Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Burning Daylight, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 36 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Remo (2008)
Корекция
sir_Ivanhoe (2008)
Допълнителна корекция
Boman (2008)

Издание:

Сияйна зора / Майкъл, братът на Джери

Избрани произведения в 10 тома. Том 4

1962 г.

История

  1. — Добавяне
  2. — Редакция от Борис Борисов

Глава V

След връщането на Дейлайт в Сан Франциско славата му още повече порасна. Но в известен смисъл тя не беше за завиждаме. Хората се страхуваха от него. Знаеха го като безмилостен боец, жесток като тигър. Играеше неумолимо, жестоко и никой не можеше да предвиди къде и как ще бъде нанесен следващият му удар. Използваше нашироко изненадата. Избираше винаги неочаквани варианти; беше дошъл наскоро от дивия север и умът му не работеше по стереотипни схеми — затова имаше необикновената възможност да измисля нови трикове и стратегически ходове. Веднъж спечелил преимущество, той безмилостно довършваше жертвата си. „Безпощаден като червенокож“, казваха за него и това беше самата истина.

От друга страна, той беше известен като „почтен“. Неговата дума беше толкова надеждна, колкото и подписът му, въпреки че сам той не приемаше нищо на вяра. Винаги отбягваше предложения, основани на джентълменско споразумение, и ако някой предложеше за гаранция в сделката джентълменската си честна дума, то този човек винаги прекарваше няколко неприятни минути в разговор с Дейлайт. Всъщност Дейлайт даваше дума само когато можеше да диктува условията и на другата страна оставаше изборът или да повярва на думата му, или да остане с пръст в устата.

Дейлайт не се занимаваше с обикновени капиталовложения. Те обвързваха капиталите и намаляваха риска в играта. Него го увличаше хазарта в спекулациите, а за да може да води играта по пиратски, парите трябваше да му бъдат под ръка. Никога не ги замразяваше за по-дълго време, защото правеше непрекъснати обороти с тях, налитайки ту тук, ту там, сред финансовия океан, като истински пират. Сигурните капиталовложения, които даваха сигурен пет процентов доход, не го привличаха; за него сладостта на живота се състоеше в това да рискува милиони в някоя ожесточена схватка и ако загуби, да загуби всичко, ако спечели, да спечели петдесет или сто процента! Играеше съобразно правилата, но беше безмилостен. Когато успееше да притисне някой финансист или група до стената, воплите им не го спираха. Молбите за финансова милост го оставяха безчувствен. Той беше свободен стрелец и нямаше приятелски връзки с никого сред кръга на спекулантите и финансистите. Няколкото съюза, които бе сключвал от време на време, бяха просто средство за по-бързо постигане на целта и той гледаше на съдружниците си като на хора, които биха го измамили или дори разорили, стига да им падне удобен случай. Въпреки това негово мнение той оставаше верен на съдружниците си. Но им беше верен само докато те му бяха верни. Изменяха ли му — тежко и горко им.

Търговците и финансистите по крайбрежието на Тихия океан никога нямаше да забравят урока, даден на Чарлз Клинкнър и компанията „Калифорния енд Алтамонт тръст“. Клинкнър беше председател на компанията. В съдружие с Дейлайт те атакуваха корпорацията „Сан Хосе интърюрбан“. Мощната корпорация „Лейк пауър енд електрик лайтнинг“ й се притече на помощ и сред разгара на битката Клинкнър, мислейки, че е настъпил удобният момент, се прехвърли на страната на неприятеля. Преди да приключи битката, Дейлайт загуби три милиона, но се погрижи компанията „Калифорния енд Алтамонт тръст“ да бъде окончателно погубена, а Чарлз Клинкнър арестуван за измама. Клинкнър се самоуби в килията си. Дейлайт не само загуби от „Сан Хосе интърюрбан“, но при поражението си претърпя тежки загуби и в други операции. Специалистите твърдяха, че би могъл да води преговори и да си спести голяма част от загубите. Но вместо да направи това, той напусна борбата със „Сан Хосе интърюрбан“ и „Лейк пауър“ с вид на победен и веднага след това неочаквано, като Наполеон, удари Клинкнър. Това беше последното нещо, което би минало през ума на Клинкнър, и Дейлайт го знаеше. Той знаеше също, че компанията „Калифорния енд Алтамонт тръст“ е твърде стабилна, но в момента е в затруднено положение поради спекулациите, които Клинкнър бе правил с капитала й. Знаеше също така, че благодарение на същите тези спекулации след няколко месена компанията щеше да е по-стабилна от когато и да било и че ако искаше да нанесе удар, трябваше да го нанесе незабавно „Тези пари не отидоха на вятъра“ — бе казал той по повод тежките си загуби. — Те представляват осигуровка за в бъдеще. Отсега нататък хората, които се сдружават с мене, ще премислят три пъти, преди да се опитат да ме измамят!

