Бари Хюгарт
Мостът на птиците (25)

25.
Победата на Окълвания Хо

Тези от вас, които познават света не по-зле от Вол Номер Десет, вече навярно сте открили поне шест или седем различни начина на бягство от двореца. За да си изясните дали някой от тях съответства на избрания от Ли Као, ще трябва поне за миг да се вживеете в ролята на стражите на княз Чин.

Представете си, че сте войници, изпратени пряко волята си да стоят на пост в една отвратителна стая за изтезания дълбоко в недрата на земята, В помещение, по чиито черни стени се стича воняща и слузеста зеленикава вода, през локви от съсирваща се кръв пълзят хлебарки с гнусен белезникав цвят, отвратителната миризма на подземието се смесва със сладникавата воня на гниещи човешки вътрешности и очи, и отгоре на всичко се разнася ужасяващ писък. Оказва се, че Ключовия заек е припаднал. След това тръгваш подир палача в една прилежаща килия и пред изпъкналите ти от ужас очи се разкрива страшна гледка.

Един възрастен господин с осанката на книжник влачи с крак веригата, с която е прикован за стената, върти се като обезумял в кръг и с треперещи ръце се държи за гърлото. Ръцете и лицето му са покрити с гнусни черни петна, изплезеният му език също е почернял, а от краищата на напуканите му устни се стичат черни лиги. Вижда се само бялото на очите му, след което прави акробатически скок и пада на гръб. Пръстите му трескаво стържат по пода. Гърчи се, трепери, от устата му се стичат още лиги и накрая след една последна конвулсия застива.

Друг един господин С още по-древен вид, омотан в толкова много вериги, че не може да помръдне, наблюдава гледката с широко разтворени ужасени очи и крещи. „Хлебарките! В името на Буда, погледнете хлебарките!“

Черното вино Ву Фан е невидимо, когато е нанесено върху черен каменен под. Няма как да забележиш, че току-що умрелият книжник е изписал е него огромни невидими йероглифи върху черната каменна стена. Виждаш само десет хиляди белезникави отвратителни хлебарки, които се катерят по стената, следвайки невидимите захаросани пътеки, и с телата си изрисуват следното послание:

СПАСЯВАЙТЕ СЕ! ПРИСТИГА ЧУМАТА, КОЯТО ПРЕВРЪЩА ВСИЧКО В ГИИЛОЧ И ВОНЯ!

Искрено се съмнявам при това положение да останете спокойно на мястото си и да започнете да коментирате краснописа на насекомите.

Беше време Окълвания Хо да продължи. Палачът се извърна и побягна. Хо обаче вече бе опънал веригата на крака си, палачът се спъна в нея, падна и бе стъпкан от бягащите войници. Едни от тях се втурнаха в стаята за изтезания, сграбчиха Ключовия заек, който междувременно се бе съвзел и изправил, и го понесоха нагоре по стълбите.

— Спасявайте се! — разкрещяха се. — Нападна ни чумата, която превръща всичко в гнилоч и воня!

Окълвания Хо изчака тропотът и крясъците да позаглъхнат и взе ключовете от сплесканото тяло на палача. Изглеждаше неудовлетворен от себе си, когато отключваше последователно своите и нашите окови.

— Не попрекалих ли с лигавенето? — попита унило.

— Действията ти бяха съвършени — отвърнах му.

— Наистина ли мислиш така? Бях се побоял да не би да съм преиграл и показал лош вкус.

— И следващия път го направи по абсолютно същия начин — отсече категорично Господаря Ли.

Смъкнах и последната верига от тялото си и с удоволствие се протегнах. Влязохме в стаята за изтезания, за да се въоръжим. Ли Као натъпка пояса си с ками, а аз си взех меч и копие. Окълвания Хо бе харесал най-много чудовищната брадва, с която се обезглавяваха жертвите. Тъй като обаче тежестта й се оказа непосилна за него, наложи му се да се задоволи с една по-малка, но затова пък с двойно острие. Ли Као лениво се отправи към стълбището.

