Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Burning Daylight, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 36 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Remo (2008)
Корекция
sir_Ivanhoe (2008)
Допълнителна корекция
Boman (2008)

Издание:

Сияйна зора / Майкъл, братът на Джери

Избрани произведения в 10 тома. Том 4

1962 г.

История

  1. — Добавяне
  2. — Редакция от Борис Борисов

Глава II

Скоро след тези събития Дейлайт отиде в Ню Йорк. Причината беше едно писмо от Джон Даусет — обикновено писмо от няколко реда на пишеща машина. Но докато го четеше, Дейлайт се развълнува. Спомни си какво вълнение го бе обзело, когато беше петнадесетгодишен голобрад младеж, и в Темпас Бът Том Голсуърти — професионалният картоиграч, по липса на четвърти му каза:

— Сядай, малкият, и вземай картите!

Същото вълнение го обзе и сега. Деловитите, написани на машина изречения, му се струваха изпълнени със загадки. „Нашият мистър Хауисън ще ви посети в хотела. Можете да му имате доверие. Нас не трябва да ни виждат заедно. Ще разберете, след като говорим.“ Дейлайт дълго изучава думите на писмото. Това беше то. Дойде ред на голямата игра и по всичко изглеждаше, че го канят да седне и да вземе картите. Иначе нямаше никакво основание един човек така безусловно да покани друг човек да прекоси континента.

Те се срещнаха — благодарение на „нашия“ мистър Хауисън — в една великолепна вила на Хъдсън. Съгласно нарежданията, Дейлайт пристигна в един частен автомобил, който бе изпратен да го вземе. Той не знаеше чия е колата, както не знаеше и чия е къщата с обширния, пълен с дървета и морави парк. Даусет беше вече там заедно с един друг човек, когото Дейлайт позна, преди още да го представят. Беше самият Натаниел Летън. Той беше виждал много пъти снимката му по вестници и списания и бе чел за положението му сред финансовия свят и за построения от него университет в Даратона. Въпреки че Дейлайт остана учуден от липсата на прилика между него и Даусет, направи му впечатление, че Летън също е властен човек. С изключение на чистотата — която, изглежда, бе проникнала и в мозъка на костите му — Натаниел Летън се различаваше от Даусет по всичко останало. Слаб до изтощение, той оставяше впечатление на човек, изпълнен със студен пламък, някакъв тайнствен химически пламък, който под ледената външност излъчва могъщата топлина на хиляди слънца. Това чувство идваше от големите му сиви, трескаво светещи очи. Лицето му с призрачна, матова, мъртвешки бяла кожа бе толкова слабо, че приличаше на смъртник. Косата му беше рядка, стоманеносива и въпреки петдесетте си години той изглеждаше много по-стар от Даусет. Независимо от това Натаниел Летън притежаваше огромна сила — Дейлайт ясно го виждаше. Това беше аскет с изтощено лице, който живее в невъзмутимо спокойствие — разтопена планета под покривката на вечен лед. Но преди всичко Дейлайт бе изумен от съвършената, почти страшна чистота на Летън. В него нямаше никаква мръсотия. Като че ли беше пречистен през огън. Дейлайт имаше чувството, че ругатнята на някой обикновен човек би оскърбила слуха му като богохулство.

Един лакей, който се движеше като добре смазана машина, им сервира напитки. Всъщност Натаниел Летън пи само минерална вода, Даусет уиски със сода, а Дейлайт — коктейл. Въпреки че Дейлайт беше нащрек срещу възможната реакция, изглежда, че никой не забеляза необикновеното му желание да пие мартини в полунощ; защото той отдавна бе научил, че за мартини си има строго определено време и място за пиене. Но той обичаше мартини и понеже беше естествен човек, го пиеше, когато му беше приятно. Другите винаги забелязваха този му особен навик, но не стана така с Даусет и Летън.

„Окото няма да им мигне дори да бях поискал чаша сярна киселина!“ — помисли си Дейлайт.

Докато пиеха, пристигна Леон Гугънхемър и си поръча уиски. Дейлайт любопитно го огледа. Той беше един от голямото семейство Гугънхемър; един от по-младите членове, но все пак един от групата, с която той се бе счепкал там в далечния Север. Пък и Леон Гугънхемър не пропусна да припомни старата история. Той поздрави Дейлайт за смелостта му:

— Отзвукът от историята с „Офир“ стигна и до нас, мистър Дейлайт… хм, мистър Харниш, и трябва да кажа, че тогава добре ни подредихте!

Отзвук! Изразът направи впечатление на Дейлайт — до тях беше стигнал отзвук от битката, в която той бе вложил цялата си сила и силата на милионите си в Клондайк! Изглежда, че Гугънхемъровци бяха на твърде голяма висота, щом като за тях битка с такива размери беше само някаква схватка, чийто отзвук те бяха благоволили да чуят.