Причина за жестокостта му бе презрението, което изпитваше към другите участници в играта. Той беше убеден, че сред тях не можеше да се намери един на стоте напълно честен, а що се отнася до честните, те бяха обречени на загуба и фалит, защото играеха в нечестна игра — така смяташе той. Случката в Ню Йорк беше отворила очите му. Той разкъса измамните завеси на бизнеса и го видя в цялата му голота. Ето как разсъждаваше Дейлайт по отношение на обществото, индустрията и търговията:

Организираното общество е огромна, мошеническа игра. В него имаше много нещастници по наследство — мъже и жени, които не са достатъчно безпомощни, за да бъдат затворени в приюти, но и силите им едва стигат, за да секат дърва и носят вода. После идват глупаците, които се отнасят към мошеническата игра сериозно, с респект и уважение. Те са лесна плячка за другите, които ясно виждат и съзнават, че това е огромна мошеническа игра.

Полезният труд е източник на всички богатства. Все едно дали продуктът е чувал картофи, роял или седем местен автомобил, той се появява на бял свят в резултат на извършен труд. Мошеническата игра започва при разпределението на благата, след като трудът ги е вече произвел. Никога не бе виждал мазолестите чеда на труда да притежават автомобили или рояли. Това се обяснява с мошеническата игра. Десетки хиляди, стотици хиляди хора не спяха по цели нощи, за да измислят как да се наврат между работниците и благата, които те произвеждат. Тези хора бяха бизнесмените. Като се измъкват между работника и създадените от него произведения, те извличат облаги за себе си. Размерът па облагите не се определя от някакво правило за равенство, я от силата и подлостта на тези хора. Във всеки отделен случай те „товарят колата до краен предел“. Дейлайт виждаше, че всички участници в играта постъпват по същия начин.

Един ден, изпаднал в добро настроение (след няколко коктейла и обилен обяд), той влезе в разговор с Джонс, момчето от асансьора Джонс бе строен, висок кибритлия момък с гъсто обрасла глава, който правеше всичко възможно да нагруби пътниците в асансьора. Точно това привлече интереса на Дейлайт и той побърза да задоволи любопитството си. Джонс войнствено заяви, че е пролетарий и че иска да си изкарва хляба с писане. Понеже не успял да си пробие път в списанията, той отишъл в малката долина Питача, на стотина мили от Лос Анжелис. Там той смятал да работи през деня, а нощно време да пише и учи. Но железопътните компании надували таксите до последен предел. Питача била пустинна долина и произвеждала три неща само: добитък, дърва за горене и дървени въглища. За превоз на вагон добитък до Лос Анжелис взимали само осем долара. Това било така, обясни Джонс, защото добитъкът имал крака и за същите пари можел да бъде закаран от говедар до Лос Анжелис. Но дървата за горене нямали крака и железниците вземали точно двадесет и четири долара на вагон.

При тази система дървосекачът трябвало да работи здравата по дванадесет часа на ден и след приспадането на сумата за превоза от продажната цена в Лос Анжелис надницата му възлизала на долар и шестдесет цента. Джонс се опитал да изхитри в играта, превръщайки дървата си в дървени въглища. Сметките му били задоволителни. Но железопътната компания също правела сметки. Повишила таксата за превоз на вагон дървени въглища на четиридесет и два долара. След три месеца Джонс отново проверил сметките си и открил, че пак печели по долар и шестдесет цента на ден.

— Тогава се отказах — завърши Джонс. — Цяла година скитах и си го върнах на железопътната компания. Няма да ви занимавам с разните дреболии, но през лятото прекосих планините и драснах клечка кибрит на снегозадържащите съоръжения. Този малък огън им е струвал тридесет хиляди долара. Смятам, че така изравних сметките си в долината Питача.

— Момче, не те ли е страх да правиш признания пред непознати? — попита го съвсем сериозно Дейлайт.

— Съвсем не — отвърна Джонс. — Не може да се докаже. Ако твърдите, че съм казал така, аз ще твърдя, че не съм. Никой съд няма да приеме подобно нещо за доказателство.

Дейлайт се прибра в кантората си и се замисли.

