Бари Хюгарт
Мостът на птиците (16)

16.
Детски игри

Манастирът отново се бе смълчал и напрежението бе толкова голямо, че въздухът пукаше, сякаш докосван от невидими мълнии. Цветът на течността в алхимическата колба се бе променил от оранжевожълт на черен и лекарството бе почти готово.

Ли Као извади стъкленицата от съда с вряща вода и когато заедно с абата се измъкнаха от облака пара, изглеждаха сякаш преродени, с розови бузи и блестящи очи, а уханието на женшена бе толкова силно, че сърцето ми започна силно да бие. Спомних си, че дори и най-скептично настроените лекари не отричаха, че женшенът може да има удивително въздействие върху сърдечносъдовата система. Очите ми се изпълниха с надежда, когато абатът и Господаря Ли се отправиха към леглата. Отново по три капки върху езика. Отново по три пъти. Родителите затаиха дъх.

Въздействието на Краката на Великия корен на силата бе наистина изключително. Бледите личица на децата поруменяха, пулсът им се ускори, а движението на завивките започна да издава отново нормално дишане. Родителите нададоха радостни викове, когато децата едно след друго седнаха в леглата си и отвориха очи. Започнаха да се смеят и кикотят. След това всички момчета раздвижиха рамене нагоре и надолу и си дадоха вид, че искат да уловят нещо. Когато и момичетата започнаха да повтарят същите движения изведнъж с ужас си дадох сметка, че наблюдавам ритуал, какъвто самият аз бях изпълнявал поне сто пъти преди време.

Ли Као отиде до Костения Шлем и размаха ръка пред лицето й. Широко отворените й очи не реагираха. Той изръмжа недоволно, свали едно кандило от поставката му и го запали, но въпреки че го поднесе толкова близо до лицето й, че то почти докосна носа й, зениците й не се присвиха. Абатът сграбчи едно момче на име Маймуната и го разтърси с все сила, но то не реагира. Децата на Ку Фу продължаваха да се смеят и кикотят, да размахват ръце и присвиват рамене без въобще да забелязват своето обкръжение. Бяха се събудили, но в един свой собствен свят.

Костения Шлем внезапно престана да се движи и застина неподвижно, като щастливата усмивка не изчезна от лицето й. Другите момичета, а след малко и няколко момчета последваха примера й. Накрая единствено Сърничката на Фан продължи да се движи, а момчетата продължиха да правят същото с удвоени усилия. Най-сетне и Сърничката спря и застина. Децата издадоха задавен звук, който можеше да се приеме и като възклицание, след което всичките с изключение на Сърничката и на Малкия Хон затвориха плътно очи. Устните на Малкия Хон се раздвижиха бавно и ритмично, а другите деца започнаха отново да се кикотят и да размахват ръце, без обаче да отварят очи. Единствено Сърничката не промени неподвижната си поза и продължи да мълчи.

Вече ви казах, че бях разпознал ритуала, но това, което се случи после, бе напълно неочаквано. Всички деца внезапно престанаха да се движат и отправиха поглед на изток. Бяха съсредоточени и разбрах, че се вслушват в някакъв звук, който те само можеха да чуят. Костения Шлем отвори уста. Когато тъничкото й звънко гласче наруши манастирската тишина всички ние, включително и Господаря Ли, който бе авторитет но фолклора във всички краища на Китай, обърнахме погледите си към прозореца и се втренчихме с широко разтворени очи в далечния силует на Възглавницата на Дракона.

— Нефритова… табла… — прошепна тя.

— Шест… осем… с гребла — прошепна Малкия Хон.

— Горещ огън нажежен… — прошепна Маймуната.

— Нощ, светла като ден… — прошепна Ван Номер Три.

— Студен огън от блато! — казаха всички момчета едновременно.

— Първо сребро, сетне злато — казаха всички моми чета едновременно.

Малкия Хон повторно се извърна и започна отново да движи ритмично устните си. Оживлението се засили десетократно, когато другите деца възобновиха махането с ръце. Единствено Сърничката на Фан продължи да седи неподвижно. Кикотът и смехът станаха все по-силни и по-силни, докато децата продължиха да повтарят песента. „Нефритова табла /шест, осем с гребла/ горещ огън нажежен/ нощ, светла като ден/ студен огън от блато/ първо сребро, сетне злато.“ Маймуната вдигна дясната си ръка и започна да я размахва напред-назад. С един от пръстите си докосна челото на Сърничката и Малкия Хон веднага престана да движи устните си. Другите депа отвориха очи и започнаха да се смеят, а на лицето на Сърничката се появи щастлива усмивка. След това се прозина лениво, затвори очи и се отпусна в леглото си. Останалите деца последваха примера й и плачът на родителите повторно изпълни стените на манастира Ку Фу. Децата отново лежаха неподвижно като мъртъвци.

