Бари Хюгарт
Мостът на птиците (3)

3.
Мъдрецът с лек недостатък на характера

Табелката бе стара и олющена, и висеше над широко разтворената врата на една полусрутена колиба. Когато плахо влязох вътре, първото, което видях, бяха разнебитените мебели и изпочупените домакински съдове. От вонята на вкиснато вино главата ми се замая. Единственият обитател на колибата хъркаше, излегнал се върху мръсен сламеник.

Изглеждаше невероятно стар. В никакъв случай не тежеше повече от деветдесет фунта^[1] и тънките му кости подхождаха повече на голяма птица. Пияни мухи, откъснали се от локвите разлято вино, пълзяха лениво върху плешивия череп на стария господин и се разхождаха из бръчките на едно лице, което наподобяваше релефна карта на Китай и приключваше с проскубана бяла брадичка. При дишането на стареца в края на устните му се появяваха малки мехурчета. Дъхът му миришеше ужасно.

Въздъхнах и тъкмо се наканих да си тръгна, когато видях нещо, от което дъхът ми секна и останах вцепенен.

Преди години един изтъкнат посетител на нашия манастир ни бе показал златния диплом, връчен на книжника, дипломирал се трети по успех на имперските изпити чин-ши. В един учебник бях виждал рисунка на сребърния диплом, връчен на втория по успех. Никога обаче не бях допускал, че ще имам честта да видя със собствените си очи цветето, диплома на първенеца. Самият диплом, а не някое негово изображение. Ето, сега бе пред мен, небрежно закрепен на една дъска на не повече от две стъпки пред очите ми. След като почтително издухах праха от него успях да прочета, че преди седемдесет и осем години някой си Ли Као показал най-голям успех сред всички учещи се в Китай и бил назначен за преподавател в Академията на гората на културата.

Отместих поглед от диплома и погледнах с удивление древния господин, лежащ върху сламеника. Нима бе възможно това да е великият Ли Као, пред чийто ум се бе прекланяла цялата империя? Могъщата глава на този, който някога бе възведен в най-висшия мандарински сан, сега да служи за възглавница на пияни мухи? Докато продължавах да стоя неподвижно, скован от почуда, бръчките по лицето на спящия се раздвижиха подобно вълните на сиво бурно море. Върху лицето му се появиха две кръвясали очи, а от устата му се подаде дълъг език с петнисти налепи и облиза напуканите устни.

— Вино! — изстена.

Потърсих неразпечатана кана, но не открих.

— Многоуважаеми господине — рекох учтиво, — боя се, че виното е свършило.

Погледът му трескаво се насочи към оръфана кесия, лежаща насред една локва.

— Пари! — изстена старецът. Взех кесията и я развързах.

— Многоуважаеми господине, боя се, че парите също са свършили — рекох.

Той впери поглед в тавана и реших да сменя темата.

— Нима наистина имам честта да разговарям с великия Ли Као? — попитах. — Имам въпрос, който бих се радвал да изложа пред него, но не мога да си позволя да заплатя повече от пет хиляди медни монети.

От ръкава на дрехата му се подаде ръка, подобна на крака на граблива птица.

— Дай! — изстена той.

Поставих наниза с монетите в ръката му и пръстите му се сключиха около него. След това се отпуснаха.

— Вземи тези пет хиляди медни монети н се върни колкото се може по-скоро с всичкото вино, което можеш да купиш с тях — изрече е усилие.

— Веднага ще го сторя, почитаеми господине — въздъхнах аз.

Тъй като бях изпълнявал подобни заръки на чичо Нун повече пъти, отколкото мога да си спомня, реших че ще е мъдро, ако купя и малко храна. Завърнах се с две малки кани вино, с две малки панички с кисело мляко и с усвоен урок за покупателната способност на медните монети. Повдигнах главата на стария човек и налях малко вино в гърлото му, колкото да се съвземе. След това той довърши останалото с една глътка. Възползвайки се от богатия си опит след това пъхнах паничката с кисело мляко в ръцете му и изчаках да го изпие, преди да е разбрал, че не е вино. Още преди да го довърши на лицето му се появиха две румени петна. След втората кана вино тон охотно се нахвърли върху втората паничка с кисело мляко.

