Софи Кинсела
Можеш ли да пазиш тайна? (4)

IV

Докато пътувам с влака към дома на родителите ми, вземам твърдо решение този път срещата ни да протече различно и много по-добре. Преди няколко дни гледах по телевизията токшоуто на Синди Блейн, чиято тема този път беше откриването и сближаването на отдавна отчуждени една от друга майки и дъщери — и показаните срещи бяха толкова покъртителни, че много скоро вече се обливах в сълзи. В края на предаването Синди каза няколко заключителни думи за това колко е лесно да приемем родителите и особено майка си за даденост и да не се съобразяваме с тях, но че би трябвало да ги ценим и зачитаме, защото те са ни дали живот. И аз изведнъж се почувствах някак просветлена.

И така, ето какво съм решила твърдо за днешния ден:

„Няма:

— Да допусна семейството ми да ме изнерви и потисне.

— Да ревнувам от Кери, нито да позволя съпругът й Нев да ме вбеси.

— Да си гледам през пет минути часовника и да се чудя кога най-скоро мога да си тръгна.

Ще:

— Оставам спокойна и изпълнена е обич към тях, като помня, че всички ние сме свещени брънки от вечния кръговрат на живота;“

(И това го чух в токшоуто на Синди Блейн.)

Допреди време мама и татко живееха в Туикънхам, където и израснах. После обаче се преместиха извън Лондон, в едно малко селце в Хемпшир. Пристигам в къщата им броени минути след дванадесет и заварвам мама в кухнята, заедно с Кери. Братовчедка ми и съпругът й Нев също се изнесоха от Лондон и сега живеят в едно селце на пет минути с кола от мама и татко, така че непрекъснато се виждат с тях.

Усещам обичайното свиване на сърцето, когато ги забелязвам двете да стоят една до друга пред готварската печка. Много повече приличат на майка и дъщеря, отколкото на леля и племенница. Имат една и съща къса прическа — въпреки че косата на Кери е с повече руси кичури, отколкото тази на мама — и двете са облечени в ярки на цвят блузи, които щедро разкриват деколтета с великолепен тен. И двете се смеят. Забелязвам на шкафа до печката бутилка бяло вино, вече преполовена.

— Честит рожден ден! — прегръщам сърдечно мама.

Поглеждам под око красиво опакования пакет на кухненската маса и усещам тръпка на вълнуващо нетърпение. Моят подарък за мама е възможно най-страхотният на света! Горя от желание колкото се може по-скоро да й го връча!

— Здрасти! — подхвърля Кери и се извръща леко към мен. Очите й са силно гримирани, а на врата й виси диамантен кръст, който не съм виждала никога преди. При всяка поредна среща с Кери тя е с някое ново бижу, все по-скъпо и по-скъпо.

— Радвам се да те видя, Ема! Много рядко идваш насам — бодва ме братовчедка ми, но веднага добавя: — Липсваш ни. Нали, леличко Рейчъл?

— Определено ни липсваш — казва мама и ме притиска силно до гърдите си.

— Дай да ти окача палтото — предлага Кери, докато пъха в хладилника бутилката шампанско, която съм донесла. — Да ти сипя ли чаша вино?

Ето, всеки път ми говори така. Сякаш съм гостенка. Няма значение. Няма да се ядосвам и потискам от това! Ще помня, че сме свещени брънки от вечния кръговрат на живота.

— Не се притеснявай — отговарям, като се старая да звуча мило, — сама ще се оправя.

Отварям шкафа над мивката, където открай време стоят чашите, но виждам пред себе си консерви с домати.

— Чашите са ей там — посочва Кери към другия край на кухнята. — Пренаредихме всички шкафове! Сега нещата са организирани много по-рационално и удобно.

— О, ясно. Благодаря — поемам чашата, която ми е напълнила, и отпивам глътка вино. — Мога ли да ви помогна с нещо?

— Няма с какво, струва ми се… — отговаря Кери, като оглежда критично кухнята. — Всичко е почти напълно готово. И тогава попитах Илейн — обръща се тя към мама, продължавайки разговора, който явно бях прекъснала с появата си — откъде си е купила обувките. И тя каза, че от „Марк енд Спенсър“! Не можах да повярвам на ушите си!