Краката на силата почти се бяха справили със задачата, но все пак не бяха смогнали да отведат депата на безопасно място. Абатът улови Ли Као и мен за ръцете и ни отведе в кабинета си. Сетне затвори вратата и жаловитият плач секна. Лицето му отново бе набръчкано и страховете му се бяха върнали. Пое си дълбоко дъх и се обърна към Господаря Ли.

— Ще продължите ли? — попита тихо.

— Не виждам с какво друго бих могъл да се занимавам в сегашния момент — отвърна Господаря Ли и сви рамене. След това лукаво се усмихна. — Не, истината е в това, че вече изцяло съм погълнат от интерес към този действително странен случай, и че ако някой се опита да ме откъсне от него, ще се разнищя като младенец, комуто са отнели лъскава нова играчка. Би ми било полезно да узная какво точно правеха тези деца.

— Играеха на криеница — отговорих.

— На какво?

— На криеница — отвърна абатът. Манастирът се самоиздържаше с производството на едно много качествено вино. На самия абат и на монасите бе забранено да го докосват, но той наля по чаша за Ли Као и за мен.

— Това е игра на ухажване, която децата на Ку Фу играят открай време — поясни абатът. — Целта е да се отнемат червените панделки на момичетата. Върху земята се начертава широк кръг или пък се използва естествено затворено пространство. Момчетата се опитват да отнемат панделките на момичетата, обаче трябва през това време да подскачат на един крак и всъщност възпроизвеждаха точно това движение, когато раменете им се придвижваха нагоре и надолу. Момичетата пък се опитват да съборят момчетата с панделките си, и това пък обяснява техните движения. Момче, което е съборено, се обявява за пленник на момичето и отпада от играта. Момиче, което изгубва червената си панделка, се обявява за пленница на момчето и също излиза от играта.

Ли Као прояви необичайно голям интерес към играта.

— При положение, че момчетата трябва да подскачат на един крак, момичетата навярно печелят играта с лекота — отбеляза той.

— Би трябвало да е така, обаче те инстинктивно разбират, че най-добрият начин да победиш в дългата война между двата пола е в началната битка да се предадеш. Освен това, същинският смисъл на играта се крие в кикота, закачките и опипванията — каза сухо абатът. — Затова е и оцеляла толкова време. Накрая остава само едно момиче. Когато бъде взето в плен, обявява се за царица, а момчето, което отнема панделката й, се обявява за цар. В случая това бяха Сърничката на Фан и Малкия Хон. Другите деца си слагат превръзки на очите. Царят скрива царицата нейде в кръга и другите деца трябва да се опитат да я открият чрез напипване. Това е свързано с още опипване, кикот и смях. Този момент от играта обаче е ограничен във времето. Когато Малкия Хон движеше устните си, той всъщност бавно броеше до четиридесет и девет.

— Винаги до толкова ли се брои? — попита Господаря Ли.

— Да, Господарю.

— А на децата дават ли се някакви официални титли, от типа на цар Хикс и царица Игрек?

— Не. Господарю — отговорих.

— Любопитно в случая — каза абатът — беше, че те внезапно спряха и се заслушаха в нещо, а сетне повториха древните глупави стихове, уж чути преди време при Възглавницата на Дракона. Това няма отношение към играта на криеница.

Ли Као си наля още вино, а след това отиде до прозореца н се вгледа в стената, където призракът на Ван продължаваше да караули.

— Излиза, че успяха да открият царицата, след като произнесоха тези стихове — рече той замислено.

— Да, Господарю — отвърнах. — Маймуната докосна Сърничката преди броенето да стигне до четиридесет и девет, а тя се усмихна, защото бе спечелила играта.

Ли Као изпи виното си на една глътка и се върна при нас.

— Тези деца бяха в безсъзнание. Едва близнаха Великия корен, и как реагираха? До едно веднага започнаха да играят играта на криеница и след това пак до едно започнаха да рецитират безсмислените стихове, които други деца от това село са научили преди много столетия при Възглавницата на Дракона. Започвам да подозирам, че коренът, който търсим, е обвит в много повече загадки, отколкото тайнствената Планинска пещера на ветровете, където Бялата змия убива смелчаците, стискайки ги в прегръдките на тайнствата. Може би започвам да страдам от халюцинации, но съм готов да се обзаложа, че някъде в картината ще се впише и призракът на една убита девица.

Обърна се към абата.

— Почитаеми господине, при вашите занимания с митовете и фолклора срещал ли сте някъде образа на призрачна прислужница, която настоява, че птиците трябва да полетят?

Абатът поклати глава в знак на отрицание.

— А да сте срещал призраци, които молят хората да разменят с тях пера срещу някои предмети? Като този например.

