Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Ἱστορίαι, 440 пр.н.е. (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Историография
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 12 гласа)

Информация

Корекция
BHorse (2008)
Сканиране и разпознаване
?

Издание:

Херодот. Исторически новели

Старогръцка. Първо издание

 

Редакционна колегия: Георги Михайлов, Анна Николова, Богдан Богданов

Отговорен редактор: Иван Генов

Рецензент на съставителство: Богдан Богданов

Редактор: Петър Димитров

Художник: Иван Тодоров

Художник-редактор: Николай Пекарев

Техн. редактор: Методи Андреев

Коректор: Ница Михайлова

Дадена за набор юни 1982 г. Излязла от печат октомври 1982 г.

Формат: 84. Печатни коли 9,50. Издателски коли 7,98

Цена 0,90 лв.

ДИ „Народна култура“, София, 1982

ДП „Димитър Благоев“, София

 

Herodoti Historiae

Oxford University Press, Walton Street

First Edition 1908

Thirteenth Impression 1976

Ex lingua graeca in bulgaricam vertit

Dorothei Getov

Editionem curavit Petar Dimitrov

Editio NARODNA CULTURA Serdicae MCMLXXXII

История

  1. — Добавяне

За щастието

След като почти всички народи отсам река Халис били покорени от Крез и присъединени към лидийското царство, в цъфтящата и богата столица и запристигали — един за едно, друг за друго — всички мъдреци на Елада, които живеели по това време. Сред тях бил и атинянинът Солон, който, след като се явил по поръка на атиняните закони, заминал в странство за десет години. Той отплавал под предлог, че иска да попътува, а в действителност — за да не го принудят да отмени някои от законите, които въвел. Атиняните сами не можели да сторят това, понеже били здраво обвързани с клетва да съблюдават в продължение на десет години всички създадени от Солон закони.

Тъкмо по тия съображения, пък и за да види света, Солон потеглил за странство, посетил в Египет фараона Амасис, а също и цар Крез в Сарди[1]. С пристигането си в двореца бил на гостен от Крез. Подир това, на третия или на четвъртия ден, по нареждане на царя слугите развели Солон из съкровищниците и му показали цялото им богатство и великолепие. След като Солон видял и, доколкото било възможно, разгледал всичко, Крез му задал следния въпрос: „Атинянино, у нас много се говори за теб, за твоята мъдрост и странствания, за това, как от любов към знания и за да видиш света, си обходил много земи. Дойде ми на ум да те питам, срещнал ли си до тоя момент най-щастливия човек на земята?“ Царят попитал това, понеже се считал за най-щастлив, а Солон отвърнал без ни най-малко ласкателство, казвайки истината: „Атинянина Телос, царю.“ Крез останал изненадан от чутото и заинтригувано попитал: „По какво точно съдиш, че Телос е най-щастливият?“ Другият рекъл: „Първо по това, че отечеството му се радвало на благоденствие, че Телос имал хубави и добри синове, че доживял да види как им се раждат и израстват децата. А после, след като животът му преминал в благоденствие, според нашите разбирания, краят му дошъл най-славно: в едно сражение между атиняните и техните съседи при Елевзина той се притекъл в помощ на съотечествениците си, обърнал неприятеля в бягство и най-храбро загинал.

Отдавайки му голяма почит, атиняните го погребали на държавни разноски на мястото, където паднал.“

Като изредил многото благополучия на Телос, Солон предизвикал с това Крез и той, мислейки, че непр-еменно ще заеме поне второто място, попитал кого Солон смята за втори след Телос. „Клеобис и Битон“ — отвърнал Солон. „Те били от аргоски род и животът им дал достатъчно. При това имали такава телесна сила, че и единият, и другият еднакво печелили награди на състезанията. За тях се разказва още следният случай: веднъж, когато аргосците устройвали празник в чест на Хера, майка им трябвало на всяка цена да бъде откарана с кола до светилището, но техните волове не се прибрали навреме от полето. И тъй като времето не чакало, младежите сами се впрегнали в хомота и подкарали колата, в която качили майка си. Те изминали четиридесет и пет стадия[2] и се добрали до светилището. След този подвиг пред очите на насъбралия се народ ги застигнала най-прекрасна кончина и с това богът ясно показал, че за човека е по-добре да умре, отколкото да живее. А преди това аргосците, като ги заобиколили, стояли възхитени от силата на момците, а аргоските — от майка им, добила такива синове. И майката, възрадвана от тяхното дело и похвалите, застанала пред статуята на богинята и я замолила да дари Клеобис и Битон, нейните синове, които й отдали голяма почит, с онуй, което е най-добро за човека. След нейната молитва, като принесли жертва и били на жертвеното угощение, младежите легнали в светилището да спят. И повече не станали — там ги заварил последният час. Понеже се показали най-доблестни мъже, аргосците поръчали да им направят статуи, които принесли като дар в Делфи[3].“

