Софи Кинсела
Можеш ли да пазиш тайна? (12)

XII

Никога не съм виждала Джемима толкова отвратена.

— Какво?!? Той знае всичките ти тайни?!? — зяпва ме тя втрещено, сякаш току-що съм я информирала гордо, че ще ходя на среща с някой масов убиец. — Как така?!?

— Ами двамата седяхме един до друг в самолета и аз му казах всичко за себе си.

Смръщвам се леко срещу отражението си в огледалото и изскубвам поредното косъмче от веждата си. Вече е седем вечерта. Приключила съм с банята. Изсушила съм си косата. И сега съм на етап гримиране.

— И ето че той я е поканил на вечеря — доволно заявява Лиси, която седи на пода, прегърнала колене, и наблюдава с интерес приготовленията ми за срещата. — Не е ли адски романтично?

— Шегуваш се, нали? — пита Джемима, явно тотално поразена. — Кажи, че се шегуваш.

— Нищо подобно! Разбира се, че не се шегувам. Защо? Какъв е проблемът?

— Отиваш на среща с мъж, който знае всичко за теб!

— Е, и?

— И ме питаш какъв е проблемът?!? — невярващо извисява глас Джемима. — Да не си се побъркала!

— Не, разбира се!

— Знаех си аз, че си падаш по него! — заявява Лиси за хиляден път. — Знаех си! Още от първия миг, когато заговори за него — тя поглежда отражението ми в огледалото и добавя: — Стига се скуба вече. Добре си.

— Мислиш ли? — вглеждам се във веждите си аз.

— Ема, никоя разумна жена не казва на мъжете всичко за себе си! — назидателно натъртва Джемима. — Винаги трябва да оставаш загадка за тях! Мама все ми повтаря, че един мъж никога, ама абсолютно никога не трябва да знае какво има в сърцето и в дамската ти чантичка.

— Е, късно е вече — казвам леко предизвикателно. — Джак вече знае всичко.

— В такъв случай нямаш никакъв шанс — категорично заявява Джемима. — Той никога няма да те уважава.

— Глупости! — отсичам аз.

— Ема! — възкликва Джемима снизходително и почти с нещо като съжаление към мен. — Как не разбираш?! Ти вече си загубила битката!

— Не е вярно! Никаква битка не съм губила!

Понякога си мисля, че за Джемима мъжете не са човешки същества, а някакви извънземни роботи, които трябва да бъдат сразени с цената на всичко.

— Знаеш ли, Джемима, по този начин с нищо не й помагаш — намесва се Лиси. — А ти си излизала със сума ти богати бизнесмени. Сигурно можеш да я посъветваш нещо, което ще й е от полза!

— Ами хубаво — въздъхва Джемима. — То си е изгубена кауза, но ще се постарая — започва да брои на пръстите си, като се обръща към мен: — Първото и най-важно нещо е да изглеждаш колкото се може по-добре поддържана.

— Че защо, мислиш, си скубя веждите, а? — правя й гримаса в огледалото аз.

— Чудесно. Следващото важно нещо е да проявяваш интерес към неговите любими занимания. Той какви хобита има?

— Откъде да знам. Коли, предполагам. Говори се, че на ранчото си има куп адски скъпи ретро автомобили.

— Великолепно! — лицето на Джемима се прояснява. — Идеално. Преструваш се, че си падаш по коли. Предлагаш му да посетите някоя специализирана изложба за ретро автомобили.

— Не става! — отсичам, като отпивам от коняка, който съм си сипала за кураж. — В самолета му казах, че мразя ретро колите.

— Какво си направила?!? — възкликва изумено Джемима и ме поглежда така, сякаш изгаря от желание да ме удари. — Казала си на мъжа, с когото излизаш, че мразиш любимото му хоби?!?