— Ти кой си? — попита ме между две сърбания.

— Фамилното ми име е Лю, а собственото — Ю. Не трябва обаче да ме бъркат със забележителния автор на „Класическото чаепитие“. Всички ме наричат Вол Номер Десет — казах.

— Фамилното ми име е Ли, а собственото ми име е Као. Имам лек недостатък на характера — рече той убедено. — Ти някакъв проблем ли имаш?

Разказах му всичко, което се бе случило, и накрая се разплаках. Той ме изслуша с интерес и ме накара да повторя разказа си. След това захвърли празната паничка през рамото си и тя се разби на парчета. Когато скочи от сламеника си с удивление видях, че е трезв и пъргав като козле.

— Вол Номер Десет, така ли беше? В днешно време мускули се намират под път и над път, но твоите могат да ни свършат работа — каза. — Ще трябва да побързаме, а и има и множество причини, поради които може да ти се наложи да извиеш нечий врат.

Не можех да повярвам на ушите си.

— Господарю Ли, нима наистина искате да кажете, че ще дойдете в моето село и ще изясните как един мор може да се научи да брои? — извиках изненадан.

— Аз вече знам как вашият мор се е научил да брои — отвърна той със спокоен глас. — А сега се наведи.

Бях толкова изумен, че се наведох назад, но той ме посъветва да сменя посоката на навеждането. Господаря Ли пъргаво се покатери на гърба ми, обви врата ми с ръце и пъхна малките си крачета в джобовете на наметалото ми. Бе лек като перце.

— Вол Номер Десет, краката ми вече не ме слушат, а се боя, че времето може да се окаже от решаващо значение. Бих предложил да се понесеш към своето село със скоростта на светкавица — каза старият мъдрей.

Главата ми бе замаяна, а сърцето ми туптеше от радост. Понесох се с бързината на сърна. Ли Као се приведе докато прекосявах вратата, а пък аз ударих нещо с главата си. Когато се извърнах видях, че това бе старата избледняла табела. Изписаното на нея полуотворено око се въртеше около оста си, сякаш се опитваше да надникне в тайните във всички краища на империята.

Не знам дали това не бе знак на провидението, но този образ остана запечатан в главата ми през цялото време на обратното пътуване до Ку Фу.

 

Леля Хуа първоначално бе малко смутена от вида на мъдреца, когото бях докарал в селото, но смущението й не продължи дълго. Древният господин наистина вонеше на вино п дрехата му бе не по-малко мръсна от брадата му, но затова пък осанката му излъчваше такава властност, поради която дори и абатът не постави превъзходството му под въпрос. Ли Као мина покрай всички легла, повдигна клепачите на децата и изръмжа от задоволство когато констатира, че зениците на очите им не са присвити или разширени.

— Добре! — изръмжа още веднъж. — Работата не е В това дали болестите умеят да броят, което не е трудно, а от какво естество е натравянето. Страхувах се да не е предизвикало увреждания на мозъка. А сега ще ми трябват образци от черничеви листа от всички дървета. Да са ясно надписани, за да знаем кое листо точно откъде е взето.

Втурнахме се да изпълняваме заръката му и след малко в манастира започнаха да пристигат кошници с черничеви листа. Ли Као ги поставяше в стъкленици и ги смесваше с химикали, докато абатът разпалваше огньове под алхимическите приспособления. Когато осемнадесетата пратка листа придаде на химикалите бледооранжев цвят. Ли Као заработи с огромна скорост. Започна да вари листата, докато се превърнат в каша, добавяше им от време на време още химикали в дози по капка и увеличаваше температурата, за да се изпари течността. Когато в стъкленицата не остана нищо освен малка купчинка черни кристали, Ли Као прехвърли половината от тях в друга стъкленица, в която наля сетне малко безцветна течност. След това се изправи и уморено се протегна.

