Джек Лондон
Сияйна зора (14)

Глава I

В Сан Франциско Дейлайт не се яви сред ореол от слава. Бяха забравили не само него, но и Клондайк. Светът се интересуваше от други неща и подвизите в Аляска, също както и Испанската война бяха вече стари истории. Много неща се бяха случили оттогава. Интересни неща ставаха всеки ден, а мястото за сензации във вестниците бе ограничено. Но той се зарадва, че не му обърнаха внимание. В Аляска той беше важна личност в играта, а това, че човек като него с единадесет милиона и подобна биография минаваше незабелязано, показваше само колко по-голяма е текущата игра.

Той отседна в хотела „Сейнт Франсиз“, бе интервюиран от младите репортерчета, които обикаляха хотелите, и на другия ден вестниците поместиха кратки бележки за него. Дейлайт се захили на себе си и започна да се оглежда наоколо, за да се запознае с новия ред на съществата и предметите. Той беше много недодялан и много самоуверен. Освен здравата опора, която намираше в единадесетте си милиона, той имаше огромна вяра в себе си. Нищо не можеше да го обърка, проявите, културата и мощта наоколо не му правеха впечатление. Това беше просто нова, неизследвана област и той трябваше да научи как да живее в деня, какви са знаците и пътеките, къде са кладенците, богатият лов, лошите места в равнината и реките, които трябва да се избягват. Както винаги странеше от жените. Той беше все още твърде наплашен, за да се доближи до замайващите, блестящи същества, които неговите милиони правеха достъпни. Те го оглеждаха и въздишаха по него, а той прикриваше страха си и даваше вид, че смело се движи сред тях. Но не само богатството му ги привличаше. Дейлайт беше ярко изразен мъж, и то необикновен мъж. Още млад, едва тридесет и шест годишен, подчертано красив, страшно силен, напращял от мъжественост, със свободна стъпка, добита не по паважите, с черни очи, които намекваха за огромни пространства, не уморени от ограничената перспектива в града — той привличаше много капризни и любопитни женски погледи. Дейлайт ги виждаше, усмихваше се в себе си, хладнокръвно ги посрещаше като опасности — и това бе за него по-голямо постижение, отколкото ако тези опасности бяха глад, студ или наводнение.

Той бе дошъл в Щатите, за да участвува в играта на мъжете, не на жените; а още не беше изучил мъжете. Сториха му се слаби — физически слаби; отгатваше, че в сделките си са достатъчно твърди, но твърдостта им беше скрита зад мекушава и податлива външност. Стори му се, че у тях има нещо котешко. Срещаше ги по клубовете и се чудеше доколко бяха истински приятелските чувства, които показваха един към друг, и с каква ли бързина биха показали ноктите си, за да започнат да се дерат и разкъсват. „В това е работата — си повтаряше той, — какво ще направят, когато играта се започне?“ Той изпитваше необяснимо недоверие към тях. „Наистина са ловки“ — беше тайната му преценка; а от случайно дочути клюки той разбра, че тази преценка е добре основана. От друга страна, от тях се излъчваше атмосфера на мъжественост и честна игра, която е неделима от мъжествеността. Те може да се дерат и разкъсват в битката — което е съвсем естествено; но той имаше чувството, че се дерат и разкъсват съобразно някакво правило. Такова бе общото му впечатление от тях — то не изключваше сигурната възможност помежду им да има и известен процент мошеници.

Дейлайт прекара няколко месеца в Сан Франциско, като изучаваше правилата на играта и се подготвяше сам да участвува в нея. Дори взимаше частни уроци по английски и успя да се отърси от най-лошите си навици в говора, въпреки че, когато биваше възбуден, се връщаше към „какво ми дрънкаш!“, „та на мене ли тия“ и други подобни изрази. Научи се да яде, да се облича и да се държи като цивилизован човек; но въпреки всичко това, вътрешно не се промени. Не проявяваше излишна почтителност и никога не се колебаеше да потъпче грубо някое установено правило, ако то се препречеше на пътя му и ако достатъчно силно го бяха предизвикали. Също така, за разлика от другите по-слаби мъже, които идваха от диви и далечни места, той не прояви почит към различните тенекиени идоли, почитани от цивилизованите човешки племена. Беше виждал идоли и по-рано, та знаеше точно какво представляват.

Когато му омръзна да бъде прост зрител, той замина за Невада, където златната треска беше в разгара си — за да си опита ръката, както каза сам той. Това опитване на борсата на Тонопах трая десет дни, през които със своя страхотен, бесен начин на спекулиране притисна до стената по-умерените спекуланти, и приключи играта с чиста печалба от половин милион. След това облиза устни и се върна в хотела си в Сан Франциско. Услади му се и жаждата да се включи в играта се засили.