— Коя е Илейн? — попитах, за да се включа в разговора им.

— Не я познаваш, тя е от клуба ни по голф — подхвърля ми небрежно Кери.

Навремето мама не играеше голф. Когато обаче се преместиха в Хемпшир, двете с Кери се записаха заедно в клуба. И сега непрекъснато слушам за мачове по голф, за вечери в клуба по голф и за безкрайни купони с приятели от клуба по голф.

Веднъж отидох с тях, за да видя за какво става дума. Първо се оказа, че имат някакви глупави правила за това как трябва да си облечен, които аз не знаех естествено, и един старчок само дето не получи удар, като ме видя да се появявам в дънки. Така че трябваше да ми намерят пола и чифт от онези грозни обувки с шпайкове. После, когато най-сетне излязохме на игрището, аз не можех да уцеля топката. Не че не я нацелвах добре, ами съвсем буквално не бях в състояние да осъществя контакт между стика и топката. Накрая те се спогледаха и ми казаха да ида да ги чакам в салона на клуба.

— Извинявай, Ема, само да взема… — Кери протяга ръка над рамото ми и изважда от шкафа зад гърба ми чиния за сервиране.

— Извинявай — казвам и се дръпвам встрани. — Наистина ли няма какво да помогна, мамо?

— Можеш да нахраниш Сами — казва тя и ми подава пликче с храна за златни рибки. На лицето й се изписва тревога. — Да ти призная, доста съм притеснена за Сами.

— О! — отронвам и усещам пристъп на паника. — Ъъъ… защо?

— Ами откакто сме се върнали, той някак не прилича на себе си — пояснява мама и надниква към рибката в аквариума. — На теб как ти се струва? Нормално ли ти изглежда?

Надниквам и аз в аквариума, като си лепвам замислен израз на лицето и се преструвам, че се вглеждам в чертите на Сами.

О, Боже! Нито за миг не съм и предполагала, че тя ще забележи. Положих всички усилия да намеря златна рибка, която да изглежда досущ като Сами. В смисъл… да е оранжева, да има две перки, да плува насам-натам… Че какво им е различното, за бога?!

— Вероятно е малко нещо депресиран — отбелязвам най-сетне. — Ще му мине.

Започвам да се моля мислено: Моля те, Боже, дано не го занесе на ветеринар или нещо подобно. Като купувах тази рибка, с която да заместя Сами, дори не проверих дали е от същия пол като него. Пък и изобщо не знам дали златните рибки са двуполови същества или какво?

— Нещо друго за помагане? — питам, като ръся щедро храна в аквариума и се старая да скрия с нея така наречения Сами от погледа на майка ми.

— Двете с леличка Рейчъл почти приключваме — подхвърля Кери мило.

— Защо не идеш да кажеш „добър ден“ на татко си? — предлага мама, като оцежда граха от водата, в която е врял. — Обядът ще е готов след десетина минути.

 

 

Баща ми и Нев седят в хола пред телевизора и гледат мач по крикет. Посивялата брада на татко е както винаги идеално оформена. Държи в ръката си също толкова сребриста халба с бира, от която периодично отпива. Неотдавна мама редекорира стаята, но на стената пак висят всички купи по плуване, спечелени от Кери. Мама редовно ги лъска до блясък, всяка седмица.

До тях са и моите две розетки за изразително четене. Тях тя само ги бръсва с четката за прах — поне така си мисля.

— Здрасти, тате — казвам, като го целувам по бузата.

— Ема! — плясва се татко по челото с присмехулна изненада. — Успя да пристигнеш жива и здрава! Този път нямаше объркани посоки, а? Нито разглеждане на исторически забележителности?

— Не и в ден като днешния! — успявам да се позасмея, сякаш това е някаква шега.

Намекът е за онзи път, когато — скоро след като родителите ми се бяха преместили в тази къща — на идване се качих на погрешен влак и се озовах в Солсбъри. Оттогава татко все ме подкача за това.

— Здрасти, Нев — поздравявам мъжа на Кери и го целувам кратко по бузата, като се моля да не се задуша от огромното количество афтършейв, с което се е залял.

