Джек Лондон
Сияйна зора (19)

Глава VI

В живота на Дейлайт се появи Диди Мейсън. Тя се появи съвсем незабелязано. Той я прие напълно равнодушно, без да я отличава от мебелировката на кантората си, от момчето в кантората — Морисън, главния доверен и единствен чиновник — и от цялата останала обстановка в работното място на свръхчовека. Ако през първите месеци от нейната работа го бяха попитали за цвета на очите и, той нямаше да може да отговори. Понеже косата й бе светлокафява, в подсъзнанието му се бе създала смътната представа за брюнетка. По същия начин му се струваше, че не е нито тънка, нито дебела. Нямаше никакво понятие как се облича. Не беше познавач по този въпрос, пък и не го интересуваше. Не бе забелязал нищо необикновено и смяташе, че се облича все пак някак си. За него тя беше „мис Мейсън“ и толкова, макар че като стенографка му се струваше бърза и акуратна. Но и това му впечатление беше твърде смътно, защото не бе имал допир с други стенографи и смяташе, че всички са така бързи и акуратни.

Една сутрин, подписвайки писма, той се натъкна на израза аз бих^[1]. Той бързо прегледа цялата страница за да види дали има други подобни фрази, и откри доста изрази аз ще. Аз бих беше писано само на едно — единствено място и ярко се открояваше. Натисна два пъти копчето на звънеца и миг по-късно влезе Диди Мейсън.

— Аз ли съм казал така, мис Мейсън? — попита той, като протегна към нея писмото й и показа опущението.

По лицето и премина сянка на досада. Беше виновна.

— Моя грешка — каза тя. — Съжалявам! Но знаете ли, това не е грешка! — прибави бързо тя.

— Защо мислите така? — я предизвика Дейлайт. — На мене ми звучи грешно.

В това време тя бе стигнала до вратата, но при тази забележка се обърна с писмото в ръка.

— Въпреки всичко, така е правилно.

— Но тогава всички „аз ще“ са неправилни — заспори той.

— Точно така — беше храбрият и отговор. — Да ги поправя ли?

— В понеделник бих дошъл да се занимаем със сделката. — Дейлайт повтори на висок глас изречението от писмото. Имаше важен и сериозен вид, а със слуха си напрегнато изследваше собствения си глас. Той поклати глава. — Не ми звучи правилно, мис Мейсън. Просто не ми звучи правилно. Никой не ми пише по този начин. Всички казват „аз ще“ — дори никой от образованите хора. Не е ли така?

— Да — съгласи се тя и излезе, за да поправи грешката на машината.

Така се случи този ден, че сред няколкото мъже, с които седна да обядва, имаше и един млад англичанин — минен инженер. Ако се бе случило друг път, той не би обърнал внимание на говора му, но след спречкването със стенографката си той бе поразен веднага от израза аз бих, който англичанинът повтори няколко пъти през обеда, и Дейлайт беше сигурен, че добре го е чул.

След обеда той заведе в едно ъгълче Макинтош, един от членовете на клуба, за когото по славата му на добър футболист знаеше, че е завършил колеж.

— Слушай, Бъни — попита го Дейлайт, — как е правилно да се каже „В понеделник бих дошъл да се занимаем със сделката“ или „В понеделник ще дойда да се занимаем със сделката“?

Бившият футболен капитан мъчително мисли цяла минута.

— Проклет да съм, ако знам! — призна си той. — Аз как го казвам?

— Аз ще, разбира се!

— Тогава обратното е вярно, можеш да си сигурен в това! Винаги съм бил слаб по граматика.

На връщане към бюрото Дейлайт се отби в една книжарница и си купи граматика; с крака върху писалището той цял час се рови из страниците и.

— Да ми отрежат главата, ако момичето не е право! — гласно заключи той накрая.

За пръв път бе поразен от обстоятелството, че неговата стенографка беше малко по-особена. Дотогава я бе приемал като женско същество и част от мебелировката на бюрото. Но след като бе доказала, че знае граматика по-добре от финансистите и колежаните, тя се превърна в определена личност. Струваше му се, че се откроява така ясно в съзнанието му, както „аз бих“ се бе откроило върху напечатаната страница. Така той започна да й обръща повече внимание.

Същия следобед той я изгледа, когато си отиваше, и за пръв път установи, че има хубаво тяло и се облича задоволително. Той не познаваше подробностите на женското облекло и не можа да оцени нито хубавата й блузка, нито добре ушития костюм. Забеляза общия и вид. А видът и беше добър. Нямаше нищо излишно, всичко беше на мястото си.

