Софи Кинсела
Можеш ли да пазиш тайна? (16)

XVI

„Пак ще се видим.“

Това би могло да означава, че… Или пък, че…

О, Господи! Всеки път, когато се замисля за това, в стомаха ми запърхват пеперудки от вълнение. Не мога да се съсредоточа в работата си. За нищо друго не мога да мисля.

И непрекъснато ми се налага да си напомням, че Корпоративният ден на семейството е фирмено мероприятие, а не интимна среща. И че сигурно двамата с Джак едва ли ще можем да си кажем нещо повече, освен да разменим формален поздрав, като шеф и служителка. Най-многото да си стиснем ръцете. Нищо повече.

Да де, ама… човек никога не знае какво може да се случи, нали така?

„Пак ще се видим.“

О, Господи! О, Боже!

В събота сутринта ставам още по тъмно, щателно се обезкосмявам, изкъпвам и втривам в кожата си от най-скъпия ароматизиран крем, който имам, а после грижливо лакирам ноктите на краката си.

Така де, човек винаги трябва да е добре поддържан. Не за друго.

Обличам си луксозните сутиен и бикини от фина дантела, а върху тях — любимата си лятна рокля с дълбоко деколте.

С леко изчервяване мушвам в чантата си няколко презерватива. Не за друго, ами защото човек трябва да е винаги подготвен за всякакви евентуалности, нали така? Това е урок, който научих още в първи клас. Е, вярно, че учителката говореше за носни кърпички и за несесерче с игла и конец, а не за презервативи, ама принципът е един и същ, нали така?

Поглеждам се за последно в огледалото, начервявам си втори път устните и се напръсквам щедро с „Алюр“. Готово! Готова съм за секс.

Грешка на езика. Искам да кажа… за Джак.

Имам предвид… О, Господи. Както и да е.

Корпоративното парти се провежда в огромното извънградско имение, собственост на „Пантера Корпорейшън“ — внушителна и луксозно обзаведена стара сграда, истинско архитектурно бижу, разположена насред приказно красив парк.

Когато пристигам, купонът вече се вихри с пълна сила из цялата къща, но най-вече вън на моравата, където са опънати големи шатри. На специално издигнат подиум малък оркестър свири танцова музика. Въздухът се цепи от крясъците на гонещите се деца.

— Ема!

Оглеждам се и виждам към мен да приближава Сирил, облечен като шут, с островърха шапка на червени и жълти ивици.

— Къде ти е костюмът? — пита той строго.

— Костюм ли? Какъв костюм? — правя се на изненадана аз. — О… хм… не знаех, че трябва да сме костюмирани.

Добре де, знаех. Вчера, малко преди края на работното време, Сирил разпрати до абсолютно всички в сградата спешен имейл със следното съдържание: „Напомняне: всички служители са длъжни да се явят с карнавални костюми на КДС!“

Абсурд! Точно пък днес няма сила на света, която да ме накара да облека някакъв грозен найлонов карнавален костюм!

Пък и нищо не могат да ми направят, нали така?

— Съжалявам — подхвърлям неопределено към Сирил, като се оглеждам за Джак. — Както и да е.

— Ех, че сте разсеяни всичките. Сто пъти ви напомнях и пак… — Сирил ме сграбчва здраво за рамото и добавя: — В такъв случай ще трябва да си избереш някой от резервните.

— Какво? — поглеждам го тъпо. — Какви резервни?

— Предчувствах, че така ще стане — обяснява Сирил триумфално, — така че взех мерки.

Усещам да ме облива студена пот. Не, невъзможно е да иска да каже, че…

Абсурд е да иска аз да…

— Имаш доста голям избор — отбелязва самодоволно Сирил.

Не! Няма начин! Трябва да избягам! Веднага!

Отчаяно се опитвам да се измъкна, но Сирил ме държи здраво и безапелационно ме помъква към една от шатрите. Вътре виждам две гардеробиерки пред купчина отвратителни, абсурдно грозни карнавални костюми, нескопосано шити на ръка. От къде ли ги е изкопал, за бога?

