Джон Скалзи
Колапс (3)

2.

Кива Лагос усърдно се чукаше до полуда с помощник-ковчежника, когото сваляше от шест седмици, докато „Да, сър, тя е моята мацка“ летеше от Ланкаран към Край, но вторият помощник-капитан Уейлов Бренир влезе неочаквано в нейната луксозна каюта.

— Присъствието ви е необходимо — каза той.

— Малко съм заета — сопна се Кива.

Тъкмо стигна до истинския кеф, така че Уейлов да се шиба (защото определено нямаше да се шиба с нея, беше гнусен), и не би се отказала от удоволствието само защото той им се натрапи. А истинският кеф е такава рядкост. Хората се занимават със секс, а той нахълтва, разбираш ли. Негов гаф, не неин. Помощник-ковчежникът имаше леко угрижен вид, но Кива го понатисна, за да е ясно, че забавлението ще продължи.

— Важно е.

— Повярвай ми, това също е важно.

— Дойде митнически служител, който не ни разрешава да разтоварваме хаверите — каза Бренир. И да беше стъписан или възмутен от заниманията на Кива, не се издаваше. По-скоро даваше вид, че му е скучно. — А ние пристигнахме на Край именно за да разтоварим хаверите. Ако не ги продадем и ако не сключим договори за лицензиране, спукана ни е работата. Вие сте представителка на собственика. И вие ще обяснявате на своята майка защо този полет се е превърнал във финансова катастрофа за вашето семейство. Може би все пак ще благоволите да се присъедините незабавно към капитан Блиника в разговора с този митнически служител, за да се опитате да решите проблема. Или ще продължите да се чукате с този младши член на екипажа. Не се съмнявам, че двете занимания са равностойни с оглед на вашето бъдеще, бъдещето на този кораб и бъдещето на вашето семейство.

— Ама че гадост — отбеляза Кива.

От кефа нямаше и следа, а и помощник-ковчежникът — нейното малко развлечение, вече изглеждаше твърде окаяно.

— Бренир, това беше впечатляващо нахалство спрямо човек, който може да те изрита от службицата ти.

— Госпожо, вие не можете да ме уволните — възрази помощник-капитанът. — Аз съм на щат към гилдията. Е, ще дойдете ли?

— Мисля по въпроса.

— Трябва да си вървя — обади се помощник-ковчежникът. — Тоест… бих могъл да си тръгна. Не е ли по-добре да го направя?

Кива въздъхна и сведе поглед към своето завоевание.

— Кога си на вахта?

— След три часа.

— Значи оставаш тук.

Отдели се от него, навлече нещо приемливо за външния свят и последва Бренир през кораба.

„Да, сър, тя е моята мацка“ беше петица — кораб, чиито размери и конструкция на теория позволяваха да поддържа със собствени ресурси живота на пълен екипаж в продължение на пет години, преди всичко да се скапе, системите за регулиране на жизнената среда да се повредят, а хората да се впуснат в неописуеми взаимни зверства за малко, преди да настъпи краят, както се случваше неизбежно с всички екипажи, закъсали нейде из безкрайната космическа пустош без надежда за спасение.

Но на практика в границите на Взаимозависимостта полетите през Потока от едно човешко поселение до друго не се проточваха повече от девет месеца. Петиците, както и десетките — техните по-големи подобия, обикновено бяха подготвени да поддържат живота на екипажа една година, за да има и резерв от три месеца. Останалият обем и ресурси бяха отделени за товари, а в случая с „Да, сър“ — за астропоника. В кораба отглеждаха продуктите на растениевъдството, върху които собствениците му имаха монопол, и пътешестваха от една звездна система до друга, за да ги продават.