Нев е облечен в широки, тъмносиви дочени панталони и бяло поло, на китката си носи масивна златна верижка, а на пръста му проблясва брачна халка с вграден диамант. Той управлява фамилната фирма на родителите си, която доставя офис оборудване из цялата страна. С Кери се запознали на някакъв семинар за млади предприемачи. Както двамата не пропускат да изтъкнат, повод да се забележат и заговорят станало това, че всеки оценил „Ролекса“ на другия.

— Здрасти, Ема — подхвърля ми Нев и веднага пита: — Видя ли новите ми колела?

— Какво? — поглеждам го тъпо, защото в първия момент изобщо не схващам за какво говори. После обаче се сещам, че на идване мярнах пред къщата някаква чисто нова и адски лъскава кола. — А, да! Много е готина.

— Мерцедес петица — отпива Нев със задоволство от бирата си. — Четиридесет и две хиляди лири фабрична цена.

— Уаууу!

— Обаче ми излезе по-евтино, естествено. Колко мислиш съм дал за нея?

— Ъъъ… четиридесет?

— Посмали малко.

— Тридесет и девет?

— Тридесет и две хиляди двеста и петдесет! — обявява Нев триумфално. — Плюс безплатна уредба за компактдискове. И ми се признава за фирмен разход — добавя той.

— Ясно. Страхотно!

Не знам какво друго да кажа, затова присядам на облегалката на дивана и лапвам няколко фъстъка от купата на масичката за кафе.

— Ето, това трябва да е и твоята цел, Ема! — обажда се татко. — Мислиш ли, че някога ще я постигнеш?

— Ами… не знам. Ъъъ… Татко, да не забравя, имам чек за теб — бръквам в чантичката си и изваждам чек за триста лири.

— Браво, моето момиче — казва татко. — Ще ги приспаднем от общата сума по кредита — зелените му очи ми намигат, докато прибира чека в джоба си. — Така се научава човек да цени парите. И да стои здраво на собствените си крака!

— Безценен урок — кимва с глава Нев. Отпива от бирата си и се ухилва на татко, като ме пита: — Я ми напомни, Ема… в каква кариера си тази седмица?

За първи път видях Нев точно когато напуснах агенцията за недвижими имоти, за да стана фотограф. Преди две години и половина. Оттогава обаче той повтаря тази тъпа шега всеки път, когато ме види. Проклето, гадно коп…

О, спокойно, Ема! Само хубави и позитивни мисли! Цени и зачитай семейството си. Цени и зачитай Нев.

— Все още съм в маркетинга — отговарям лъчезарно усмихната. — Вече от близо една година.

— Ааа, маркетинг. Добре, добре!

Няколко минути цари мълчание, нарушавано само от коментатора на мача по крикет. Изведнъж татко и Нев изръмжават хорово на нещо, което е станало на терена. След малко отново изръмжават.

— Ами… аз ще…

Не довършвам какво „ще“, ставам от дивана и тръгвам към вратата, а те дори не ме поглеждат.

Излизам в коридора и вземам кашона, който нося от Лондон. Излизам навън, заобикалям ниската преградка отстрани на входа и внимателно отварям вратата на пристройката.

— Дядо?

Дядо е бащата на мама и живее с нас вече от десет години — откакто претърпя сърдечна операция. В Туикънхам той си имаше своя стая, но тази къща е по-голяма, така че тук дядо си има обособено апартаментче от спалня, хол и малка кухничка. Заварвам го да седи в любимото си кожено кресло. От радиото се лее класическа музика, а на пода пред него са струпани поне шест огромни кашона, пълни с разни неща.

— Здрасти, дядо — поздравявам го аз.

— Ема! — той вдига поглед към мен и лицето му светва. — Милото ми момиче! Ела, ела насам!

Навеждам се да го целуна и той стисва здраво ръката ми. Кожата му е суха и студена, а побелялата му коса е дори още по-бяла от последния път, когато се видяхме.

— Нося ти още „Пантера барс“ — кимвам към кашона в ръцете си.

Дядо е буквално пристрастен към произвежданите от „Пантера Корпорейшън“ шоколадови блокчета, обогатени с витамини и минерали, за които се твърди, че зареждат с енергия. Пристрастени към тях са и всичките му приятели от клуба по боулинг, така че всеки път, когато идвам, им нося по един кашон, пълен с „Пантера барс“, които купувам с голямо намаление като служител на фирмата.