Правя още по-отчаяни усилия да се измъкна, но безуспешно.

— Ема, събрали сме се тук да се забавляваме — изсъсква Сирил. — И част от забавлението е да видим колегите и близките си, облечени в смешни костюми. Което ми напомня да те питам… къде е семейството ти?

— О! — на секундата опъвам лице в унилата физиономия, която съм упражнявала цяла седмица. — Ами те… възпрепятствани са и… няма да могат да дойдат.

Така де, защото изобщо не съм им казала.

— Нали си им казала? — подозрително присвива очи Сирил. — И си им пратила брошурата ни, надявам се?

— Да! — отговарям светкавично, като заключвам пръсти зад гърба си. — Разбира се! И те много съжаляват, че няма да могат да дойдат!

— Е, в такъв случай, ще се забавляваш с колегите си и техните роднини. Хайде, обличай това. Ще бъдеш Снежанка — заявява Сирил и напъхва в ръцете ми някаква кошмарна найлонова рокля с буфан ръкави.

— Не искам да бъда Снежанка… — започвам аз, но в същия миг прехапвам език, защото виждам гардеробиерките да напъхват разплаканата Мойра от счетоводството в размъкнат костюм на горила. — Добре! — сграбчвам роклята. — Ще бъда Снежанка.

 

 

Унило се измъквам от шатрата и само дето не плача с глас. Само след няколко крачки се сблъсквам с Пол, облечен като пират. За крачолите на панталона му се държат три малки хлапенца и всяко го дърпа на различна страна.

— Здрасти, Пол — поздравявам мрачно. — Забавляваш ли се?

— Който е измислил Корпоративния ден на семейството, трябва да бъде разстрелян! — изръмжава в отговор той, без и следа от хумор, а после отминава, като безуспешно се опитва да отърси от краката си хлапетата, които пищят от удоволствие.

— Но, мамче, не съм гладна! И не искам сладкиши! — чувам облечената като русалка Артемис да скимти жално, докато минава покрай мен, помъкната за ръката от едра, властна жена с огромна широкопола шапка, натруфена с цветя, пера, птички и какво ли не още.

Откачена работа! Когато са с роднините си, хората стават съвсем различни. Слава Богу, че моите ги няма.

Чудя се къде ли е Джак. Вероятно е вътре в къщата. Може би е добре да…

— Ема! — чувам да ме вика някой.

Вдигам поглед и виждам Кейти да бърза към мен, облечена в някакъв шантав костюм на морков и хванала под ръка стар мъж със снежнобели коси. Баща й, предполагам.

Странно, тя не каза ли, че ще дойде с…

— Ема, запознай се с Филип! — казва с лъчезарна усмивка Кейти. — Филип, това е приятелката ми Ема. Благодарение на нея сме заедно!

— Ка… какво!?! — заеквам насреща им аз. Не! Абсурд!

Това е новото гадже на Кейти, така ли? Това е Филип? Господи, но той е поне седемдесетгодишен!

Успявам някак си да се ръкувам с него — кожата му е суха и тънка, също като на дядо — и да подхвърля нещо за времето, но съм в тотален шок.

Не ме разбирайте погрешно. Нямам нищо против старите хора. Изобщо не страдам от каквито и да било предразсъдъци. За мен хората са еднакви — просто хора — независимо дали черни или бели, мъже или жени, млади или…

Но той е старец, за бога! Истински старец!

— Не е ли прелестен? — изгуква нежно Кейти, когато Филип отива за напитки. — Толкова е мил и внимателен. Готов е на всичко за мен. Никога преди не съм излизала с такъв невероятен мъж като него!

— Не мога да повярвам! — подхвърлям леко задавено. — Колко е разликата между вас впрочем?

— Не знам точно — изненадва се от въпроса ми Кейти. — Никога не съм се интересувала на колко е години. Защо питаш?

Лицето й буквално сияе от щастие. Господи, нима не забелязва колко е стар?

— Просто така — прокашлям се леко и добавям: — Ъъъ… припомни ми, моля те, къде по-точно се запозна с Филип?