Домът Лагос, който притежаваше „Да, сър“, имаше монопол върху цитрусовите плодове. По-точно върху целия растителен род — от семената до плодовете, от оригиналните древни видове и сортове, като лимони и портокали, до по-съвременните хибриди, като гейбини, зести и хавери. И „Да, сър“ кацна на Край, за да търгува с хавери — да продаде отгледаните плодове и да сключи договори за лицензиране с местния агробизнес, който да ги отглежда на планетата от името на семейство Лагос.

Поне такъв беше планът. Но сега някакъв скапаняк от митниците се опитваше да им го набута на всички.

Кива влезе в заседателната зала на „Да, сър“, където я чакаха капитан Томи Блиника, старшият ковчежник Гажон Магнут и някакъв жалък лайнар от имперските митници. Тя кимна на Блиника и Магнут и седна при тях на масата. Блиника отпрати Бренир, който излезе и плъзна вратата на мястото й.

— Добре, какъв е проблемът? — започна Кива.

— Лейди Кива, аз съм инспектор Претан Ванош, заместник-директор на имперските митници на Край… — започна жалкият лайнар.

— Много ми е приятно — прекъсна го тя. — Та какъв е проблемът?

— Проблемът е клостеровирус. Това е тип вирус, който…

— Господин Ванош, моето семейство държи монопола върху цитрусовите плодове от осемстотин години. Знам какво е клостеровирус. Знам също, че са минали двеста години от последния потвърден случай, когато клостеровирус е засегнал продукти, които ние продаваме или лицензираме. Нашите гении инженери се грижат продуктите да са устойчиви на такива вируси.

Ванош се усмихна със стиснати устни и й подаде папка с документи. Кива я взе.

— Отброяването започна наново, лейди Кива — каза митничарят. — Преди девет месеца корабът близнак на вашия — „Не, сър, не казах може би“, пристигна с товар от посадъчен материал на грейпфрут, с който донесе и нов щам на вируса. Този щам се разпространи в лицензираните от вас овощни градини и съсипа реколтата на вашите клиенти.

— Така да бъде, но какво от това? — отвърна Кива. — Ако се е случило, а аз няма да се съглася с твърденията ви, докато наши хора не проучат проблема, ще компенсираме клиентите си за загубите и ще изкореним онези градини. Няма нищо общо с нашия товар от хавери.

— Не е толкова просто. Вирусът се оказа съвместим и с някои местни култури на Край, включително бану, която е важна за изхранването на населението. Наложи се да въведем карантина в цели провинции, за да спрем разпространението му. Цените на хранителните стоки направо пробиха тавана. Хората се тревожат от опасността да гладуват. Херцогът на Край и без това трябваше да се бори с въстаници, а това влоши положението още повече. — Ванош се приведе над масата към нея. — Грубо казано, лейди Кива, Домът Лагос допринесе за хаоса по цялата планета.

Кива се вторачи смаяно в тъпия чиновник.

— Не може да говорите сериозно, че сме възнамерявали да…

Този път той я прекъсна.

— Лейди Кива, няма значение какви са били намеренията на вашия Дом, важно е какво направихте. А вие сипахте масло в огъня. Докато по въпроса не се произнесе съдебна инстанция, опасявам се, че вашите търговски права на тази планета са отнети.

— Не знам нищо за тази история — оправда се Кива.

— Докладът съдържа всички данни за вируса.

— Не говоря за шибания вирус. А за хаоса, глада и останалите дивотии. Не можете да стоварите цялата вина върху нас.

— Лейди Кива, уверявам ви, че никой не обвинява за всичко вашето семейство. Но вие носите достатъчна част от вината, за да бъдат отнети правата ви.

— Притискаш ли ни? — изтърси Кива.

Ванош примигна.

— Моля?

— Чу ме добре. Притискаш ли ни? Подкуп ли искаш да изкопчиш от нас?

— Подкуп ли?

— Да.

— Лейди Кива, не мога да се досетя заради коя част от нашия разговор стигнахте до предположението, че си прося подкуп.

