Джек Лондон
Сияйна зора (6)

Глава VI

Тълпата беше изпълнила „Тиволи“ — старата тълпа, която бе присъствала преди два месеца на заминаването на Дейлайт; защото това беше нощта на шестдесетия ден и както винаги мненията дали Дейлайт ще стигне навреме, или не бяха разделени. В десет часа все още обзалагаха, въпреки че при всеки нов бас залогът против успеха му се увеличаваше. Дълбоко в сърцето си Девата вярваше, че няма да успее, но въпреки това се обзаложи с Чарли Бейтс на двадесет унции срещу четиридесет, че Дейлайт ще пристигне преди полунощ.

Тя първа чу лая на кучетата.

— Слушайте! — извика тя. — Дейлайт иде!

Всички се втурнаха към входа; но когато двойните врати се отвориха широко, тълпата се отдръпна назад. Чу се нетърпеливото скимтене на кучетата, плясък от камшик и окуражителното подвикване на Дейлайт, а уморените животни надминаха себе си, като помъкнаха шейната по дървения под. Те се втурнаха вътре, заедно с тях се втурна и бялата пара на студа и докато опъваха хамутите, над нея се виждаха само главите и гърбовете им, сякаш плуваха в река. Дейлайт се появи зад тях, на пръта, скрит до колената от фъртуната, през която газеше.

Беше си все същият Дейлайт — отслабнал, изморен, но в същото време черните му очи святкаха и блестяха по-ярко от когато и да било. Памучната му парка падаше до коленете му и с вдигнатата качулка му придаваше вид на монах. Замърсена и опърлена от лагерния огън и пушек дрехата сама разказваше историята на пътуването. Двумесечна брада покриваше лицето му; по време на продължителния бяг през последните седемдесет мили дъхът му се бе превърнал в ледени висулки, които се бяха сплели с брадата.

Появяването му беше театрално, мелодраматично; и той го знаеше. Това беше неговият живот, той го живееше, както на него му харесва. Сред своите си хора той беше велик човек, герой на Арктика. Беше горд от това и за него бе върховен момент след последния преход от двеста мили да влезе в заведението с кучетата, шейната, пощата, индианеца и всичко друго. Беше извършил още едно геройство, което щеше да бъде разтръбено по Юкон заедно с неговото име — той, Дейлайт, царят между пътешествениците и водачите на шейни.

Когато отекнаха приветствените викове и очите му огледаха и последната позната подробност на „Тиволи“, той остана изненадан. Всичко си беше на мястото — дългият бар и редиците бутилки, масите за игра, голямата печка, момчето при везните за теглене на злато, музикантите, мъжете и жените, Девата, Селия, Нели, Дон Макдоналд, Бетълс, Били Роулинс, Олаф Хендерсън, Док Уотсън. Всичко беше така, както го бе оставил, и сякаш денят, в който бе заминал, още не беше завършил. Шестдесетте дни пътуване през бялата пустош изведнъж се свиха и престанаха да съществуват във времето. Превърнаха се в миг, в нещо случайно. Той се бе втурнал в него през стената на мълчанието и очевидно в следващия миг се бе втурнал обратно през стената, всред шума и бъркотията на „Тиволи“.

Трябваше да погледне шейната и брезентовите пощенски чували, за да се убеди в реалността на тези шестдесет дни и двете хиляди мили по леда. Като насън раздруса ръцете, които му подаваха. Беше обзет от огромен възторг. Животът беше прекрасен. Той ги обичаше всичките. Заля го чувство на човечност и другарство. Всички тези хора бяха от неговия род. Това беше нещо неизмеримо, величествено. Почувствува, че сърцето му се разтапя и му се дощя да стисне ръцете на всички наведнъж, да ги притисне всичките в мощна прегръдка до гърдите си.

Той пое дълбоко въздух и извика:

— Печелившият плаща, а печелившият съм аз, нали? Скачайте всички вие, малемути и сиваши, и казвайте каква отрова ще пиете! Ето ви пощата от Дайей, направо от морето. Всичко е редовно! Развържете каишите и джапайте вътре!