— Много добре знаеш къде, глупчо! — закачливо ме смушква Кейти. — Нали ти самата ме посъветва да сменя мястото, където обядвам! Така попаднах на това доста необичайно заведение, закътано в една странична уличка. Между другото, горещо ти го препоръчвам.

— Какво представлява? Ресторант ли е? Кафене? Закусвалня?

— Ами… всъщност не е нищо такова — отговаря Кейти замислено. — Никога преди не съм била на подобно място. Влизаш и ти връчват табла, после минаваш покрай един шублер, където ти дават чинии с храна и сядаш да се храниш на едни такива дълги, дълги маси. И целият обяд струва само две лири! А после има безплатна забава! Понякога бинго… друг път игри на карти… или хората пеят, насъбрани около пианото. А веднъж имаше страхотно парти с чай и танци! Там завързах куп нови приятелства.

Няколко минути я зяпам невярващо.

— Кейти — най-сетне започвам внимателно, — това място… да не би случайно да е дневна столова и клуб за стари хора?

— О! — възкликва тя изненадано. — Ъъъ…

— Я помисли! Помисли дали всички там не са… малко нещо старички?

— Ха! — бавно отронва Кейти и сбръчква нос замислено. — Сега като го спомена… май наистина всички са… доста… зрели. Но, Ема, честно, трябва някой път да дойдеш! — лицето й отново просиява. — Всеки път се заливаме от смях!

— А ти… често ли ходиш там? — поглеждам я изпитателно.

— Ами да! Всеки ден! — отговаря тя изненадано. — Аз съм в техния социален комитет.

— Ето ме и мен! — провиква се ведро Филип, като приближава с три чаши бяло вино в ръце.

Той някак целият светва, когато спира поглед върху Кейти, усмихва й се лъчезарно и нежно я целува по бузата, като й подава чашата. Тя също засиява насреща му. И изведнъж усещам прилив на топлота към този възрастен мъж. Добре де, шантаво е, знам, но двамата изглеждат наистина много мила и щастлива двойка.

— Младежът на масата за напитки изглежда напълно изтощен, горкичкият — подхвърля Филип, докато отпивам първата си глътка вино, притворила очи, за да му се насладя по-пълно.

Мммм! Няма нищо по-хубаво в горещ летен ден от чаша студено…

О, не! Отварям ужасено очи. Напитките!

Мамка му! Май бях обещала да изкарам едно дежурство на масата за напитки заедно с Конър, нали?!? Поглеждам часовника си. По дяволите! Вече съм закъсняла десет минути. Нищо чудно, че е изтощен.

Извинявам се набързо на Кейти и Филип и хуквам през глава към масата за напитки, която е в дъното на моравата. Заварвам Конър сам-самичък да обслужва самоотвержено цяла тълпа прежаднели гости. Облечен е в костюм на Хенри Осми — елек с огромни ръкави, бричове и залепена на лицето червена брада. Сигурно е заврял в тази жега.

— Извинявай — подхвърлям, като се мушвам зад масата до него. — Трябваше да си облека костюма. Какво да правя?

— Наливай шампанско — нарежда ми той сухо, без да ме поглежда: — Лира и петдесет чашата. Мислиш ли, че ще се справиш?

— Разбира се, че мога да се справя — отговарям озадачена.

Следващите десетина минути сме така заети, че не можем и дума да разменим. Слава Богу! После обаче тълпата оредява и скоро оставаме сами.

Конър мълчаливо мести чашите насам-натам, но толкова яростно, че ме е страх да не счупи някоя. Защо ли е в толкова кофти настроение?

— Добре де, Конър, извинявай, че закъснях.

— Няма проблем — отговаря той през зъби и затраква още по-яростно с чашите. — Е, добре ли прекара онази вечер?

Това било значи!

— Добре, благодаря — отвръщам след кратка пауза.

— С новия тайнствен мъж в живота ти, а?

— Да — отронвам и скришом се оглеждам за Джак.

— Някой от службата, нали? — изведнъж изтриса Конър и стомахът ми се свива на топка.

— От къде на къде? — питам уж нехайно.

