Артър Кларк
Одисея в космоса 2061 (3)

2
Първи визуален контакт

Не е вярно, че човек трябва да напусне Земята, за да оцени пълния блясък на небесата. Дори в космоса звездното небе не е толкова величествено, както когато се наблюдава от висока планина, в някоя кристално ясна нощ, далеч от всякакъв източник на изкуствено осветление. Макар и звездите да изглеждат по-ярки извън земната атмосфера, окото не би могло да долови разликата. Изумителната гледка на половината от небесната сфера, обхваната само с един поглед, е нещо, което нито един панорамен прозорец не би могъл да предложи.

Но Хейуд Флойд бе напълно доволен от своята гледка към вселената, особено когато жилищната зона се намираше от тъмната страна на бавно въртящата се космическа болница. Тогава в неговото четириъгълно зрително поле нямаше нищо друго освен звезди, планети, мъглявини — а понякога, засенчвайки всичко останало, и нетрепващият блясък на Луцифер, новият съперник на Слънцето.

Около десет минути преди началото на неговата изкуствена нощ той изключваше всички светлини в стаята, дори и червената лампичка за тревога, за да привикне напълно с тъмнината. Сравнително късно за един космически инженер беше изпитал удоволствието от астрономическите наблюдения с невъоръжено око и сега вече можеше да разпознава почти всяко съзвездие, дори и да виждаше само малка част от него.

Почти всяка „нощ“ през този месец май, докато кометата навлизаше в орбитата на Марс, той проверяваше местонахождението й на звездните карти. Макар че тя лесно можеше да бъде открита с помощта на силен бинокъл, Флойд упорито отказваше да го използва; той беше започнал една малка игра, проверявайки доколко старите му очи ще се справят с предизвикателството. Въпреки че двама астрономи от Мауна Кеа твърдяха, че вече са наблюдавали кометата визуално, никой не им вярваше, а подобни изявления от други обитатели на „Пастьор“ бяха посрещани с още по-голям скептицизъм.

Но за тази вечер се предвиждаше най-малко шеста степен на видимост; може би щеше да има късмет. Той проследи линията от Гама до Ипсилон и се загледа към върха на въображаем равностранен триъгълник, разположен върху нея — сякаш можеше да фокусира зрението си през цялата Слънчева система само с едно усилие на волята.

Ето я! — точно както я беше видял за първи път преди седемдесет и шест години, почти незабележима, но без опасност да бъде сбъркана. Ако не знаеше точно къде трябва да гледа, той дори не би я забелязал или би я помислил за някоя далечна мъглявина.

За невъоръженото му око тя беше само една малка, идеално кръгла мъглива точка; колкото и да се напрягаше, не можеше да открие и следа от опашката й. Но малката флотилия от сонди, които придружаваха кометата от няколко месеца насам, вече бяха регистрирали първите изригвания на прах и газове, които скоро щяха да създадат светеща струя сред звездите, простираща се точно в обратна посока на нейния създател — Слънцето.

Както всички останали, Хейуд Флойд беше наблюдавал трансформацията на студеното, тъмно — не, почти черно — ядро, докато то навлизаше във вътрешността на Слънчевата система. След седемдесет години дълбоко замразяване сложната смес от вода, амоняк и други ледени частици започваше да се топи и да бълбука. Една летяща планина, приблизително с формата — и размерите — на остров Манхатън, бе обхваната от космически изригвания на всеки петдесет и три часа; докато топлината на Слънцето проникваше през изолационната кора, изпаряващите се газове превръщаха Халеевата комета в пробит парен котел. Струи водна пара и прах заедно с една пъклена смесица от органични химикали изригваха от половин дузина малки кратери. Най-големият — с размерите на футболно игрище — изригваше редовно близо два часа след местното зазоряване. Той приличаше на някой земен гейзер и веднага беше кръстен „Олд Фейтфул“^[1].

Флойд вече си представяше как стои на ръба на този кратер в очакване Слънцето да се издигне над мрачния, разкривен пейзаж, който той познаваше добре от космическите снимки. Вярно, че в договора не се споменаваше нищо за това, дали пътниците — тук не влизаха екипажът и научният персонал — ще могат да излизат от кораба, когато той се приземи върху Халеевата комета.

От друга страна, в малкия документ нямаше нищо, което изрично да забранява това.

„Ще ми намерят някаква работа, за да ме спрат — помисли си Хейуд Флойд. — Но съм сигурен, че все още мога да се оправя със скафандъра. А ако греша…“

Той си спомни, че беше чел как веднъж някакъв посетител на Тадж Махал заявил: „Бих умрял още утре заради този монумент.“

А той с удоволствие щеше да го направи заради Халеевата комета.