Бари Хюгарт
Мостът на птиците (19)

19.
Бамбуковото волно конче

Дойдох в съзнание и видях, че Ли Као ми се усмихва. Скъперника Шен поднася кратунка с вкусна изворна вода към устните ми. Тя веднага ме съживи. След малко се изправих и огледах малкия оазис, който очевидно някога е бил използван като парк за отдих.

Разнообразието на дърветата и храстите, докарани от всички краища на империята, бе изумително. Някога в този парк по клоните на дърветата са били закачани сребърни звънчета, книжни фенери са светели в нощта като светулки, а по алеите са се разхождали влюбени, уловени за ръка. Сетне бяха последвали ужасното изригване и Невидимата ръка. Зачудих се какво ли голямо престъпление бе извършил този град, че да заслужи такава участ, но съобразих, че всъщност не ми се иска да узная това. Извърнах се и изтръпнах, когато видях как от другата страна на моста невидими пръсти сърдито ровят из солта. Ръката ме очакваше.

През полянката, обрасла с диви цветя, добре оформена пътека водеше към пагода, чийто бронзов покрив се виждаше отдалеч, проблясвайки на лъчите на залязващото слънце. Когато я наближихме разбрахме, че е избягнала разрушението, защото бе построена почти изцяло от камък. Единствено дървените врати бяха изгнили. Слънцето потъна отвъд хоризонта, но луната вече бе изгряла. Лъчите и прекосиха отвора, където някога бе имало врата, и докоснаха нещо, което замъждука. По бузите на Скъперника Шен започнаха да се стичат сълзи като видя купчината съкровища, по-голяма от тази в замъка на лабиринта.

— Вече съм излекуван! — нададе радостен вик. — Когато гледам цялата тази плячка усещам, че пръстите ме сърбят единствено за перли и нефрит, и то защото бич искал да ги даря на Лотосовия облак.

Ли Као се обърна към мен и погледите ни се срещнаха. Кимнахме си с разбиране. Двамата инстинктивно бяхме погледнали върха на купчината в търсене на сянката на призрак, и тя вече се беше появила. Бях набрал опит и този път с лекота дръпнах призрачното одеяло над главата си.

Гледах същия призрак! Всъщност не същото момиче, а друго, обаче облечено в същите древни одежди и с петно от кръв на същото място, където острието на нож бе проболо сърцето и. Отново разбрах, че явяването и пред нас й струва огромни усилия и повторно ме обля вълна от страдание.

— Проявете милост към невярната прислужница — прошепна. — Нима хиляда години не са достатъчни за моето наказание? — призрачни сълзи се стекоха по бузите му. — Кълна се, че не си давах сметка какво върша! — изплака. — Смилете се над мен и разменете това срещу перото. Птиците трябва да полетят.

След тези думи изчезна.

Скъперника Шен не бе видял нищо и заради това погледна с изумление удивените изражения на лицата ни. Изкачих се до върха на купчината и след малко се върнах оттам с нефритово ковчеже, еднакво с предишното. Отворих капака и извиках от отчаяние.

Вътре се намираше не Сърцето на силата, което трябваше да притежава най-голяма лечебна мощ, а две малки коренчета. Предполагаше се, че това са ръцете на Великия корен. Щом краката му не се бяха справили с отровата, какво можеше да очакваме от ръцете. От силното ухание на женшена очите ми се насълзиха и обърнах кутията с дъното нагоре. От нея изпадна още нещо.

Ли Као коленичи и огледа с интерес малка кристална топка, с размери като тези на флейтата.

— Скъпернико Шен, бих те посъветвал да приседнеш и да се подготвиш за наблюдението на едно доста необичайно явление — каза той мрачно. След това наплюнчи ръката си, присегна към топката и внимателно я разтри.

В недрата на топката се появи странно сияние. Тя започна да расте, докато придоби диаметър от няколко стъпки. След това сиянието започна да се засилва и след малко и тримата извикахме от почуда, когато видяхме в топката да се появява образ. Последва го и звук.

Наблюдавахме вътрешността на спретната малка къщичка, където стара дама подремваше върху един стол. Чувахме тихото й похъркване, шумът от кокошки и прасета, и ромоленето на поток. Чуваха се още птичи песни, ленивото бръмчене на пчели и шумоленето на листата на дърво, което вятърът потриваше в прозореца.

По пода премина мравка, помъкнала троха хляб. Една хлебарка я забеляза и тръгна подпре й. От една дупка подаде главата си плъх и хукна подир хлебарката. След това към плъха се втурна котка, преследвана от куче. Цялата процесия се струпа под стола на старата дама и го катурна. Тя приседна и разтри очи, а след това от устата й се разля поток от селски ругатни. След това взе метла и започна да преследва кучето, което преследваше котката, която преследваше плъха, който преследваше хлебарката, която преследваше мравката с трошицата хляб.

