Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Burning Daylight, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 36 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Remo (2008)
Корекция
sir_Ivanhoe (2008)
Допълнителна корекция
Boman (2008)

Издание:

Сияйна зора / Майкъл, братът на Джери

Избрани произведения в 10 тома. Том 4

1962 г.

История

  1. — Добавяне
  2. — Редакция от Борис Борисов

Глава XV

Животът в кантората си течеше както преди. И двамата не даваха да се разбере нито с поглед, нито с дума, че положението се е изменило. Всяка неделя се разбираха за следващата неделя. Никога не засягаха този въпрос в кантората. По този въпрос Дейлайт докрай проявяваше силното си кавалерско чувство. Той не искаше тя да напусне кантората. Видът и му доставяше неизмерима радост. Но той не злоупотребяваше с това. Никога не забавяше диктовката, нито пък измисляше допълнителна работа, за да я задържи по-дълго при себе си. Защото над егоистичните му инстинкти стоеше любовта му към почтената игра. Той презрително отказваше да се възползува от случайните преимущества на положението. Дълбоко в съществото му се криеше идеята за любовта като нещо повече от обикновено притежание. Искаше да го обичат заради самия него и двамата участници да имат еднакви шансове.

От друга страна, дори да беше най-големият хитрец, не би могъл да измисли по-подходящо държане. Тя обичаше личната си свобода като птичка, беше последната жена в света, над чиито чувства би могъл да се наложи някой, и тъкмо затова оценяваше кавалерското му поведение. Тази оценка беше съзнателна, но нейното въздействие отиваше дълбоко в подсъзнанието и, невидимо като нишките на паяжина. Паяжината, която личността Дейлайт изплиташе около нея, тя усещаше само в някои върховни моменти. Невидимите връзки се изплитаха неусетно, нишка по нишка. Те бяха причина да каже „да“, когато искаше да каже „не“. Нямаше ли по същия начин при някой напрегнат момент в бъдещето да я накарат, въпреки здравия и разум, отново да даде неволно съгласието си?

Между другите добри последици от сближаването и с Дейлайт беше, че Дейлайт намали пиенето. Така силно отслабна жаждата му за пиене, че накрая той забеляза това. Опиянението, от което се нуждаеше, някак се беше въплътило в нея. Мисълта за нея беше като коктейл. Или поне заменяше известен брой коктейли. Напрежението в противоестествения за него градски живот го бе подтикнало към коктейлите. Сега Диди беше станала част от стената, с която се заграждаше срещу силното напрежение. Видът й, нейният смях, оттенъците на гласа й, невероятният златист блясък на очите и, отблясъците на косата, нейното тяло, дрехите й, начинът, по който яздеше, най-дребните и жестове — всичко това се въртеше непрекъснато из главата му и заместваше много коктейли и много чаши уиски със сода.

Той откри, че Диди е добра ездачка — добра не само в ездата, но и в издръжливостта. Имаше дни, когато изминаваха по шестдесет, седемдесет и дори осемдесет мили; и Диди никога не се оплакваше, че са яздили много и никога — Дейлайт особено ценеше това — гърбът на кобилата и не биваше натъртен.

— Чудесно момиче! — казваше си възхитено Дейлайт.

По време на тези дълги, непрекъсвани от нищо разходки, те се опознаха много добре. Нямаше за какво друго да говорят освен за себе си и докато тя слушаше разказите му за пътешествията из Арктика и златотърсаческите авантюри, той от своя страна малко по малко допълваше портрета й в съзнанието си. Тя описваше подробно детството си в ранчото, разправяше за конете, кучетата, нещата и хората, докато накрая той просто знаеше как бе отраснала и станала жена. Узна как се е разорил и умрял баща й, а тя е била принудена да напусне университета и да се хване на работа. Тя разправи и за брат си, за дългата й борба да го излекува и за отлитащите й надежди. Дейлайт реши, че се разбира с нея по-лесно, отколкото си бе представял, макар винаги да чувствуваше, че зад всичко, което знаеше за нея, се криеше тайнствената и загадъчна същност на жената. Той беше достатъчно скромен, за да признае пред себе си, че това беше неизследвано, безбрежно море, за което не знаеше нищо и по което въпреки това, трябваше някак да плува.

