Бари Хюгарт
Мостът на птиците (4)

4.
Коренът на светкавицата

Абатът ми обясни, че няма друго лечебно растение, което да е предизвикало толкова много различни оценки. Има изтъкнати лекари, готови да се обзаложат, че ефектът му не е по-различен от този на силния чай. Други лък се кълнат, че то лекува малокръвие, изтощение, скрофул, стомашни и чревни възпаления и заболявания на белия дроб, бъбреците, черния дроб, сърцето и детеродните органи. Преди много време, когато то все още растяло в изобилие, селяните смесвали женшеновия корен с мозък на кукумявка и мас от костенурка и с получения мехлем мажели главите на пациенти, лекувани от лудост. С друг мехлем от женшен и стритите на прах рога на сърна, мажели гърдите на болните от туберкулоза. Най-странна обаче е личността на търсача на женшен, за когото той не е растение, а религия.

Легендите са крайно интересни. За събирача на женшен растението е „чан дян шен“ — „коренът на светкавицата“. Поверието гласи, че той расте само на мястото, където малък планински поток е бил пресушен от светкавица. Зеленият сок на растението триста години след покълването му става бял и то се сдобива с душа. Именно тогава възприема човешка форма, но никога не се очовечва напълно, защото женшенът не знае що е себичност.

Растението е изтъкано изцяло от доброта и е готово да се жертва, ако трябва да помогне на човек с чисто сърце. Когато придобива човешки облик може да се яви някому като мъж или красива жена, но най-често придобива външността на дете, пълничко и с матова кожа, с червени бузки и усмихнати очи. Преди много години зли хора установили, че едно женшенско дете може да бъде уловено, като се завърже с червена панделка. Именно заради това в наше време е толкова трудно да се открие женшен, казват събирачите. Бил е принуден да избяга далеч от злите хора и поради тази причина събирането на женшен днес е една от най-трудните професии на земята.

Събирачът на женшен трябва да докаже чистотата на намеренията си от самото начало, затова никога не носи оръжие. На главата си има конусообразна шапка, направена от брезова кора. Обут е с обувки от намазана с катран свинска кожа. Облечен е с намаслена престилка, която го пази от росата. На пояса си е вързал боброва кожа, върху която сяда, когато почвата е влажна. Носи малки костени лопатки и два малки сгъваеми ножа, които са напълно безполезни за самоотбрана. Като се добави и малко храна и вино, това е всичко, което носи със себе си. Търсенията му го водят в най-дивата планинска пустош, където никой друг човек не се осмелява да отиде н единствените му другари са тигрите и мечките. Събирачът обаче изпитва по-голям страх от други едни странни създания, по-опасни дори и от тигрите. Например от малките бухали, конто могат да се обърнат към него по име н да го отведат в Гората на забравата, откъдето никой не се е върнал. От разбойниците, по-свирепи от дивите мечки, които устройват засади на малкото горски пътеки, за да убиват невъоръжените събирачи и да им крадат корените.

Търсачите на женшен, след като са претърсили най-старателно даден район и не са открили нищо, отбелязват стволовете на дърветата с као чу куа, малки тайни знаци, с които предупреждават другите търсачи да не си губят времето там. Събирачите даже и не допускат мисълта да се мамят помежду си, защото се отнасят един към друг не като конкуренти, а като едноверци. Там, където е бил открит корен, се прави малко светилище и минаващите събирачи оставят като приношения камъни или парченца плат. Ако търсач открие растение, което все още не е достатъчно зряло, отбелязва го с колци, на които поставя своя знак Преминат ли през това място други търсачи, молят се и нравят приношения. По-скоро обаче биха си прерязали гърлата, отколкото да си позволят самите те да приберат растението. Поведението на човек, който открива корен, е много странно.

Някои измъчен, издраскан и полуумрял от глад търсач на женшен от време на време има късмета, след като е бродил из бодливи храсталаци, да се натъкне на малко растение с четири клона с виолетови цветя и пети централен клон в центъра, украсен с червени ягоди. Стъблото е тъмночервено, а листата — тъмнозелени отвън и бледозелени от вътрешната страна. Види ли го, търсачът пада на колене с просълзени очи и разперва ръце, за да се види, че не е въоръжен. След това се кланя, удря три пъти чело е земята и се моли.

— О, Зелен дух, не ме изоставян! Явих се пред теб С чисто сърце и душа, след като се освободих от грехове и нечисти помисли. Не ме изоставяй.

След това търсачът закрива очите си с ръце и остава легнал за няколко минути. Ако женшеновото растение не му е повярвало и е решило да се превърне в красива жена или малко дете и да избяга, търсачът не иска да види къде е отишло. Най-сетне отваря очи и ако растението е все още на мястото си радостта му е неописуема. Не толкова заради това, че е открил ценен корен, а заради факта, че душевната му чистота е получила признание.

Отделя семената и грижливо ги засажда, за да може женшенът да поникне повторно. Листата и цветята тържествено се изгарят, като церемонията е съпроводена с много молитви. Костените лопатки се използват за изравянето на корена, който в края си е раздвоен и наистина наподобява донякъде човешко тяло по формата си. Според учените именно това е причина за народното поверие. Малките сгъваеми ножове се използват за почистването на нежните разклонения, наречени бради, за които се смята, че са от определящо значение за лечебните свойства на растението. Коренът се обвива С брезова кора и се поръсва с пипер, който да прогони насекомите. След това щастливият търсач започва дългия и опасен обратен път към защитената цивилизация.