— Няма за къде да бързаме — поясни. — Войниците от стаята за изтезания ще повлекат със себе си и войниците на пост по стълбищните площадки. Когато стигнат до двореца вече ще са се превърнали в голяма подивяла тълпа. Тези, които не бъдат стъпкани в суматохата, ще излязат на двора и ще заразят с паниката си най-малко две дивизии от армията на Прародителката. Съмнявам се от крепостната стена да остане и камък върху камък, когато достигнат до нея. Там истерията им ще се предаде и на войнството на княз Чин и не вярвам сетне в града да остане нещо здраво и читаво. Напълно е възможно да не срещнем жива душа чак до Ханчжоу.

Логиката му обаче този път не се оказа безупречна. При изкачването си по стълбите наистина не видяхме нито друго освен няколко стъпкани тела. Когато обаче влязохме в тронната зала съзряхме същество, което нямаше никак да се изненада дори ако Южнокитайското море се превърнеше в соев сос. Една чудовищна фигура с корона на главата ни заплаши с пръст, подобен на луканка.

— Чума, която превръща всичко в гнилоч и воня, не съществува — каза презрително Прародителката. — Войници! Нарежете тези кучета на парчета!

Стражите й ни обградиха от всички страни и навярно щяхме да бъдем убити веднага, ако не беше Окълвания Хо. С радостен вик се затича направо към трона. Брадвата се въртеше с такава скорост в ръцете му, че ако можеше да бълва и малко дим и пламък, щеше да заприлича досущ на Бамбуковото водно конче.

— Клъц, клъц! — възкликна щастливо. — Клъц, клъц, клъц, клъц!

Разбира се, той се наниза направо на копията на войниците. Решихме, че е мъртъв, и се възползвахме от кратката суматоха, за да си проправим път. Ли Као изпълни въздуха с летящи ками и четири войника се строполиха на пода.

— Побързай, Господарю Ли, качи се на гърба ми! — извиках му. Той така и стори и аз се засилих към трона. Подпрях тъпия край на копието си на земята, прелетях над главата на Прародителката и си плюх на петите.

Положението ни изглеждаше безнадеждно. Войниците познаваха двореца, а ние не, така че рано или късно щяхме да се окажем в капан. Понесох се нагоре по едно стълбище, а през това време Ли Као сграбчваше вазите, оказали се по пътя ни, и ги хвърляше върху главите на войниците. Войниците обаче бяха твърде много. Озовах се в дълъг коридор, завършващ с масивна двойна бронзова порта. Оказа се заключена. Извърнах се и видях, че половината коридор рече се бе изпълнил с войници. Две редици от стражи се придвижиха към нас покрай стените, а трета, двойна, бе запълнила средата на коридора. Водеше я капитанът на телохранителите. Огледахме още веднъж стената от блестящи копия и поверих скромната си душа на Великия господар на нефрита.

Изведнъж в коридора нахълта слон и сплеска капитана. След малко си дадох сметка, че това не е слон, а Прародителката, и станах свидетел на нещо изключително.

— Клъц, клъц! — викаше радостно Окълвания Хо. — Клъц, клъц, клъц, клъц!

Нямаше право да бъде жив, тъй като кръвта му изтичаше поне от двадесет рани при всяка негова стъпка, но той продължаваше да върви.

— Спасете ме! — изрева Прародителката и сетне с огромното си туловище премаза още трима войници. Всичко приключи след няколко минути.

Прародителката бягаше в кръг и премазваше всичко по пътя си. Окълвания Хо въртеше неуморно брадвата и избиваше всичко наоколо си. Ли Као се включи в касапницата и започна да прерязва гърла, а и аз завъртях меча си. Към края на заниманията си бяхме доста затруднени от това, че започнахме все по-често да се подхлъзваме н препъваме върху парчетата от Прародителката. Броят им никак не беше малък. Изоставихме трупа на последния убит войник и коленичихме до Окълвания Хо.