— Затова не искаш да ми кажеш кой е.

— Нищо подобно… Виж, Конър, не мисля, че ни е от полза подобен разговор.

— Е, сам ще се сетя кой е — стисва той челюсти. — И то много скоро.

— Конър, моля те, не смятам, че…

— Ема, не съм глупак — прекъсва ме той и ме оглежда изпитателно. — И те познавам много по-добре, отколкото си мислиш.

Обзема ме неувереност. Може би през цялото време съм подценявала Конър, а? Може би той наистина ме познава! О, Господи! Ами ако се досети?

Започвам да режа един лимон, като оглеждам под око тълпата на моравата. Къде е Джак, по дяволите?

— Сетих се! — изведнъж възкликва Конър и го виждам да ми отправя триумфален поглед. — Пол е, нали?

— Какво? — зяпвам го аз и едва се сдържам да не се разсмея. — Не, не е Пол! Откъде, за бога, ти хрумна подобна глупост?

— Непрекъснато го гледаш — махва Конър с ръка към Пол, който стои мрачно на няколко метра от нас с кутия бира в ръка. — На всеки две минути.

— Не го гледам него — отричам припряно. — Гледам… хората.

— А защо тогава той виси тук, а?

— Стига, Конър! Честно, не излизам с Пол!

— Мислиш ме за глупак, така ли? — изсъсква Конър, гневно стиснал зъби.

— Не те мисля за глупак! Просто смятам, че това е… безсмислено занимание. Никога няма да…

— Ник е! — присвива очи Конър. — Двамата с него открай време се разбирате подозрително добре.

— Не! — тръсвам нетърпеливо глава. — Не е Ник.

Мамка му! Не трябваше да се съгласявам да дежурим заедно!

— О, Боже! — изведнъж възкликва Конър, като понижава глас до шепот. — Виж!

Поглеждам и усещам коленете ми да омекват. През моравата към нас идва Джак, облечен като каубой — с кожени панталони, карирана риза, каубойски ботуши и шапка.

Изглежда толкова абсолютно, върховно секси, че свят ми се завива.

— Идва насам! — изсъсква Конър. — Бързо! Разчисти обелките от лимона! Здравейте, сър! — повишава глас той. — Чаша вино?

— Много благодаря, Конър — усмихва му се Джак. После поглежда към мен. — Здрасти, Ема. Забавляваш ли се?

— Здравейте — отговарям с няколко нотки по-висок глас от обичайното. — Да… чудесно е!

С треперещи ръце наливам чаша вино и му я подавам.

— Благодаря — усмихва ми се той и отпива.

Всичко ми се струва абсолютно нереално. Двамата с Джак не можем да откъснем очи един от друг. Сигурно за всички е очевидно какво става. Няма начин Конър да не забележи. Бързо отклонявам поглед и се правя на страшно заета с ваденето на лед от формичките.

— Между другото, Ема — подхвърля Джак небрежно, — налага се да поговорим накратко по работа. За онзи извънреден материал, който ти поръчах да набереш. Досието „Леополд“.

— Ъъъ… да? — усещам, че се изчервявам и изпускам няколко кубчета лед върху масата.

— Удобно ли ще е да разменим няколко думи по въпроса, преди да си тръгна? — очите му срещат и задържат погледа ми. — Отделили са ми един апартамент тук за кабинет, на втория етаж.

— Ами добре — измънквам, а сърцето ми бие оглушително.

— Да речем в… един часа?

— Добре, в един.

Той ни кимва и си тръгва, с чашата вино в ръка, а аз така се зазяпвам след него, че изпускам формичката с лед на тревата.

Апартамент. Господи! Това означава само едно.

Джак и аз ще правим секс.

И изведнъж, най-неочаквано, ме обзема паническа нервност.

— Ама че съм глупак! — възкликва изведнъж Конър и плясва силно с длан по масата. — Бил съм напълно сляп! — той се обръща и вторачва в мен очи, горящи със син пламък. — Ема, вече знам кой е тайнственият ти приятел.

Усещам спазъм на страх.