— Където някой като Мърлявия Ма ще му пререже гърлото — допълни мрачно абатът. — Или друг като Лихваря Фан ще го излъже, за да продаде корена на някого като Прародителката. Тя пък, като огромна отровна жаба, ще скрие това народно божество, въплъщение на чистотата на помислите, далеч от хорските очи.

— Почитаеми господине, не зная нищо за Прародителката — казах срамежливо.

Абатът разтри уморените си очи.

— Странна жена — въздъхна той със смесица на осъждане и възхищение. — Воле, тя започна кариерата си като наложница на императора на единадесетгодишна възраст. На шестнадесет вече въртеше император Вен на пръста си и той я обяви за своя съпруга номер три. Прародителката бързо отрови императора, удуши останалите му жени и обезглави всичките му синове освен най-малкия. Постави това безволево момче — император Янг — на трона, а самата тя се скри зад кулисите и се превърна в истинския владетел на Китай.

— Почитаеми господине, откакто се помня знам, че императорът Янг е бил извратен и порочен управник, който насмалко е щял да разруши империята — възкликнах аз.

— Това е официалната версия, а в нея е включено и обвинението за отцеубийство — отвърна сухо абатът. — Всъщност той е бил стеснително малко човече, срамежливо при това. Истинският владетел е била Прародителката. Тя сама си присвоила тази титла, нелишена впрочем от известна предопределеност в духа на Конфуций. Царуването и било кратко, но разточително. Започнала да разорява империята, като наредила всеки лист, покапал от дърво в императорската и блажена градина, да бъде незабавно подменен с изкуствен лист, направен от най-скъпа коприна. Императорската й яхта била дълга двеста и седемдесет стъпки, четирипалубна, с триетажна тронна зала и сто и двадесет каюти, украсени със злато и нефрит. Тъй като се наложило за този съд да се намери подходящ плавателен път, мобилизирала 3 600 000 селяни и ги принудила да свържат Жълтата река и реката Янгдзъ с канал, дълъг хиляда мили, широк 150 стъпки и дълбок 40 стъпки. Не ще и дума, че Великият канал впоследствие се оказа от неоценима полза за търговията. За Прародителката обаче важното било, че по време на прокопаването му загинали три милиона души, брой, който приела като доказателство за божественото си величие.

— След като прокопаването завършило — продължи абатът, — Прародителката поканила група свои приятели да я придружат в едно нейно важно държавническо пътуване до Янг Чу. Флотилията от кораби се проточила в продължение на цели шестдесет мили, имала екипаж от 9000 моряка и била теглена на буксир от 80 000 селяни, някои от които оживели. Важната държавническа мисия всъщност била да се наблюдава цъфтежът на лунните цветя, но император Янг не могъл да им се наслади. Всички прищевки на Прародителката били вършени от негово име, така че той изкарал цялото пътешествие пред огледалото. „Каква красива глава! — шепнел си. — Кой ли ще я отреже някой ден?“ Главата му впоследствие била отрязана от великия воин Ли Ши Мин, който сетне възприел императорското име Тан Тай Цун и днес седи на трона. Тан Таи Цун но всяка вероятност някой ден ще бъде обявен за най-великия император в нашата история. Смея обаче смирено да заявя, че е сгрешил, когато е сметнал, че мъничкият Ян е бил виновникът за престъпленията на династията Сун, и е позволил на Прародителката спокойно да се оттегли и да живее в разкош.

Предполагам, че съм пребледнял като призрак. Абатът се присегна и ме потупа по коляното.

— Воле, ще пътешестваш в компанията на човек, който е оцелял след поне деветдесет години опасни премеждия, ако приемем, че е започнал да се сблъсква с тях на твоята възраст. Както виждаш, въпреки това е оживял и може да ги разкаже. Освен това. Господаря Ли познава Прародителката къде-къде по-добре от мен и по всяка вероятност ще се възползва от слабостите й.

Абатът спря, сякаш размишляваше какво още да ми каже. Замислих се дали треперенето на коленете ми можеше да се чуе. Преди няколко минути бях готов да побягна като бърз жребец. Сега ми се щеше, подобно на заек, да се скрия в някоя дълбока дупка.

— Ти си добро момче и не бих искал да се сблъскваш с човек, превъзхождащ те по физическа сила. Познаваш обаче твърде слабо този порочен свят — бавно рече абатът. — Да ти кажа правата, тревожат ме не толкова заплахите за тялото ти, колкото опасността, на която може да се изложи душата ти. Видиш ли, ти не си се срещал досега с хора като Господаря Ли. Той рече че ще се отбие в Пекин, за да набави пари, та подозирам…

Гласът му постепенно угасна, сякаш не можеше да подбере най-подходящите думи. След това явно реши, че за да ми даде необходимите разяснения ще са му необходими поне няколко години.

— Вол Номер Десет, единствената ни надежда е Господаря Ли — рече мрачно абатът. Изпълняван нарежданията му, а пък аз ще се моля за безсмъртната ти душа.

След тази благословия, която донякъде ме разтревожи, той се върна при децата. Аз пък отидох да се сбогувам със своите роднини и приятели. Сетне успях все пак да подремна малко. В съня си бях обкръжен от жизнерадостни дечица с матова кожа, докато се опитвах да вържа с червена панделка една мълния в градина, където три милиона изкуствени копринени листа шумоляха тревожно, а вятърът разнасяше вонята на три милиона гниещи трупа.