Страхът, който цял живот бе изпитвал от жените, бе породен именно от неразбиране. На свой ред той му бе попречил и по-късно да ги разбере. Диди върху коня, Диди, която бере макове през лятото, Диди, която записва диктуваното от него писмо с резките си стенографски движения — всичко това той разбираше. Но не можеше да разбере тази Диди, която така бърже променяше настроенията си, Диди, която твърдо отказваше да язди с него и изведнъж се съгласяваше, Диди, в чиито очи ту се появяваше, ту изчезваше златистата светлина, която нашепваше неща неясни за неговите уши. Във всички тези неща, той виждаше тайнствените дълбочини на женствеността й, поддаваше се на обаянието им и ги приемаше, без да ги разбира.

Имаше още една страна от живота и, за която той нямаше представа. Тя познаваше книгите и притежаваше това загадъчно и ужасно нещо, което наричаха „култура“. И той винаги се учудваше, че тази култура никога не се намесваше в отношенията им. Тя никога не говореше за книги, за изкуство или за други висши пеша. Сам той бе съвършено естествен и разбра, че и тя е също така естествена като него. Тя обичаше обикновените неща, природата, конете и хълмовете, слънчевата светлина и цветята. По местата, които посещаваха, растяха непознати за него растения и тя му стана водач, показа му всичките разновидности на дъба, запозна го с мандроновото дърво и манцанитата, каза му имената, навиците и местонахожденията на множество диви цветя, храсти и папрати. Зоркият й поглед, от който не убягваше нищо в гората, беше ново очарование за него. Това бе поглед на човек, израсъл сред природата. Един ден, за да решат чии очи са подобри, те решиха да видят кой ще открие повече птичи гнезда. И той, който винаги се бе гордял с острата си наблюдателност, с големи усилия успя да запази малка преднина. В края на деня той водеше само с три гнезда и едното от тях, за което и той не беше много сигурен, бе яростно оспорено от нея. Той я поздрави и каза, че по всяка вероятност тя е постигнала такъв почетен резултат, защото тя самата е птичка и притежава острото зрение на птиците.

Колкото повече я опознаваше, толкова повече се убеждаваше в приликата и с птиците. Затова обича да язди, си казваше той. Ездата най-много се приближава до летенето. Ливада, покрита с полски макове: дере, обрасло с папрат; редица тополи сред полето; кафявочервената земя на някой хълм, слънчевите петна по далечните върхове — всичко това веднага предизвикваше у нея изблици на радост, които му приличаха на песни. Тя се радваше на малките неща и сякаш постоянно пееше. А когато яздеше Боб и се бореше за надмощие с прекрасното животно, Дейлайт я сравняваше с орлица.

Малките и радости бяха и за него извор на радост. Той се радваше на нейната радост. Очите му я гледаха също така възбудено, както тя гледаше предмета на вниманието си. Пак чрез нея той започна да разбира по-добре природата. Тя му показваше цветове сред пейзажа, за които той и на сън не би помислил, че съществуват. Той познаваше само основните цветове. Всички тонове на червеното бяха червено. Черното си беше черно, а кафявото си беше обикновено кафяво, докато станеше жълто и преставаше да е кафяво. Пурпурното за него беше винаги червено, нещо като цвета на кръвта, но Диди му обясни, че не е така. Веднъж се изкачиха на билото на един хълм, където вятърът люлееше маковете около краката на конете им и тя застана, възхитена от далечната перспектива. Тя изброи седем плана и той, който цял живот бе наблюдавал природата, за първи път научи какво е „план“. След това той винаги наблюдаваше природата с очи, конто виждаха повече и за свое собствено задоволство се научи да наблюдава сгъстените вериги на хълмовете и дълго да съзерцава виолетовите летни мъгли, скрити в гънките на далечните хълмове.

