Джек Лондон
Сияйна зора (10)

Глава X

Хората все още не вярваха в находката. Когато Дейлайт пристигна при устието на Клондайк с тежкия си товар брашно, той намери огромната равнина все така празна и безлюдна. Долу, покрай реката, вождът Исаак и неговите индийци се бяха разположили на лагер до рамките, на които сушаха рибата. Там лагеруваха и няколко стари пионери. Понеже бяха свършили лятната си работа по ручея Тен Майл, те се бяха спуснали по Юкон на път за Съркъл Сити. Но в Сиксти Майл бяха научили за находката и бяха спрели да огледат мястото. Когато Дейлайт стовари брашното, те тъкмо се бяха върнали при лодката си и думите им не бяха обнадеждаващи.

— Проклето пасбище за елени! — започна някой си Лонг Джим Харни и прекъсна, за да духне в тенекиеното си канче с чай. — Не се оплитай в тая работа, Дейлайт! Мръсно мошеничество! Всичко е нагласено така, като че ли наистина има находка. Зад цялата работа са Харпър и Ладю, а Кармак е подставено лице. Чул ли е някой да се копае по пасбище, което се простира на половин миля между скалите и бог знае колко е дълбоко до скалния пласт!

Дейлайт кимна съчувствено с глава и се замисли за известно време.

— Опитахте ли се да промиете по нещичко? — попита накрая той.

— Какво да промиваме, по дяволите! — беше възмутеният отговор. — Да не мислиш, че съм се родил вчера! Само един новак би си губил времето по това пасбище, за да пълни коритото! Мене не можеш ме хвана на такава въдица! За мене един поглед е достатъчен. Утре сутрин тръгваме за Съркъл Сити. Никога не съм имал доверие в тая местност. Изворите на Хапана са достатъчно добри за мене и слушай ми думата, когато открият голямата находка, ще я открият по долното течение на реката. Ей тоя там, Джони, маркира парцели няколко мили под кармаковата находка, но какво разбира той?

Джони имаше засрамен вид.

— Направих го на шега! — обясни той. — Готов съм да продам парцела за един фунт тютюн!

— Ще направим сделката — каза бързо Дейлайт. — Но да не се разпискате, ако измъкна от нея двадесет тридесет хиляди!

Джони се захили весело.

— Давай тютюна! — каза той.

— Де да бях маркирал и аз до него! — измърмори печално Лонг Джим.

— Още не е късно — отвърна Дейлайт.

— Но дотам и обратно са двайсет мили път.

— Утре, щом се кача нагоре, ще маркирам за тебе — предложи Дейлайт. — Тогава ще направиш също като Джони. Ще си вземеш парите от Тим Логан. Той е барман в „Сауърдоу“ и ще ми заеме толкова. Тогава зарегистрирай парцела на твое име, сетне ми го прехвърли и дай книжката на Тим!

— Нека и аз — намеси се третият стар пионер.

И за три фунта тютюн за дъвчене Дейлайт закупи наведнъж три парцела по петстотин фута по Бонанза. Той все още можеше да запише нов парцел на собственото си име, тъй като другите бяха само прехвърляния.

— Трябва да се признае, че не скъпиш много тютюна си — захили се Лонг Джим. — Да нямаш някъде фабрика?

— Не, но имам предчувствие — беше отговорът — и трябва да ви кажа, че е страшно изгодно човек да се води по него, когато три парцела струват три фунта тютюн!

Но един час по-късно Джо Ладю пристигна в неговия лагер направо от Бонанза. Отначало той бе безразличен към находката на Кармак, после започна да се колебае, а накрая предложи сто долара на Дейлайт за дела му в неговия периметър.

— В брой ли? — попита Дейлайт.

— Разбира се, ето ти!

Казвайки това, Ладю извади торбичката си за злато. Дейлайт я повдигна разсеяно, и също така разсеяно развърза вървите и изсипа малко златен прах на дланта си. Той не беше виждал злато с по-тъмен цвят с изключение на златото на Кармак. Дейлайт изсипа праха обратно, завърза торбичката и я върна на Ладю.

— Предполагам, че на тебе ти трябва повече, отколкото на мене — каза Дейлайт.

— Не, имам, колкото искаш! — увери го другият.

— Откъде си го взел?