Та на тях двамата Солон отредил второто място по честитост, а Крез рекъл гневно: „Атинянино, ти дотам отхвърли нашето благополучие като едно нищо, че ние останахме по-ниско дори от обикновените хора.“ „Царю — казал Солон, — ти ме питаш за съдбините човешки, а аз зная, че божествата са винаги завистливи и смутителни.[4] Додето трае животът на човека, той може да види много неща, които не желае — а и много да претърпи. Аз слагам седемдесетте години за предел в живота на хората. Ако няма високосен месец, тези седемдесет години правят двадесет и пет хиляди и двеста дни. Ако ли пък поискаш всяка втора година се удължи с по месец, та наистина да съвпадат дните, дохождайки в необходимото време, високосните месеци към седемдесетте години стават тридесет пет, а дните от тези месеци — хиляда и петдесет. От всичките тези дни на седемдесетте години — двадесет и пет хиляди двеста и петдесет — нито един не носи преживявания, напълно еднакви с тия от предния ден. Та затова, царю, човекът е нещо съвършено случайно, виждам, че си пребогат и цар на много народи, но на онова, дето ме попита, дали ти си най-щастливият, не мога да отговоря, преди да чуя, че благополучно си завършил живота си. Защото много богатият, ако няма благополучието да живее хубаво до края и животът му да свърши добре, съвсем не е по-щастлив от онзи, който живее ден за ден. Много са нещастните пребогати хора, много са и благополучните, които живеят скромно. Твърде богатият, но нещастен човек превъзхожда само с две неща благополучния, а той — богатия и нещастен — с много. Богатият по-добре може да удовлетворява своите страсти и ако го връхлети голяма беда, да я посрещне. Другият пък го превъзхожда в това: бедата и страстите той не може така добре да посрещне, но от тези неща го предварва благополучието и той е жизнеспособен, няма болест за него, няма злини, той има здрави деца и здраво тяло. А ако отгоре на това и животът му свърши добре, той е човекът, когото търсиш, царю — достойният да се нарече «щастлив». Но трябва да се изчака и преди да умре, да не се нарича «щастлив», а «щастливец». Човек не може да получи всичко вкупом, тъй както никоя земя не ражда толкова, че всичко да й стига — едно има, друго няма. Най-честита е оная земя, която има най-много. Така и отделното човешко същество съвсем не е нещо независимо, понеже едно има, друго няма. Този, който изживее живота си, имайки от всичко по най-много, и чийто живот завърши спокойно, има право, царю, според мене, да се нарече «щастлив». И трябва да се гледа какъв ще излезе краят на всяко нещо. Защото боговете на мнозина са давали да зърнат щастието и после окончателно са ги съсипвали.“

Тези думи съвсем не се понравили на Крез и той отпратил Солон, без да му обърне повече ни най-малко внимание, като го взел за глупец, който пренебрегвал днешните блага и настоявал да се гледа краят на всяко нещо.

Бележки

[1] Солон и Крез са живели по различно време и срещата между тях е въображаема.

[2] Един стадий е равен на около 180 метра.

[3] Делфи — най-големият елински религиозен център, светилище и прорицалище на бог Аполон. Лицата, които идвали да се допитат до оракула, чували отговора на Аполон от устата на неговата жрица Пития.

[4] Преуспяването, което само по себе си не буди завист у божеството, но по правило е съпроводено с престъпна надменност и вършене на безобразия. Божеството не може да търпи това и възмездието се стоварва върху преуспелите и много издигнати хора. В това Херодот вижда причината за превратностите в съдбата на личностите, за които пише, и тази религиозно-нравствена представа за възмездието като основна движеща сила в „Историите“ често пречи на Херодот да разбере действителните причини на събитията.