Джек Лондон
Сияйна зора (7)

Глава VII

Сега пътят беше по-лек, по-добре отъпкан. А и те не носеха срочни пощенски пратки. Разстоянието, което изминаваха дневно, беше по-късо, а и по-малко време пътуваха на ден. При превоза на пощата Дейлайт изтощи трима индийци, но сегашните му спътници знаеха, че не трябва да бъдат изтощени, когато стигнат Стюарт, затова наложиха по-бавно темпо. По време на това по-леко пътуване, при което спътниците му въпреки всичко се уморяваха, Дейлайт се съвзе и си почина. Направиха двудневен престой във Форти Майл заради кучетата, а в Сиксти Майл оставиха на търговеца на кучета кучетата на Дейлайт. За разлика от него след ужасния преход от Селкирк до Съркъл Сити кучетата не можаха да се съвземат по обратния път. Така че четиримата мъже тръгнаха от Сиксти Майл с нов впряг кучета за шейната па Дейлайт. Следната нощ се разположиха на лагер при групата островчета в устието на Стюарт. Дейлайт говореше за места на бъдещи градове и въпреки че другите му се смееха, той наби колчета по целия лабиринт от високи, обрасли с дървета острови, за да си запази периметри.

— Представете си, че голямата находка се намери по Стюарт — упорстваше той. — Може би всички ще участвате, а може би не. Аз обаче сигурно ще участвам. Добре ще е да си помислите и да се присъедините към мене.

Но те бяха непреклонни.

— И ти си като Харпър и Джо Ладю — каза Джо Хайнс — Те непрекъснато се занимават с тая работа. Знаете ли онази, голямата равнина точно под Клондайк и Музхайд? Инспекторът във Форти Майл ми каза, че са си запазили периметри преди по-малко от месец. Градски парцели на Харпър и Ладю. Ха! Ха! Ха!

Илайджа и Фин се присъединиха към смеха му; но Дейлайт остана сериозен.

— Нали ви казах! — извика той. — Предчувствието ми работи! Нещо се носи във въздуха, казвам ви! За какво ще си запазват периметри, ако нямат предчувствие? Ех, защо аз не съм ги запазил.

Съжалението в гласа му предизвика нов изблик на смях.

— Смейте се! Смейте се! Там ви е грешката на всички, вие мислите, че само със златотърсачество се забогатява. Но нека ви кажа, че когато направят голямото откритие, всички вие ще чоплите по повърхността и дяволски малко ще изкарате. Смеете се, когато има живак в коритото, и смятате, че златният прах е създаден нарочно от бога, за да заблуждава глупците и новаците. Само злато на буци търсите, такива сте вие, а не можете да изкопчите от земята и половината от онова, което е в нея; а и което изкопчите, губите го наполовина, докато промивате! Но големия удар ще направят онези, които запазят периметри за строежи, организират търговски компании, основат банки…

Взрив от смях заглуши тези думи. Банки в Аляска! Човек можеше да се пръсне само при мисълта за това.

— Да, и които създадат фондови борси…

Те отново се запревиваха от смях. Джо Хайнс се претърколи на постелката си, като се държеше за корема.

— А след тях ще дойдат големите акули и ще закупят цели реки, из които вие сте ровили като кокошки, лятото ще прилагат хидравлични методи, а зимата ще размразяват с пара…

Размразяване с пара! Това вече надхвърляше всяка граница. Дейлайт наистина надмина себе си като смешник. Размразяване с пара — когато още не бяха опитали дори обикновен огън. Какви въздушни кули!

— Смейте се, дявол да ви вземе, смейте се! Още не сте прогледнали. Приличате ми на куп малки, мяукащи котета. Казвам ви, че ако находката бъде по Клондайк, Харпър и Ладю ще станат милионери. А ако бъде по Стюарт, гледайте само как ще процъфти градът на Елам Харниш. Тогава ще се въртите наоколо с тъжни мутри… Нищо де — омекна той, — аз ще ви помагам с по малко средства, храна, с едно-друго!…