Трудно е да се опише с думи изключителния комизъм на сцената. Всички участници в нея започнаха да кръжат из стаята, сетне излязоха през вратата, сетне се вмъкнаха през прозореца и разбиха паянтовите стени, сетне влязоха отново в стаята през отвор в покрива и разбиха всички мебели на пух и прах. Вариациите изглеждаха безкрайни и при това издаваха такова голямо въображение, че със Скъперника Шен се хванахме за хълбоците, докато се заливахме от смях. В едни момент метлата на старата госпожа запокити всички грънци във въздуха и те се разбиха на парчета. Паднаха на пода, струпвайки се на купчина, която заприлича на статуята на Свещения и почитаем мъдрей на спокойствието. Лудешката процесия излезе извън дома и попадна в едно езеро. Когато се върна обратно в къщата през друга разбита стена върху главата на старата госпожа се бе настанила огромна жаба, която крякате възмутено.

Заедно със Скъперника Шен навярно щяхме да продължим да се смеем безспирно, ако Ли Као не се бе присегнал към топката и не я бе докоснал с ръка. Сиянието изчезна заедно с образа и картината и гонката се смали до предишния си размер.

— Шен, виждал ли си някога такова нещо? — попита Господаря Ли след като Шен възвърна способността си да говори.

Скъперника Шен се почеса по главата.

— Не съм сигурен. Естествено, не съм виждал нищо подобно на тази невероятна сцена, но сега се сещам, че видях такава малка кристална топка, изобразена на една древна картина. Това бе в Пещерата на звънците. Един стар куц вехтошар с гръб към Зрителя наблюдаваше три млади дами в старинно облекло В една от ръцете си държеше три пера.

— Пера? — попита удивено Господаря Ли. — А момичетата са били облечени в древни одежди, така ли?

— Да — потвърди Скъперника Шен. — В другата си ръка вехтошарят държеше топка, подобна на тази, малко звънче и миниатюрна флейта.

Ли Кае доволно изръмжа и отвори една от фалшивите мидени черупки на пояса си.

— Като тачи ли?

— Точно като тази — отвърна Скъперника Шен, след като разгледа малката флейта. — Не мога да си спомня много други неща за картината освен, че я смятаха за много загадъчна, и че старият куп вехтошар бил светец. В негова чест Пещерата била обявена за светилище, което сега се обслужва от малоброен монашески орден.

Ли Као прибра флейтата в черупката, а след това скъта и кристалната топка и ръцете на Великия корен на силата в колана си.

— Нека сега поспим сутринта ще решим как да се измъкнем от този остров, а след това ще се отправим към Пещерата на звънците — предложи той.

Когато на другия ден обиколихме оазиса, разбрахме, че той наистина е остров, обграден изпяло от смъртоносната лава, който можеше да бъде напуснат единствено по тесния мост. Там невидимите пръсти продължаваха нетърпеливо да разпръсват солта и сърцето ми се сви, след като си дадох сметка, че никога няма да успеем да се върнем при децата на Ку Фу. Не можах да удържа сълзите си и като видя това. Скъперника Шен бързо извърна поглед.

— Вол Номер Десет, това всъщност не е лошо място, където човек да изкара остатъка от дните си — кача тихо Ли Као. — Бихме могли да си живеем тук като царе, като се храним с плодове и ягоди и пием чиста изворна вода, докато останалата част от света се радва на воини, глад и болести.

И на смърт, помислих си. Главата ми се изпълни с плачове и подрънкването на траурни звънчета, когато ЕИ представих как върволица от малки ковчези потъва в земята.

— Разбира се, останалата част от света ще се радва и на Лотосовия облак — каза замислено Скъперника Шен.

Прав си — отвърнах ТЪЖНО аз. Бяхме седнали върху тревата, облегнали се върху ствола на огромна палма. Ли Као се изправи и видях, че в очите му са се появили пламъчета.

— Господа, какво ви е известно за великия Чан Хен? — понита той.

Смътно си спомних нещо от училищните си години.

— Тон не беше ли изобретил сеизмографа преди около петстотин години?

— Също и огнената течност — каза Скъперника Шен.

— Така е, но делата му съвсем не свършват с това — кача Господаря Ли. — Великият Чан Хен е бил превъзходен поет, добър художник, ненадминат инженер и най-големият специалист по четене в света. Той усъвършенствал науката за географските ширини и дължини, изчислил числото пи, направил революция във военното дело и конструирал хвърчила, конто можели да издигат хора във въздуха на големи разстояния. Един ден си седял така, както седим ние, облегнат на едно дърво, когато нещо го докоснало но лицето.