Десетина чифта ръце се заеха да развържат товара, а в това време младият индианец от Льо Барж, който се бе навел да върши същото, изведнъж се изправи неуверено. В очите му се изписа голяма изненада. Той диво се огледа наоколо, защото с него ставаше нещо съвсем ново. Беше покосен от неочаквана слабост. Потрепери от немощ, коленете му се подкосиха, той бавно се смъкна надолу, падна върху шейната и с внезапен пристъп мрак покри съзнанието му.

— Изтощение — каза Дейлайт. — Някой от вас да го отведе и да го сложи в леглото. Добър индианец излезе.

— Дейлайт е прав — заключи Док Уотсън в следващия миг. — Човекът е напълно изтощен!

Погрижиха се за пощата, кучетата отведоха и нахраниха, а когато се облегнаха на дългия бар, за да пият, да приказват и да си приберат дълговете, Бетълс запя песента за корените от Сасафрас.

Няколко минутки по-късно Дейлайт се въртеше по дансинга с Девата. Беше сменил парката си с кожената шапка и палтото от одеяло, беше изул замръзналите си мокасини и танцуваше по чорапи. След като се бе намокрил до коленете късно следобед, бе продължил да тича, без да се преобува, та сега дългите му калци бяха отрупани с лед до коленете. От топлината в стаята ледът почна да се топи и да се отделя на висулки. Когато краката му се въртяха, парчетата се чукаха едно о друго и от време на време някои от тях падаха шумно на земята, а другите танцьори се подхлъзваха по тях. Но всички прощаваха на Дейлайт. Той беше един от малкото, които създадоха закона в тази далечна страна, които определиха етичните норми и чието държане беше мерило за доброто и злото — и той стоеше над закона. Беше един от малкото привилегировани смъртни, които не могат да извършат нещо лошо. Каквото и да направеше, трябваше да е добро, независимо дали на другите им беше позволено да правят същото, или не. Разбира се, подобни смъртни се радват на такава привилегия, защото почти винаги и неизменно вършат добри неща и ги правят по-добре от другите хора. Така че Дейлайт, стар герой в тази млада страна и в същото време по-млад от повечето от тях, действаше по своему, като мъж над мъжете, като мъж, който е величествено мъж и само мъж. Нищо чудно в такъв случай, че докато танцуваха танц след танц, Девата се отпусна в ръцете му с наболяло сърце, защото знаеше, че в нея той намира само добър приятел и превъзходен партньор в танца. Тя се бе поболяла от любов по него, а той танцуваше с пея, както би танцувал с всяка друга жена, както би танцувал с някой мъж, който, за да се превърне в дама, си е завързал носна кърпа на ръката.

Дейлайт танцува с един такъв мъж тази вечер. Сред пионерите надиграването между двама мъже винаги е било мерило за издръжливост; и когато Бен Дейвис, крупието на фаро, с шарена кърпа на ръката, хвана Дейлайт да играят вирджински рил^[1], започна истинска веселба. Всички се отдръпнаха, за да наблюдават. Двамата мъже се въртяха, въртяха постоянно в една посока. Разчу се и сред голямата стая и барът и игралните маси опустяха. Всеки искаше да види и всички се наблъскаха в танцувалната. Музикантите не спираха да свирят, а танцьорите не спираха да играят. Дейвис беше опитен в този номер и бе надигравал не един силен мъж по Юкон. Но след няколко минути стана ясно, че той, а не Дейлайт, ще се предаде.

Те се повъртяха още малко, а след това Дейлайт внезапно спря, пусна партньора си, отдръпна се и сам залитна и размаха безцелно ръце, сякаш искаше да се подпре на въздуха. Дейвис със замаяна усмивка на лицето се наклони настрана, обърна се, мъчейки се да запази равновесие, и се просна по корем на пода.

Дейлайт все още се въртеше, спъваше се и ловеше въздуха с ръце, но въпреки това хвана най-близкото момиче и се втурна в нов валс. Отново бе извършил нещо голямо. Уморен от двете хиляди мили, които бе пропътувал по леда, и седемдесетте мили, изминати през същия ден, той беше надиграл един отпочинал мъж, и то не кой да е, а Бен Дейвис.