Но през всичкото това минаваше златната нишка на любовта. Отначало той беше доволен да язди с Диди и да бъдат добри приятели; но влечението му към нея се засили. Колкото повече я опознаваше, толкова повече я ценеше. Ако се държеше с него сдържано и надуто или пък ако беше някоя лигава, вечно кикотеща се женичка, всичко щеше да бъде съвсем иначе. Но той бе учуден и очарован от нейната естественост и жизненост, от умението й да бъде добър другар. Последното й качество бе съвсем неочаквано. Никога не бе гледал на жените в тази светлина. Жената играчка; жената хищница; жената като необходима съпруга и майка на поколенията — такива бяха разбиранията му за жените. Но Диди го изненада със способността на жената да бъде другар, приятел, да зарадва. Колкото повече съвършенства откриваше у нея, толкова повече се разгаряше любовта му и гласът му неволно се изпълваше с гальовни оттенъци, а в очите му блестяха предупредителни пламъчета. Тя не беше сляпа и виждаше всичко това, но като милиони други жени, мислеше да си поиграе с красивия огън и да избегне последствията на пожара.

— Зимата скоро ще дойде — каза тя един ден със съжаление и предизвикателство — и няма вече да има езда!

— Но трябва да ви виждам и през зимата! — бързо извика той.

Тя поклати глава.

— Всичко беше много хубаво — каза тя, като го гледаше откровено в очите. — И си спомням глупавите предлози за опознаването ни; но това няма да доведе доникъде; просто няма възможност! Познавам се много добре, така че не греша!

Лицето й беше сериозно и напрегнато от страх да не би да му причини болка и очите й не трепваха, но в тях светеше златистата светлина — дълбочините на пола, в които сега не го беше страх да погледне.

— А аз се държах много добре — рече той. — Оставям на вас да се произнесете дали е така. Мога да ви кажа, че ми беше твърде трудно. Помислете си само! Нито веднъж не съм ви продумал за любов, а през цялото време съм ви обичал. Това е доста тежко за човек, който е свикнал да прави, каквото си ще. Щом става въпрос за пътуване, винаги бързам. Ако трябва, ще накарам и самия господ да бърза, когато тичам по леда. Но вас не ви карам да бързате. Предполагам, че това показва колко много ви обичам. Разбира се, искам да се омъжите за мене. Но продумал ли съм макар и една дума за това? Нито дума, нито знак. Бил съм кротък и послушен, макар че понякога тази кротост ме е карала да се разболявам. Не съм ви предлагал да се омъжите за мене. И сега не ви предлагам. За мен вие сте съвършена. Сигурен съм, че сте точно жена за мене. Но какво да кажа за себе си? Познавате ли ме достатъчно добре, за да вземете решение? — той повдигна рамене. — Не знам и няма да гадая сега. Трябва със сигурност да знаете дали ще можете да се разберете с мене, или не. Играта ми е бавна и сигурна и не искам да я загубя заради зле разиграни карти.

Такова любовно признание беше нещо съвсем ново за Диди. Никога не беше чувала подобно нещо. Още повече я порази липсата на вълнение и за да преодолее това впечатление, тя трябваше да си спомни треперещата му ръка и страстта, която бе забелязала в очите и гласа му и в онзи ден, и във всички други дни, когато бяха заедно. Спомни си и какво и беше казал преди няколко седмици. „Сигурно не знаете какво нещо е търпението“ бе казал той и след това й бе разправил как бе стрелял катерички с голямата пушка по времето, когато той и Илайджа Дейвис умираха от глад край река Стюарт.

— Ето виждате ли! — настоя той. — За да бъде справедлива играта, трябва да продължим да се виждаме и през зимата. Вие вероятно още не сте решили…

— Решила съм — прекъсна го тя. — Не бих си позволила да се влюбя във вас. Това няма да ме направи щастлива. Харесвате ми, мистър Харниш, признавам, но нищо повече не може да има.

— Това е, защото не одобрявате начина ми на живот — възрази той и се сети за сензационните пиянски разходки и цялата разпуснатост, която му приписваха вестниците; сети се и се запита дали поради моминската си свенливост тя няма да се престори, че не знае нищо.

За негова изненада отговорът и беше прям и непримирим:

— Наистина не го одобрявам.