— Мамка ти, стига си усуквал — сприхаво каза Кива. — Хайде да се престорим за малко, че тук сме се събрали само зрели хора и няма нужда да увъртаме в пазарлъците. Кажи ми какво искаш и… — тя посочи с палец Магнут, чието изражение подсказваше нежеланието му да повярва на ушите си — … Магнут ще се погрижи за останалото.

Ванош изви глава към ковчежника.

— Старши ковчежник Магнут, често ли подкупвате служители на имперските митници?

— Не отговаряй! — рязко се намеси капитан Блиника. На Магнут му олекна видимо от заповедта да си мълчи. Блиника се взря във Ванош. — Поднасям ви извиненията си, господин инспектор. Нашата представителка на собствениците е твърде разстроена в момента, което е напълно разбираемо. Затова подбра необмислено думите си. Уверявам ви, че не е политика на Дома да подкупваме имперски служители, а невъздържаността на лейди Кива не означава, че някой от нас ви подозира в подкупност. Прав ли съм, лейди Кива?

Кива се вторачи красноречиво в капитана на своя кораб: „Ти бъзикаш ли се с мен бе, пич?“. Погледът на капитана отговори ясно: „Изобщо не се бъзикам с тебе, гадино!“ Тогава тя насочи вниманието си към Ванош.

— Да. Това беше неуместна шега, за която съжалявам.

— Лейди Кива, може би не е добре да избирате комедията като свое поприще — отбеляза митничарят.

— Това е много полезен съвет, благодаря.

— Както и да е. Лейди Кива, капитан Блиника, вие, изглежда, смятате, че аз съм причината вашата стока да бъде конфискувана, а търговските ви права — отнети.

— Не сте ли? — подхвърли Кива.

Ванош пак се усмихна със стиснати устни и тя вече се питаше дали изобщо се появява друга усмивка на лицето му.

— Ако зависеше от мен, лейди Кива, щях да приема подкупа, след това бих заплашил с арест и трима ви, за да прибера още по-големия втори подкуп.

— Знаех си — натърти тя. — Лукав дребен шибаняк.

Той кимна сдържано, за да покаже, че приема оценката й.

— В този случай обаче заповедите са от много по-високо равнище. Всъщност, лейди Кива, наложената забрана върху вашите хавери и всякаква друга дейност на вашия кораб и вашето семейство на планетата Край е издадена лично от херцога.

Ванош подаде друг документ — този път традиционно сгънато писмо на дебел пергамент, запечатано с восък, на който имаше отпечатък от херцогския пръстен. И това показваше, че херцогът е настроен много сериозно.

— Трябва да обсъдите проблемите си с него — добави митничарят.

Кива взе писмото.

— Направо шибана прелест, нали?

— Наистина — съгласи се Ванош. — Позволявам си да ви дам още един съвет, лейди Кива.

— Слушам.

— Херцогът на Край е собственик на по-голямата част от планетата. Може би не си струва да опитвате с подкупи, а?

 

 

Уреждането на среща с херцога на Край отне цял ден. Космодрумът не разрешаваше преки полети на совалки от корабите: „Стреляха по някои, докато кацаха“. Кива беше принудена да се прехвърли със совалка на огромната имперска станция, където империята бе съсредоточила почти всичко, с което се занимаваше в тази звездна система. Оттам се спусна с космическия асансьор, защитен с мощни оръжия от атаки на въстаниците. На космодрума беше посрещната от местен служител на Дома, който я поздрави и я заведе при изпратената за нея кола.

— Каква е тази адска измишльотина? — попита Кива, щом я зърна.

Возилото приличаше повече на малък танк.

— Лейди Кива, за да стигнем до двореца на херцога, трябва да минем през някои неприятни райони.

— А не мислите ли, че това чудо изпъква прекалено? Все едно на него примигва ослепителен надпис „Я стреляйте по мен“.