— Не, не знаеш! — заговорвам припряно. — Изобщо не е от службата. А е един мъж, който живее в Западен Лондон. Не го познаваш. Никога не си го виждал. Казва се… казва се… хм… Гари. И е пощаджия.

— Не ме лъжи! Много добре знам кой е! — изръмжава Конър, скръства ръце пред гърдите си и ми отправя пронизителен поглед. — Тристан от дизайнерското студио! Той е, нали?

 

 

Веднага след като изтича дежурството ми при масата за напитки, аз се спасявам с чаша вино в ръка, сядам на тревата под едно дърво и се отдавам на размисъл, като през минута-две поглеждам часовника си. Просто не мога да повярвам колко съм нервна. Джак сигурно знае какви ли не сексуални трикове. Може би ще очаква от мен да съм изтънчена. Или пък да владея техники, за които не съм и чувала.

О, Господи! Въпреки че… всъщност не мисля, че съм зле в леглото.

Така де. Най-общо казано.

Добре де, ама въпросът е според какви стандарти? Чувствам се така, сякаш до този момент съм се изявявала в малки мести състезания, а сега изведнъж се хвърлям в олимпийската надпревара. Джак Харпър е международно известен мултимилионер. Сигурно е ходил с манекенки… и с гимнастички… жени с едри стегнати гърди… умеещи да правят разни откачени секси неща с мускули, за които и представа си нямам дали притежавам…!

О, Боже! Възможно ли е изобщо да се покажа на висота? Или поне да не се изложа тотално? Прилошава ми от нерви. Как можах! Как можах да се съглася на подобно нещо!

Добре де, Ема, хайде, успокой се! Та това е смешно! Всичко ще е наред. Сигурна съм, че ще е наред. То е същото като да се явяваш на изпит по балет — затанцуваш ли веднъж, забравяш да се притесняваш. Някогашната ми учителка по балет непрекъснато ни повтаряше: „Достатъчно е да държите краката си добре разтворени и усмивката да не слиза от лицето ви и ще се справите чудесно“.

Което, предполагам, е валидно и за секса, нали така?

Отново поглеждам часовника си и тялото ми се сгърчва от страх. Станало е един часа!

Време е да отивам да правя секс. Ставам и набързо правя няколко упражнения за разгряване — за всеки случай. Поемам си дълбоко дъх и с биещо до пръсване сърце тръгвам бавно към къщата. Вече съм стигнала края на моравата, когато до слуха ми долита пронизителен глас:

— Ето я! Емааа! Ехооо!

Ха! Звучи точно като гласа на мама. Шантава работа. Поспирам и крадешком се озъртам. Няма я, естествено. Явно имам халюцинации от нерви. Сигурно подсъзнателно изпитвам чувство за вина, което се опитва да ме възпре или нещо подобно.

— Емааа! Обърни се! Насам, насам!

Чакай малко! Това сега пък ми се счу като гласа на Кери.

Взирам се озадачено в тълпата на моравата, присвивайки очи срещу яркото слънце. Не, нищо не виждам. Ето, оглеждам навсякъде и пак нищо не…

И в същата секунда те се материализират сякаш от въздуха пред смаяния ми поглед. Кери, Нев, мама и татко! Идват насреща ми. В карнавални костюми. Мама е облечена в ярко японско кимоно и носи кошница за пикник. Татко е с костюм на Робин Худ и с два сгъваеми стола в ръце. Нев е облечен като Супермен и размахва бутилка вино. А Кери се е превъплътила в Мерелин Монро — включително платиненоруса перука и невъобразимо високи токчета — и доволно се фръцка под възторжените погледи на тълпата.

Какво става, за бога?!

Какво правят те тук?!

Изобщо не съм им казала за Корпоративния ден на семейството. Много добре знам, че и думичка не съм им споменала. Абсолютно съм сигурна!

— Здрасти, Ема! — подвиква Кери, когато наближават. — Харесва ли ти костюмът ми? — пита и започва да се върти насам-натам, като разбухва с ръце перуката си.

