Софи Кинсела
Можеш ли да пазиш тайна? (15)

XV

Най-сетне излизаме. Когато вдъхвам прохладния вечерен въздух, усещам да ми олеква и да ме обзема щастливо нетърпение. Настроението ми е съвсем различно от снощи. Няма стряскащи с лукса си лимузини, нито баровски ресторанти. Всичко е много по-непосредствено и забавно.

— И така — подхвърля Джак, докато вървим към булеварда, — срещата ни ще бъде в стил „Ема“, а?

— Абсолютно!

Вдигам ръка, за да спра минаващото свободно такси и казвам на шофьора името на булеварда в Клеркънуел, където е пресечката с частния клуб.

— Значи ни е позволено да ползваме такси, така ли? — подхвърля Джак невинно, докато се качваме в колата. — Не е нужно да висим да чакаме автобус…

— По изключение, като много, много специална глезотия — отговарям престорено сериозно и назидателно.

— Добре де, и къде отиваме? На ресторант ли? Или на бар? Или на дискотека?

— Почакай и ще видиш! — усмихвам му се широко. — Помислих си, че е добре да прекараме една необременителна и спонтанно забавна вечер.

— Снощи май се изхвърлих, нали? — пита Джак след кратка пауза.

— Не, беше много мило! — отговарям любезно. — Но понякога човек прекалено много обмисля нещата. Нали разбираш… понякога е по-добре да се оставиш на течението, пък каквото ще да става.

— Права си — усмихва ми се Джак. — Е, с нетърпение се оставям на течението.

Докато таксито се носи по широките булеварди, аз се чувствам наистина горда от себе си. Ами да, тази вечер е доказателство, че съм истинска лондончанка! В състояние съм да заведа гостите си на места, които са извън отъпкания коловоз. Познавам заведения, които са далеч по-екзотични от обичайните. Не че ресторантът, в който ме заведе Джак снощи, не беше страхотен. Но пък мястото, където го водя аз, е направо върхът. Частен клуб! Така де, кой знае, може би Мадона ще бъде там тази вечер!

След двадесетина минути стигаме в Клеркънуел. Макар и неохотно, Джак се съгласява аз да платя таксито, след което го повеждам по тясната пресечка към сградата на клуба.

— Много интересно — подхвърля той, като се оглежда. — Ще ми кажеш ли най-после къде отиваме?

— Почакай и ще видиш — отговарям загадъчно.

Отправям се към вратата, натискам звънеца и изваждайки ключа на Лиси от джоба си, усещам тръпка на сладостно вълнение.

Джак ще бъде силно впечатлен. Джак ще бъде адски силно впечатлен!

— Да? — разнася се глас от домофона.

— Търся Александър, моля — отговарям колкото се може по-небрежно.

— Кого? — пита гласът.

— Александър — повтарям, като се подсмихвам с разбиране. Така де, естествено е да проявяват бдителност, като се има предвид какви знаменитости членуват в клуба.

— Нямаме Александър.

— Сигурно не сте ме разбрали. А-лек-сан-дър! — натъртвам отчетливо.

— Няма никакъв Александър тук.

Изведнъж ми хрумва, че може би съм сбъркала вратата. Помня, че беше тази, ама… дали пък не беше съседната, с опушеното стъкло. Ами да. Тя ми изглежда страшно позната всъщност.

— Малко недоразумение — усмихвам се пътьом на Джак и натискам звънеца на съседната врата.

Тишина. Изчаквам около минута, после позвънявам отново… и пак… и пак. Никой не отваря. Добре де… явно не е и тази врата.

Мамка му!

Ама че съм глупава! Защо не си записах адреса?! Ама бях толкова сигурна, че помня къде е, че…

— Някакъв проблем ли има? — пита Джак.

