Джон Скалзи
Колапс (8)

7.

Стрелбата около университета в Ополе стихна достатъчно, за да се върне Марс Клермон в общежитието и да си събере багажа за пътешествие, от което едва ли щеше да се завърне някога.

Нямаше как да не си зададе въпроса: „Ако си тръгваш завинаги, какво да вземеш?“.

Различни подбуди му помагаха да отсее вещите. Вече си имаше дрехи у дома в Клермон и нямаше нужда да взема още от апартаментчето. Пък и тук виждаше само няколко всекидневни блузи с остроумни шеги за астрофизиката, извезани по тях с копринени конци. Напълно готов беше да ги зареже. Той си бе подбрал по-скромно облекло като цвят и модел. Баща му напомни, че модата на Средоточие ще бъде неузнаваемо различна, значи там ще се наложи да купува всичко отново.

Музиката, книгите, картините, развлеченията и почти цялата лична кореспонденция, които ценеше, заемаха криптиран носител не по-голям от палеца му, побрал и стотина хиляди марки за неотложни разходи, до които на теория имаше достъп само той с биометричните си данни. Значи всичко това нямаше да заема място в багажа му.

Оставаха предметите, към които бе привързан сантиментално. Но повечето също бяха в двореца Клермон и защото Марс прекара там почти целия си досегашен живот, и защото апартаментчето в общежитието беше смешно малко. Избра само четири от вещите тук. Имаше две книги, подарени му от неговия баща — едната за тринайсетия рожден ден, другата след защитата на доктората.

Трета беше прастарата музикална джаджа, която му даде Врена, след като отиде с нея на концерт на „Зелените богове“ и я пробута на трима от четиримата музиканти за автографи. Устройството беше повредено, „Зелените богове“ се разпаднаха преди години и потънаха в забрава или се впуснаха в несполучлива соло кариера. Но Марс го пазеше като спомен от онова време и като свидетелство, че макар Врена да му късаше нервите често, докато растяха, понякога беше мила и дружелюбна.

Последно взе протритото плюшено прасенце Джиджи, подарък за първия му рожден ден от неговата майка. На Врена бе подарила плюшеното мече Хауи. Мечето изчезна отдавна (Марс имаше причини да подозира, че Врена го изстреля в небето с направена от самата нея ракета), но Джиджи оцеля и бе донесен в новото му жилище. Не се увличаше по измислици, че Джиджи е единственият съхранен подарък от покойната му майка — имаше много такива подаръци и нейни вещи. Джиджи просто беше неговият талисман за късмет.

Пъхна избраните неща в скромна раница и я погледна. „С колко малко ще напусна цял свят.“ Стараеше се мислите му да не блуждаят към факта, че заминава от планетата към място, където не познава никого, но вероятно ще остане там до края на живота си. Струята на Потока към Край щеше да издържи по-дълго, може би щеше да остане достъпна още няколко години. Имаше поне абстрактна възможност да се прибере. Само че шансовете за това бяха минимални. За да понесе увереността, че няма да види повече баща си, сестра си и всички други, които бе познавал досега, принуждаваше се да мисли за практическите подробности на отпътуването от планетата.

А за тях вече се бе погрижил. Предишния ден се срещна с Гажон Магнут, главен ковчежник на кораба „Да, сър, тя е моята мацка“ и плати за място в него. Не беше евтино — Марс пресметна, че струваше повече от всичко, което бе купил досега в живота си накуп, а Магнут се опита да му пробута на кожодерски цени още някои услуги, включително комплект фалшиви документи за пътуването. Марс забеляза лекото разочарование на ковчежника, когато изтъкна пред него, че собствените му документи са напълно валидни. Оставаше само да се заеме с подаването на оставка и с прощалните писма, които щяха да бъдат изпратени от негово име чак след като „Да, сър“ влезе в Потока.

Оставаше и изборът на ценните неща, които да вземе. Всичко останало можеше да бъде прибрано по-късно от служители в Клермон.

Марс метна раницата на рамо, огледа за последен път малкия апартамент и си каза, че мястото изобщо няма да му липсва. Подобно на почти всяко жилище в академична институция, можеше просто да бъде напуснато и забравено. Тръгна надолу по стълбата, излезе от общежитието и пое по улицата, на която имаше само още двама души далеч напред и фургон, който спря до Марс, отвори се странична врата и се видяха двама извънредно едри мъжаги.