— Благодаря, любов моя — засиява дядо. — Ти си добро момиче, Ема.

— Къде да ги оставя?

Двамата се оглеждаме безпомощно — цялата стая е задръстена от какво ли не.

— Защо не ги оставиш ей там, зад телевизора? — предлага дядо най-сетне.

Промъквам се внимателно през хола, стоварвам кашона на пода зад масичката с телевизора и после се връщам отново до креслото на дядо, като се старая да не стъпча нищо по пътя си и да не се спъна.

— Виж, Ема, онзи ден прочетох във вестника една много тревожна статия — подхваща дядо, когато се настанявам върху един от кашоните в краката му. — Става дума за безопасността на хората в Лондон — добавя той, като ме поглежда многозначително. — Ти нали не пътуваш по тъмно с обществен транспорт?

— Ами… ъъъ… почти никога — отговарям, като заключвам пръсти зад гърба си, защото лъжа, естествено. — Само от време на време, много рядко, когато наистина е наложително…

— О, милото ми момиче, не го прави! Никога! — казва дядо, безкрайно развълнуван и силно разтревожен. — В статията се казва, че по тъмно из метрото вилнеят тийнейджъри с качулки и автоматични ножове. И че пълчища пияници трошат бутилки и си вадят един на друг очите…

— Е, не е чак пък толкова страшно…

— Чуй ме, Ема, не си струва да рискуваш живота и здравето си заради няколко мижави сметки за такси!

Сигурна съм, че ако попитам дядо колко, според него, излиза средно едно такси в Лондон, той ще ми каже напълно убедено: „Пет шилинга^[1].“

— Честно, дядо, аз много внимавам — уверявам го аз, като го потупвам успокоително по ръката. — А когато се случи да закъснея, вземам такси.

За всеки случай заключвам пръсти зад гърба си. Макар че не съм сигурна дали това се брои за лъжа. Така де, понякога наистина се прибирам с такси. Хм… може би веднъж годишно.

— Както и да е. Какво има във всичките тези кашони? — питам, за да сменя темата.

Дядо въздъхва тежко, като им отправя мрачен поглед.

— Майка ти разчисти тавана миналата седмица. Заел съм се да сортирам какво да остане и какво да отиде на боклука.

— Добра идея.

Поглеждам към огромния куп вехтории, струпани на пода до кашоните, и питам:

— Това тук е за боклука, нали?

— Не! — виква дядо и протяга закрилнически ръка над купа вехтории. — Тези неща ще ги запазя.

— Ами къде е купчината за боклука? — питам, като се оглеждам наоколо.

Настава продължително мълчание. Дядо отбягва погледа ми.

— Дядо! Трябва все пак да изхвърлиш някои от тези неща — възкликвам, като се опитвам да не се разсмея. — За какво са ти например всички тези изрезки от стари вестници? Ами това пък какво е? — питам, като се присягам през изрезките и измъквам старо йо-йо. Положително е за боклука.

— Йо-йото на Джим — дядо посяга да го вземе от ръката ми, а очите му се навлажняват. — Добрият стар Джим.

— Кой беше Джим? — питам озадачено. Никога преди не съм го чувала да споменава това име. — Някой твой близък приятел от детинство ли?

— Запознахме се на панаира. Целия следобед прекарахме заедно. Аз бях на девет години тогава.

Дядо върти замислено йо-йото между пръстите си.

— И какво, после се сприятелихте, така ли?

— Никога повече не го видях — клати тъжно глава дядо. — Но никога няма да забравя онзи следобед.

Истината е, че дядо никога нищо не забравя.

— Добре де, ами тези картички тук? — измъквам дебел куп свързани с ластиче поздравителни коледни картички.

— Никога не изхвърлям поздравителни картички! — категорично заявява дядо. После ми отправя дълъг поглед и добавя: — Когато станеш на моята възраст, когато хората, които си познавал и обичал цял живот, започнат един след друг да си отиват… Иска ти се да се вкопчиш във всяко нещо, което ти напомня за тях. Дори за най-дребното.