— Спретната и хубавичка! — беше заключението му, когато външната врата се затвори след нея.

Когато и диктуваше на следната сутрин, той реши, че прическата и му се нрави, въпреки че да го убиеха, не би могъл да я опише. Впечатлението беше приятно, това беше всичко. Тя седеше между него и прозореца и той забеляза, че косата й е светлокестенява със златнобронзови оттенъци. Бледото слънце, което нахлуваше през прозореца, превръщаше бронза в малки пламъчета, твърде приятни за окото. „Странно — помисли си той. — че не съм забелязал това явление по-рано!“

По средата на писмото той стигна до същата фраза, която бе причинила спречкването предния ден. Той си припомни за борбата с граматиката и продиктува:

— По това предложение бихме се разбрали… — Мис Мейсън хвърли бърз поглед към него. Действието и бе съвсем неволно, причинено от изненадата й. В следващия миг очите й бяха отново сведени надолу и тя чакаше да продължи диктовката. Но в момента, когато го погледна, Дейлайт забеляза, че очите й са сиви. По-късно той щеше да научи, че понякога в същите тези сиви очи проблясваха златисти светлини; но и така бе видял достатъчно, за да бъде изненадан, защото изведнъж разбра, че досега, като нещо съвсем естествено, я беше смятал за брюнетка с кафяви очи.

— В крайна сметка вие излязохте права! — призна той с глупава усмивка, съвсем неподходяща за острите индиански черти на лицето му.

Той бе отново възнаграден с бърз поглед и приветлива усмивка и този път се увери, че очите и са сиви.

— Но въпреки това не ми звучи правилно — оплака се той.

Този път тя направо се изсмя.

— Извинявайте — побърза да се оправи тя, но след това развали всичко, като прибави, — но сте толкова смешен!…

Дейлайт започна да изпитва леко неудобство, а слънцето продължаваше да пали малките пламъчета в косата й.

— Съвсем не ми е до смях — каза той.

— Тъкмо за това се засмях. Но точно така е правилно според граматиката!

— Добре — въздъхна той — …по това предложение бихме се разбрали — записахте ли го?

И диктуването продължи.

Той откри, че когато няма работа, тя чете книги и списания или се занимава с ръкоделие.

Веднъж, минавайки край бюрото й, той взе един том със стихове от Киплинг и с недоумение го разлисти.

— Обичате ли да четете, мис Мейсън? — попита той, като остави книгата.

— О, да, много — отговори тя.

Друг път видя при нея една книга на Уелс — „Колелата на щастието“.

— За какво се разправя? — попита Дейлайт.

— Обикновен роман, любовна история.

Тя млъкна, но той не си отиваше и тя се почувствува задължена да продължи:

— Става дума за един продавач от Лондон, който отива в отпуска с велосипеда си и се влюбва в едно младо момиче с много по-високо обществено положение. Майка й е известна писателка и така нататък. Положението е много интересно, тъжно и трагично. Искате ли да я прочетете?

— Спечелва ли я накрая? — попита Дейлайт.

— Не, точно в това е цялата работа. Той не…

— Той не я спечелва и вие сте прочели стотици страници, за да разберете това? — измърмори Дейлайт с недоумение.

Думите на Дейлайт едновременно дразнеха и забавляваха мис Мейсън.

— Но и вие с часове четете финансовите и стопанските новини! — отвърна тя.

— Да, но аз извличам нещо от тях. Това е работа и е съвсем различно. От тях аз извличам пари. Какво извличате вие от книгите?

— Мироглед, нови идеи, намирам там живота.

— Всичко това не струва и един цент суха пара.

— Но животът струва повече от сухата пара — заспори тя.

— Добре, добре — каза той с чисто мъжка снизходителност. — Щом ви доставя удоволствие, всичко е наред. Предполагам, че това е важното. А всеки си има собствен вкус.

Въпреки чувството си за превъзходство той не можеше да отрече, че мис Мейсън знаеше твърде много и за момент се почувствува като дивак, когото са изправили пред произведение на недостъпна, твърде висша култура. За Дейлайт културата нямаше стойност, но въпреки това той бе смътно разтревожен от чувството, че културата е нещо много повече, отколкото той си въобразяваше.

Минавайки друг път покрай бюрото й, той забеляза една позната книга. Книгата беше написана от клондайкския кореспондент на някакво списание и той знаеше, че в нея се намира снимката му и се говори за него. Знаеше също, че в книгата има една сензационна глава, в която се споменава за самоубийството на една жена и се казва, че „Дейлайт й дошъл твърде много“.