— Не! — отговарям с ведра усмивка. — Просто се опитвам да си спомня къде точно…

Оглеждам къщите от двете страни на улицата, като се старая да не изпадам в паника. Всички къщи изглеждат абсолютно еднакво. И всички прозорци са тъмни. О, Господи! Ами ако проклетият клуб е не тук, ами на съседната пресечка? Или дори на някоя друга от десетките закътани улички в този баровски квартал? И през ум не ми е минавало, че…

Каква съм глупачка! Ами да! Ще звънна на Лиси и всичко ще е наред. Набирам трескаво номера на домашния ни телефон, но той дава непрекъснато заето. Звъня й на мобилния, но той пък се оказва изключен.

Мамка му! Господи, какво да правя? Не можем да висим тук цяла нощ, нали така?

— Ема — обажда се Джак предпазливо, — искаш ли да извикам колата и да…

— Не! — заявявам категорично и решително поемам към централния булевард.

За щастие, точно когато излизаме на него, виждам да идва свободно такси и му махвам. Двамата се качваме и аз уверено казвам на шофьора адреса на един бар в Клапъм.

Ура! Успях да запазя самообладание и да се държа съвсем като възрастен и решителен човек. Спасих положението!

— Къде отиваме този път? — пита мило Джак.

— В един бар в квартала, където навремето живеехме двете с Лиси. Вярно, че е чак в другия край на града, но пък е много симпатично. Ще видиш. Храната е страхотна и никога не лъжат в сметките.

— Звучи страхотно — усмихва ми се Джак и аз също му се усмихвам, преизпълнена с гордост от себе си.

Добре де! Откъде да знам, че по това време на нощта движението в центъра на Лондон е толкова задръстено! Както и да е. Най-сетне прекосяваме града и стигаме в Клапъм. Освобождавам таксито и уверено повеждам Джак в уличката. Само след няколко крачки обаче спирам като закована — на мястото на бара виждам да се издига някакъв недовършен строеж!

Ами сега?!? Изведнъж ми се приисква да избухна в сълзи. Да се свлека на паважа, да заровя глава в ръце и да плача, да плача…

— Какво ще кажеш за една пица?

— Не знам наоколо да има пицария…

— Ей там продават пици за вкъщи — кимва Джак към някакво неугледно магазинче в единия край на улицата. — А там пък виждам пейка — махва той с ръка към противоположната посока, където има малка градинка с павирани алеи, няколко дървета и една дървена пейка. — Ти вземи пиците, а аз ще запазя пейката — усмихва ми се той.

 

 

Никога през целия си живот не съм се чувствала толкова унизително. Никога.

Джак Харпър ме води на вечеря в най-луксозния, най-модния ресторант на света. А аз го гощавам с пица на градинска пейка насред един от най-бедняшките квартали на Лондон.

— Ето пиците — казвам, когато донасям двете горещи кутии на пейката. — Взех маргарити, с шунка, гъби и зелени чушки.

Направо не ми се вярва, че това ще е вечерята ни. Поне да беше някоя наистина хубава пица, нещо по-специално, с броколи и морски дарове например, а то…

— Върхът! — възкликва Джак с усмивка, отхапва с апетит, дъвче и преглъща с наслада, като същевременно бръква във вътрешния джоб на сакото си. — Смятах да ти го подаря в края на вечерта, на сбогуване, но сега май е по-добре…

Зяпвам от изненада, когато той изважда малък сребрист шейкър за коктейли с две чаши към него. Развинтва капачката и щедро сипва в чашите някаква искряща розова течност.

Това ми прилича на…

— Не може да бъде! — ококорвам очи насреща му.

— Е, не бих могъл да те оставя цял живот да се чудиш какъв е бил вкусът му, нали? — подава ми едната чаша и вдига другата за наздравица. — Наздраве.

— Наздраве — отвръщам и нетърпеливо отпивам от коктейла.

Боже мили… фантастичен е! Остър и сладък, с лек вкус на водка.

— Харесва ли ти?

— Вълшебен е! — възкликвам и отпивам повторно.