Фургонът потегли отново, но Марс вече беше вътре, защото грамадните типове изскочиха и го натикаха във возилото, преди той да проумее какво става. Раницата с любимите предмети остана на тротоара, както се случва понякога, ако те отвлекат.

 

 

Грени Нахамапитин се усмихна на Марс Клермон над малката маса.

— Лорд Марс. Много ми е приятно да ви видя отново. Радвам се, че успяхме да уредим тази среща толкова бързо.

— Лорд Грени, тъй като ме отвлякохте, за да бъда доведен тук, едва ли можех да откажа срещата.

Двамата седяха в стая без прозорци, която приличаше на товарен контейнер — и това вероятно означаваше, че е именно преоборудван товарен контейнер. Марс почака десетина минути, след като двамата негодници го оставиха тук, преди да се появи Грени.

— Не ми допада думата „отвличане“ — сподели Грени.

— При цялото ми уважение към вас, лорд Грени, в момента никак не ме засяга какво ви допада.

— Имате причини да сте недоволен — призна Грени, облегна се на стола и погледна преценяващо Марс. — Носят се слухове, че възнамерявате да напуснете Край.

— Дори да е така, не виждам защо това трябва да бъде и ваш проблем.

— Е, помислете. Води се война, а херцогът забеляза, че неколцина от местните благородници… или техните деца, пълнолетни или не, изведнъж се опитват да си осигурят превоз, за да заминат оттук.

— Да, случва се по време на война.

— Вярно е, може да се очаква — съгласи се Грени. — Херцогът обаче не смята това за проява на доверие към качествата му на водач и приканва тези хора да останат.

— Лорд Грени, не ми се вярва, че ме отвлякохте, за да ме осведомите за позицията на херцога.

— Не, това би било прекалено сложен начин да научите мнението му. Прав сте. Поканих ви тук по съвсем различна причина. Спомняте си как онзи ден помолих вашия баща да подпомогне херцога със средства, принадлежащи на имперската хазна.

— Спомням си и че неговият отговор гласеше „може би“.

— Но аз го тълкувам като „отказвам учтиво“. Искам да сме наясно — ако отговорът му наистина е такъв, според мен е напълно основателен и по морални, и по юридически съображения. Изборът му е правилен.

— Ще му предам вашите думи.

— Не се съмнявам, но това ще се случи малко по-късно. Има обаче проблем с отговора на вашия баща, колкото и да заслужава възхищение от морална и правна гледна точка — херцогът наистина се нуждае от тези пари, и то веднага, защото наистина има нужда от онези оръжия. Дори отговорът да е „може би“, не можем да се задоволим с него, защото нямаме време. Щом убеждението не помага, може би ще помогне принудата.

— Значи съм отвлечен за откуп.

— Да. И ви поднасям извиненията си за това. Вашият баща не се оказа податлив на други… облаги, които аз или херцогът сме готови да му предложим. Явно е равнодушен към пари или власт, или други материални стимули. Нито е патриот на Край, нито е предан на херцога. Но няма съмнение, че обича и вас, и вашата сестра. Затова само трябваше да изберем кого от вас двамата да отвлечем. Обмислихме и варианта с вашата сестра…

Марс прихна и Грени се опита да покаже с изражението си, че разбира причината.

— … но преценихме, че бихме се натъкнали на затруднения при залавянето й.

— Искате да кажете, че тя би изкормила бандитите, които изпратите да я хванат, а после би подгонила и вас, след като изтръгне името ви от тях.

— Тъкмо това имах предвид. Вие бяхте по-лесната плячка и го казвам без неуважение към вас.

Марс кимна. Вярно си беше. Той беше учен, а Врена — войник, поне преди да оглави полицията в провинцията Клермон. Затова беше много по-вероятно да го сварят неподготвен и не особено вероятно да счупи нечий врат.

— Има още една разлика. Вие възнамерявахте да напуснете планетата, а тя — не.

— И какво значение има?

— Досега не се е случвало да пътувате. Дори не сте отивали в имперската станция по времето, когато сестра ви служеше в имперската гвардия. Решението ви да заминете сега е любопитно.

— Сам споменахте войната.