— След малко ще знам съвсем определено какво се е случило — каза и отиде до прозореца. Някои от по-малките деца, които не бяха пострадали от мора, се разхождаха с тъжен вид из градината на абата. Ли Као ми посочи едно малко момченце. — Наблюдавай го — каза.

Наблюдавахме го, но не се случи нищо. Внезапно момченцето разсеяно откъсна лист от едно дърво, сложи го в устата си н започна да дъвче.

— Всички деца правят това — рече тихо Господаря Ли. — Децата от селото ти, които са били достатъчно големи, за да бъдат включени в бригадите, са дъвкали черничеви листа. По-големичките, обаче, са си давали сметка, че не им отива да вършат детински неща, и са се въздържали. Именно поради тази причина са пострадали единствено децата от осем до тринадесетгодишна възраст. Състоянието, в което се намират, не се дължи на заболяване. Дължи се на отрова, която е била умишлено поставена, за да унищожи копринените буби.

След това ми посочи стъкленицата. Течността бе придобила най-зловещия цвят, който бях виждал. Петнистозеленикав, излъчващ сякаш зловещо сияние. Цветът на гангрената.

— Това е отровата „ку“, за която не е известна противоотрова — каза мрачно. — С нея са били поръсени листата на черничевите дървета, принадлежащи на човек на име Лихваря Фан.

Тълпа, готова за саморазправа, веднага се понесе надолу по хълма. Вратата на магазина обаче бе заключена.

— Воле! — даде ми знак абатът. С ритник избих вратата, и когато влязохме вътре, станахме свидетели на тъжна гледка. Мърлявия Ма лежеше по гръб. По устните му имаше следи от капки от отровата „ку“ и бе по-мъртъв от Конфуций. Лихваря Фан бе все още жив, но вече береше душа. Изцъклените му очи се опитваха да ни видят и устните му се раздвижиха.

— Не искахме да се случва такова нещо… — изстена тихо. — Целта ни бе само да уморим бубите… С тези разписки всичко щеше да стане наше… Клетата ми дъщеричка…

Агонизираше. Абатът коленичи до него и постави в ръцете му малка нефритова статуетка на Буда. След това започна да се моли за нечестивата душа на лихваря. Очите на Фан се отвориха за сетен път, погледът му се плъзна върху нефритения Буда, след което направи едно истински героично усилие.

— Евтинджийска работа — прошепна пренебрежително, — Повече от двеста не…

После издъхна.

Ли Као изгледа двете тела с доста странно изражение на лицето си. Сетне присви рамене.

— Така да бъде — рече той. — Най-добре е да ги оставим да гният тук и да се завърнем в манастира. Имаме къде-къде по-важни грижи.

Лихваря Фан и Мърлявия Ма бяха причинили почти сигурната смърт на децата от моето село. Не открих обаче гняв в сърцето си, когато погледнах още веднъж телата им.

Поведе ни абатът. Запалихме свещи и сенките ни се закривиха като великани върху сивите каменни стени, докато се придвижвахме надолу по извитото стълбище, водещо към подземията на манастира. Там, върху дълги дървени рафтове, бяха подредени свитъците. Нашият манастир е много стар и в течение на векове монасите непрестанно бяха обогатявали библиотеката му. Свитъците с медицински текстове бяха стотици, така че ми се наложи да помогна на послушниците да ги пренесем един но един към дългите маси, където абатът и монасите ги разгръщаха в търсене на всякаква информация за отровата „ку“.

Информация имаше много, тъй като се оказа, че тази отрова била използвана като надеждно средство за умъртвяване близо две хиляди години. Сведенията бяха еднозначни: жизнените функции на жертвите спадат до едва забележимо равнище, това състояние може да се проточи с месеци, но накрая смъртта е неизбежна, противоотрова не е открита.

