Бари Хюгарт
Мостът на птиците (18)

18.
Ръката на ада

Пътувахме нощно време, а денят прекарвахме в палатката, където се криехме от жегата. Когато надничахме навън, виждахме образа на слънцето многократно отразен в блестящата бяла сол, обграден от въртящи се оранжеви и виолетови вихрушки, от които ни се повдигаше. Вятърът виеше зловещо. Дори и през нощта чудовищната горещина не ни изпускаше от огнените си обятия и нерядко луната и звездите се закриваха от облаци летяща сол. Контурите на това, което се надявахме да е път, продължаваха да се губят в хоризонта. Почувствахме облекчение, когато започнаха да се появяват миражи, тъй като дотогава нямаше нищо, което да развлича погледите ни.

Привиждаше ми се например замък със сребърен купол в средата на изумрудено езеро.

— Не е замък — казваше Скъперника Шен. — а голяма скала в средата на река. Покрита е с гнезда на чайки, струва ми се, макар че нямам представа какво ще правят чайки в тая пустиня.

Тогава се намесваше Господаря Ли:

— Глупости. Аз пък виждам огромна ладия в средата на езеро. На бреговете му има ярки зелени дървета.

Сетне миражът изчезваше и пред взора ни отново се появяваше безкрайната солена пустиня.

Видяхме градове, гробища и армии, строени в боен ред. Много често ни се привиждаха вода и зелени оазиси. Наложи ни се да пестим водата и започна да ни мъчи жажда. Един ден Скъперника Шен посочи нещо пред нас.

— Погледнете този отвратителен мираж — възкликна.

— Мираж ли? — попитах. — Шен, това прилича на кошмара на полудяла маймуна.

Ли Као огледа нещото пред нас внимателно.

— Кажете ми какво виждате — попита ни той.

— Виждам обичайния зелен оазис, но този път той е сред купчина каменни развалини — каза Скъперника Шен. — От недрата на земята съскат гейзери от пара И усещам отвратителната миризма на сяра.

— Целият мираж е обграден от широк пояс, наподобяващ крепостен ров, изпълнен с гъста противна течност, която бълбука странно — казах.

— Драги мои приятели, съжалявам, но ще трябва да ви кажа, че аз виждам абсолютно същото — рече мрачно Господаря Ли. — Това не е мираж, а пътят, който следваме, води направо там.

След малко разбрахме, че наблюдаваме развалините на някога величествен град, поразен от страшно бедствие. Градските стени се бяха превърнали в разваляни. Остатъкът от огромен мост все още се издигаше над ров, в който някога ще да е имало синя вода, бели лебеди и златни рибки, но сега бе изпълнен със зловеща червеночерна лава. От другата страна на моста се виждаха огромни бронзови порти, разтворени и целите разкривени, сякаш смачкани с гигантски клещи. Изпълнени с напрежение, преминахме над рова и прекосихме портата. Пред очите ни се разкри ужасяваща гледка. От отвори в земята излизаше съскаща пара, наподобяваща дъха на сърдити Дракони. Малки езерна от кипяща лава страховито бълбукаха. Сухият жесток вятър, виещ из развалините, ни напомняше за смъртта. От двете страни на един централен булевард започваха множество улици, макар и да се назоват така бе твърде условно, тъй като не се виждаше дори една оцеляла сграда. В далечината съзряхме огромна купчина камъни, навярно остатъците от царски дворец. Решихме да се изкачим на върха и, за да потърсим с поглед зеления оазис, който бяхме зърнали отдалеч.

Развалината съвсем определено беше някогашен дворец. Като стъпвахме върху парчета от прекрасни статуи и фризове, накрая достигнахме върха и се огледахме. Пред нас се намираше стена, висока тридесет стъпки и може би пет пъти по-дълга. И тримата си помислихме изведнъж едно и също нещо.

— Тази стена не може да е надживяла бедствието! — извиках. — Била е построена след него, като са използвани камъните от развалините.

— Не бих искал да се срещна със съществото, което е пробило този отвор в нея — каза замислено Господаря Ли.

Съгласих се с него. Някаква невероятна сила бе разхвърляла част от каменните блокове от стената и те се търкаляха наоколо, подобно на дребни песъчинки. Отворът, който се бе образувал, приличаше на широко разтворена крещяща уста. Като се оглеждахме внимателно, преминахме през него. Пред очите ни се появиха огромни купчини човешки кости. Скъперника Шен побледня.