Името му отново стана сензация. Отново Бърнинг Дейлайт се появи с големи букви в заглавията на вестниците. Беше обсаден от репортери. Бяха претърсени старите броеве на списанията и вестниците и романтичният Елам Харниш, „Покорителят на мразовете“, „Царят на Клондайк“, „Бащата на старите пионери“, наред с препечените филии и другата храна се появи на масата за закуска в милиони американски домове. Беше принуден да се включи в играта, преди да е дошло избраното от него време. На брега на неговите единадесет милиона изплуваха финансисти, предприемачи и целият боклук от търгашеското море. За да се отбранява успешно, той бе принуден да отвори кантора. Беше ги стреснал и накарал да го забележат и сега, щат не щат, те му раздаваха карти и го приканваха да играе. Добре, той щеше да играе; и щеше да им покаже как се играе, напук на самонадеяните пророчества, че бързо ще бъде притиснат — пророчества, придружени от описания на селския му начин на игра и дивия му груб вид.

Отначало се занимаваше с дребни неща — „да печели време“, както сам обясни на Холдсуърти, с когото се бе сприятелил в клуба „Алтапасифик“.

Сам Дейлайт беше вече член на клуба, предложил го бе Холдсуърти. Добре беше, че отначало Дейлайт играеше предпазливо, защото броят на акулите (земни акули ги наричаше той), които се въртяха около него, беше изумителен. Той лесно прозираше намеренията им и дори се учудваше как толкова много от тях намират достатъчно жертви, за да продължават дейността си. Те бяха толкова съмнителни и мошеничествата им толкова прозрачни, че не можеше да разбере как изобщо някой може да се хване на въдицата им.

Но скоро откри, че има акули и акули. Холдсуърти се отнасяше с него по-скоро като с брат, а не като с познат от клуба, грижеше се за него, напътстваше го и го представяше на местните финансови магнати. Семейството на Холдсуърти живееше в една прекрасна вила близо до парка Менло; Дейлайт на няколко пъти гостува там в събота и неделя и видя толкова щастлив и приятен семеен живот, какъвто изобщо не бе и сънувал. Холдсуърти умираше за цветя и отглеждаше с лудо увлечение породисти домашни птици; за Дейлайт тези му слабости бяха неизчерпаем източник на забавление и той го наблюдаваше с безобидно снизхождение. Такива приятни слабости бяха признак за здравия дух на приятеля му и още повече привлякоха Дейлайт към него. Дейлайт го преценяваше като успял бизнесмен без сериозни амбиции — човек, който твърде лесно се задоволява с малките ставки на играта, за да се впусне в голяма игра.

При едно подобно неделно посещение Холдсуърти му предложи малка, но изгодна сделчица — фабрика за тухли в Глен Елен. Дейлайт внимателно изслуша как той описа положението. Идеята беше съвсем разумна и единственото възражение на Дейлайт бе, че цялата работа е твърде дребна и съвсем извън неговата специалност; и той се включи в предприятието само от приятелство, защото Холдсуърти му обясни, че сам той вече е вложил нещичко и въпреки че било твърде изгодно да го разшири, за тази цел би трябвало да направи жертви в други области на вложенията си. Дейлайт вложи петдесет хиляди долара, а по-късно сам обясняваше, смеейки се: „Бях измамен, разбира се, но не толкова от Холдсуърти, колкото от проклетите му пилета и плодни дръвчета!“ Но урокът бе добре дошъл за него, защото научи, че в света на сделките не можеш да имаш вяра на никого и че дори старинният закон на гостоприемството има твърде малка стойност в сравнение с една нерентабилна фабрика за тухли и петдесет хиляди долара в брой. Но различните видове акули, реши той в заключение, плуват само на повърхността. В дълбочините действат почтени и солидни същества. Той реши, че хората, с които трябва да работи, са големите финансисти и вождовете в индустрията. Самата същност на огромните им сделки и предприятия ги принуждаваше да играят честно. Там нямаше място за дребни мошеничества и измамнически трикове. Можеше да се очаква, че дребните измамници биха пръснали златен пясък из някоя ялова мина и биха подхлъзнали приятелите си с някоя забатачена тухларна фабрика, но във висшите финансови среди подобни действия не си струваха трудът. Там хората бяха заети да тласкат страната напред, да организират железопътните й съобщения, да откриват нови мини и да разработват природните и богатства. Играта им по необходимост трябваше да бъде на едро и затова солидна.

— Дребните мошеничества не са за тях — заключи той.