Измъкна мъничката флейта от пояса си на контрабандист. Абатът я взе да я огледа, обаче видът й не му подсказа нищо. Ли Као въздъхна, доближи я до устните си и духна леко. След това бързо я хвърли на пода и тримата светкавично отскочихме от нея, сякаш беше кобра.

Никаква мелодия на флейта не се разнесе от тази необикновена вещ. Вместо това чухме гласа на стара баба, изпълнен с толкова топлота и доброта, че щяха да стигнат за целия свят.

„Елате насам, мили деца! Разперете уши като слончета и чуйте приказката за момичето Хубавелка, за злата и мащеха, за нейната кръстница, добрата фея, за вълшебната рибена кост и за каляската, за малката пантофка, която Хубавелка изгуби и която я отведе до един прекрасен принц.“

Ли Као бързо се наведе, взе флейтата и прикри с пръст първия от четирите и малки отвора. Гласът внезапно спря. Сетне прикри с пръст втория отвор и повторно духна.

„Елате насам, мили деца! Разперете уши като слончета и чуйте приказката за старицата и малкото й момченце, за кравата, житото и вехтошаря, за бобеното стъбло, което стигна до облаците, и за това какво се случи с малкото момченце, когато стигна в страната на чудесата.“

Ли Као повтори процедурата и с останалите два отвора. Всеки един от тях ни разказа по една от приказките, радвали китайските дечица през последните поне две хилядолетия и стигнали дори и до варварските племена. Прекъсна последната приказка и погледна с удовлетворение вълшебния предмет.

— Господарю Ли, бихме могли да разменим тази флейта за десет хиляди тона пера — прошепнах.

— И за остров Тайван в добавка — допълни с треперещ глас абатът.

Господаря Ли погледна флейтата, извърна поглед към лазарета, където лежаха децата, сетне отново към флейтата.

— Картината се прояснява! — изръмжа той. — Воле, изправени сме пред зловещ княз, умеещ да чете мисли и да се присмива на брадвите, пред съкровища, скрити в лабиринти и уж охранявани от чудовища, пред флейти, разказващи приказки, пред неразбираем призрак, сякаш излязъл от една от тях, пред древна детска игра и тайнствено послание от Възглавницата на Дракона. Не ми възразявай, не липсва злата мащеха. И тя ще се появи.

Прибра флейтата в пояса си и размаха пръст пред носа ми.

— Нищо на тази земя — наистина нищо — не е така страшно като детска приказка, превърнала се в действителност, а пък ние с теб сега бродим с превързани очи из мит, измислен от маниак. Запомни ми думите! — изкрещя сърдито Ли Као. — Ако Ключовия заек успее да ни отведе в някоя от другите съкровищници на княза, по всяка вероятност там ще срещнем люспеста крилата водна змия, дълга двеста стъпки, способна да улучи окото на прилеп с отровната си плюнка от двадесет мили н която може да бъде убита единствено от юнак, роден в игла за плетене по време на пълно лунно затъмнение на тридесет и първи февруари.

Поруменях и вперих поглед в краката си.

— Ако не възразявате, изпитвам по-голям страх от истински глави, изтъркулващи се в истински легени, изпълнени с истинска кръв — отвърнах почтително.

— И в твоите думи има истина — въздъхна Ли Као. След това погледна тъжно абата и сви рамене.

— Свръхестественото може да бъде много досадно, докато човек не намери ключа, който го превръща в наука — отбеляза той тихо. — Може би виждам нещата по-сложни, отколкото са в действителност. Хайде. Воле, приготвяй се, че отиваме на смърт.

Княз Чин бе започнал ежегодната си обиколка за събиране на данъци. Ключовия заек и Лотосовия облак бяха с него. Настигнахме ги едва в Чу Йен. За съжаление, покоите на Ключовия заек бяха разположени на върха на непристъпна кула на двореца на провинциалния губернатор. Нямаше диви лози или бръшлян, по които да се покатерим. Отсъстваха и издатини, на които да стъпим. Всички входове се охраняваха от войници. Не останах обаче с чувството, че това смути Господаря Ли.

— Воле, по време на изгнанието си в Серендип получих прекрасен урок по природознание — каза той. — Когато някоя скитореща мравка се натъкне на нещо ценно, грабва веднага образец от него и се втурва обратно в мравуняка с викове: „Ставайте! Бийте барабаните! Вдигнете всички по тревога! Натъкнах се на богатства, надминаващи въображението на най-големия скъперник!“ Сетне целият мравуняк се юрва подир откривателя. Ще се удовлетворят ли обаче мравките единствено с това, което той им посочи? В никакъв случай, ако открият при него някаква следа. Ще тръгнат по тази следа и ще вървят по нея, докато стигнат до източника, та ако ще да им се наложи за целта да прекосят половината свят. Разбираш ли какво искам да ти кажа?

— Не, господине.