Докато задаваше въпроса, Дейлайт беше въплъщение на невинността, а Ладю прие въпроса стоически, като индианец. Въпреки това за един кратък миг двамата се погледнаха в очите и в този миг нещо невидимо като че ли се излъчи от цялото тяло и духа на Джо Ладю. На Дейлайт му се стори, че доловил това излъчване, усети някаква тайна в намеренията, които се криеха зад очите на другия.

— Вие познавате по-добре от мене ручея — продължи Дейлайт. — Щом моят дял от периметъра струва според вас сто долара, понеже знаете нещо, той ще струва толкова и за мене, независимо дали го знам, или не!

— Ще ти дам триста — предложи отчаяно Ладю.

— Логиката си остава същата! Няма значение какво знам аз, делът струва за мен толкова, колкото ти си съгласен да платиш.

Тогава Джо Ладю направо се издаде. Той отведе Дейлайт настрана от лагера и хората и му повери някои неща.

— Това е то — каза той в заключение. — Не съм го промивал дори. Изкарах го, всичко това в торбичката, вчера, от скалите. Казвам ти, можеш просто да го изтърсваш от корените на тревата! А какво има върху скалния пласт, долу на дъното на ручея, не се знае. Но находката е голяма, казвам ти, голяма! Пази го в тайна и виж какво можеш да намериш! Пръснато на различни места, но няма да бъда изненадан, ако някои от парцелите дадат по петдесет хиляди. Единствената неприятност е, че е пръснато.

Мина месец, а по Бонанза всичко беше спокойно. Няколко души бяха маркирали парцели; но повечето от тях, след като направиха заявките, отидоха въз Форти Майл или Съркъл Сити. Малцината, които имаха достатъчно вяра, за да останат, се заеха да строят къщи от трупи за идващата зима. Кармак и неговите роднини индийци си правеха корито за промиване и си докарваха вода. Работата вървеше бавно, защото трябваше да приготвят дъските на ръка от дърветата в близката гора. Но по-надолу по Бонанза имаше четирима мъже, които бяха слезли от горното течение на реката: Дан Макджилвари, Дейв Маккей, Дейв Едуарс и Хар Уо. Те бяха тиха група, не търсеха и не поверяваха тайни и се държаха настрана. Но Дейлайт, който бе изкарал злато от скалите в участъка на Кармак и бе изтърсил самородно злато от корените на тревата, който бе промивал на стотици други места, надолу и нагоре по цялата река, и не бе намерил нищо, беше любопитен да знае какво има в скалния пласт долу. Той бе забелязал четиримата тихи мъже да дълбаят шахта близо до потока и бе чул шума на бичкията им, като режеха дъски за коритата за промиване. Не чака да го поканят и се изтърси на първото им промиване. След като един от тях греба пет часа с лопата, Дейлайт видя да вадят тринадесет и половина унции злато. Беше злато на зърна с различна големина, от главичка на карфица до дванадесет доларова монета, и то направо от скалния пласт. Този ден падна първият сняг и арктическата зима настъпи; но Дейлайт не забелязваше бледо сивата тъга на умиращото, краткотрайно лято. Той виждаше мечтите си да се осъществяват и в голямата равнина отново се издигна неговият златен град. Беше намерено злато на скалния пласт. Това беше най-важното — това беше откритието на Кармак. Дейлайт маркира един участък на свое име до трите, които бе закупил срещу тютюн за дъвчене. Така той стана собственик на блок, дълъг две хиляди фута и разположен на ширина от хребет до хребет.

Тази нощ, когато се завърна в лагера си при устието на Клондайк, той намери в него Кама, индианеца, когото бе оставил в Дайей. Кама пътуваше с кану и носеше последната поща за годината. Той имаше около двеста долара в златен прах, който Дейлайт веднага взе назаем. В замяна се уговориха Дейлайт да му маркира участък, който той щеше да регистрира на минаване през Форти Майл. На следващата сутрин Кама замина и отнесе със себе си няколко писма от Дейлайт до всички стари пионери надолу по реката, в които ги подканяше да дойдат веднага и да си регистрират парцели. Кама носеше и други подобни писма, които другите златотърсачи по Бонанза му бяха дали.

— Ще падне такова бясно тичане, каквото никога не е имало! — каза си Дейлайт и се опитваше да си представи как възбуденото население на Форти Майл и Съркъл Сити се хвърля в лодките и се надпреварва стотици мили нагоре по Юкон; защото знаеше, че неговата дума щеше да бъде приета без съмнения.