Дейлайт имаше въображение. Културата му беше ограничена, но каквото виждаше, виждаше го голямо. Мисленето му беше стройно, въображението му практично и никога не мечтаеше напразно. Рисувайки си обзетия от трескава дейност град сред покритата със сняг и гора пустош, той предвиждаше най-напред голямата златна находка, която би направила възможен подобен град, а след това очите му търсеха места за пристани на речните параходи, за дъскорезници, складове и всичко необходимо за един далечен, северен златотърсачески град. Но това от своя страна беше само декор за нещо по-голямо — преживяването, играта на темперамента. Улиците и постройките, човешките и стопанските отношения в града на неговите мечти бяха пълни с възможности. Това беше нещо като огромна маса за игра на покер. Релансът стигаше нагоре до небето, от едната страна — до Юга, от другата — до Полярното сияние. Играта щеше да бъде голяма, по-голяма, отколкото можеше да си я представи кой да е обитател на Юкон, а той, Бърнинг Дейлайт, да се погрижи да участвува в нея. Междувременно, освен собственото му предчувствие, нямаше никакви признаци, че всичко това ще стане.

Също както би заложил и последната си унция злато на някоя добра карта при игра на покер, така залагаше живота и усилията си на предчувствието, че бъдещето крие в ръкава си голяма златна находка по горното течение на реката. Така той и неговите трима спътници пъхтяха нагоре по замръзналата гръд на Стюарт с кучета, шейни и снегоходки, пъхтяха през бялата пустош, където безбрежната тишина никога не е била нарушавана от човешки гласове, удар на брадва или изстрел. Само те се движеха през огромната замръзнала пустиня, дребни като прашинки земни същества, пролазваха определеното число мили на ден, топяха лед, за да имат вода за пиене, нощем лагеруваха в снега, техните кучета-вълци се струпваха на космати, покрити със скреж купчини, а до шейните стърчаха забити в снега осемте снегоходки.

Не видяха нито следа от жив човек, въпреки че веднъж се натъкнаха на една примитивна лодка, скрита край реката. Който я бе скрил, не бе я потърсил вече; те се позачудиха и продължиха нататък. Друг път попаднаха на място, където е имало индианско поселище, но индианците ги нямаше; сигурно бяха по горното течение на Стюарт, подир еленовите стада. Двеста мили нагоре от Юкон те се натъкнаха на наноси и Илайджа реши, че са същите, за които му бе говорил Ал Майо. Направиха постоянен лагер, хранителните припаси вдигнаха нависоко, за да не ги докопат кучетата, и започнаха работа по наносите, като си пробиваха път към чакъла през пласт от лед.

Започна тежък и еднообразен живот. Свършили закуската, те почваха работа при първата сива светлина; когато падаше нощта, сготвяха по нещо и свършваха другите работи из лагера, пушеха и бъбреха известно време, след това се завиваха в кожените постелки и заспиваха, а над тях пламтеше Полярното сияние и звездите трепкаха и играеха в големия студ. И храната им беше еднообразна: квасени питки, бекон, фасул, а понякога и някоя гозба от ориз със сухи сливи. С прясно месо не успяха да се сдобият. Около тях нямаше никакъв живот. В редки случаи попадаха на следите на някой северен заек или хермелин; но общо изглеждаше, че всичко живо е напуснало местността. Това не ги учудваше, защото опитът ги бе научил, че ако някога минеш през местност, която гъмжи от дивеч, след една, две или три години на същото място може да не намериш никакъв дивеч.

По насипите откриха злато, но беше малко, та не си струваше да се копае. Веднъж, докато бе на лов за елени на петдесет мили от лагера, Илайджа опита чакъла на един големичък поток и откри добри признаци. Те впрегнаха кучетата и с малко товар отидоха с шейните до това място. Тук, може би за първи път в историята на Юкон, беше направен опит да се използува огън при копаенето на шахта. Заслугата за това беше на Дейлайт. След като разчистиха мъха и тревата, накладоха огън от сухи смърчови дърва. За шест часа огънят размрази пръстта на дълбочина осем инча. Кирките им потъваха в нея до дръжките и след като я изхвърлиха, накладоха нов огън. Възбудени от успеха на този опит, те работеха от рано до късно. След шест фута замръзнала пръст опряха в също така замръзнал чакъл. При него напредваха по-бавно. Но те се научиха по-добре да поддържат огъня и скоро започнаха да размразяват по пет-шест инча на запалване. В чакъла имаше злато на прах, но след два фута отново се появи пръст. На седемнадесет фута пак се натъкнаха на тънък пласт чакъл и в него имаше злато на зърна; от няколкото пробни корита изкараха злато за по шест до осем долара. За щастие този пласт чакъл беше тънък — едва един инч. Под него имаше пак пръст, примесена с корени от стари дървета и кости на забравени чудовища. Но те вече бяха намерили злато — злато на зърна; и какво по-вероятно от това голямото находище да бъде открито точно тука върху скалния пласт? Щяха да допрат до него, дори и да беше на четиридесет фута дълбочина. Те се разделиха на две смени и работеха денонощно на две шахти, а из въздуха се виеше непрекъснато димът на огньовете им.