— Ще ме разбереш — отвърна Господаря Ли. Отидохме на пазара, където той закупи голям буркан с мед и кутия с колония от мравки. Сетне подкупи едно слугинче и изпрати по него послание до Лотосовия облак. През нощта преодоляхме външната стена на губернаторския дворец, шмугнахме се покрай часовоите и стигнахме до основата на кулата. Там извиках три пъти като кукумявка. Лотосовия облак, която се бе включила в играта с въодушевление, отвори прозореца, взе буркана с мед, предаден й от слугинчето, и го изля на стената. Когато сладката медена струйка се проточи до нас, Ли Као отвори кутията и пусна мравките. Те се потопиха в меда, откриха следата и се заизкачваха по кулата.

Последната мравка бе най-едра. На нея Ли Као бе вързал тънка копринена нишка, по-лека от перце. Мравката достигна до перваза, там Лотосовия облак взе нишката и я дръпна три пъти. На другия й край Ли Као върза тънък конец и също дръпна. Лотосовия облак го изтегли. След конеца последва връв, а след връвта — въже. Лотосовия облак върза въжето за нещо устойчиво, Ли Као се покатери на гърба ми и след няколко минути преодолях една непреодолима стена и преминах през перваза.

— Сладурко! — изпищя радостно Лотосовия облак.

— Ще ти разкажа какво преживяхме! — казах аз, като положих бисерите и нефрита пред краката й.

— По-късно — предупреди ме Ли Као.

Откъм вратата се чуха стъпки. Господаря Ли се покатери на гърба ми, излязохме през прозореца и аз увиснах на въжето, но продължих да наблюдавам какво става в стаята. В нея нахълта някакъв дебелак с пепеляво лице, хвърли цял наръч перли и нефрит върху моите перли и нефрит, коленичи, прегърна краката на Лотосовия облак и скри лице в скута и.

— Фамилното ми име е Ча, а собственото — Чен — изстена дебелакът. — Имам нещастието да служа в тази жалка дупка в качеството на провинциален губернатор на княза. Обожавам те още откакто ми се усмихна тази сутрин в градината.

Лотосовия облак весело се засмя н разроши косата му с пръсти.

— Ще те наричам Дебеланко — каза му. Въздъхнах и тъжно се спуснах по въжето.

— Значи, Дебеланко — повтори Господаря Ли. — Воле, далеч съм от мисълта да се меся в твоите работи, но изглежда при създаването на по-близка връзка с Лотосовия облак възникват някакви неудобства.

— Обичам я както преди — въздъхнах.

Ли Као ме потупа успокоително по рамото.

— Поне никога няма да си самотен. Заедно с другите и почитатели бихте могли да провеждате ежегодни конференции. Може би помещенията, където императорът държи слоновете си, ще ай свършат работа. Ако пък се окажат тесни, винаги бихте могли да наемете някоя осиромашала провинция. Чух, че в провинция Хуа тази година оризовата реколта била направо жалка. Уверен съм, че селяните ще се зарадват, ако им погостуват шестдесет или седемдесет хиляди души с пълни кесии. Впрочем, говоря глупости, дотогава всичките ще сте останали без стотинка.

— Велики Небеса! — изкрещя дебелакът над главите ни. — Някой е вързал въже за крака на леглото ти!

— Въже ли? Какво въже? — понита Лотосовия облак.

Простакът с пепелявото лице отиде до прозореца и надникна надолу. При тези обстоятелства не можехме да направим друго, освен да му се усмихнем дружески И да му махнем с ръка. Губернаторът на провинцията ни посочи с пръст и изкряка.

— Крадци! Не се бой, мила моя, за щастие, взел съм верния си меч.

След това негодникът преряза въжето.

Докато летяхме към двора успяхме да огледаме панорамата, разстилаща се под нас. В друга част на двореца приключваше някакъв банкет и заминаващите си гости се качваха на своите каляски и носилки. Под нас се оказа една от последните, така че се приземихме право върху корема на един изключително дебел човек. Отскочих от него и паднах встрани, върху чакъла. Ли Као, като много по-лек от мен, продължи да подскача върху корема му като топка. От това вечерята на дебелака се изля като фонтан във въздуха.

Вечерята е била от супа от гълъбови яйца и тестени топки, семки от шишарки, патешки езици, пържени в сусамово масло с гъби и бамбукови стръкчета, патици, най-малко три на брои, пълнени с калмари и задушени в тесто, паякообразни раци киснати в сладко бяло вино, агнешки бъбречета задушени с кълцани бадеми, медени питки, захаросани плодове, стафиди, зелен чай, вино от сливи, тоник от маргаритки, помагащ за храносмилането, тоника на Седемте ухания и Огнения тоник. Вечерята бе последвана от хълцания и две ръце стиснаха Ли Као за врата.

— Къде дянахте моя сандък с компаси? — извика любителят на бодливи прасета.