Ли Као повдигна дясната си ръка и я разтвори, показвайки ни нещо малко.

— Това кленово семе ли е? — попита Скъперника Шен.

— Точно така — отвърна Господаря Ли. — Чан Хен бил виждал хиляди от тях, но никога преди това не бил съобразил да огледа едно отблизо. Колкото по-внимателно го оглеждал, толкова повече укрепвало в него убеждението, че наблюдава едно от чудесата на природата.

Заедно със Скъперника Шен се втренчихме в семето.

Представляваше малка ос, обградена от кръг листенца с ветрилообразна форма.

— А сега наблюдавайте — рече Господаря Ли. Сетне духна нежно н дланта си. Ветрилообразните листенца се завъртяха все по-бързо и по-бързо, след което семенцето се повдигна във въздуха. Подхвана го вятърът и го отнесе. То се отдалечи от нас, издигна се над върховете на дърветата, превърна се в малка точица и изчезна в далечината.

— Чан Хен си дал сметка, че наблюдава един от най-съвършените летателни апарати в света и веднага се заел е конструирането на кленово семе, способно да носи човек — продължи Господаря Ли. — Императорът великодушно му предоставил пилоти от средите на престъпниците, осъдени на смърт и не след дълго вайкащите се клетници били вързани за летателните апарати на Чан Хен и хвърляни от върховете на високи скали. Един от тях попаднал на силно вертикално въздушно течение и успял да прелети няколкостотин стъпки, но крайният резултат винаги бил неуспешен. Перките не успявали да постигнат скорост, способна да преодолее тежестта, и пилотите загивали. Известно ли ви е какво направил тогава Чан Хен.

— Невежи сме като ябълки — отговори Скъперника Шен от името на двамата.

— Великият Чан Хен смесил сяра, селитра и дървени въглища и по този начин изобретил Огнения прах — отвърна Господаря Ли. — Ние днес го използваме главно за фойерверки, но тон възлагал други надежди на него. Като му добавил смола получил вещество, което изгаряло равномерно, вместо да избухва, и запълнил с него дълги кухи бамбукови пръчки. Конструирал голяма плетена кошница и прикрепил към нея въртящ се прът. На горния край на пръта прикрепил перки с формата на ветрила, а под тях поставил колело, и което закрепил бамбуковите тръби със сместа. Императорът и всички висши сановници се събрали да наблюдават зрелище, което възприели като оригинална екзекуция. Плачещият престъпник бил завързан за седлото, след което Чан Хен запалил фитилите. Избухнал пламък, последвали го други и след това голям облак черен дим закрил цялата гледка. Когато димът се разпръснал смаяните зрители видели, че устройството се било издигнало във въздуха, като перките му яростно се въртели. Зад апарата, насочил се към една от дворцовите кули, се стелела опашка от огън и дим. Писъкът на пилота едва се чул преди апаратът да се удари в кулата и взриви с гръмотевичен шум. Императорът и сановниците ръкопляскали. После се говорело, че парченца от пилота валяли цяла седмица, но допускам, че в тези думи се съдържа леко преувеличение. Великият Чан Хен се заключил в работилницата си и след месец чертежите на най-забележителното му изобретение — бамбуковото водно конче, били готови.

На лицето на Ли Као се появи щастлива усмивка: — Разгледах тези чертежи в Академията на културата в Хинлин.

Настъпи тишина.

— Да не би да искаш да кажеш, че… — прошепна Скъперника Шен.

— Точно над нас има палмови клони, които са леки, здрави и с ветрилообразна форма — каза Господаря Ли.

— Едва ли възнамеряваш да… — понечих да възразя.

— Наоколо ни има бамбук И смола в неограничени количества. Лавата е пълна със сяра. Цял Китай е-пълен със залежи от естествена селитра и вероятно ще се намери н на този остров. Ако пък един бивш селянин като Скъперника Шен не смогне да приготви малко дървени въглищна, това наистина би ме удивило.

— Но това би било самоубийство! — възкликнах.

— Би било лудост! — извика Скъперника Шен.

— Не е задължително да се надяваме да оцелеем — съгласи се Господаря Ли. — Воле, ти ще имаш грижата за палмовите клони, смолата и бамбука. Дървените въглища са в ресора на Скъперника Шен, а аз ще се заема с търсенето на селитра и извличането на сяра от лавата. Предлагам да побързаме, защото на моята възраст всеки миг мога да издъхна от старост.