По това време привършиха фасула и Илайджа бе изпратен до главния лагер да донесе още храна. Сам Илайджа беше един от старите закалени пионери. Отиването и връщането правеха към сто мили и той обеща да се върне на третия ден — един ден пътуване без багаж, два дена на връщане с храната. Но той се върна на втория ден през нощта. Току-що си бяха легнали, когато го чуха да идва.

— Какво става дявол да го вземе? — попита Хенри Фин, когато празната шейна влезе в осветения кръг и Хенри забеляза, че дългото сериозно лице на Илайджа се беше удължило и станало още по-сериозно.

Джо Хайнс хвърли дърва в огъня и тримата мъже, загърнати в кожените завивки, се сгушиха по-близо до топлото. Веждите и бакенбардите на Илайджа бяха отрупани с лед и с кожените си дрехи той приличаше на карикатура на Дядо Мраз.

— Спомняте ли си оня големия смърч, дето крепеше ъгъла на скривалището откъм реката? — започна Илайджа.

Той накратко разправи за нещастието. Голямото дърво, въпреки че изглеждаше здраво и обещаваше да стои изправено още векове, е било загнило някъде отвътре. Изглежда, че корените му не са се държали здраво за земята. Допълнителната тежест на снега и скривалището му бяха дошли твърде много; нарушило се бе равновесието, което така дълго го беше крепило; дървото се беше наклонило и паднало на земята; разрушило бе скривалището и на свой ред беше нарушило равновесието, поддържано от четиримата мъже и единадесетте кучета. Запасът им от храна бе изчезнал. Волверините^[1] проникнали в разбитото скривалище и каквото не изяли, разнесли.

— Изяли са без остатък бекона, сливите, захарта и храната за кучетата — докладва Илайджа — и да пукна, ако не са прояли чувалите и разнесли брашното, фасула и ориза от Дан до Биршеба. Намерих празни чували, отвлечени на четвърт миля.

Доста дълго време никой не проговори. Да загубиш храната си сред арктическата зима, в местност, напусната от дивеча, беше страшна катастрофа. Те не бяха обхванати от паника, а гледаха опасността право в очите и размисляха. Джо Хайнс заговори пръв.

— Можем да пресеем снега за фасул и ориз… въпреки че от ориза едва ли бяха останали повече от осем-девет фунта.

— Някой ще трябва да вземе един от впряговете и да тръгне за Сиксти Майл — каза Дейлайт след него.

— Аз ще отида — каза Фин.

Поразмислиха още известно време.

— А как ще изхраним другия впряг и трима мъже, докато той се върне? — попита Хайнс.

— Само един изход има — прибави Илайджа. — Ще трябва да вземеш другия впряг, Джо, и да тръгнеш нагоре по Стюарт, докато намериш индианците. Тогава ще се върнеш с товар месо. Ще се върнеш доста преди Хенри да дойде от Сиксти Майл, а докато те няма, само Дейлайт и аз ще трябва да се храним — ние ще ядем по-малко.

— На сутринта всички тръгваме за скривалището и ще пресеем снега да намерим, каквато храна е останала! — Дейлайт легна по гръб, докато говореше, загърна се, в кожената завивка и прибави: — По-добре лягайте, за да тръгнем рано. Вие двамата ще можете да закарате кучетата дотам. Илайджа и аз ще мръднем наоколо, да видим не можем ли подплаши някой елен по пътя!