— Вярно, че съм правил щуротии в някои от тези пиянски разходки, за които писаха вестниците — започна защитата си той — и че съм бивал в неподходящи компании…

— Не говоря за това — каза тя, — въпреки че знам всичко и не мога да кажа, че ми се нрави. Говоря за живота и работата ви изобщо. Има жени по света, които биха могли да се оженят за човек като вас и да бъдат щастливи. Но аз не бих могла. Колкото повече бих обичала такъв човек, толкова по-нещастна бих била. А моето нещастие от своя страна ще направи нещастен и него. За мен такъв брак ще бъде грешка и за него също ще бъде грешка, но той би я преживял по-леко, защото му остава работата.

— Работата! — възкликна Дейлайт. — Какво не ви харесва в моята работа? Играя честно и открито. Няма нищо в моята дейност, което да не може да се каже за много други дейности, като почнем с дейността на големите корпорации и свършим с малките лъжливи бакали на ъгъла. Играя по правилата на играта и няма нужда да лъжа, да мамя или да не удържам на думата си!

Диди изпита облекчение и се зарадва, че промениха темата и че има възможност да каже какво и тежи.

— „В древна Гърция — започна тя наставнически — са смятали за добър гражданин този, който е строил къщи, засаждал дървета…“ — Тя не завърши цитата, но побърза да извади заключение. — Колко къщи сте построили вие? Колко дървета сте посадили?

Той неопределено поклати глава, защото не разбра накъде клони примерът й.

— Преди две зими — продължи тя — вие закупихте всички налични въглища…

— Само местните — засмя се той при спомена за тази си сделка. — Само местните. Тогава се възползувах от недостига на транспортни средства и стачката в Британска Колумбия.

— Но вие сам не сте изкопали нито една бучка от тези въглища. Въпреки това покачихте цената им изкуствено с четири долара и спечелихте купища пари. Такава е вашата дейност. Накарахте бедните хора да плащат по-скъпо за въглищата. Казвате, че играете почтено, но бръкнахте в джобовете им и им взехте парите. Знам го много добре, защото и аз горя въглища в стаята си. И онази зима вместо по единадесет долара платих по петнадесет за тон. Обрахте ми четири долара. Аз можах да го понеса. Но имаше хиляди бедняци, за които това беше страшно. Вие можете да го наричате законна игра, но за мене беше чиста кражба.

Дейлайт не се смути. Нямаше нищо ново в думите й. Той си спомни за старата жена, която правеше вино сред хълмовете на Сонома и милионите като нея, предопределени да бъдат ограбвани.

— Вижте какво, мис Мейсън, признавам, че до известна степен сте права. Но вие отдавна знаете как работя и знаете, че обикновено не се нахвърлям върху бедняците. Моят лов са големите риби. Тях преследвам. Те крадат от бедняците, а аз обирам тях. Сделката с въглищата беше случайност. Но и в нея не се бях насочил срещу бедняците, а срещу големите и успях да ги посмачкам. Бедняците се изпречиха на пътя и пострадаха, това беше всичко. Не виждате ли — продължи той, — че цялата игра е комар. Всеки по един или друг начин играе на комар. Фермерите залагат на хубавото време и на цените на земеделските произведения. Същото прави и корпорацията „Юнайтид стейтс стийл“. Работата на много хора е да грабят бедняците. Но аз никога не съм вършил подобна работа. Знаете това! Винаги съм преследвал само грабителите.

— Не се изразих правилно — призна тя. — Почакайте малко.

Известно време те продължиха да яздят мълчаливо.

— Разбирам го по-ясно, отколкото мога да го изкажа, но приблизително нещата стоят така. Има работа, която е законна, и работа, която е… добре, да кажем — незаконна. Фермерът обработва земята и произвежда жито. Той върши нещо от полза за човечеството. В известен смисъл той създава нещо — житото, което ще запълни стомасите на гладните.

— А пък железниците, спекулантите и тям подобните се намесват и му ограбват житото — прекъсна я Дейлайт.