— Да, разбирам — отронвам трогнато и развълнувано. Вземам най-горната от купчинката картички, отварям я и се изблещвам: — Но дядо! Тази е от „Смит — фирма за ремонт на електроуреди“ за Коледата на 1965 година!

— Франк Смит беше много свестен човек… — започва дядо.

— Не! — отсичам твърдо. — Тази заминава на боклука. Не е нужно да пазиш и… — отварям следващата картичка — „доставчик на газ в югозападните щати“. Не са ти необходими и двадесет стари екземпляра на „Пънч“ — решително ги оставям на купчинката за боклука. — А това тук какво е? — бръквам в кашона и изваждам дебел плик със стари снимки. — Наистина ли е нещо, което действително би искал да запазиш или…

Изведнъж нещо ме прерязва в сърцето и млъквам насред изречението.

На снимката, която съм извадила от плика, сме аз, татко и мама, седнали на пейка в някакъв парк. Мама е облечена във весела рокля на цветя, татко е нахлупил на главата си смешна лятна шапка, а аз седя на коленете му — изглеждам на около девет години — и ближа сладолед. Личи си, че тримата се чувстваме невероятно щастливи заедно.

Безмълвно изваждам друга снимка. На нея смешната лятна шапка на татко е върху моята глава и тримата се заливаме в смях. Само ние тримата — мама, татко и аз.

Само ние тримата. Преди появата на Кери в живота ни.

Все още си спомням съвсем ярко деня, когато тя пристигна у дома. Червен куфар в коридора, непознат глас откъм кухнята, необичаен мирис на парфюм във въздуха. Влязох в кухнята и я видях — една непозната, която пиеше чай. Беше с ученическа униформа, но въпреки това ми се стори напълно възрастна. С огромен бюст, златни обички на ушите и изрусени кичури в косата. За рекордно кратко време мама и татко започнаха да й позволяват да изпива и по чаша вино, когато се хранехме. Мама непрекъснато ми повтаряше, че трябва да съм свръхмила с нея, защото майка й е умряла. Всички трябваше да бъдем свръхмили с Кери. Поради това й дадоха моята стая.

Прехвърлям набързо останалите снимки, като се опитвам да преглътна заседналата в гърлото ми буца. Вече си спомням къде е направена първата снимка — парка, в който ходехме обикновено преди появата на Кери. Там имаше люлки и пързалки. Но Кери обяви, че там е много скучно. По онова време аз страшно много исках да приличам по всичко на нея, затова също казах, че е скучно. Никога повече не отидохме в парка.

— Чук, чук! — вдигам стреснато глава и виждам Кери да стои на прага с чаша вино в ръка. — Обядът е готов!

— Благодаря. Ей сега идваме.

— О, дядо! — Кери размахва укоризнено пръст към дядо и посочва към кашоните. — Още ли не си ги разчистил тези боклуци?

— Това е трудна работа, Кери — казвам, изведнъж обзета от желание да защитя дядо. — Тук има толкова много скъпи спомени. Човек не може просто ей така да ги изхвърли.

— Щом казваш — врътва очи Кери и свива презрително рамене. — Ако зависеше от мен, отдавна всичко да е на боклука.

 

 

Не, не мога да я ценя и зачитам. Няма начин! Дори от известно време ми се иска да я замеря с парчето торта от чинията си.

Седим на масата вече четиридесет минути, а единственият глас, който се чува, е този на Кери.

— Всичко опира до имиджа — заявява тя точно в този момент. — Всичко зависи от правилните дрехи, правилния външен вид, правилната походка. Когато вървя по улицата, чрез външния си вид отправям към света посланието: „Аз съм преуспяваща жена.“

— Я ни покажи! — предлага мама възхитено.

— Ами… — прави се Кери на скромна — … добре.

Отдръпва стола си от масата, избърсва устни със салфетката и става.

— Гледай внимателно, Ема — обръща се към мен мама. — И запомни някои неща!

Всички отправяме поглед към Кери, която започва да обикаля демонстративно из стаята. Брадичката й е вирната нагоре; гърдите й стърчат, изпъчени напред; очите й са фиксирани в някаква мислена точка в далечината; задникът й се врътка ту на едната, ту на другата страна.