Пишеше, че отровата била донесена от Тибет, Ли Као беше единственият присъстващ книжник, който можа да разгадае древния тибетски текст „Чалог Джоб Джад“. Каза на абата, че манастирското копне на „Зарага Диб Джад“ било толкова рядко, че може би не съществувало друго. Шумоленето на древните пергаменти се смесваше с тихите проклятия на Господаря Ли. Тибетските лекари се бяха справили превъзходно с описването на лечението, но при описанието на симптомите хич ги нямаше. Очевидно, при тях се е смятало за табу дори самото поименно споменаване на средства, конто са могли да бъдат използвани единствено като отрова. Ли изрази предположението, че това може би се е дължало на факта, че алхимиците, които са ги изобретявали, са членували в същите монашески ордени, в които и монасите. Допълнителни затруднения бяха предизвикани от древността на текстовете. Някои бяха така избледнели и плесенясали, че едва можеха да се разчитат. Слънцето залезе и отново изгря, а Господаря Ли все още продължаваше да стои надвесен над една страница на Чжуд Чи — „Осемте клона на четирите принципа на специалното лечение“.

— Тук разчетох древния йероглиф за „звезда“, а до него има един полуизтрит йероглиф, конто би могъл да означава много работи. Едното му значение е „съд за вино“ — промърмори Господаря Ли. — Вие как бихте изтълкувал съчетанието на йероглифите за „звезда“ и „съд за вино“?

— Бих го приел като „да се пробудиш от пиянски сън“ — отвърна абатът.

— Точно така. Думите „пиянски сън“ обаче биха могли да означават безброй симптоми и всъщност не ни казват нищо. Любопитното е, че предният текст говори за спазми, вцепенение и махане с ръце във въздуха. Можем ли да каже м, че децата в момента са в състояние, подобно на пиянското? — понита Господаря Ли.

Наведе се по-близо до текста и започна да чете на глас.

— „За да излезеш от пиянски сън може да ти помогне само едно лечение, и то ще бъде успешно единствено, ако лекарят се сдобие с най-рядко срещаният и най-могъщ лек…“ — Господаря Ли спря и се почеса но главата. — Тук древният йероглиф за женшен е съпътстван от изключително сложен знак, който бих превел като „Великият корен на силата“. Някои да е чул нещо за женшенов велик корен на силата?

Никой не бе чувал. Ли Као се върна към текста.

— „Великият корен трябва да се дестилира докрай, след което три капки от течността да се сложат върху езика на болния. Процедурата трябва да се повтори и потрети, и ако наистина е бил използван Великия корен, то възстановяването е почти мигновено. Без този корен никакво лечение не е възможно… — тук Господаря Ли прекъсна четенето, за да наблегне на важността на заключението. — Иначе болният може да остане вцепенен месеци, не може да бъде събуден и смъртта е неизбежна.“

— Отровата „ку“! — възкликна абатът. Монасите започнаха да търсят всичко, свързано с женшена, и го откриваха едва ли не на всички страници. Открай време билката бе предписвана като лек за почти всички болежки. Никъде обаче не бе споменат Велик корен на силата. Бяхме се оказали в задънена улица. Ли Као внезапно удари по масата и рязко се изправи.

— Трябва да се върнем веднага в заложната къща на Лихваря Фан! — след като издаде тази заповед се понесе набързо нагоре по стълбите, а всички ние го последвахме. — Гилдията на собствениците на заложни къщи представлява втората по древност професия и хрониките й са по-стари от ясновидските зарове на Ан Ян. Гилдията открай време съставя списъци на крайно редки и ценни вещи, които могат да бъдат подминати от едно неопитно око. Ако обаче наистина съществува такова нещо като Велик корен на силата, то по всяка вероятност ще струва десетократно повече от собственото си тегло в диаманти, та даже и на вид да е като кучешко лайно. Човек като Фан по всяка вероятност се е абонирал за пълните списъци не за друго, а с надеждата да може да излъже някой наследник, несъзнаващ ценността на наследството си.

В бърз тръс мъдрецът се понесе по пътеката и влезе в склада. Отиде точно на мястото, където се предполагаше, че трябва да лежат два трупа.

— Интересува ви какво е станало с тези двамата ли? — попита той, след като видя изумените ни лица. — Нищо особено. Просто доста отдавна са станали и са си плюли на петите.

Улових абата за робата му и успях да го задържа. Междувременно обаче Големия Хон и още неколцина души със застрашителен вид се бяха доближили до стария мъдрец.

