Артър Кларк
Одисея в космоса 2061 (32)

31
Морето на Галилей

„Не мога да разбера защо един човек би искал да стане лекар, каза си капитан Лаплас. Или пък гробар. И двамата трябва да вършат някои доста неприятни неща…“

— Е, намерихте ли нещо?

— Не, капитане. Разбира се, аз нямам необходимите инструменти. Съществуват някои присадки, които могат да бъдат открити само с микроскоп — или поне така знам. Но те имат много малък обхват на излъчване.

— Може би е ретранслирала съобщенията чрез друг предавател, поставен някъде на кораба — Флойд предложи да го претърсим. Вие взехте отпечатъци от пръстите и има ли нещо друго, чрез което да установим самоличността й?

— Да, когато се свържем с Ганимед, ще изпратим всичко заедно с документите й. Но се съмнявам, че някога ще разберем коя е била всъщност Роузи или за кого е работела. Или пък защо, за Бога.

— Все пак тя прояви някаква човечност — каза замислено Лаплас.

— Сигурно е разбрала, че се е провалила, когато Чанг е дръпнал ръчката за прекратяване. Можеше да го застреля, вместо да го остави да се приземи.

— Страхувам се, че това няма да ни помогне много. Ще ви кажа какво се случи, когато Дженкинс и аз изхвърлихме трупа през шахтата за отпадъци.

Докторът присви устни с гримаса на отвращение.

— Бяхте прав, разбира се — това бе единственото нещо, което можехме да направим. Е, не си направихме труда да прикачим някаква тежест; трупът няколко минути се носеше по вълните. Изчакахме да видим дали ще се отдалечи от кораба и тогава…

Докторът като че ли не можеше да намери подходящите думи.

— Какво, по дяволите?

— Нещо се надигна от водата. Като човка на папагал, но сто пъти по-голяма. То сграбчи Роузи с едно захапване и изчезна. Имаме си за компания нещо доста внушително; дори и ако атмосферата е годна за дишане, в никакъв случай не ви препоръчвам да плувате…

— Мостикът до капитана — каза дежурният офицер. — Голямо раздвижване във водата. Трета камера — сега ще ви покажа.

— Точно това видях! — извика докторът. Той почувства внезапен хлад при неизбежната, зловеща мисъл: „Надявам се, че не се връща за още!“

Изведнъж едно огромно тяло разцепи повърхността на океана и се издигна към небето. За момент цялата чудовищна фигура увисна между въздуха и водата.

Познатото също може да бъде шокиращо като странното — когато се намира в неподходящо място. Капитанът и докторът възкликнаха едновременно:

— Това е акула!

Успяха да забележат някои незначителни различия — в добавка към огромната папагалска човка, — преди гигантът отново да пльосне в морето. Имаше още един чифт перки и не се забелязваха хриле. Нямаше и очи, но от двете страни на човката бяха разположени някакви странни подутини, които сигурно служеха като сетивни органи.

— Сходна еволюция, разбира се — каза докторът. — Същите задачи, същите решения на всяка планета. Погледнете Земята. Акули, Делфини, ихтиозаври — всички океански хищници трябва да имат една и съща основна структура. Но тази човка ме озадачава…

— Какво прави сега?

Създанието отново се бе показало на повърхността, но сега се движеше много бавно, сякаш беше изтощено след този гигантски скок. Всъщност то, изглежда, имаше проблеми — като че ли агонизираше; удряше с опашка по водата, без да се опитва да се придвижи в някаква определена посока.

Внезапно то избълва последното си ядене, обърна се с корема нагоре и остана да се полюшква безжизнено в слабото вълнение.

— О, Господи — прошепна капитанът с тон, изпълнен с отвращение. — Мисля, че знам какво стана.

— Напълно чужда за нея биохимия — каза докторът; дори и той изглеждаше потресен от видяното. — Роузи все пак успя да вземе една жертва.

Морето на Галилей, разбира се, носеше името на човека, който бе открил Европа — както и той на свой ред носеше името на едно много по-малко море, но на друга планета.