Прилича на хибрид между щраус и андроид от филма „Атака на клонингите“.

— Би трябвало да съм на по-високи токчета, естествено — отбелязва братовчедка ми, без да спира демонстрацията си.

— И ще ви кажа, че когато Кери влиза в някоя заседателна зала, всички глави се обръщат към нея — подхвърля Нев гордо, като отпива от виното си. — Хората зарязват работата си и я зяпат!

Няма начин да не я зяпат — с тази безумна походка. О, Боже! Едва сдържам смеха си. Не, не бива да се смея. Не бива!

— Защо не станеш и ти, Ема? — предлага ми Кери. — Върви след мен и се опитай да ми подражаваш.

— Ъъъ… не, не е необходимо — отговарям задавено. — Мисля, че… схванах най-същественото.

Изведнъж от гърлото ми се изтръгва лек кикот, който бързам да замаскирам като кашлица.

— Кери се опитва да ти помогне, Ема — отбелязва мама. — Трябва да си й благодарна! Много мило от твоя страна, Кери.

Мама се усмихва обичливо на братовчедка ми, която все така наперено се връща до масата и сяда отново на мястото си.

Отпивам глътка вино.

Да бе, да! Кери наистина иска да ми помогне.

Точно затова, когато отчаяно се нуждаех от нова работа и я помолих да ми даде възможност да натрупам малко професионален опит в нейната компания, тя ми отказа. Бях й написала едно дълго, внимателно обмислено писмо, в което й казвах, че съзнавам в колко неудобна позиция я поставя молбата ми, но че наистина ще съм й дълбоко признателна, ако ми даде и най-малък шанс за натрупване на опит, пък било то и само няколко дни като „момче за всичко“.

В отговор получих от нея стандартното писмо за отхвърляне на кандидатура. Това ме потресе толкова дълбоко, че никога и с никого не го споделих. Най-малкото пък с мама и татко.

— Би трябвало да се вслушаш поне в някои от бизнес съветите на Кери, Ема — отбелязва татко остро. — Може би ако го направиш, ще се справяш по-добре в живота.

— Е, това все пак е само походка — подхвърля Нев и се позасмива гадничко. — Едва ли е панацея за всичките й проблеми!

— Нев! — възкликва мама леко укоризнено.

— Ема знае, че само се шегувам. Нали, Ема? — измъква се Нев и си налива още вино.

— Разбира се — отговарям, като се насилвам да се усмихна весело.

Ще видите вие като ме повишат в службата. Ще видите вие. Ще видите!

— Ема! Земя вика Ема! — размахва разперени пръсти пред очите ми Кери. — Къде си се отнесла! Време е за подаръците.

— А, да — отърсвам се от мислите си аз. — Ами добре. Ще ида да взема моя.

Докато мама отваря другите си подаръци — фотоапарат от татко и портмоне от дядо — започва да ме обзема все по-трескаво вълнение. Надявам се мама да хареса страшно много моя подарък.

— Не изглежда нищо особено — протягам й аз розовия пощенски плик. — Но ще видиш, като го отвориш…

— Ха! Какво ли има вътре? — възкликва мама заинтригувано. Разкъсва плика, изважда и разгръща разкрасената с цветенца картичка и зяпва изумено: — О, Ема!

— Какво е това? — пита татко.

— Абонамент за един ден в център по разкрасяване! — възкликва мама възторжено. — Един цял ден с какви ли не глезотии!

— Прекрасна идея — отбелязва дядо и потупва одобрително ръката ми. — Ти винаги имаш прекрасни идеи за подаръци, Ема.

— Благодаря ти, обична моя дъщеричке! Каква чудесна изненада!

Мама се навежда да ме целуне и аз усещам сърцето ми да се разтапя. Идеята за този подарък ми хрумна преди няколко месеца. Въпросният център правеше промоция на наистина прекрасен еднодневен пакет от услуги за разкрасяване и тонизиране, като много от процедурите бяха безплатни и имаше ред други съблазнителни добавки.

— Включва и обяд с шампанско — бързам да поясня. — И можеш да задържиш чехличките за спомен!