И така Дейлайт реши да остави настрана дребните човечета от типа на Холдсуърти; и въпреки че се държеше дружелюбно с тях, с никого не се сприятели. Не че не харесваше дребните човечета от „Алтапасифик“. Те просто не му допадаха за партньори в голямата игра, която възнамеряваше да играе. Каква щеше да бъде тази голяма игра, дори сам той не знаеше. Дейлайт изчакваше. Междувременно играеше на дребно, влагайки пари в няколко мелиоративни мероприятия, и стоеше нащрек за някой по-голям удар.

Тогава дойде срещата му с Джон Даусет, прочутия Джон Даусет. Нямаше никакво съмнение, че срещата бе случайна. Дейлайт знаеше много добре, че когато беше в Лос Анжелис, той съвсем случайно научи, че цените на тон риба в Санта Катилина се покачват и вместо да се върне направо в Сан Франциско, както беше решил, отиде на острова. Там Дейлайт срещна Джон Даусет, който бе останал да си почине няколко дена по средата на едно пътешествие из Западните щати. Даусет бе чул, разбира се, за прочутия „Цар на Клондайк“ и за неговите предполагаеми тридесет милиона и когато се запозна с него, наистина се заинтересува. Това запознанство породи известни идеи у Даусет. Но той не им даде гласност, защото предпочиташе грижливо да ги обмисли. Така той говори само на обичайни теми и се постара да бъде приятен и да спечели приятелството на Дейлайт.

Даусет беше първият голям магнат, с когото Дейлайт се срещна лице с лице, и той остана приятно очарован от това запознанство. Даусет беше толкова мил и човечен, държеше се така демократично, на Дейлайт му бе трудно да повярва, че това е наистина самият Джон Даусет, председател на много банки, управител на застрахователни дружества, за когото казваха, че е свързан с шефовете на „Стандарт ойл“ и се знаеше, че е съдружник на „Гугънхемър“. А и видът му отговаряше на славата, която се носеше за него.

Физически той отговаряше на всичко, което Дейлайт знаеше, за него. Въпреки шестдесетте си години и снежнобялата коса, ръкостискането му бе здраво, той не показваше никакви признаци на умора, вървеше с бърза и отривиста стъпка, а всичките му движения бяха точни и решителни. Цветът на кожата му беше здраво розов, а тънката, ясно очертана устна можеше сърдечно да се смее на добрата шега. Имаше честни, сини, съвсем светлосиви очи, с които изпод рунтави сиви вежда гледаше проницателно и прямо лицето на събеседника си. Всичко у него говореше за дисциплиниран и уравновесен разум, чиято дейност порази Дейлайт със сигурността си. Този човек знаеше и никога не украсяваше познанията си с глупавите дантели на чувствата. Беше явно, че е свикнал да командва и всяка негова дума и жест бяха властни. Наред с тези му качества у него имаше разбиране и такт, така че Дейлайт лесно успя да забележи всички отлики между него и дребния човечец от типа на Холдсуърти. Дейлайт познаваше и произхода му, знаеше за прадедите му, едни от първите заселници в Америка, за неговите собствени военни заслуги, бе чувал за Джон Даусет, негов баща, една от финансовите крепости в борбата на Севера против Юга, за комодор^[1] Даусет от войната в 1812, за революционната слава на генерал Даусет и за онзи пръв Даусет, който е притежавал земя и негри в първите дни на Ню Ингланд.

— Това е истински човек — каза по-късно той на един познат в пушалнята на „Алтапасифик“. — Казвам ви, Гелън, останах много изненадан. Винаги съм предполагал, че големите хора трябва да са такива, но трябваше да видя Даусет, за да се уверя. Той е един от тези, които създават нещата. Личи му. Такива са един на хиляда, точно така е. Човек, с когото си струва да се свържеш. Няма ограничения в играта му и можеш да се обзаложиш, че играе напълно честно. Сигурно може да загуби или да спечели пет-шест милиона, без да му трепне окото.

Гелън пушеше пурата си и при завършването на тази тирада любопитно погледна към Дейлайт. Но Дейлайт поръчваше коктейли, та не забеляза любопитния поглед.

— Предполагам, че ще се включите в някоя сделка с него — подметна Гелън.

— И на ум не ми минава. Наздраве! Просто обяснявах, че съм разбрал как големите хора вършат големи неща. Знаете ли, като видях за колко много неща има познания, засрамих се от себе си. И въпреки това мога да му дам аванс, ако става дума да се кара кучешки впряг в шейна! — добави Дейлайт, след като замислено мълча известно време. — И вярвам, че съм малко по-добър от него на покер и в откриването на парцели със злато, и може би в надбягване с кану. И струва ми се, че имам повече възможности да науча играта, която той цял живот е играл, отколкото той да научи играта, която аз съм играл горе, на Север.