Морето беше много младо, нямаше и петдесет години; и както повечето новородени, можеше да бъде доста палаво. Макар че атмосферата на Европа все още беше твърде рехава, за да създаде истински урагани, един постоянен вятър духаше откъм сушата, заобикаляща морето, към тропическата зона, в точката, над която блестеше Луцифер. Тук, в района, където цареше вечното пладне, водата непрекъснато вреше, макар че температурата, при тази рехава атмосфера, едва ли бе достатъчно висока, за да си направиш чаша хубав чай.

За щастие бурната област точно под Луцифер, над която непрекъснато се издигаше пара, се намираше на разстояние хиляда километра от тях; „Галакси“ беше кацнала в сравнително спокойни води, на по-малко от сто километра от най-близката суша. При максимална скорост корабът би могъл да измине разстоянието за част от секундата; но сега, докато се носеше под ниско увисналите облаци, които образуваха плътната обвивка на Европа, брегът им изглеждаше като най-отдалечения квазар. За да влоши още повече нещата — ако това бе възможно, — нестихващият вятър откъм сушата ги отнасяше в открито море. А дори и да успееха да се доберат до някой от девствените брегове на този нов свят, положението им едва ли щеше да изглежда по-розово от това, в което се намираха сега.

Но така поне щеше да бъде по-добре за „Галакси“; космическите кораби, макар и възхитително устойчиви на вода, рядко можеха да се използват в морето. „Галакси“ се носеше във вертикално положение, като потъваше и изплуваше с леко, но досадно люшкане; половината от екипажа вече беше хванал морска болест.

Първата задача на капитан Лаплас, след като прегледа доклада за щетите, беше да открие някой, който има опит в плаването с лодки — с всякаква форма и размери. Логично бе да се предположи, че между трийсет инженери по астронавтика и космически учени би трябвало да има доста мореплавателски таланти, и той веднага откри петима моряци аматьори и даже един професионалист — Пърсър Франк Ли, който беше започнал кариерата си в корабните линии на Цанг, а след това се бе прехвърлил в космическите.

Макар че домакините касиери бяха свикнали да боравят повече със счетоводни машини (в случая на Франк Ли това беше едно двестагодишно сметало от слонова кост), отколкото с навигационни уреди, те все пак трябваше да държат изпити по основи на мореплаването. Ли никога не бе имал възможност да изпробва моряшките си умения; сега, почти на един милиард километра от Южно Китайско море, тази възможност му беше предоставена.

— Трябва да напълним с морска вода резервоарите за гориво — каза той на капитана. — Тогава ще плаваме по-надълбоко и няма да подскачаме така.

Изглеждаше глупаво да вкарат още вода в кораба и капитанът се поколеба.

— А ако заседнем на някоя плитчина?

Никой не направи логичната забележка „Какво значение има?“. Без големи спорове всички се бяха съгласили, че ще се чувстват по-добре на твърда земя — ако изобщо успееха да стигнат до нея.

— Винаги можем отново да изпразним резервоарите. Така или иначе ще трябва да го направим, когато стигнем брега, за да обърнем кораба в хоризонтално положение. Слава Богу, все още имаме мощност…

Последните му думи бяха приглушени; всички знаеха какво имаше предвид. Без спомагателния реактор, който задействаше системите за поддържане на живота, всички щяха да измрат за няколко часа. А сега, ако не възникнеше някоя повреда, корабът би могъл да ги поддържа за неопределено време.

Но в крайна сметка те щяха да гладуват; току-що бяха получили драматично доказателство, че в моретата на Европа нямаше храна, а само отрова.

Все пак бяха успели да се свържат с Ганимед, така че сега цялата човешка раса знаеше за техните затруднения. Най-големите умове в Слънчевата система щяха да се опитат да ги спасят. Ако не успееха, пътниците и екипажът на „Галакси“ щяха да умрат с утешението, че се намират в центъра на вниманието на цялото човечество.