След тази случка той повече не проговори с нея за книги. Представи си какви погрешни заключения щеше да си извади тя специално от тази глава и го заболя още повече, защото щяха да са съвсем незаслужени. Каква неправда — той, Бърнинг Дейлайт, да има репутация на донжуан и заради него да се е самоубила жена! Той се почувствува страшно нещастен и се чудеше какъв е тоя късмет, който е бутнал в ръцете на стенографката му точно тая книга измежду хиляди други. В продължение на няколко дена след това той изпитваше чувството на виновност в присъствието на мис Мейсън; и беше сигурен, че веднъж хвана нейния настойчив и любопитен поглед да го изучава що за човек е.

Той се обърна към чиновника си Морисън, който, преди да разкаже какво знае за мис Мейсън, трябваше да изкаже личното си недоволство от нея.

— По произход е от окръга Сискю. Много е приятно да работи човек с нея в кантората, разбира се, но важничи — малко е специална, разбирате ли?

— Защо смятате така? — попита Дейлайт.

— Има високо мнение за себе си и не дружи с хората, с които работи в кантората. Не иска да има нищо общо с един колега. Толкова пъти съм я канил на театър, на панаир — но нищо не може да се направи. Казва, че обичала много да спи, не можела да закъснява, пък и живеела чак в Бъркли.

Тази част от казаното задоволи напълно Дейлайт. Нямаше съмнение, че не е съвсем обикновено момиче. Но следващите думи на Морисън го нараниха.

— Но това са само превземки. Тя ходи със студенти, там е работата. Имала нужда от сън и не можела да дойде с мене на театър, но може до късно да танцува с тях. Зная сигурно, че посещава всичките им забави и тям подобни. Прекалено модна и надута ми се струва за стенографка. А си има и кон за езда. Язди по мъжки из ония там хълмове. Една неделя видях с очите си. Добре си живее и се чудя как се справя. Шестдесет и пет долара на месец не са много. А има и болен брат.

— С родителите си ли живее? — попита Дейлайт.

— Няма родители. Чух, че били заможни. Трябва да са били наистина, защото иначе брат й не би могъл да следва в Калифорнийския университет. Баща и имал голямо животновъдно стопанство, но се оплел в спекулации с мини или нещо подобно и се разорил, преди да умре. Майка и умряла отдавна. Издръжката на брат и трябва да е доста скъпа. На времето си бил здравеняк, играел футбол, увличал се по лов и екскурзии в планините. Нещастието станало, като укротявал коне, а след това хванал ревматизъм или нещо подобно. Единият му крак е по-къс от другия и е поизсъхнал. Принуден е да ходи с патерици. Веднъж я видях с него — на ферибота. Докторите от години се занимават с него и сега мисля, че е във френската болница.

Всички тези сведения за мис Мейсън увеличиха интереса на Дейлайт към нея, но въпреки силното си желание той не можа да я опознае по-отблизо. В главата му се въртеше мисълта да я покани па обяд, но от тази му мисъл не излезе нищо, защото дълбоко у него бе залегнало кавалерството на пионера. Той знаеше, че един почтен човек, който уважава себе си, не води стенографката си на обяд. Знаеше също, че някои правят такива неща, защото дочуваше клюките в клуба, но нямаше добро мнение за подобни мъже и съжаляваше момичетата. Смяташе, че човек има по-малко права над служещите си, отколкото над обикновени познати или дори непознати. Така той би я завел на обед или на театър. Но понеже като работодател купуваше част от времето на чиновника си, той чувствуваше, че да отнема по какъвто и да е начин останалото му време, би било злоупотреба с властта, която има над него. Да направи това, бе все едно да се прояви като грубиян. Нямаше да бъде почтено. Това би значило да използува обстоятелството, че чиновникът зависи от него, що се отнася до прехраната. Чиновникът би могъл да се съгласи не защото му е приятно такова нещо, а от страх да не го разсърди.

В неговия случай да се натрапи така, би му било особено противно, защото тя беше чела и оная проклета книга за Клондайк. Кой знае какво мнение трябва да си е съставила за него — тя — едно момиче, което не искаше да има нищо общо дори с красивия, възпитан Морис! Но дълбоко зад всички тези причини лежеше неговата свенливост. Единственото нещо, от което се бе страхувал някога през живота си и от което цял живот го е било страх, беше жената. А не беше лесно да преодолее тази свенливост сега, когато усещаше първите проблясъци на нуждата от женска любов. Призракът на обвързващата женска престилка все още го навестяваше и му помагаше да намира извинения, че не се сближава с Диди Мейсън.