— Тогава изобщо не знаех, че ще ме покани на вечеря и че ще излизам с него! — заемам отбранителна позиция аз и протягам ръка към тубичката с фон дьо тен. — Пък и това си е чистата истина. Мразя ретро колите! Типовете, дето ги карат, винаги изглеждат адски самодоволни и нафукани. Направо отвратително!

— Че какво общо има истината с цялата тази работа? — извисява глас Джемима. — Съжалявам, Ема, но не мога да ти помогна! Положението ти е катастрофално. Ти си неспасяем случай. То е все едно да тръгнеш на бой по нощница.

— Джемима, не отивам на бой! — отвръщам остро, като врътвам очи към небето. — Нито на турнир по шахмат. Просто излизам на вечеря с един приятен мъж!

— Ужасно цинична си, Джемима — намесва се и Лиси. — Според мен е много романтично дори! Ще си прекарат идеално, защото няма да го има цялото онова неудобство, че не се познават. Той вече знае всичко за Ема. Знае какво й харесва, от какво се интересува… Предварително е ясно, че си подхождат.

— Изгубена кауза — отново поклаща глава Джемима. — Какво ще облечеш? — пита тя, като присвива очи. — Къде ти е тоалетът?

— Черната си рокля — отвръщам невинно и посочвам към вратата, на която виси закачалка с черната ми рокля. — И черните сандали с високите токчета и връзките.

Очите на Джемима се присвиват още повече. Често си мисля, че от нея би излязъл чудесен есесовец.

— Надявам се, че няма да отмъкваш нищо от моя гардероб.

— Не, разбира се! — възкликвам възмутено. — Какви ги говориш, Джемима! Та аз си имам свои дрехи, за бога!

— Хубаво. Е, аз излизам. Приятно прекарване.

Двете с Лиси изчакваме в напрегнато мълчание, докато стъпките на Джемима заглъхнат по коридора и чуем затварянето на входната врата.

— Готово! — възкликвам въодушевено, но Лиси вдига ръка предупредително.

— Чакай!

Замръзваме неподвижно за няколко минути. По едно време чуваме входната врата да се отваря много тихичко.

— Опитва се да ни излови в крачка — прошепва Лиси, после извисява глас и пита: — Кой е? Джемима, ти ли си?

— О, забравих си червилото — Джемима се появява на прага и зорко оглежда хола.

— Едва ли ще го откриеш тук — подхвърля Лиси невинно.

— Май си права — казва Джемима и повторно оглежда стаята. — Е, тръгвам. Още веднъж приятно прекарване.

Стъпките й отново заглъхват по коридора. Входната врата се затръшва. Двете с Лиси пак замръзваме, напрегнато заслушани.

— Готово! — щраква с пръсти тя след малко. — Да вървим!

 

 

Внимателно отлепяме прозрачната лентичка скоч от външната страна на вратата към стаята на Джемима. Лиси драсва лекичко с нокът по боята, за да отбележи точното й място.

— Чакай! Сложила е още една в долния край — спира ме тя, когато вече се каня да отворя вратата.

— Родена си за шпионин — отбелязвам, докато я наблюдавам как внимателно отлепва почти невидимата лентичка скоч.

— Готово — подхвърля Лиси, смръщила съсредоточено вежди. — Но внимавай, положително ни е заложила и други капанчета.

— Вратите на гардероба също са залепени със скоч — отбелязвам, а после вдигам поглед нагоре и възкликвам: — Боже мили!

Посочвам на Лиси закрепената върху гардероба чаша с вода, готова да ни залее в мига, в който отворим вратите му.

— Надута крава! — изсъсква Лиси, докато свалям внимателно чашата. — Онзи ден цяла вечер записвах кой за какво я е търсил по телефона, а тя дори едно благодаря не ми каза.

Лиси ме изчаква да сваля чашата, преди да отвори вратите на гардероба.

— Готово ли е?

— Готово!

Лиси си поема дълбоко дъх и предпазливо отворя гардероба. В същия миг се разнася пронизителен вой на аларма.