Толкова е мил с мен. Преструва се, че му е забавно, но какво ли си мисли всъщност? Навярно ме презира. Сигурно ме мисли за пълна глупачка.

— Ема, добре ли си?

— Не, не съм — отговарям с пресипнал от вълнение глас. — Джак, съжалявам. Наистина съжалявам. Честно, всичко бях планирала. Смятах да отидем в онзи адски шик частен клуб, където ходят куп знаменитости, щеше да е много забавно и…

— Ема… — Джак оставя чашата си на пейката и ме поглежда сериозно, — исках да прекараме тази вечер заедно. Точно това правим.

— Да, но…

— Точно това правим — повтаря той настойчиво.

Загледан в очите ми, той се навежда бавно към мен. Сърцето ми забива учестено. О, Господи! О, Господи! Ще ме целуне. Ей сега ще ме…

— Ау! Ауу!! Аууу!!!

Панически скачам от пейката. По крака ми се катери паяк. Голям черен паяк!

— Махни го! — разкрещявам се неистово. — Махни го!

С рязко движение Джак отхвърля паяка в тревата. Отпускам се отново на пейката. Имам чувството, че сърцето ми ще изхвръкне от преживяния ужас.

И, разбира се, романтичният момент е безвъзвратно пропилян. Страхотно. Направо чудничко. Джак понечва да ме целуне, аз се разпищявам. Добре се представям тази вечер, няма що!

— Теб явно не те е страх от паяци — правя жалък опит да се разсмея. — Предполагам, че от нищо не те е страх.

Джак само свива рамене.

— Кажи де, страх ли те е от нещо? — настоявам аз.

— Истинските мъже не изпитват страх — отговаря той шеговито.

Неволно ме жегва леко раздразнение. Джак явно е от типа мъже, които не обичат да говорят за себе си.

— А от какво ти е този белег? — продължавам да питам, като посочвам китката на ръката му.

— О, това е дълга и скучна история — усмихва ми се той. — Сигурно не би искала да я чуеш.

Ще ми се да извикам: „Искам и още как!“. Но само му се усмихвам мълчаливо и отпивам от коктейла си.

Господи, сега Джак пак се е загледал в далечината, сякаш изобщо ме няма.

Ама той какво… забравил ли е, че иска да ме целуне?

Дали пък не трябва аз да го целуна? Не. Не.

— Пийт обичаше паяците — изведнъж казва Джак тихо. — Отглеждаше си няколко като домашни любимци. От онези огромните и космати. А също и змии.

— Наистина ли? — сбърчвам лице ужасено.

— Шантава работа. Той беше доста ексцентричен човек — въздъхва тежко Джак.

— Все още… ти липсва — отронвам колебливо.

— Да. Все още ми липсва.

Настава мълчание.

— Той имаше ли семейство? — питам предпазливо и в същия миг забелязвам, че лицето на Джак сякаш се затваря.

— Аха — изсумтява неопределено той.

— Виждаш ли се с близките му?

— От време на време — все така лаконично и безизразно отговаря Джак. После изведнъж се обръща към мен и ми се усмихва. — Имаш кетчуп на брадичката си.

Протяга ръка да ме избърше и очите му срещат моите. Бавно се навежда към мен. О, Господи! Ей сега ще… ей сега ще ме…

— Джак!

Двамата се отдръпваме стреснато един от друг. Изпускам чашата си на земята. Обръщам се по посока на гласа и зяпвам изумено. Свен стои край ниската ограда на градината.

По дяволите, какво прави Свен тук?

— Съжалявам — прошепва Джак. — Здрасти, Свен.

— Но… какво прави той тук? — поглеждам го аз удивено. — Как е разбрал къде сме?

— Обади ми се, докато ти беше за пицата — въздъхва Джак и разтрива лице с длан. — Не предполагах, че ще дойде толкова бързо. Ема… налага се да поговоря за нещо с него. Важно е. Обещавам, че бързо ще свършим. Нали не възразяваш?