Точно така беше: да се товари колата до краен предел. Това беше основното правило на играта отгоре до долу и играта продължава, защото всяка минута се ражда по един глупчо. Ако всяка минута се раждаше по един Джонс, играта нямаше да продължи дълго. Играчите имаха късмет, че работниците не са Джонсовци. Но в играта съществуваха и други фази. Търговците на дребно, бакалите и техните подобни, откъсваха, каквото могат от продукта на работника; но всъщност търговците на едро и спекулантите обираха работниците чрез търговците на дребно и бакалите. В последна сметка самите търговци на дребно и бакалите получаваха от печалбата само обикновени надници. Те бяха само надничари на търговците на едро. Още по-нагоре се намираха финансовите магнати. Те използваха огромна и сложно разработена система, за да могат да се вмъкват в голям мащаб между стотици хиляди работници и произвежданите от тях материални блага. Тези хора не бяха обикновени крадци, а по-скоро комарджии. И понеже не се задоволяваха с преките си печалби, пък и по природа си бяха комарджии, те се нахвърляха един срещу друг. Тази особеност на играта наричаха висша финансова политика. Основното им занимание бе да грабят работниците, но от време на време правеха различни комбинации и грабеха един от друг насъбраната плячка. Това обясняваше защо Холдсуърти го бе измамил с петдесет хиляди долара, а Даусет, Летън и Гугънхемър го бяха измамили с десет милиона. А когато той нападна „Панама Мейл“, направи съвсем същото. В заключение той реши, че е по-добре да крадеш от крадците, отколкото от нещастните, глупави работници.

Така, без да е учил философия, Дейлайт си присвои предварително положението и призванието на свръхчовек от двадесети век. Той откри, че с редки, почти невероятни изключения принципът „благородството задължава“ съвсем не се спазва в кръга на финансовите свръхчовеци. Един интелигентен пътешественик много сполучливо бе казал по време на речта, която държа след вечерята, дадена в негова чест в „Алтапасифик“. „Сред крадците съществува почтеност и това ги различава от почтените хора.“ Точно така беше. Тези съвременни свръхчовеци бяха просто група преуспели бандити, конто имаха нахалството да проповядват на собствените си жертви една система от етични правила, която самите те не спазваха. За тях честната дума имаше стойност само когато е придружена с принуда. Не кради беше принцип, който се отнасяше само за честния работник. Те, свръхчовеците, бяха над подобни принципи. Те крадяха свободно и събратята им измерваха уважението си към тях с величината на кражбата.

Колкото повече навлизаше в играта Дейлайт, толкова по-ясно му ставаше положението. Въпреки че всеки от крадците изпитваше силно желание да окраде всеки друг крадец, самата банда бе добре организирана. На практика тя контролираше цялата политическа машина на обществото — от местните политикани до Сената на Съединените щати. Тя издаваше закони, които и даваха право да краде. Насила прилагаше тези закони с помощта на полицията, шерифите, местните власти, редовната армия и съда. И всичко вървеше по мед и масло. Главната опасност за свръхчовека идваше от неговите събратя свръхчовеци… Огромната, глупава маса народ не влизаше в сметката. Хората от народа бяха създадени от толкова лошокачествена глина, че и най-простата измама ги заблуждаваше. Свръхчовеците дърпаха конците, а когато им омръзваше да обират работниците, започваха да се крадат един друг.

Дейлайт философстваше, но не беше философ. Никога не бе чел сериозни книги. Той беше упорит, практичен човек и нямаше никакво намерение да чете книги. Беше живял прост, непосредствен живот и не бе имал нужда от книги, за да го разбере. А сложният живот, който водеше сега, изглеждаше също така прост. Той прозираше през неговите измами и измислици и го намираше толкова елементарен, колкото и живота по Юкон. Хората бяха направени от същото тесто. Имаха същите страсти и желания. Финансовите операции бяха покер в голям мащаб. Играеха хората, които имаха средства. Работниците работеха, за да си изкарат прехраната. Дейлайт виждаше, че играта се играе по вечните правила и сам играеше в нея. Огромната безполезност на това организирано и мамено от бандите общество не го възмущаваше. Такъв бе естественият ред на нещата. Всъщност всички човешки стремежи бяха напразни. Толкова често се бе убеждавал в това.

Съдружниците му бяха умирали от глад по реката Стюарт. Стотици стари пионери не успяха да регистрират участъци по Бонанза и Елдорадо, докато много шведи и новаци сляпо бяха напипали по еленовите пасища участъци за милиони. Това беше животът, а в най-добрия случай животът беше жесток. Цивилизованите хора крадяха, защото така бяха създадени. Грабеха просто така, както котките драскаха, гладът причиняваше мъка, а измръзването — болка.