„Изглежда, тука наистина играят много на едро“ — заключи Дейлайт и в същото време изпита гордост, че щяха да го канят да вземе участие в страшно голямата игра, която играеха те. В момента той искрено съжали, че слуховете за неговите милиони не бяха верни и че те не бяха тридесет, а само единадесет. В това отношение щеше да бъде откровен с тях; щеше да им каже точно колко чипа може да купи.

Леон Гугънхемър беше млад и дебел. Нямаше нито ден повече от тридесет години, а лицето му с изключение на подпухналите торбички под очите беше гладко и лишено от бръчки, като на малко момченце. Той също правеше впечатление с чистотата си. Розовото му, добре обръснато лице говореше за добро здраве и прекрасно физическо състояние. При тази кожа дори дебелината и заобленият му корем бяха съвсем нормални. Той беше роден със склонност към надебеляваме, това бе всичко.

Разговорът скоро се насочи към работата, но най-напред Гугънхемър трябваше да си каже думата по предстоящите международни яхтни състезания и да ги осведоми за своята разкошна моторна яхта „Електра“, чиито поставени напоследък мотори били вече остарели. Даусет изложи плана си, от време на време другите двама му помагаха с някоя забележка, а Дейлайт непрекъснато задаваше въпроси. Каквито и да бяха проектите им, той нямаше да се включи в тях със затворени очи. И те убедително изложиха пред очите му практическите си планове.

— Никой няма да се сети, че сте с нас — каза Гугънхемър, когато изложението беше вече към края си и хубавите му еврейски очи светнаха възбудено. — Ще мислят, че нападате сам, по пиратски!

— Мисля, че разбирате, мистър Харниш, колко необходимо е нашето съдружие да се пази в тайна — предупреди го със сериозен тон Натаниел Летън.

Дейлайт кимна с глава.

— И разбирате също — продължи Летън, — че резултатите ще бъдат само добри. Цялата работа е законна и справедлива и единствените, които ще пострадат, са самите борсови спекуланти. Това не е опит да се разстрои пазарът. Както сам виждате, вие ще повишите цените на акциите. Честният вложител ще спечели от това.

— Точно в това се състои работата — каза Даусет. — Нуждата от мед на пазара се увеличава непрекъснато. Както ви доказах, предприятието „Уорд Вали Копър“, което произвежда фактически една четвърт от световната мед, е толкова голямо, че дори и ние самите не знаем точната му стойност. Ние сме подготвили всичко. Имаме много капитал, но въпреки това се нуждаем от още. Освен това твърде много акции на „Уорд Вали“ са навън и това пречи на сегашните ни планове. Така с един куршум ще убием два заека…

— И аз съм куршумът — намеси се с усмивка Дейлайт.

— Да, точно така. Не само че ще повдигнете цените на акциите на „Уорд Вали“, но в същото време ще ги изкупите. Това ще бъде неоценимо преимущество за нас, а същевременно и вие, и ние ще получим добра печалба. И както изтъкна мистър Летън, сделката е законна и почтена. На осемнадесети ще се съберат директорите и вместо обикновените дивиденти ще бъдат обявени двойни дивиденти.

— И кой ще загуби от това? — възбудено извика Леон Гугънхемър.

— Ще загубят спекулантите — обясни Натаниел Летън, — играчите, утайката на Уол Стрийт, разбирате, нали? Истинските вложители няма да бъдат засегнати. Нещо повече, за хиляден път ще разберат, че могат да имат доверие в акциите на „Уорд Вали“. А с тяхното доверие ние ще можем да осъществим широките планове, които изложихме пред вас.

— Ще тръгнат най-различни слухове — Даусет предупреди Дейлайт. — Но нека те не ви плашат. Ние сами може би ще пуснем някои от тях. Ясно разбирате как и защо. Но слуховете не трябва да ви тревожат. Вие сте просветен във всичко. Вашата работа е да купувате, да купувате и да продължавате да купувате докрай, докато директорите съобщават за удвоените дивиденти. Акциите на „Уорд Вали“ толкова ще се покачат след това, че ще е невъзможно да се купуват.