Дейлайт обичаше върховете и въпреки че в изминатия кратък жизнен път имаше малко върхове, той се бе старал винаги да се изкачи на най-високия. Широкият свят не познаваше името му, но то бе известно надлъж и нашир сред огромната безмълвна северна пустош, знаеха го индийци, бели и ескимоси — от Берингово море до Проходите, от изворите на най-далечните реки до тундрата край бреговете на Поинт Бароу. У него бе твърде силно желанието да побеждава независимо дали се бори с природните стихии, с хората или пък с щастието при игра на комар. Животът и всичко в него беше комар. А той беше комарджия до дъното на душата си. Рискът и късметът бяха за него като водата и въздуха. Разбира се, че не разчиташе винаги сляпо на тях, защото използваше разума си, умението и силата си; но зад всичко стоеше Щастието, вечното Щастие, което понякога се обръщаше против собствените си поддръжници и смачкваше мъдрите, а в същото врече благославяше глупците. Щастието, което всички хора търсеха и мечтаеха да покорят. Така беше и с него. Дълбоко в жизнените му процеси шепнеше царственият глас на Живота и настойчиво го съветваше, че би могъл да постигне повече от другите мъже, да спечели там, където те губеха, да постигне успех там, където те загиваха. Това беше нагонът на живота, здрав и силен, незабелязващ крехкото и загнилото, упоен от върховно самодоволство, лудо егоистичен, омаян от собствения си величествен оптимизъм.

И непрекъснато, било като далечен шепот, било като ясен тръбен зов, до него достигаше вестта, че някога някъде, по какъвто и да е начин той ще намери щастието, ще стане негов господар, ще го върже и ще го направи свое притежание. Когато играеше покер, нещо му шепнеше, че ще му дойдат четири аса или кент флош роял. Когато търсеше злато, същият глас му нашепваше за злато в корените на тревата, злато на скалната основа и злато надолу в скалите. В най-тежките моменти по пътя, по реката, или когато страдаше от глад, нещо му казваше, че други мъже биха могли да умрат, но че той ще се измъкне победоносно. Това беше прастарата лъжа на Живота, който залъгваше сам себе си, вярваше, че е безсмъртен и неразрушим, че може да постигне повече от другите и да печели, колкото си иска.

И така, като сменяше от време на време посоката на въртене, Дейлайт с помощта на валса се оправи от замайването и поведе към бара. Надигна се обаче общ протест. Не можеше повече да се приема неговият девиз, че само печелившият плаща. Това беше противно на обичаите и на здравия разум и въпреки че се правеше от добри приятелски чувства, трябваше да се спре именно заради тези добри приятелски чувства. По право на Бен Дейвис се падаше да черпи, Бен Дейвис трябваше да плати черпнята. Нещо повече, всичко, което Дейлайт бе черпил досега, трябваше да бъде за сметка на „Тиволи“, защото, щом той започваше да гуляе, кръчмата се пълнеше с клиенти. Всичко това бе казано от Бетълс и макар речта му да беше кратка и пълна с жаргон, тя бе единодушно аплодирана.

Дейлайт се захили, отдръпна се към масата на рулетката и купи сума жълти чипове. След десет минути на везните претеглиха злато за две хиляди долара и го пресипаха в неговата торбичка, но златото не се побра в нея, та взеха още една. Щастие, прашинка щастие, но лично негово. Възторгът му нямаше граници. Живееше и нощта му принадлежеше. Обърна се към доброжелателните си противници.

— Сега вече наистина печелившият плаща — каза той.

И те се предадоха. Никой не можеше да устои на Дейлайт, когато възсядаше живота и го пришпорваше.

В един часа сутринта той видя Илайджа Дейвис да подкарва към вратата Хенри Фин и Джо Хайнс, дървосекача. Дейлайт се намеси.

— Къде? — попита той, като се мъчеше да ги замъкне към бара.

— В кревата — отговори Илайджа Дейвис. Той беше от Ню Ингланд, дъвчеше тютюн и бе единственият смел дух в семейството си, който дочу зова на запада, долитащ над тучните пасища и горите на планината Дезърт, и му се отзова.

— Налага се — прибави извинително Джо Хайнс. — Сутринта ще пътуваме.

Дейлайт ги задържа:

— Къде ще вървите? Какво сте се разбързали?

— Не сме се разбързали — обясни Илайджа. — Просто ще проверим твоето предчувствие и ще видим какво има нагоре по реката. Не искаш ли да дойдеш с нас?