И тъй Дейлайт стана преуспял финансист. Той не участваше в маменето на работниците. Нямаше сърце за тези работи, пък и не го привличаше. Работниците се мамеха много лесно, бяха твърде глупави. Все едно да ходиш на лов за охранени, опитомени фазани в английски развъдник. За него спортът се състоеше в това, да напада преуспелите и да им отнема плячката. В това намираше и забавление, и възбуда, особено понякога, когато те дяволски се съпротивляваха. Както някога бе правил Робин Худ, Дейлайт крадеше богатите и раздаваше по малко на нуждаещите се. С благотворителност той се занимаваше по своему. Огромната маса човешки страдания нямаха никакво значение за него. Това беше част от вечния ред в обществото. Той не можеше да понася организираната благотворителност и филантропите. От друга страна, не беше съвестта му, която го караше да дава. Никому не дължеше, но не можеше и дума да става за някакъв дълг. Даренията му бяха просто спонтанна проява на щедрост: и тя беше насочена винаги към тези, които го заобикаляха. Никога не даваше за пострадалите от земетресение в Япония или пък за летни лагери на бедните от Ню Йорк. Затова пък обезпечи за цяла година Джонс, момък, който караше асансьора, за да може той да напише книга. Щом научи, че жената на келнера, който му прислужваше в хотела, страда от туберкулоза, той я изпрати в Аризона. А по-късно, когато лекарите обявиха нейния случай за безнадежден, изпрати там и мъжа и за да бъде с нея до края й. По същия начин купи една юзда от конски косми, която някакъв затворник бе направил в един поправителен дом на запад. Затворникът разпространи добрата новина и скоро на Дейлайт взе да му се струва, че половината питомци на поправителния дом правят юзди специално за него. Той ги купуваше всичките и ги плащаше от двадесет до петдесет долара парчето. Бяха красиви и почтени произведения на труда и той украси с тях всички свободни места по стените на спалнята си.

Суровият живот на Юкон не бе успял да направи Дейлайт суров и коравосърдечен. За това бе необходимо обкръжението на цивилизацията. В безпощадната, дивашка игра, която водеше сега, свойственото му добродушие и неговият провлечен, западняшки говор незабележимо го напуснаха. Говорът му стана остър и нервен, а същото стана и с мислите му. В бързия ход на играта той все по-рядко намираше време да прояви добродушието си. Промяната се отрази даже и на лицето му. Чертите му станаха по-строги. Игривата извивка на устните му и неговата характерна усмивка в набръчканите ъгълчета на очите се забелязваха все по-рядко. В черните, блестящи като на индианец очи се появиха отблясъци на жестокост и брутално съзнание за мощ. Невероятната му жизненост не беше засегната и се излъчваше от цялото му същество, но тя се бе превърнала в жизненост на завоевател, който тъпче хората под себе си. Битките му с природата бяха някак безлични; битките, които водеше сега, бяха изцяло срещу мъжките представители на човешкия род; а лишенията по снежните пътеки, по реката и ужасите на студа му се отразяваха много по-слабо, отколкото горчивата ожесточеност на борбата с ближните му. Веселото му настроение се проявяваше все още от време на време, но обикновено се дължеше на коктейлите, изпити преди ядене. На север той бе пил по много, но рядко; сега пиеше по-умерено, но системно. Това стана несъзнателно, но бе предизвикано от неговото физическо и душевно състояние. Коктейлите му служеха за намаляване на напрежението. Без да обмисля и разсъждава, той чувстваше нужда да намали или преустанови напрежението от работата, дължащо се главно на дръзките му и рисковани спекулации; в течение на седмици и месеци той се убеди, че най-доброто средство за това са коктейлите. Те бяха каменна стена. Сутрин и по време на работа той никога не пиеше. Но веднага щом напуснеше кантората, започваше да издига около съзнанието си алкохолната стена. Тогава кантората изчезваше, преставаше да съществува. Следобед тя се съживяваше отново за час-два, след което той я напускаше отново изграждаше алкохолната стена. Имаше, разбира се, и изключения от това правило; волята му а още беше дотолкова силна, че ако му предстоеше някоя вечеря или конференция, на която трябваше да се срещне с неприятели или съдружници в сделките, за да планира или преговаря по работа, той се въздържаше от пиене. Но в момента, в който свършваше работата, той винаги си поръчваше мартини, при това двойно, за да не дава повод за приказки, караше да му го сервират във висока чаша.