава ги грижливо с конец, облича се и си взема дипломатическото куфарче.

— Виждам, че носиш подаръка ми — подхвърля Конър със задоволство, поглеждайки захвърлената на пода розова прашка.

— Ооо! Ъъъ… често я нося — заявявам припряно, като заключвам пръсти зад гърба си, защото лъжа, естествено. — Прелестна е!

— Да си прекараш чудесно с родителите си — пожелава ми Конър, приближава към леглото да ме целуне, после се поколебава за миг. — Ема?

— Да?

Той присяда на леглото и се вглежда сериозно в лицето ми. О, Боже, очите му са толкова яркосини!

— Искам да ти кажа нещо — започва Конър, после млъква за миг, като прехапва устни. — Знаеш, че винаги говорим откровено за връзката си.

— Ъъъ… да — отговарям с чувство на леко неудобство.

— Просто ми хрумна нещо. Може и да не ти хареса. Искам да кажа… това, дали ще го направим, зависи изцяло от теб.

Поглеждам го озадачено. Той леко се изчервява и изглежда смутен.

О, Боже! Да не би да е започнал да иска разни откачени неща? Да се обличам като медицинска сестра примерно или нещо подобно? Всъщност не бих имала нищо против да бъда медицинска сестра. Или жената котка от „Батман“. Дори би било адски готино. Той ще ми купи лачени ботушки и…

— Мислех си, че… може би… бихме могли… — мънка Конър и отново замлъква нерешително.

— Да? — слагам окуражително длан върху ръката му.

— Бихме могли да… — отново млъква.

— Да?

Паузата се проточва. Едва си поемам дъх. Какво иска да правим, за бога? Какво?!?

— Бихме могли да започнем да се наричаме един друг „мили“ и „мила“ — изстрелва Конър, целият пламнал от смущение.

— Каквооо? — зяпвам го сащисано.

— Ами щом като… — изчервява се той още по-силно — … щом като вече ще живеем заедно… Това си е сериозно обвързване. А неотдавна ми направи впечатление, че ние с теб никога не използваме… нежни обръщения един към друг.

Зяпвам го изумено. Изведнъж имам чувството, че сякаш съм уловена в капан.

— Ама никакви ли?

— Никакви.

— О! — възкликвам и отпивам от кафето си.

Като се позамисля, той е прав. Наистина не използваме. Защо не използваме нежни обръщения един към друг?

— Е, какво ще кажеш за идеята ми? Но само ако наистина искаш, нали?

— Абсолютно! — съгласявам се припряно. — Така е, прав си. Наистина би трябвало да използваме — покашлям се лекичко и добавям неуверено — … мили!

— Благодаря, мила — казва Конър с обичлива усмивка.

На свой ред му се усмихвам, като се старая да не обръщам внимание на приглушените протести в главата си.

Не, не ми звучи точно.

Не се чувствам като „Мила“.

„Мила“-та е съпруга с наниз перли на врата и стабилна, скъпа кола.

— Ема? — Конър ме гледа изпитателно. — Нещо не е наред ли?

— Ами… не съм сигурна! — разсмивам се пресилено и притеснено. — Просто не се чувствам като „мила“. Но… знаеш, ще свикна… с течение на времето.

— Така ли? Е, можем да използваме друго обръщение. Какво ще кажеш за „скъпи“ и „скъпа“?

„Скъпи“ и „скъпа“ ли? Ама не, той сериозно ли ми говори или какво?!?

— Не, не! — отговарям бързо. — Мисля, че „мили“ и „мила“ е по-добре.

— Или „душице“… „зайче“… „ангелче“…

— Може би. Виж, дай да оставим засега този въпрос, а?

Лицето на Конър посърва и това ме изпълва с угризения. Добре де, какво пък толкова? Мога да наричам приятеля си „мили“, за бога! Това означава да си възрастен, нали така? Просто ще трябва да свикна.

— Конър, извинявай — казвам му аз. — Не знам какво ми става. Може би още съм под напрежение от полета — хващам ръката му и добавям: — Мили.

— Няма нищо, мила — усмихва ми се той и ме целува, а лицето му отново просветва. — Довиждане, мила.

Ето, виждате ли? Фасулска работа. О, Боже!!!

Както и да е. Няма значение. Предполагам, че всички двойки имат подобни неприятни моменти. Вероятно е съвсем нормално.