Цяла седмица след това малкият остров бе разтърсван от поредици от взривове, следвани от гневните ругатни на Ли Као. Брадата му бе проскубана и почерняла, а веждите, опърлени. Дрехите му бяха така пострадали от пламъците, че имаше вида на човек, нападнат от милион изгладнели молци. Най-сетне обаче успя да налучка правилните пропорции и да осигури равномерно горене на огнената смес в бамбуковите тръби. Ние със Скъперника Шен също се гордеехме с труда си. Кошът, който бяхме оплели от клонки, бе съвсем удобен за седене, а перките се въртяха много красиво върху бамбуковия прът. Бамбуковото колело, на което бяха прикрепени тръбите, бе добре балансирано. Макар и да не разполагахме със спирачно устройство, надявахме се да успеем да контролираме полета като изменяме центъра на тежестта на кота.

— Това, разбира се, е лудост — казах, влизайки в него.

— Идиотизъм — съгласи се Скъперника Шен и ме последва.

— Изгубили сме ум и разум — рече, Ли Као и запали фитилите.

Скочи в кошницата, а аз покрих очите ся с ръце и зачаках смъртта. Тръбите започнаха да бълват огън и кошът се разтрепери. Колелото започна да се върти и перките засъскаха. През образувалия се облак от гъст черен дим успях да забележа, че тревата под нас се бе слегнала от вятъра.

— Издигаме се! — изкрещях.

— Падаме! — извика Скъперника Шен.

И двамата бяхме прави. Внезапно се бяхме издигнали, а след това започнахме да падаме. За нещастие междувременно се бяхме отклонили петдесет стъпки наляво и бяхме започнали да се спускаме точно върху кипящата лава.

— Наведете се назад! — изкрещя Господаря Ли. Преместихме тежестта си в необходимата посока и бамбуковото водно конче неочаквано изправи курса на полета си. Тъкмо започнахме да преодоляваме разстоянието към другия бряг, издигайки се над нажежената повърхност, когато видяхме с ужас как нечии огромни невидими пръсти започнаха нетърпеливо да разпръскват солта, с която бе посипана земята.

Невидимата ръка почти ни докопа. Невидим пръст откъсна една от палмовите перки. За наше щастие обаче, тъй като се оказа, че бяхме поставили прекалено много перки. След като се освободихме от нея летателният апарат се извиси рязко и започна да лети както трябва. За съжаление, въртеше се в кръг. Под нас виждахме развалините на града и следите от гневни невидими пръсти, които образуваха облаци от сол.

— Това ужасно създание се катери по развалините на двореца! — изкрещя Скъперника Шен. — Ако застане в най-високата му част и продължаваме да се въртим така, ще се сблъскаме с него.

Беше напълно прав, но водното конче упорито отказваше да измени курса на полета си. Продължаваше да бълва пламъци и облаци черен дим, но след още един кръг щяхме да се окажем право в Ръката на Ада.

— Свалете си наметалата! — изкрещя Господаря Ли. — Опитайте се да ги използвате като кормила!

Така и постъпихме, и този ни маньовър по чудо сработи. Тъкмо завихме наляво, преди да достигнем стената, когато Ръката направи опит да ни улови, защото камъните на върха на стената внезапно се размърдаха. Сетне стената се срути, в езерото от лава се посипаха останките и, а след малко се чу и страхотен плясък, който запрати пръски от разтопена скала на петдесет стъпки височина.

Чудовището бавно се издигна на повърхността. Невидимо допреди малко, сега бе покрито с черна лава и ние с ужас огледахме огромната космата ръка, дълга може би шестдесет стъпки. Тя се изправи и пръстите й внезапно конвулсивно се разтвориха. Оказа се, че бяха не пръсти, а краката на гигантски паяк, а предполагаемата длан бе неговото туловище. Една редица от зли очи ни погледна, а под тях се отвори отвратителна кръгла уста, изпълнена с гигантски остри зъби. След това устата погълна лава и Невидимата ръка потъна завинаги под огнената повърхност на езерото.

Бамбуковото водно конче продължи уверено полета си н нещастният разрушен град остана зад нас. Най-сетне Ли Као се изкашля.

— Предполагам, че това беше просто един по-едричък родственик на обикновения домашен маяк — рече той замислено. — Невидим, понеже преди изригването е живял под земята, където зрението не е било необходимо. В природата съществува изключително голяма адаптивност и има морски животни, които са толкова прозрачни, че стават почти невидими. Същото може да се каже и за някои насекоми.

Извърна отново поглед към града, вече превърнал се в точица насред бялата солена пустиня.

— Жалко, че не можахме да запазим тялото му. Щеше да е любопитно да се разбере с какво сее хранило през столетията, след като е изяло жителите на града, а и как после е развило зрение. Наистина забележителен екземпляр. При все това — добави Господаря Ли, — едва ли имаме основания да съжаляваме за гибелта му.