Диди се усмихна и вдигна ръка:

— Почакайте! Обърквате ме. Не е толкова важно, че ще му ограбят всичкото жито и той ще умре от глад. Важното е, че житото, което е произвел, все още е налице. То съществува. Не разбирате ли? Фермерът е създал нещо, да кажем десет тона пшеница и тези десет тона съществуват. Железопътните компании откарват пшеницата до пазара, до устата, които ще я изядат. Това също е законно. То е все едно, че някой ви донася чаша вода или ви вади прашинката от окото. Нещо е направено, създадено до известна степен, също като пшеницата.

— Но железопътните компании крадат страшно — възрази Дейлайт.

— Тогава тяхната работа е отчасти законна и отчасти незаконна. А сега да видим какво работите вие! Вие не създавате нищо. След като свършите дадена работа, не съществува нищо ново. Също като с въглищата. Вие не сте ги изкопали. Не сте ги закарали на пазара. Не сте ги доставили на някого. Разбирате ли? Това исках да кажа, когато ви говорих за садене на дървета и строене на къщи. Вие не сте посадили нито едно дърво и не сте построили нито една къща.

— Никога не съм предполагал, че на този свят съществува жена, която би могла да говори така за бизнеса — измърмори възхитен той. — И в това сте права. Но могат доста неща да се кажат и в моя полза. Сега вие ме послушайте. Ще говоря по три точки. Номер едно: най-добрите от нас живеят съвсем кратко, а много дълго време са мъртви. Животът е голяма хазартна игра. Някои се раждат щастливи, а някои нещастни. Всички сядат на масата за игра и всеки се опитва да ограби другия. Повечето биват ограбвани. Те се раждат глупави. Появява се човек като мене и вижда какви са възможностите. Имам два избора. Мога да се присъединя към глупчовците или пък да се присъединя към разбойниците. Като глупчо не мога да спечеля нищо. Разбойниците ми задигат и залъка от устата. Работя като вол цял живот и умирам, работейки. Никакво удоволствие. Само работа, работа и пак работа. Говорят за благородството на труда.

Повярвайте ми, в такъв труд няма никакво благородство. Другият ми избор е да се присъединя към разбойниците и аз се присъединявам към тях. И разигравам картите си по най-добрия начин, за да спечеля. Получавам автомобили, скъпи ресторанти и меко легло.

Номер две: няма голяма разлика да си разбойник наполовина, подобно на железопътните компании, които отнасят на пазара пшеницата на фермера, и да си напълно разбойник и да грабиш разбойниците, както правя аз. Пък и да си разбойник наполовина, е твърде бавна игра за мене. Не се печели достатъчно бързо.

— Но защо искате да печелите? — попита Диди. — Имате вече много милиони. Не можете да се возите на повече от един автомобил и да спите на няколко легла.

— Номер три отговаря на това — каза той. — Ето как! Хората и нещата са създадени с различни вкусове. Заекът обича вегетарианска храна. А рисът обича месо. Патиците плуват, кокошките се боят от водата. Някои събират пощенски марки, други — пеперуди. Едни се увличат по картини, други по яхти, а трети по лов на едър дивеч. Има мъже, които мислят, че щастието, с голямо Щ е в конните надбягвания, а други намират най-пълно щастие при актрисите. Те не могат да променят вкусовете си. Така са се родили и не могат да сторят нищо. Аз пък обичам хазарта. Обичам да играя играта. Искам да играя на едро и бързо. Така съм устроен. Ето защо играя.

— Защо не правите добрини с парите си?

Дейлайт се засмя:

— Да правя добрини с парите си! Това е все едно да удариш шамар на дядо господ, а после да му кажеш, че не знае как да управлява своята вселена и че ще му бъдеш много благодарен, ако се махне от пътя ти и те остави да си опиташ късмета! Но дядо господ съвсем не ме интересува, затова аз гледам другояче на тези неща. Не е ли смешно, след като си чупил с тояга главите на хората, за да им вземеш парите, и си събрал цяла камара, да се разкаеш и да превързваш главите, счупени от другите разбойници? Оставям на вас да решите. Ето какво значи да правиш добро с пари! От време на време някой разбойник се трогва и сяда да кара линейката за бърза помощ. Така направи Карнеги. Той счупи не малко глави в ожесточени битки в Питсбърг. Беше страшен главоразбивач на едро. Обра няколкостотин милиона от баламите, а сега им ги връща на час по лъжичка. Смешно, нали? Оставям на вас да решите.