Отнема ми около половин час, за да стигна от дома на Конър на Мейда Вейл до Айлингтън, където е моето жилище. Когато отварям входната врата, сварвам Лиси на дивана — затрупана с купища документи и материали, съсредоточено смръщила вежди. Лиси работи страшно много. Понякога дори прекалява.

— Над какво работиш този път? — питам съчувствено. — По онова дело за измама ли?

— Не. Над ей тази статия тук — отвръща ми тя разсеяно и повдига леко лъскавото модно списание от коленете си. — Пишат, че още от времето на Клеопатра пропорциите, определящи красотата, не са се променили. И че човек може по научен път да прецени абсолютно точно колко е красив. Трябва само да се направят някои измервания и изчисления…

— О, така ли? — питам заинтригувано. — Е, и? Ти колко си красива?

— Ами точно сега изчислявам — отвръща Лиси и отново се смръщва над страницата. — Това прави петдесет и три… минус двадесет… равно на… О, неее! Боже мили! — Лиси се опулва невярващо и потресено в страницата на списанието. — Имам само тридесет и три!!!

— От колко?

— От сто!!! Тридесет и три от сто!!!

— О, Лиси. Това е гадно — казвам утешително.

— Знам — заявява Лиси адски сериозно. — Грозна съм. Знам си го. Цял живот тайно в себе си съм то знаела, но…

— Не! — извиквам, като се опитвам да не се разсмея. — Имам предвид, че списанието е гадно, не ти! Невъзможно е да измериш красотата с някакъв си индекс. Погледни се, за бога! — Посочвам й с жест към огледалото. Лиси има най-огромните зелени очи на света и страхотно бяла, направо съвършена кожа. Направо е потресаващо красива, въпреки че последната й прическа не е от най-успешните. — Така де, на какво ще повярваш? На огледалото или на някаква тъпа и безсмислена статия в списанието?

— На тъпата и безсмислена статия в списанието — отговаря Лиси така, сякаш става дума за нещо съвършено очевидно.

Знам, че не го мисли наистина — поне не напълно, — но откакто гаджето на Лиси, Саймън, я заряза, самочувствието й направо никакво го няма. Дори се тревожа за нея.

— Това да не е златната пропорция на красотата? — пита другата ни съквартирантка, Джемима, като изтопурква в стаята на високите си токчета. Облечена е в тесни светлорозови дънки и прилепнала блузка. Както винаги, тенът й е идеален, а гримът — перфектен. На теория Джемима работи — консултантка е в някаква галерия за скулптури. На практика обаче единственото, което прави по цял ден, е да скубе, щави и масажира различни части от тялото си, а вечер да ходи по срещи с разни банкери и други баровци от Ситито, чиято заплата винаги проверява, преди да приеме да излезе с когото и да било от тях.

Аз всъщност се разбирам добре с Джемима. Така де, донякъде. Дразни ме само това, че тя започва всяко свое изречение с: „Ако искаш огромен диамант на пръста си“, „Ако искаш да живееш в баровски квартал“ и „Ако искаш да се прочуеш с фантастично изисканите вечери, на които си домакиня“.

Добре де, нямам нищо против да се прочуя с фантастично изисканите вечери, на които съм домакиня. Само че, да си призная, точно сега това не ми е приоритет.

И още нещо. Представата на Джемима за фантастично изискани вечери, на които е домакиня, е да покани куп свои богати приятели, да накачули апартамента с разни премигващи лампички и какви ли не дрънкулки, да поръча на фирма за кетеринг да й доставят сума ти изискани и екзотични блюда, а после да разправя на гостите си, че ги е сготвила сама, да отпрати съквартирантките си (мен и Лиси) на кино за цялата вечер и да изглежда дълбоко обидена, ако в полунощ те най-сетне дръзнат да се промъкнат на пръсти в дома си и да влязат в кухнята да си сварят горещ шоколад.

— И аз го направих този тест — заявява Джемима и взема розовата си чантичка на „Луи Вюитон“.

Тази чантичка й е подарък от баща й, който й я купи, когато Джемима скъса с един мъж след третата им среща — явно е предполагал, че сърцето й е разбито.

Какво пък, може и наистина да беше разбито — мъжът имаше огромна яхта все пак.

— И колко точки събра? — пита Лиси.