— Какво искате да кажете? Че през цялото време сте знаел, че тези двама убийци само са се престрували на самоубийци, така ли? — изрева абатът.

— Естествено. Аз самият обаче не бих бързал да ги обвинявам в убийство. Доколкото знам, те все още не са убили никого и съвсем определено не са имали такова намерение. Уважаеми господине — продължи спокойно Господаря Ли. — замислихте ли се за тъжната съдба на децата на Лихваря Фан? Дъщеричката му по всяка вероятност ще умре, но даже и да оживее, как ще гледа на живота, след като узнае, че баща й е бил разкъсан на парчета от хората от собственото й село? А трябва ли малкото й братче да бъде осъдено да живее в позор още от петгодишна възраст? Това би било несправедливо. В това село навярно ще се намери поне едно семейство, което да се погрижи за невинните дечица и след време да им обясни, че баща им просто се опитвал да подобри производството на коприна, но направил грешка и избягал, макар и сетне тя да му била простена.

Пуснах абата, който се поклони на мъдреца. Големия Хон се изкашля.

— С жена си ще вземем при нас Бълхата на Фан — каза той е дрезгав глас. — И Сърничката ще вземем, стига да оживее. В нашия дом ще намерят обич.

— Добър човек си — рече Господаря Ли. — Колкото до Лихваря Фан и Мърлявия Ма, самият им живот ще бъде тяхното наказание. Алчността им ги е превърнала в плъхове, конто ден и нощ хапят собствените си слабини. Когато един ден пристигнат в Ада, вече ще са изпитали всички страдания, описани от Царете на Яма. А сега нека се заловим за работа.

Архивът на Фан бе толкова голям, че бе запълнил два големи шкафа и един сандък. След малко абатът се натъкна на първото споменаване на някакъв си Корен на силата. Нямахме представа дали ставаше дума за Великия корен на силата. Монасите сетне го откриха в още три списъка, само един от конто бе сравнително нов.

— Преди тридесет години един Корен на силата е бил продаден на Прародителката за цена от триста таланта, което просто не ми се вярва — каза абатът, вдигайки поглед от списъците. — Сетне повече не го споменават, така че по всяка вероятност все още е собственост на тази уважаема дама.

Ли Као бе придобил изражението на човек, нахапал кисела слива.

— Ако тази жена ме види, още на втората секунда ще заповяда да ми отрежат главата — каза мрачно. Сетне сякаш размисли. — Впрочем, би било чудо да ме познае. Едва ли е била на повече от шестнадесет години, когато ме извикаха в двореца на императора, а оттогава са изминали поне петдесет години.

— Господарю Ли, ти си бил викан от императора? — попитах го удивено.

— От няколко императора, но в случая имам предвид стария Вен — отвърна той. — В безгрижните дни на моята младост веднъж му продадох дялове от една мина за горчица.

Всички погледи бяха втренчени в него.

— Мина за горчица? — попита с отпаднал глас абатът.

— Бях се опитал да спечеля един бас във връзка с интелигентността на императорите — обясни Господаря Ли. — Когато бях извикан в двореца реших, че за това ще бъда възнаграден със Смъртта от десет хиляди посичания. Оказа се обаче, че императорът ме бил извикал за друго. Колкото и странно да ви се стори това, беше свързано с производството на коприна. Някакви варвари се били опитали да разкрият тайната му и императорът се побоял да не би да се доближат до истината. „Ли Као! — нареди ми, — Продай и на тези кучета една мина за горчица!“ Не си спомням да съм имал по-силно изживяване през целия си живот.

Ли Као се извърна и излезе. Всички останали го последвахме като овце, когато той се отправи отново към манастира. Вече бях започнал да разбирам, че личността на Господаря Ли е многостранна, и затова го слушах с вълнение.