— Чудесно! — възкликва отново мама. — С нетърпение ще чакам посочената дата. Наистина прелестен подарък, Ема!

— Ооо! — отронва Кери, като се позасмива с леко неудобство и поглежда големия кремав плик, който държи. — Боя се, че при това положение моят подарък става неуместен. Няма значение. Ще го сменя.

Поглеждам я, изведнъж обзета от лека тревога. Има нещо в гласа на Кери, което ме изправя на нокти. Ясно ми е, че нещо се мъти. Знам си аз, че е така.

— Какво искаш да кажеш? — пита мама.

— Няма значение — прави се на интересна Кери. — Просто ще… ще измисля нещо друго. Няма проблем — добавя и понечва да пъхне плика обратно в чантата си.

— Кери, мила! — спира я мама. — Престани! Не изглупявай. Какъв е подаръкът?

— Ами… — започва Кери — … изглежда, че на двете с Ема ни е хрумнала една и съща идея — подава на мама плика, като отново се позасмива уж от неудобство. — Невероятно, нали?

Цялата се сковавам в очакване на нещо неприятно.

Не.

Не! Тя не би могла да направи това, което предполагам, че е направила, нали така?!?

Възцарява се пълно мълчание, докато мама отваря плика.

— О, мили Боже! — възкликва мама, като измъква отвътре позлатена брошура. — Какво е това! „Клуб Медитераеен“^[2] — някакви листчета се плъзват от брошурата и мама се втренчва изумено в тях. — Самолетни билети до Париж?!? Кери!

Кучка! Направила го е! И то нарочно, за да провали ефекта от моя подарък!

— За двама ви — натъртва Кери. — За теб и за чичо Брайън също.

— Кери! — на свой ред възкликва възторжено и татко. — Ти си невероятна!

— Надявам се да прекарате добре — усмихва се Кери със задоволство. — Петзвезден хотел… майстор-готвачът е отличен с три звезди на „Мишлен“^[3]…

— Не, не мога да повярвам! — възклицава мама, като прелиства трескаво брошурата. — Вижте само какъв басейн! Ами градините?!

Моята картичка на цветенца лежи забравена сред разкъсаните опаковки на другите подаръци.

Едва сдържам сълзите си. Кери знаеше. Знаеше!

— Кери, ти знаеше, че аз… — изведнъж изтърсвам, без да успея да се възпра. — Казах ти, че ще подаря на мама еднодневен абонамент за центъра по красота. Казах ти го! Говорихме за това преди няколко месеца. Тук, в градината!

— Наистина ли? — подхвърля Кери небрежно. — Не си спомням.

— Ема! — скастря ме мама остро. — Станало е по погрешка. Нали, Кери?

— Но да, разбира се! — потвърждава Кери, като опулва невинно очи. — Ема, ако нещо съм те засегнала с подаръка си, мога само да ти се извиня и…

— Не е нужно да се извиняваш, Кери, мила — прекъсва я мама. — Стават такива недоразумения. И двата подаръка са прекрасни. И двата! — мама поглежда моята картичка и добавя: — Вижте, момичета, вие сте си най-близки приятелки! Не искам да се карате. Особено на рождения ми ден.

Мама ми се усмихва и аз отвръщам някак също с усмивка. Но вътрешно се чувствам отново като десетгодишно момиченце. Кери винаги успява да ме представи в неблагоприятна светлина и да ме измести. Открай време постъпва така, още откакто дойде да живее при нас. Независимо какво прави, всички застават на нейна страна. Ами да, нейната майка беше умряла. Всички трябваше да бъдем много, много мили с Кери. Нямаше начин аз да изляза правата, поне веднъж.

Опитвайки се да си възстановя самообладанието, надигам чашата с вино и отпивам голяма глътка. После поглеждам скришом часовника си. Мога да си тръгна в четири, като се извиня с късно пристигащите влакове, примерно. Значи трябва да устискам само още час и половина. Може би междувременно ще седнем да гледаме телевизия или нещо подобно… Дано.

— Петаче за мислите ти, Ема — казва дядо, като потупва утешително ръката ми и се усмихва лекичко.

Вдигам виновно поглед.

— Ъъъ… нищо — насилвам се да се усмихна и аз. — Наистина за нищо не мислех.