Лежеше на гръб, все още стиснал брадвата. Животът му изтичаше на червени струйки, а лицето му бе станало пепеляво. Опита се да фокусира погледа си върху нас.

— Успях ли да и видя сметката? — прошепна.

— Хо, ти накълца това чудовище на сто парчета — похвали го Господаря Ли.

— Толкова много се радвам — прошепна свенливият книжник. — Сега прадедите ми няма да се срамуват от мен, когато ме посрещнат в Ада.

— Там ще те чака и Сияйната звезда — казах му.

— О, не — отвърна ми той със сериозен глас. — това би било твърде много. От Царете на Яма ще поискам единствено да се преродя като прекрасно цвете, за да може някоя танцьорка да ме откъсне и втъкне в косите си.

Просълзих се и Окълвания Хо ме потупа но ръката.

— Не плачи за мен. Вол Номер Десет. Отдавна съм се наситил на живота и от дълги години копнея да се върна при Великото колело на преобразованията — гласът му бе съвсем утихнал, така че ми се наложи да се наведа, за да мота да чуя последните му думи. — Безсмъртието е само за боговете — прошепна. — Чудя се как не им омръзна.

Очите му се затвориха, брадвата падна на пода и душата на Окълвания Хо се отдели от тялото му.

Отнесохме го в градината. Времето бе студено и мрачно и докато копаехме не престана да ръми сребърен дъждец. Внимателно положихме тялото в гроба, покрихме го с пръст и след това коленичихме и сключихме ръце за молитва.

— Велика е твоята радост, Окълвани Хо — каза Господаря Ли. — Душата ти се освободи от оковите на тялото ти и сега в Ада те посрещат с големи почести. Ти отърва света от една жена, която отвращаваше еднакво човеците и боговете. Не виждам причини Царете на Яма да не ти позволят да видиш отново Сияйната звезда. Когато настъпи часът да се преродиш желанието ти ще бъде изпълнено и ще се превърнеш в прекрасно цвете, което някоя танцьорка ще втъче в косите си.

— Окълвания Хо — изхълцах през сълзи, — ще ми липсващ, но знам, че ще се срещнем отново. Господаря Ли ще се превърне в трипръст ленивец. Скъперника Шен, в дърво, ти ще станеш цвете, а аз — облак. Някои ден ще се съберем заедно в една прекрасна градина. Вероятно ще е много скоро — добавих.

Произнесохме молитвите си и направихме жертвоприношение. След това Господаря Ли се изправи и уморено се протегна.

— Безсмъртието е само за боговете. Чудя се как не им омръзва — повтори замислено. — Воле, нищо чудно последните думи на Окълвания Хо да могат да се изтълкуват по повече от един начин.

Господаря Ли се замисли. Сетне продължи.

— Ако се опитам да изброя на пръсти невероятните съвпадения но време на нашето начинание ще свърша с десет изкълчени пръста. Твърде стар съм, за да вярвам в съвпадения. Някои ни насочва към нещо. Имам и силното подозрение, че Окълвания Хо ни съобщи въпрос, който трябва да зададем, преди да продължим търсенията си. Единствено най-мъдрият човек на света би могъл да ни отговори. Случайност ли е това, че ние знаем къде да го намерим?

Погледнах го тъпо.

— Имам предвид казаното от Скъперника Шен — поясни. — Воле, никак не бе случайно това, което чухме от него. Това, че когато се опитал да върне малкото си момиченце към живота научил, че най-мъдрият човек на света живее в пещера на края на мечата пътека високо в планините Омеи.

— Сега в планините Омеи ли ще ходим? — попитах.

— Точно там. Първо обаче ще поограбим този дворен. Знаеш, че Стареца от планината не продава тайните си евтино — добави Господаря Ли.

Все още продължаваше да вали, но единият край на небето бе започнал да се разведрява. Реших да отдам последна почит на Окълвания Хо, натоварих най-големите парчета от Прародителката на ръчна количка, отидох в кучкарника и нахраних с тях кучетата. Нейде в далечината се появи небесна дъга.