— Кълна се, че тези клетници са били сдъвкани! — възкликна.

Беше прав. Човешките кости можеха да бъдат смлени така единствено от някакви чудовищни остри зъби. А и не само костите бяха смлени, същата участ беше сполетяла и бронята. Скъперника Шен и аз въздъхнахме с голямо облекчение, след като Господаря Ли огледа остатъците от доспехи и се произнесе.

— Тези доспехи са най-малко на петстотин години. Може би дори и на хиляда. Каквото и да е било това създание, още преди векове се е превърнало в прах.

Наведе се още веднъж над сдъвканите скелети.

— Знаете ли, виждал съм чудовище, способно да се справи по този начин с войници, облечени в доспехи — каза замислено той. — Бяха го открили в един ледник в Монголия. Съществото бе наполовина бозайник, наполовина гущер, дълго сто стъпки от главата до опашката, а зъбите му бяха като огромни стоманени шипове. Книжниците искахме да го запазим за нуждите на науката, но по онова време па престола имаше един император идиот. Тъжно ми е да ви разказвам това, но тъпото величество нареди животното да бъде нарязано на части, сварено и поднесено на един банкет в двореца. Това, че то вонеше повече от хиляда непроветрени стаи и имаше вкуса на пикочния мехур на болен кит, ни най-малко не смути Сина на Небесата. По този случаи се самонагради с особен медал — „Героичния Унищожител на Несъедобни Чудовища“ — които после носеше на всички държавни приеми.

Междувременно бях насочил погледа си към голяма паднала плоча.

— Господарю Ли, тук пише нещо, но йероглифите са толкова древни, че нищо не мога да разбера — казах.

Той огледа плочата с интерес и я почисти с ръка от слоя сол, натрупал се върху нея. Времето и вятърът бяха унищожили голяма част от знаците, но и от това, което Господаря Ли успя да прочете, косата ми настръхна.

— Започва с молитва към боговете — обясни Господаря Ли. — Сетне няколко думи се губят и продължава текст; … „наказани за нашите грехове, земята се разтвори със страховит тътен и пламъците ни погълнаха. Черните скали се разтопиха и пръснаха като вода и цели осем дни земята се надигаше и трепереше. На деветия ден земята избълва от самите глъбини на Ада Невидимата ръка.“

— Какво? — понита Скъперника Шен.

— Невидимата ръка. Не ме питай обаче какво може да означава това — каза Господаря Ли. — След това се губят още думи и отново следва текст: … „шестият ден от началото на нашата гибел. Все още се трудим неуморно на стената, но вече изгубихме надежда. Продължаваме да се молим и да принасяме жертвоприношения, но боговете са безмилостни. Царицата и придворните и дами избраха по-лесната смърт и скочиха в езерото от разтопена лава. Не се опитахме да ги спрем. Ръката ни наближава. Копията ни са насочени към нищото и отскачат от нищото. Стената започва да се разклаща. Ръката…“

— Това е всичко — приключи Ли Као и се изправи.

— Уф! — въздъхна Скъперника Шен. — Не ме интересува колко отдавна е станало всичко това. Ще ми се да се махаме оттук.

И на мен ми се щеше същото. Изкачих се до горната част на стената и се огледах.

— Виждам оазиса! — извиках. — Зад двореца има езеро от лава, така че ще трябва да се опитаме да стигнем до оазиса през страничните улици.

Изпълнението на тази задача обаче не се оказа лесно. Няколко пъти пред нас се изправяха прегради от обгаряща пара или от бълбукаща лава, така че ни се наложи доста да заобикаляме. Не бяхме единствените, сблъскали се с такива премеждия, Почти всички странични улици бяха осеяни със скелети, сдъвкани заедно с безполезната броня.

Проверявахме улица след улица без всякакъв успех н накрая се оказахме в непосредствена близост до мястото, откъдето бяхме тръгнали. Ли Као погледна огромните бронзови порти и остатъците от моста и сви рамене.

— Може би ще е по-добре да излезем оттук и да видим дали няма някакъв мост откъм страната на оазиса — кача тон.