— Мамка му! — изругава Лиси и припряно затваря вратите на гардероба. — Мамка й! Как е успяла да я монтира?!?

— Не спира! — само дето не викам от вълнение. — Изключи я! Изключи я!

— Не знам как! Сигурно има специален код!

Двете опипваме трескаво гардероба.

— Не откривам никакъв бутон, ключ или каквото и да било…

Воят на алармата рязко спира. Двете с Лиси се споглеждаме, леко задъхани.

— Всъщност… — обажда се тя след дълга пауза — май беше аларма на кола отвън.

— О! О, да. Може би си права.

Леко поуплашена, Лиси протяга ръка към вратите на гардероба и предпазливо ги отваря. Тишина.

— Добре. Готово — въздъхва тя успокоено.

— Уаууу! — възкликваме и двете в един глас, когато вратите се отварят.

Гардеробът на Джемима прилича на приказна пещера със съкровища. Пълен е с какви ли не новички, блестящи, секси дрехи — грижливо сгънати и подредени по рафтовете или окачени на закачалки, с торбички ароматни сухи цветчета между тях, също като в луксозен бутик. Най-долу са подредени обувките — всеки чифт в съответната му кутия, със залепена отпред полароидна снимка. На кукичките от вътрешната страна на вратите висят коланите. На отделен рафт са грижливо подредени чантите. Доста отдавна не съм заемала нищо от гардероба на Джемима и сега имам чувството, че той е изцяло подновен.

— Тя сигурно отделя поне един час дневно, за да подрежда нещата си — отбелязвам с лека въздишка при мисълта за пълния хаос в собствения ми гардероб.

— Дори повече — подхвърля Лиси презрително. — Виждала съм я. Тотално е вманиачена на тази тема.

Истината е, че гардеробът на Лиси — ако изобщо може да се използва тази дума — е в още по-лошо състояние дори от моя. Защото нейният гардероб всъщност се състои от един стол в стаята й, върху който всичките и дрехи са отрупани на огромна купчина. Лиси твърди, че от сгъването и подреждането им я заболявало глава, пък и било съвършено излишно — щом дрехите са чисти, нищо друго нямало значение.

— И така… — ухилва се Лиси и сваля от закачалката една бяла рокля от блестяща материя. — Как би искала да изглежда мадам тази вечер?

 

 

В крайна сметка се отказвам от блестящата бяла рокля. Но след като я премервам, разбира се. Всъщност, двете с Лиси премерваме повечето от тоалетите на Джемима, а после много внимателно ги оставяме обратно по местата им. В един момент откъм улицата отново писва аларма на кола и в първия миг двете с Лиси неволно подскачаме ужасено, но веднага се преструваме, че изобщо не сме се стреснали.

Най-сетне се решавам и обличам нова червена блузка със секси смъкнатите рамене (на Джемима), черни копринени панталони с престижната марка „DKNY“ (мои собствени, купени само за двадесет и пет лири от магазин за дрехи втора употреба) и сребристи сандали с високи токчета от „Прада“ (на Джемима). А после, в последната минута, дори без да се замислям, грабвам от рафта малка черна чантичка на „Гучи“.

— Изглеждаш страхотно! — възкликва Лиси, докато се въртя пред нея. — Абсолютно потресаващо!

— Не съм ли много натруфена?

— Не, разбира се! Стига де, излизаш на вечеря с мултимилионер, в края на краищата!

— Млъквай! — изписквам нервно и стомахът ми отново се свива от притеснение.

Поглеждам часовника си. Вече е почти осем.

О, Господи! В цялата тази забавна суматоха с меренето на дрехи почти бях забравила за какво всъщност го правя.

Спокойно! Спокойно! Спокойно! Та това е само една най-обикновена вечеря. Нищо специално. Нищо, което да е извън рамките на…

— Божичко! — извиква Лиси откъм прозореца в хола. — Ела да видиш каква страхотна кола е спряла пред нас!