— Осемдесет и девет — отговаря небрежно Джемима, докато се пръска обилно с парфюм, отмята дългата си руса коса и доволно се усмихва на себе си в огледалото. — Какво чувам, Ема, с Конър ще живеете заедно, а?

Зяпвам я изумено.

— Откъде знаеш?

— Е, казаха ми. Тази сутрин Андрю се обадил на Рупис да се уговорят за крикет и между другото му споменал, че Конър ще се изнася от апартамента, за да живее с теб.

— Ама наистина ли, Ема? — пита Лиси невярващо. — Защо не си ми казала досега?

— Снощи го решихме. Канех се да ти кажа, честно, ама се заговорихме за статията и… Не е ли страхотно?

— Кофти ход, Ема — поклаща неодобрително глава Джемима. — Много лоша тактика.

— Тактика ли? — врътва очи Лиси. — Каква тактика, за бога?! Тук става въпрос за връзка, а не за игра на шах, Джемима!

— Връзката е игра на шах — сопва се Джемима, докато си слага спирала на миглите. — Мама казва, че една жена винаги трябва да мисли няколко хода напред. И да планира внимателно стратегията си. Един погрешен ход и си загубена.

— Глупости! — заявява Лиси предизвикателно. — За да има връзка, не са нужни тактики и стратегии, а еднакъв начин на мислене. Това е среща на две сродни души.

— Да бе, да, сродни души! — изсумтява Джемима пренебрежително. После ме поглежда и добавя назидателно: — Не забравяй, Ема, ако искаш огромен диамант на пръста си, не се нанасяй да живееш с Конър.

При тези думи очите на Джемима инстинктивно се извъртат към фотографията върху полицата над камината — на нея тя се запознава с принц Уилям на някакъв благотворителен поло мач.

— Все още си мечтаем за кралското височество, а, Джемима? — подхвърля ехидно Лиси. — Я ми припомни той колко десетилетия беше по-млад от теб, че съм забравила?

— Не се прави на глупачка, Лиси! — озъбва й се Джемима, като се изчервява. — Понякога се държиш ужасно детински.

— Все едно, аз изобщо не искам диамант на пръста си, пък било то и огромен — прекъсвам ги троснато.

Джемима ме поглежда и вдига перфектно очертаните си като дъги вежди, сякаш иска да каже: „Ех, ти, бедна, невежа глупачко!“.

— Между впрочем — възкликва изведнъж тя, като взема чантичката си, — някоя от вас да е обличала джемпъра ми от „Джоузеф“?

За част от секундата се споглеждаме мълчаливо.

— Не — заявявам аз най-невинно.

— Дори не знам за кой джемпър става дума — свива рамене Лиси.

Старая се да не поглеждам към Лиси. Сигурна съм, че преди вечеря я видях да излиза облечена точно в този джемпър.

Сините очи на Джемима пробягват по лицата ни като радар.

— Защото, както знаете, моите ръце са много слаби и изящни — натъртва тя, — така че не искам ръкавите му да бъдат разтегнати. И не си въобразявайте, че няма да забележа дали е носен. Ще забележа. Чао.

В мига когато излиза, двете с Лиси се споглеждаме.

— Мамка му! — възкликва Лиси. — Забравих проклетия й джемпър в службата. Както и да е, ще го прибера в понеделник — свива рамене тя и отново се зачита в списанието.

Добре де, истината е, че ние и двете от време на време обличаме по някоя дрешка на Джемима. Без да питаме. В наша защита обаче ще кажа, че тя има страшно много дрехи — и до този момент никога не ни е излавяла. Пък и според Лиси основно човешко правило е съквартирантките да могат да си заемат дрехите една на друга. Тя казва, че на практика това си е част от Английската конституция, макар и не записана на хартия.

— Все едно — добавя Лиси, — Джемима ми е длъжница заради онова писмо до общината, което й написах, за да оправдае неплатените си билети за паркинг. Тя дори едно благодаря не ми каза тогава — Лиси вдига поглед от статията за Никол Кидман и пита: — Какво ще правиш следобеда? Искаш ли да отидем на кино?

— Не мога — отвръщам със съжаление. — Днес е семейното събиране за рождения ден на мама.

— О, вярно, забравих — казва Лиси, прави съчувствена физиономия и добавя: — Ами късмет тогава. Надявам се всичко да мине добре.

Лиси е единственият човек на света, който има представа как ме карат да се чувствам посещенията при родителите ми. Но дори тя не знае всичко докрай.