— Наложи ми се да размекна мозъците им със силно вино, така че всяка сутрин, след като отворех очите си, виждах наоколо си червенобради варвари, хъркащи сред локви от бълвоч. Бяха издръжливи кат пръчове, така че ми бе необходим цял месец и половина, докато ги убедя, че коприната се извлича от спермата на снежнобели дракони, живеещи единствено в пещери, скрити нейде из тайнствените монголски ледници. Преди да си заминат обратно с тъжната новина водачът им поиска да разговаря с мен. Беше един тъпак на име Прокопий, конто от виното не бе станал по-красив. „Велики и могъщи Господарю Ли — излая, — разкрий ми тайната на мъдростта!“ На лицето му се бе появила глупава усмивка, а очите му приличаха на розови гълъбови яйца, плаващи в жълта супа. За моя чест даже и не мигнах. „Вземи един голям съд — казах му. — Сетне го запълни с равни части факти, фантазия, история, митология, наука, суеверия, логика и лудост. Добави му горчиви сълзи и изблици от смях, сини и три хиляди години цивилизация и го измий до дъно.“ Тогава Промоции ме погледна. „Ще стана ли мъдрец?“ — попита ме. „Ще станеш нещо повече — отвърнах му. — Ще станеш китаец.“

Ли Као се върна в лазарета и внимателно обходи дългата редица от легла. Вече се бе привел от умора На силната утринна светлина сбръчканата му кожа изглеждаше почти прозрачна.

Децата на село Ку Фу приличаха на восъчни фигури. Сърничката на Фин открай време бе хубавка, но сега костите и едва ля не прозираха през нежната и кожа. Бе изящна, но с изяществото на фигура, изваяна от бял нефрит, без каквато и да е топлота или живот. На съседното легло бе положена дъщерята на дърворезбаря. Прозвището и бе Костения шлем и бе невзрачно слабичко момиче, мило и любезно с всички. Тъй като бе достатъчно голяма, за да борави с игла, бе ушила погребалния саван на баща си, който той с гордост бе носил на всички празнини. Сега клетият баща бе облякъл дъщеричката си с тази одежда. Костения шлем изглеждаше невероятно мъничка и беззащитна, облечена със синята копринена роба, в която можеше да се побере пет пъти. Йероглифът „дълголетие“, който тя бе избродирала върху нея със златни конци, съвсем не ме разсмя.

До скованите ръчички на децата бяха положени любимите им играчки. До леглата бяха застанали родителите, мълчаливи и безпомощни. От селото се дочуваше воят на самотни кучета, страдащи за малките си стопани.

Ли Као въздъхна, изправи се и ми даде знак да се доближа до него.

— Вол Номер Десет — каза ми. — нямам представа дали Коренът на силата и Великият корен на силата са едно и също нещо. Нямам представа и дали единственото му предназначение е да се смесва с лепило и да се използва за поправката на сандали или не. Две неща обаче знам много добре — каза той ясно. — Всеки, конто се опитва да открадне някаква ценна вещ от Прародителката, си проси неприятна смърт. Знам, че съм и твърде стар, за да се опитам да направя това, ако няма някой да ми помогне със силата си. Приех твоите пет хиляди монети. Ти си ми клиент и оставям на теб да решаваш.

— Кога ще Тръгнем, Господарю Ли? — бързо го попитах.

Бях готов веднага да полетя. Той обаче тъжно се усмихна.

— Воле, ако децата умрат внезапно, няма с какво да попречим на това. Окаже ли се обаче вярно писаното в свитъците, би трябвало да останат живи поне още няколко месеца. Най-лошото нещо, което може да ни се случи, е да пристигнем на местоназначението си уморени и неподготвени — обясни ми търпеливо. — Аз ще се опитам да почина, а ти ако не можеш да заспиш, ще сториш най-добре да помолиш абата да има любезността да пообогати познанията ти но целта на нашето пътуване. Женшенът е едновременно най-удивителното и най-ценното растение в целия свят.

Прозина се и се протегна.

— Ще тръгнем на зазоряване — каза тон. — След това ще минем през Пекин, за да вземем оттам някакви пари.

Ли Као отиде да спи в стаята на монасите. Колкото до мен, никога не се бях чувствал толкова бодър през живота си. Абатът ме отведе в килията си. Това, което ми разказа за женшена, бе толкова интересно, че близо час децата почти излязоха от ума ми.