С пристигането на първите Бонанза се събуди, а след това започна маратонско надбягване между лъжата и истината, и колкото и бърза да беше лъжата, хората винаги биваха настигани и надминавани от истината. Когато някой, който се съмняваше, че Кармак е извадил два и половина долара от една промивка, изкараше сам два и половина, той лъжеше и казваше, че е изкарал една унция. Но дълго преди лъжата да се е разпространила, вече изкарваха не по една, а по пет унции. За тях казваха, че са десет унции; но когато напълнеха коритото с пръст, за да докажат лъжата, промиваха дванадесет унции. И така вървеше. Продължаваха храбро да лъжат, но истината продължаваше да ги надминава.

Един декемврийски ден Дейлайт напълни едно корито от скалния пласт в собствения си парцел и го занесе в колибата си. Там гореше огън, който му позволяваше да държи незамръзнала вода в един брезентов мях. Той клекна над меха и започна да промива. Коритото изглеждаше пълно само с пръст и чакъл. Като му придаде въртеливо движение, по-леките и груби частици изтекоха през ръба. От време на време той вадеше пълни шепи чакъл. Съдържанието на коритото намаляваше. Когато остана пласт само върху дъното, той направи внезапно, рязко движение и изля водата, за да го изпразни и види какво става. Цялото дъно лъсна сякаш покрито с масло. Щом калната вода се изля, блесна жълтото злато. Това беше злато — злато на прах, злато на зрънца, бучки, едри бучки. Дейлайт беше съвсем сам. Остави коритото на земята и дълго мисли. След това довърши промиването и претегли добива на везните си. При курс шестнадесет долара за унция в коритото имаше злато за седемстотин и няколко долара. Това надхвърляше дори неговите мечти. Най-смелите му предвиждания не надминаваха двадесет или тридесет хиляди за отделен участък; но тука имаше участъци, които струваха най-малко по половин милион, макар че находките бяха пръснати.

Той не се върна да работи в шахтата този ден, нито следващия, нито по-следващия. Дейлайт се облече, сложи ръкавиците си, надяна на гърба си малко лек багаж, между който и завивката от заешки кожи, и тръгна да скита в продължение на много дни по ручеи и вододели. Той разучи цялата съседна територия. Имаше право да маркира по един участък на всеки поток, но беше предпазлив и не се хвърляше на всеки участък. Маркира парцел само на Хънкър. По Бонанза всичко беше маркирано, от устието до изворите, а и най-малкото поточе, вада или ручейче, което се вливаше в нея, беше също така маркирано. Малко надежда имаше в тези странични поточета. Там бяха маркирали участъци стотици златотърсачи, които не бяха успели да сварят да маркират по Бонанза. Между тези потоци най-популярен беше Адамс, а най-малко обръщаха внимание на Елдорадо, който се вливаше в Бонанза точно над участъка на Кармак. Дори на Дейлайт Елдорадо не вдъхваше надежда, но той все още се подчиняваше на предчувствието си, та купи половината от един участък по него за половин торба брашно. Един месец по-късно плати за съседния участък осемстотин долара. Три месеца след това, като разширяваше владението си, плати за трети участък четиридесет хиляди; и въпреки че засега това беше скрито в бъдещето, на Дейлайт му бе писано не след дълго да плати сто и петдесет хиляди за един четвърти участък по потока, който най-малко се харесваше.

Междувременно от деня, когато изкара седемстотин долара от една-единствено корито, поседя клекнал над него и дълго мисли, той никога вече не подхвана лопата или кирка. Вечерта, след тази щастлива промивка, той каза на Джо Ладю:

— Джо, никога вече няма да работя тежка работа! Оттук нататък започвам да работя с ума си! Ще отглеждам злато. Златото ражда злато, само да знаеш как да го отглеждаш и да намериш малко за семе. Щом видях тези седемстотин долара на дъното в коритото, разбрах, че най-после имам семе.

— Къде ще го посееш? — попита Джо Ладю.

А Дейлайт махна с ръка и определено посочи цялата околност и потоците, които лежеха зад вододелите.

— Тука е то! — каза той. — Само ме гледайте какво ще правя! Тука има милиони за този, който може да ги види. А аз ги видях, милионите, в този следобед, когато седемстотинте долара ми се захилиха от дъното на коритото и изчуруликаха: „Охо, ето го и Дейлайт, най-после идва!“