— Да, но не ми се вярва тя да е причината. Ако заминавахте заради войната, нямаше да сте само вие. Сестра ви и баща ви също биха заминали или поне биха се опитали да го направят. — Грени бръкна в джоба си, извади криптиран инфоносител и го сложи на масата. — Ако се съди по това, няма да вземете семейните пари със себе си.

Марс погледна инфоносителя. Отнеха му го при отвличането заедно с другите лични вещи, които бяха в джобовете, а не във вече изгубената раница. Грени го побутна към него.

— Вземете си го.

Марс пъхна инфоносителя в джоб и попита:

— Празен ли е?

— Не ми трябват вашата музика и снимки, опасявам се и че херцогът иска от вашето семейство много повече от тези сто хиляди марки. Вие бездруго няма да отидете никъде, докато вашият баща не ни помогне. Според мен той иска да заминете веднага, затова и ние ще получим от него каквото искаме.

— А ако не го получите?

— Няма да заминете. С това ще започнем.

— „С това ще започнем“ ли?

— Херцогът иска непременно да получи тези пари.

— Толкова, че е готов да ме убие ли?

— Не би се наложило да ви убие лично. Но щом подхванахме тази тема, стотици и дори хиляди хора умират всеки ден заради тъпото въстание. Ако заложим един живот — вашия в този случай, за да спасим хиляди други, рискът не си ли струва?

— Просто си търсите оправдание за отвличането ми.

Грени пак сви рамене.

— Поне херцогът навярно би прибягнал до този довод, за да успокои съвестта си. И едва ли ще се безпокои дали доводът е убедителен. Той има различни достойнства, но не може да се твърди, че е виден мислител.

— Нищо няма да постигнете.

— Ще видим. На война се прибягва до какви ли не методи, особено ако в резултат херцогът си получи оръжията и смаже въстанието. А сега, лорд Марс, ще научите колко ви цени вашият баща. Ако не лично вас, поне причината, поради която ви отпраща от планетата. Не искате ли да споделите с мен тази причина?

— Не мисля, че ви интересува.

— Може би го казвате искрено, но нямате представа колко много неща ме интересуват.

— Вече научих за силния ви интерес към отвличанията, затова не бих се изненадал от нищо, което правите.

— Пак сте прав. И съм готов да ви изслушам, ако пожелаете да ми кажете истинската причина за заминаването ви.

Марс мълчеше и го гледаше втренчено.

— Както желаете — каза Грени след минута. — Ако баща ви не побърза с решението си, ще се наложи да ви изтезаваме малко, за да го мотивираме. С видеозапис и каквото още е необходимо. И докато се занимаваме с това, може да ви задам отново същия въпрос.

— Мъченията рядко изтръгват правдиви отговори.

— Така казват, но ще проверим дали е вярно. — Грени се изправи и посочи отсрещния край на контейнера. — Дотогава можете да ползвате тоалетната там, а ето тук е хладилникът с вода и малко храна. — Обърна се и посочи близкия край. — Ето я вратата. Ако я доближите на по-малко от пет стъпки, ще задействате електрическа верига в нея. Докоснете ли я, едва ли ще умрете, но ще ви се иска да сте умрял. Ако все пак успеете да я отворите, моите хора от другата й страна ще ви накарат да съжалявате за това. Разбрахте ли?

Марс кимна.

— Добре. — Грени го изгледа. — Въпреки всичко моля да ме извините. Предпочитах да не стигаме дотук. Съзнавам и че занапред отношенията ни ще се влошат значително.

— С това ще започнем — послужи си Марс с неговия израз.

Грени се усмихна и излезе.

Марс отиде при хладилника, извади бутилка вода и докато отпиваше, огледа обстановката. Лампа на масата, столове, тоалетна, хладилник. Нямаше дори нар. Студен метален под и студени метални стени. Отиде в предната част на помещението, без да доближава прекалено широката врата, и дочу от другата й страна тихи мъжки гласове. Не успя да различи какво казват.

Направо прелестно. Единствената добра новина в цялата гадост беше, че си получи криптирания инфоносител, който беше много по-ценен, отколкото Грени можеше да си представи. Иначе затъна в страшна бъркотия. Грени Нахамапитин сигурно вече се бе свързал с неговия баща. Марс не знаеше как ще постъпи баща му. Тъкмо такъв натиск би го подтикнал да се държи несговорчиво. Но и Грени бе отгатнал правилно, че за бащата на Марс единствено децата му имаха значение в целия свят.