— А ти кой герой представляваш, миличка? — предпазливо пита мама, като оглежда озадачено раздърпаната ми найлонова рокля. — Пепеляшка ли?

— Ъъъ… — разтривам нервно очи с ръка. — Мамо… Какво правите тук? Аз изобщо не съм ви… така де, забравих да ви кажа за…

— Естествено, че си забравила — натъртва Кери. — Но твоята приятелка и колежка Артемис ми каза за днешното събиране, когато те търсих по телефона преди няколко дни.

Гледам я мълчаливо.

Ще я убия тази Артемис! На парченца ще я разкъсам!

— Е, в колко часа започва конкурсът за карнавален костюм? — пита Кери и намигва на двама тийнейджъри, които са спрели встрани от нас и я зяпат. — Не сме го изпуснали, нали?

— Няма… няма да има конкурс — измънквам.

— Наистина ли? — възкликва съкрушено Кери.

Невероятно! Само за това е дошла! Да парадира и да спечели някакъв тъп конкурс.

— Какво? Били сте целия този път само заради конкурса за костюми, така ли? — не се въздържам аз.

— Не, разбира се! — възвръща високомерното си изражение Кери. — Двамата с Нев ще водим майка ти и баща ти на вечеря в курорта Хенууд Манър. Не е далеч оттук, така че решихме да наминем.

Усещам да ме обзема надежда. Слава Богу. Ще побъбрим малко и ще си тръгнат.

— Донесохме разни неща да си направим пикник — съобщава мама. — Хайде да намерим някое удобно местенце да се разположим.

— Мислиш ли, че имате време за пикник? — питам уж небрежно. — Може после да попаднете в задръстване и да закъснеете. Няма ли да е по-добре веднага да тръгнете, за да сте сигурни, че…

— Запазили сме маса за седем часа! — прекъсва ме Кери, като ми отправя странен поглед. — Какво ще кажете да седнем под онова дърво там?

Със свито сърце наблюдавам как мама разстила одеялото за пикник, а татко отваря двата стола. О, не, няма начин да седна и да си правя семеен пикник, когато Джак ме чака за секс! Трябва да измисля нещо, при това бързо. Мисли, Ема, мисли!

— Ъъъ… аз всъщност няма да мога да остана. Имаме служебни ангажименти.

— Не ми казвай, че няма да те освободят от задълженията ти дори за половин час — подхвърля татко.

— О, нима не знаеш? Ема е моторът на цялата организация! — ухилва се ехидно Кери.

— Ема! — приближава Сирил към нас. — Близките ти успяха да дойдат в крайна сметка! И то с костюми! Радвам се, радвам се! Приканвам ви да си купите билети за томболата.

— Непременно — кима мама. — Но се чудехме… — усмихва му се подкупващо мама — … дали не бихте освободили Ема за малко от задълженията й, за да си направим заедно пикник?

— Но да, разбира се! — възкликва Сирил. — Нали приключи с дежурството си, Ема? Почивай сега.

— Чудесно! — изгуква мама. — Нали, Ема?

— Просто върхът! — успявам да процедя с крива усмивки.

Нямам избор. Няма начин да се измъкна от семейния пикник. Отпускам се мрачно на одеялото и приемам чаша вино.

— А Конър тук ли е? — пита мама, като изсипва панирани пилешки кълки в една чиния.

— Шшт! Не споменавай Конър! — с висок театрален шепот подхвърля татко.

— Мислех, че се каниш да се местиш да живееш с него — отбелязва Кери и отпива от шампанското си. — Какво стана?

Опитвам да се усмихна, но мускулите на лицето ми не ми се подчиняват. Поглеждам часовника си. Един и десет. Господи, какво да правя?

Татко ми подава чиния и докато я поемам, мярвам покрай нас да минава Свен.

— Свен — повиквам го веднага. — Ъъъ… мистър Харпър беше така любезен да се поинтересува дали близките ми ще дойдат или не. Би ли му казал, че… най-неочаквано са дошли?

Поглеждам го отчаяно и виждам по лицето му да се изписва разбиране.

— Да, ще му предам — отговаря Свен.

И това е краят.