Артър Кларк
Одисея в космоса 2061 (9)

8
Звездна флота

Сър Лорънс Цанг не беше сантиментален. Бе твърде голям космополит^[1], за да се отнася сериозно към патриотизма — макар че като студент известно време беше носил една от изкуствените плитки, характерни за Третата културна революция. Но все пак програмата в планетариума, посветена на злополуката с „Циен“, го развълнува дълбоко и го накара да съсредоточи голяма част от огромното си влияние и енергия върху космоса.

Не след дълго той вече предприемаше пътувания до Луната през уикенда си и назначи втория след най-младия си син, Чарлс (този, който му беше струвал трийсет и два милиона сола), за вицепрезидент на Астролинии Цанг. Новата корпорация притежаваше само две изстрелвани с катапулт и задвижвани с водородно гориво ракети, чиято празна маса бе едва хиляда тона; скоро те щяха да излязат от употреба, но биха могли да дадат на Чарлс опита, който, сър Лорънс бе напълно убеден, щеше да бъде нужен през следващите десетилетия. Защото най-после, след толкова време, Космическата Ера наистина щеше да започне.

Малко повече от половин век разделяше братята Райт от появата на евтиния, масов въздушен транспорт; беше изминало два пъти повече време, преди да се отвърне на далеч по-голямото предизвикателство на Слънчевата система.

И все пак, когато Луис Алварес и неговият екип откриха горивната смес с катализатор мюон^[2] през 50-те години на XX век, тя изглеждаше просто като един лабораторен куриоз, който нямаше да донесе нищо особено и представляваше интерес само на теория. Точно както великият лорд Ръдърфорд беше омаловажил перспективите на атомната енергия, така и самият Алварес се бе съмнявал, че „студената ядрена смес“ ще има някакво практическо приложение. Всъщност едва през 2040 г. неочакваното и случайно добиване на стабилни мюоно-водородни „съединения“ беше отворило нова страница в човешката история — точно както откриването на неутрона беше сложило началото на Атомната епоха.

Сега вече бе възможно построяването на малки, преносими ядрени централи с минимални средства за защита. В използваните досега горива вече бяха вложени такива огромни инвестиции, че електроцентралите в цял свят на първо време не бяха засегнати, но ефектът върху космическите полети бе незабавен; той можеше да бъде сравнен само с революцията, направена от реактивните самолети преди сто години.

С премахването на енергийните ограничения космическите кораби вече можеха да развиват много по-големи скорости; сега времето на полетите в Слънчевата система се измерваше със седмици, не с месеци или години. Но мюонният двигател си оставаше реактивно устройство — усъвършенствана ракета, чийто принцип на действие не се различаваше от този на задвижваните с химическо гориво нейни предшественици; и този двигател се нуждаеше от работна течност, която да му даде тласък. А най-евтината, най-чиста и най-подходяща от всички течности беше… обикновената вода.

Тихоокеанският космопорт едва ли щеше да изпита недостиг от това полезно вещество. Но нещата стояха различно с най-близката междинна база — Луната. Не бе открита и следа от вода при полетите на „Сървейър“, „Аполо“ и „Луна“. Ако на Луната някога е имало вода, хилядолетните бомбардировки от метеорити я бяха изпарили и изхвърлили в космоса.

Така поне смятаха селенолозите^[3]: но доказателства за противното можеха да се видят още по времето, когато Галилей е насочил първия си телескоп към Луната. Някои лунни планини в продължение на няколко часа след зазоряване блестяха толкова ярко, като че ли са покрити със сняг. Най-известният случай е ръбът на великолепния кратер Аристарх, който Уилям Хършел, бащата на съвременната астрономия, веднъж забелязал да свети толкова силно в лунната нощ, че го помислил за действащ вулкан. Но е сгрешил; видяното от него е била светлината на Земята, отразена от един тънък и нетраен слой скреж, кондензиран по време на триста часа студен мрак.

Откриването на големите ледени наноси под долината на Шрьотер, криволичещият каньон, който тръгва от Аристарх, беше последната част от уравнението, която щеше да промени икономиката на космическите полети. Луната щеше да осигури станция за зареждане точно където тя бе необходима, високо върху най-отдалечените склонове, влияещи се от земното гравитационно поле в началото на дългия преход към планетите.

„Космос“, първият кораб от флотата на Цанг, беше предназначен за превоз на товари и пътници по линията Земя-Луна-Марс и служеше като изпитателен модел по силата на сложни сделки с дузина организации и правителства, снабден с все още експерименталния мюонов двигател. Построен в корабостроителницата „Имбриъм“, той имаше достатъчна тяга, за да излети от Луната с нулев полезен товар; като се прехвърляше от орбита на орбита, той никога вече нямаше да докосне повърхността на някоя планета. С обичайния си нюх към рекламата сър Лорънс насрочи първия му полет за деня, в който се навършваха сто години от изстрелването на първия изкуствен спътник — 4 октомври 2057 година.

Две години по-късно към „Космос“ се присъедини още един кораб от същия модел. „Галакси“^[4] беше предназначен за линията Земя-Юпитер и имаше достатъчна тяга, за да стигне директно до която и Да е от луните на Юпитер, макар и с цената на значителна част от полезния товар. При необходимост той дори можеше да се върне на лунния си кей за ремонт. „Галакси“ беше най-бързият кораб, построен дотогава от човешки ръце: ако изразходваше цялата си горивна смес за едно-единствено върхово ускорение, той щеше да развие скорост от хиляда километра в секунда — при което щеше да измине разстоянието от Земята до Юпитер за една седмица, а до най-близката звезда би стигнал за не повече от десет хиляди години.

Третият кораб от флотата — и гордостта на сър Лорънс — беше събрал в себе си целия опит, придобит при построяването на предишните два. Но „Юнивърс“^[5] не беше предназначен за товари. От самото начало той бе замислен като първият пътнически лайнер, който щеше да кръстосва космическите пътища — чак до Сатурн, перлата на Слънчевата система.

Сър Лорънс беше запланувал нещо още по-ефектно за първия полет на „Юнивърс“, но едно изоставане в строежа, причинено от конфликт с лунното поделение на сформирания наново синдикат „Тиймстърс“^[6], беше объркало плановете му. Щеше да остане време само за първоначалните летателни изпитания и удостоверението на застрахователната компания „Лойдс“ в последните месеци на 2060 г. преди излитането на „Юнивърс“ от Земята на път към мястото на срещата. Трябваше да внимават със сроковете: Халеевата комета нямаше да чака дори човек като сър Лорънс Цанг.