— Какво? Къде? — изтичвам до прозореца с разтуптяно сърце.

Когато поглеждам накъде ми сочи, дъхът ми буквално спира. Пред къщата е спряла огромна луксозна лимузина. Ама наистина огромна! Сребриста, блестяща, подозрително баровска за нашата тясна уличка. Забелязвам, че някои съседи от отсрещната къща също я оглеждат любопитно от прозорците си.

Изведнъж ме обзема панически страх. Какво правя аз всъщност?!? Та това е свят, за който нищо-нищичко не знам. Когато седяхме един до друг в самолета, Джак и аз бяхме двама души на едно и също ниво. Но сега… Виж само в какъв свят живее той… и в какъв живея аз.

— Лиси — прошепвам със свито гърло, — не искам… няма да отида.

— Ще отидеш! — казва Лиси, но си личи, че и тя е уплашена не по-малко от мен.

В следващата секунда звънецът иззвънява и двете подскачаме стреснато.

Имам чувството, че ще повърна от ужас. Добре де, спокойно!

— Здравей — казвам по домофона. — Ей сега слизам.

Оставям слушалката и поглеждам уплашено Лиси.

— Ами… — измънквам с разтреперан глас — … отивам.

— Ема — сграбчва ръцете ми Лиси, — хич и не мисли какви ти ги наприказва Джемима. Просто се отпусни и си прекарай приятно вечерта — прегръща ме здраво и добавя: — Звънни ми, ако ти се отдаде възможност, да кажеш как си.

— Добре.

Поглеждам се за последен път в огледалото, отварям вратата и поемам надолу по стълбите.

Джак ме чака пред входа на къщата, облечен със сако и вратовръзка. Усмихва ми се и изведнъж всичките ми страхове се изпаряват. Не е права Джемима. Това изобщо не е битка — аз срещу Джак. По-скоро е танц — аз с Джак.

— Здравей — усмихва ми се топло той. — Изглеждаш прекрасно!

— Благодаря.

Протягам ръка към дръжката на вратата на лимузината, но униформеният шофьор изтичва и я отваря вместо мен.

— Ама че съм глупава! — позасмивам се нервно.

Направо не мога да повярвам, че се качвам в такава кола! Аз, Ема Коригън! Чувствам се като принцеса. Като кинозвезда!

Отпускам се на кожената тапицерия, като се старая да не мисля колко по-различно е усещането, отколкото в която и да било друга кола, в която съм седяла през живота си.

— Добре ли си? — пита Джак.

— Да! Прекрасно! — отговарям с леко писклив и треперещ от вълнение глас.

— Ема, ще бъде забавно. Обещавам — успокоява ме Джак. — Пийна ли си и чашка сладко шери преди срещата?

За бога, откъде знае, че… О, нали му го казах в самолета.

— Да, пийнах си — признавам смутено.

— Искаш ли още малко? — предлага ми Джак и отваря барчето, където виждам бутилка от любимото ми шери върху сребърен поднос с две кристални чаши.

— Специално заради мен ли си го взел? — питам невярващо.

— Не, това е любимата ми напитка — отговаря той с толкова комично сериозно изражение, че не издържам и се разсмивам. — Ще ти правя компания — добавя и ми подава едната чаша. — Никога преди не съм го опитвал — сипва по един пръст шери в двете чаши, отпива от своята и почти се задавя, когато преглъща. — Ей, ама ти наистина ли го харесваш това нещо?

— Да, страхотно е! Има вкус на… на Коледа!

— Има вкус на… — Джак поклаща озадачено глава. — Дори не искам да ти казвам на какво има вкус. Ще мина на уиски, ако не възразяваш.

— Както искаш — свивам рамене аз.

Отпивам голяма глътка от чашата си и му се усмихвам широко. Вече няма и помен от страховете и притесненията ми. Това ще бъде идеалната среща!