Имаше още нещо — след около седмица, най-много месец марките на Взаимозависимостта щяха да струват по-малко от купчинка пръст със същото тегло. И баща му би могъл просто да даде парите, защото в дългосрочна перспектива това изобщо не беше важно, а и не само в дългосрочна.

Но пък въстанието, което май щеше да стигне скоро до някакъв край, и то не в полза на херцога, би могло да се разгори още по-силно заради тази допълнителна пратка оръжия. Още смърт, още разруха, още прогонени от домовете си хора — по време, когато животът на всеки от обитателите на Край и без това щеше да се преобърне с главата надолу, защото струята на Потока щеше да стане недостъпна от планетата.

Марс глътна още малко вода. Страхуваше се и си представяше своето близко бъдеще твърде мрачно — прецени, че Грени Нахамапитин е от онези самодоволни социопати, които прибягват до изтезания и ей така, за удоволствие. И все пак се чувстваше странно откъснат от това, което го сполетя. Не можеше да проумее дали е заради потреса от този неочакван обрат, или заради увереността, че краят на човешката цивилизация е съвсем близо и спрямо него личната му участ не означава нищо. Хем се плашеше, хем го налягаше умора. Поне за втория проблем можеше да се погрижи някак.

Така че Марс Клермон се настани на стола, метна крака върху масата, скръсти ръце на гърдите си, затвори очи и се опита да дремне.

Незнайно колко време мина, преди нечия ръка да разтърси рамото му.

— Я виж кой ти е дошъл на гости — каза познат глас.

Марс отвори очи, примигна и се помъчи да види ясно предмета пред очите си. Оказа се Джиджи, неговото плюшено прасенце. А човекът, който размахваше играчката пред лицето му, беше неговата сестра Врена.

— Намерила си ме — смънка Марс замаяно.

— Такава ми е работата — отговори тя и тикна Джиджи в ръката му.

— Защо не те друсна ток?

— Какво? — озадачи се тя.

— Няма значение. Как ме намери?

— Помогнаха ми. После ще ти обясня. Можеш ли да ходиш?

— Нищо ми няма.

— Тогава да се размърдаме, преди да се свестят двете камари от мускули, които зашеметих.

Врена го изведе от стаята, която наистина се оказа преоборудван товарен контейнер в занемарен склад. Имаше още два такива контейнера наблизо, може би празни в момента. От единия се извиваше дълга кървава следа, все едно бяха извлекли труп нанякъде. Пред контейнера на Марс двама мъже лежаха на пода — същите, които го напъхаха в онази кола. Още дишаха, което се разминаваше с желанията на Марс спрямо тях.

— Какво е това място? — попита той.

— Прилича на неофициален арест — отвърна Врена.

— Херцогът ли го е уредил?

— Може би.

Излязоха от склада и Врена го побутна към невзрачна наземна кола. Марс влезе и си сложи колана, а сестра му превключи на ръчно управление.

— Къде са останалите? — попита той, след като се огледа.

— За кого говориш?

— Сама ли дойде да ме отървеш?

— Не ми стигна времето да превърна издирването ти в цяла спасителна операция.

Врена също се огледа и подкара колата.

— Ами ако бях ранен? Ами ако не можех да вървя? Ако тези тук не бяха само двама?

— Щях да измисля нещо.

— Имам забележки към спасяването си.

— Щом не си доволен, мога да те върна в контейнера.

Марс се изкиска и стисна по-силно плюшеното прасенце.

— Не ми обръщай внимание. Просто леко се побърквам след отвличането.

Врена потупа ръката му.

— Знам. Побърквай се още малко, докато ти мине. Не съм против.

След две-три минути сравнително сдържано побъркване Марс погледна Джиджи.

— Донесла си ми прасето.

— Така е. Надявах се да те разсее от излишни мисли, докато те измъквам.

— Свърши работа, но се питам как е попаднало в твоите ръце.

— Дадоха ми го. Заедно с останалите неща в раницата, която си носил при отвличането.

— Добре де, но кой ти даде всичко това?

— Хората, които са те наблюдавали.

— Някой ме е наблюдавал?

— Да.

— Кой?