— Не, разбира се — свивам рамене.

Какво друго бих могла да кажа? Но вътрешно кипя от разочарование, граничещо с яд. Опитвам се да запазя самообладание, вземам шейкъра, изсипвам остатъка от коктейла в чашата си и отпивам голяма глътка.

Джак и Свен стоят от двете страни на оградата и тихо разговарят оживено. Отново вдигам чашата към устните си и лекичко се извъртам на пейката, за да чувам по-ясно какво си говорят.

— … какво да правим оттук нататък…

— … план „Б“… обратно в Глазгоу…

— … спешно…

Поглеждам към тях и срещам погледа на Свен. Бързо свеждам очи и се преструвам, че разглеждам нещо на земята. Гласовете им притихват още повече и вече нищичко не чувам. После Джак се обръща и бързо приближава към мен.

— Ема… наистина съжалявам, но се налага да си тръгна.

— Да си тръгнеш ли? — впервам невярващ поглед в него. — Какво, веднага ли?

— Налага се да замина за няколко дни. Съжалявам — казва той и сяда до мен на пейката. — Но… много е важно.

— О! Разбирам.

— Свен е поръчал кола да те закара до вас.

Страхотно. Направо съм бясна. Много ти благодаря, Свен.

— Много… предвидливо от негова страна — измънквам, загледана във върха на обувката си, с който чертая някаква фигура в пръстта.

— Ема, действително се налага да замина — настойчиво повтаря Джак, забелязал израза на лицето ми. — Но ще се срещнем веднага, щом се върна. На Корпоративния ден на семейството. Пак ще се видим, Ема.

— Добре — опитвам се да се усмихна. — Чудесно.

— Много ми беше приятно тази вечер.

— И на мен също — отговарям, забила поглед в пейката. — Много.

— Ще имаме още много приятни вечери — Джак повдига нежно брадичката ми, докато не го погледна право в очите. — Обещавам ти, Ема.

Навежда се към мен, този път без никакво колебание. Устните му покриват моите. Целува ме! Джак Харпър ме целува на пейка в квартална градинка!

Устните му разтварят моите. Наболата му брада драска лицето ми. Прегръща ме и ме притегля към себе си. Дъхът ми замира. Мушвам ръка под сакото му, усещам мускулите на гърдите му под ризата, иска ми се да я разкъсам. О, Господи, искам да не спира да ме целува. Искам… още.

Изведнъж Джак се отдръпва и това сякаш ме изтръгва от вълшебен сън.

— Ема, трябва да тръгвам.

Устните ми са влажни от целувката му. Продължавам да усещам допира на лицето му до моето. Цялото ми тяло тръпне от желание за близост. Не, не искам това да е краят. Не искам.

— Не си отивай! — прошепвам дрезгаво. — Само половин час.

Какво намеквам, за бога? Да го направим в храстите ли?

Да си призная… да. Където и да е. Никога, през целия си живот, не съм желала толкова силно някой мъж.

— И аз не искам да си тръгвам — тъмните му очи не се откъсват от моите. — Но се налага.

Хваща ръката ми и аз се вкопчвам в неговата, за да удължа колкото се може повече момента на близост.

— Джак!

Обръщаме стреснато глави към Свен.

— Идвам — извиква му Джак и двамата неохотно ставаме от пейката.

Когато излизаме на кръстовището, виждам да ни чакат две сребристи лимузини. До едната стои Свен, а другата явно е за мен. Боже Господи! Имам чувството, че сякаш изведнъж съм станала член на кралското семейство или нещо подобно.

Докато шофьорът ми отваря вратата, Джак погалва леко ръката ми. Иска ми се да го прегърна и целуна за сбогом, но се овладявам.

— До скоро — прошепва той.

— До скоро — прошепвам и аз.

После сядам в колата, вратата се затваря и потегляме.