— Това, което искаме — поде Летън и спря многозначително, за да пийне от минералната си вода, — това, което искаме, е да изтеглим от ръцете на публиката голямо количество акции от „Уорд Вали“. Можем твърде лесно да го направим, като изплашим притежателите им, понижавайки цените на акциите. По този начин би ви излязло по-евтино. Но ние сме абсолютни господари на положението и сме достатъчно почтени, за да купуваме акциите при повишаване на цените. Не че сме филантропи, но се нуждаем от подкрепата на вложителите за осъществяване на нашите големи планове. Пък и всъщност няма нищо да загубим. В момента, в който се разбере резултатът от съвещанието на директорите, акциите на „Уорд Вали“ ще се покачат главоломно. В добавка извън законната транзакция ще смъкнем доста солидна сума от гърба на спекуланти, които продават, преди да са купили, очаквайки понижение. Но това е нещо случайно, нали разбирате, и в известен смисъл е неизбежно и не бива да ни смущава. Ще загубят най-отчаяните спекуланти и по такъв начин ще си получат заслуженото.

— Нещо друго, мистър Харниш — каза Гугънхемър, — ако надхвърлите средствата, които имате на разположение, или сумата, която бихте искали да вложите в тази работа, веднага ни се обадете. Запомнете, че ние сме зад вас.

— Да, ние сме зад вас — повтори Даусет.

Натаниел Летън кимна утвърдително.

— А що се отнася до удвоените дивиденти на осемнадесети… — Джон Даусет откъсна един лист от бележника си и си сложи очилата. — Позволете ми да ви покажа изчисленията. Ето виждате…

И той се впусна в дълги технически и исторически обяснения за печалбите и дивидентите на „Уорд Вали“ от деня на основаването му.

Цялото съвещание трая не повече от час и през това време Дейлайт имаше чувството, че е достигнал най-високия от върховете на живота. Тези хора играеха на едро. Те бяха представители на финансовата мощ. Той знаеше наистина, че не принадлежаха към най-високите кръгове. Не можеха да се сравняват с моргановци и харимановци. Въпреки това те бяха в допир с тези гиганти и сами бяха гиганти, само че по-малки. Отношението им към него му се понрави. Посрещнаха го с уважение и не се държаха покровителствено. Уважението им беше като към равен и Дейлайт бе поласкан, защото той знаеше много добре, че по опит и богатство те стояха много над него.

— Здравата ще разтърсим тълпата спекуланти — заяви тържествуващо Леон Гугънхемър, докато ставаха. — И вие сте човекът, който ще го стори, мистър Харниш. Всички ще помислят, че сте сам, а техните ножици са насочени да стрижат точно такива новаци като вас.

— Положително ще се заблудят — съгласи се Летън. Сивите му очи бляскаха сред богатите гънки на огромния шал, с който увиваше врата си чак до ушите. — Мозъците им работят по шаблон. Неочаквано някоя нова комбинация, някой неизвестен фактор, нов вариант — всичко това разваля стереотипните им сметки. А за тях вие ще бъдете всичко това, взето заедно, мистър Харниш. И повтарям, те са спекуланти и заслужават това, което ще им се случи. Те спъват и пречат на всяко законно начинание. Не можете да си представите какви неприятности причиняват на хора като нас! С търгашеската си тактика понякога нарушават и най-разумните планове и провалят най-стабилните предприятия.

Даусет и младият Гугънхемър отпътуваха в един автомобил, а Летън тръгна сам в друг. На Дейлайт силно подейства и сцената на заминаването, макар че съзнанието му беше все още почти изцяло заето със събитията от изминалия час. Трите машини като страшни нощни чудовища стояха в насипаното с чакъл подножие на широките стълби под неосветения портал. Нощта беше тъмна и светлините на автомобилите остро прорязваха мрака, сякаш ножове режеха твърда материя. Раболепният лакей — духът — автомат на къщата, която не принадлежеше на нито един от тримата — им помогна да се облекат и застана на стълбището като изваяна статуя. Фигурите на облечените в кожени шуби шофьори се виждаха смътно отпред в колите. Също като пришпорени жребци колите се втурваха една след друга в тъмнината, вземаха завоя на алеята и изчезваха.

Колата на Дейлайт беше последна и поглеждайки навън, той можа да зърне неосветената къща, която се извишаваше в мрака като огромна планина. Чия ли е? Чудеше се той. Как се бе случило така, че я използваха за тайното си съвещание? Дали лакеят няма да проговори? Или пък шофьорите? Дали и те бяха доверени лица като „нашия“ мистър Хаусън? Загадка? Цялата тази история беше съвсем загадъчна. А ръка за ръка със загадката вървеше силата. Той се облегна назад и всмукна дим от цигарата си. Големи работи щяха да стават. Картите бяха вече разбъркани за игра на едро и той щеше да участвува в играта. Спомни си за покера с Джек Кърнс и се засмя на глас. По онова време залагаше с хиляди на една карта; но сега залагаше милиони. И той предвкусваше удоволствието от объркването, което непременно щеше да настъпи на осемнадесети след съобщението за удвоените дивиденти, между хората, чакащи да острижат него — него — Бърнинг Дейлайт.