Той си сви цигара и загледа Диди с любопитство в удоволствие. Резките му отговори и обобщения, които идваха от една по-груба школа, я объркаха и тя се върна на предишните си позиции.

— Не мога да ви оборя и вие го знаете! Колкото и права да е една жена, мъжете имат винаги начин,… каквото казват, винаги звучи убедително, но жената въпреки това е убедена, че не са прави. Но има и нещо друго — творческата радост! Наречете го хазарт, ако щете! Независимо от това, на мене ми се струва, че по-голямо удоволствие е да се създава нещо, отколкото по цял ден да се хвърлят зарчета. Понякога вместо гимнастика или пък когато трябва да платя петнадесет долара за въглищата, аз се заемам да почистя Маб и половин час я вчесвам. И когато видя копринената й козина чиста и лъскана, чувствам задоволство от работата си. Така трябва да се чувствува и мъжът, който е построил къща или е посадил дърво. Той може да се наслаждава на произведението си. Той го е създал. То е дело на неговите ръце. И дори когато някой като вас дойде и му вземе дървото, то все пак си остава там и все пак е създадено от него. Не можете да му откраднете това, мистър Харниш, въпреки всичките си милиони. Това е творческата радост и тя е по-голяма от удоволствието на хазартната игра. Никога ли не сте направили сам някой предмет — дървена колиба по Юкон или кану, или сал, или нещо друго? И не си ли спомняте колко доволен сте бил, колко добре сте се чувствали, когато сте го правили и след като сте го свършили?

Докато тя говореше, в съзнанието му нахлуха спомени, предизвикани от думите й. Той видя пустата равнина край брега на Клондайк, видя дървените складове и къщи, които никнеха край нея, всички дървени постройки, направени от него, видя дъскорезниците си, които работеха денонощно на три смени.

— Наистина, мис Мейсън, в известно отношение имате право. Там горе съм построил стотици къщи и си спомням, че бях горд и щастлив, като гледах как се издигат. И сега, като си спомня, се гордея с тях. Ами да вземем Офир — най-загубеното еленово пасбище, каквото е съществувало някога! Аз го превърнах в големия Офир. Не докарах ли вода чак от Ринкабили, на осем мили оттам? Всички казваха, че не мога да го направя, но аз го направих, и то съвсем сам. Язовирната стена и тръбите ми струваха четири милиона. Но би трябвало да видите Офир — с електроцентралите, електрическите светлини и стотиците хора, които работеха ден и нощ. Разбирам какво влагате в думите — да се създаде нещо. Аз създадох Офир и, майка му стара, стана разкошна работа! Простете, не исках да псувам! Ех, този Офир — и сега аз още се гордея с него, както и последния път, когато го видях.

— И там спечелихте нещо повече от пари — окуражи го Диди. — Знаете ли какво щях да направя, ако имах много пари и продължавах да играя в бизнеса? Да вземем всички тези южни и западни склонове на голите хълмове. Бих ги купила и бих ги засадила с евкалиптови дървета. Бих го направила единствено заради радостта, която това ще ми достави; но да предположим, че у мене има тази склонност към хазарта, за която говорите вие, пак бих направила същото и щях да спечеля от дърветата. А ето и втората ми мисъл. Вместо да повдигам цената на въглищата, без да прибавям нито грам към изкопаните запаси, от тези дървета ще натрупам хиляди кубически метра дърва за горене. Във всеки случай ще създам нещо, където преди това не е имало нищо. И всеки, който ще прекосява залива с ферибота, ще гледа нагоре към обраслите с дървета хълмове и ще се чувствува щастлив. Кой се е чувствал щастлив от прибавянето на четири долара за тон въглища?

— Вие предпочитате да върша подобни работи, така ли? — попита той накрая.

— По-добре ще е и за другите, и за вас — отговори тя уклончиво.