— Искам, разбира се — потвърди Дейлайт.

Но въпросът бе зададен на шега и Илайджа не обърна внимание на отговора.

— Ще опитаме по Стюарт — продължи той. — Ал Майо ми каза, че първия път, когато слязъл по Стюарт, видял доста обещаващи наноси и ние ще ги пробваме, докато е замръзнала реката. Слушай, Дейлайт, и ми запомни думите, идва времето, когато зимното копане ще стане мода. Един ден ще има хора, които ще се смеят на нашето лятно ровене и крепене на дупките.

По онова време по Юкон не можеше и дума да става за търсене на злато през зимата. Земята беше замръзнала от мъха и тревата до скалния пласт, а замръзналият чакъл, твърд като гранит, не отстъпваше пред копача и лопатата. Лятото мъжете чакаха слънцето да размрази земята и копаеха. Това бе времето за работа. През зимата извозваха провизии, ходеха на лов за елени, а след това през тъмните месеци убиваха времето си в големите централни селища, като Съркъл Саги и Форти Майл.

— Вярно, зимното копане ще си пробие път — съгласи се Дейлайт. — Почакай само да се открие някой богат залеж нагоре по реката. Тогава всички ще видите нов начин на търсене. Какво пречи да се кладе огън, да се пробиват шахти и да се копаят галерии по скалния пласт? Не ще има нужда да се крепи. Замръзналата глина и чакълът ще държат дотогава, докато всички дяволи са замръзнали и опашките им са станали на сладолед. Та какво, в такива дни ще си струва да се работи на сто фута дълбочина. Разбира се, че ще дойда с вас, Илайджа.

Илайджа се засмя, подбра двамата си другари и пак понечи да се отправи към вратата.

— Чакай! — извика Дейлайт. — Не се шегувам.

Тримата мъже изведнъж се обърнаха към него, а по лицата им се изписа изненада, задоволство и неверие.

— Хей, будалкаш ни? — каза Фин, другият дървосекач, спокоен, улегнал мъж от Уисконсин.

— Моята шейна и кучетата са на разположение — отговори Дейлайт. — Значи, ще имаме два впряга и ще разделим товара на две: само че известно време ще трябва всички да пътуваме по-бавничко, защото кучетата наистина са уморени.

Тримата мъже ликуваха, но все още не вярваха напълно.

— Слушай, Дейлайт! — викна Джо Хайнс. — Не ни будалкай. Ние сме сериозни хора. Ще дойдеш ли?

Дейлайт протегна ръка и раздруса техните.

— Тогава по-добре ще е да лягаш! — посъветва го Илайджа. — Тръгваме в шест, а четири часа сън съвсем не са много.

— Да отложим с един ден и го оставим да си почине? — предложи Фин.

Гордостта на Дейлайт бе засегната.

— Няма нужда — извика той. — Всички тръгваме в шест. Кога искате да ви събудя? Пет? Добре, ще ви вдигна всичките.

— Добре е да поспиш малко — посъветва го Илайджа загрижено. — Не можеш вечно да издържаш.

Дейлайт беше изморен, страшно изморен. Дори неговото желязно тяло признаваше умора. И последният мускул плачеше за легло и почивка, ужасяваше се при мисълта за ново напрежение и нов път. Целият този физически протест нахлу в мозъка му като бунтовна пълна. Но по-дълбоко се беше загнездил дръзкият, надменен Живот, неговият живец, който шепнеше да се върши подвиг след подвиг, да покаже силата си пред силата на другите. Това беше просто животът, нашепващ отколешните си лъжи. В съюз с него, с цялото си нахалство и надутост, беше уискито.

— Да не би да ме вземате за сукалче? — попита Дейлайт. — Какво пък, от два месеца не съм сложил капка в устата си, не съм танцувал, не съм срещал жива душа. Вървете всички да спите! Ще ви викна в пет.

През останалата част от нощта той танцува все така по чорапи, а в пет часа сутринта заудря силно по вратата на новите си съдружници, призовавайки ги с думите, от които идваше и прякора му:

— Зората сияе, щастливци от река Стюарт! Зората сияе! Зората сияе! Зората сияе!