Направихме крачка напред и изведнъж застинахме вцепенени. Тези порти тежаха тонове. Нищо не ги докосваше, но бяха започнали да се затварят! Накрая се захлопнаха с отвратителен метален звън и върху обсипаната със сол повърхност до тях се появи следа. На мозъка ми му бяха потребни няколко секунди, за да повярва в това, което виждаха очите ми. Гледах отпечатъка на огромен пръст, следван от четири други, подир които имаше следа от нещо влачещо се. Към нас се прокрадваше огромна невидима ръка, образувана от ужасните пръсти!

Скъперника Шен и аз бяхме вцепенени от ужас. Господаря Ли обаче бързо се обърна и огледа отново плетеницата от улици.

— Воле, вдигни ни! — рече бързо.

Хванах Господаря Ли с едната ръка, а Скъперника Шен с другата, и ги повдигнах. Господаря Ли веднага взе в ръка драконовото украшение, висящо на верижката на врата ми. Пръстите му лесно откриха мястото, където Драконът бе спрял, след като ни показа спасителния път в съкровищницата.

— Трябваше веднага да съобразя, че това място е един втори лабиринт — каза мрачно. — Завий във втората улица отдясно. При това бих те посъветвал да побързаш.

Макар и да носех на плещите си двама души се понесох с такава скорост, че и тибетски снежен леопард трудно щеше да ме настигне. Невидимата ръка обаче почти успя да го стори. От начина, по който нейната приплъзваща се длан оставяше следи върху солното покритие стана ясно, че огромните и невидими пръсти бяха само на двадесет или тридесет стъпки от нас.

— Първата вляво! — изкрещя Господаря Ли. — Втората вляво!… Четвъртата вдясно!… Третата вляво!… Първата вдясно!…

Задъхах се, докато прескачах локвите от разтопена лава и заобикалях обгарящите гейзери, но най-накрая видях върховете на зелени дървета. Драконът ни бе отвел до оазиса. Наложи ми се обаче внезапно да спра.

— Дано Буда се смили над душите ни! — изкрещя Скъперника Шен.

Пред нас, точно пред лицата ни, наистина се намираше прекрасният зелен оазис. Бе обграден обаче от ров, изпълнен с бълбукаща лава. Над него се издигаше тесен каменен мост, по който можеше да стигнем до оазиса. Невидимата ръка обаче ни бе пресекла пътя. Мостът бе твърде тесен, за да може чудовището да премине през него, но точи факт щеше да ни бъде от полза единствено в случай, че бяхме от другата му страна. Наблюдавах с ужас движението на солта на земята пред моста. Солта се разхвърча и след това Ръката на Ада бързо се устреми към нас, затваряйки ни пътя към оазиса.

На края на рова се виждаше единствената оцеляла сграда, която бяхме видели в града, вероятно наблюдателна кула, висока и тясна, леко наклонена и напукана. Безцеремонно пуснах Ли Као и Скъперника Шен на земята, бързо отидох до кулата и я натиснах с цялата си тежест. Кулата се наклони. След това натиснах с още по-голяма сила, от тази, която притежавах, и изведнъж чух силен трясък. Реших, че гръбначният ми стълб се е счупил на две, но всъщност бях строшил една от носещите греди на кулата. Високото съоръжение се превърна в купчина камъни, които бавно се срутиха в рова.

Лавата бе почти толкова гъста, колкото и камъните, така че те започнаха да потъват много бавно. Сграбчих отново Ли Као и Скъперника Шен, след това се засилих по края на рова и скочих. Краката ми докоснаха първия камък, от който се прехвърлих на следващия. Сандалите ми започнаха да димят, а белите ми дробове се разраниха от димящата сяра, докато скачах от камък на камък. Последният вече почти бе потънал. Отправих молитва към Великия господар на нефрита и след това скочих. Сетне последваха нови молитви и нови скокове. Великият господар очевидно чу молитвите ми, защото най-сетне се приземих с лице в зелената трева.

Спомням си, че в един момент Господаря Ли и Скъперника Шен крещяха нещо в ушите ми и ме тупаха по гърба, докато светът се въртеше пред очите ми. Стори ми се, че пропадам в бездънна дупка. След това усетих хладина и покой и ме обгърна мрак.