— Госпожо, в момента стрелят на практика по всичко, което се движи. — Служителят й отвори вратата на пътническата кабина. — Трябва да добавя, че стрелят и по всичко, което остане прекалено дълго на едно място.

Покани я с жест да влезе и Кива схвана намека. Поне пътническата кабина на малкия танк се оказа достатъчно луксозна. Тя седна, сложи си предпазните колани и кимна на двамата началници на семейното представителство на Край. Жената й протегна ръка.

— Лейди Кива, аз съм Ейота Фин, изпълнителен вицепрезидент на Дома Лагос тук. — Кива стисна ръката й и Фин посочи спътника им. — Това е Йохан Руе, началник на нашия правен отдел.

Руе кимна.

— Здравейте — каза Кива и на двамата.

— Няма как да ме помните, но вече сме се срещали — продължи Фин. — Преди да ме назначат на Край, работех в офиса на вашата майка в Икойи. Вие още бяхте дете, разбира се.

— Аха. Е, звучи чудесно, Фин, но точно сега се надявам да ми простиш, че хич не ми дреме дали сме се виждали, когато съм била на шест години. Искам да знам какво става с тази шибана забрана.

Фин се усмихна.

— Няма съмнение, че сте дъщеря на своята майка. Тя също беше пряма до грубост и делова.

— Да, ние сме семейство от гадняри — подхвърли Кива, а колата потегли с тласък. — Сега ми обясни.

Фин изви глава към Руе и той започна:

— Лейди Кива, в момента имаме два проблема, които са свързани помежду си. Първият е забраната. Вторият е въстанието.

Кива се смръщи.

— И какво общо с нас има това въстание?

— От политическа гледна точка — нищо. Поредното въстание.

— „Поредното“ ли? Колко често има въстания на тази прокълната планета?

— Едно-две на десетилетие — отговори Фин. — Тази планета ненапразно е наречена Край. Това е най-отдалеченото човешко средище в цялата Взаимозависимост, до което се стига най-трудно. Освен това е единственото, където на местните жители не е гарантирано правото на пътуване. Векове наред империята стоварва тук бунтовниците и дисидентите си, за да се отърве от тях. И когато се озоват тук, тези хора не се укротяват тутакси.

Силен кух удар отстрани сякаш потвърди правотата й.

— Какво беше това? — попита Кива шофьора.

— Опитват си късмета, госпожо. Няма за какво да се тревожите.

— Значи да не се тревожа, че стрелят по мен?

— Ако се бяха настървили, щяха да ни ударят с ракета.

Кива пак погледна Фин.

— И вие тук се занимавате с бунтове всяко десетилетие.

— Да, веднъж-дваж на десет години.

— Няма ли с какво друго да си запълвате времето? Спортни отбори? Тихи игри на маса?

— Обикновено въстанията остават ограничени в далечните провинции — поясни Руе. — Избухват, властващият в момента херцог изпраща там местната гвардия и всичко приключва за два-три месеца. Този път е различно.

— Въстанието е добре организирано — добави Фин.

— Имат много оръжие.

— Да, вече забелязах — каза Кива. — Но още не съм чула как то е свързано с нас.

— Както споменах, няма политическа връзка — отвърна Руе. — Но борбата с това въстание стана много скъпа. Данъчните постъпления спадат заради затрудненията на бизнеса. А парите трябва да бъдат получени отнякъде.

— От нас ли?

— От нас — потвърди Руе.

— Не само от нас — поправи го Фин. — Той стиска за гърлата всички гилдии. За начало — с по-високи данъци и такси. Херцогът ги вдигна до горната граница, разрешена в империята.

— Но парите пак не стигаха — подхвана Руе. — И херцогът стана изобретателен.

— Щом бе съобщено за вируса по грейпфрутите, херцогът блокира банковите сметки на Дома Лагос — обясни Фин. — На теория са под независимо попечителство, докато съдът се произнесе за обезщетенията, които трябва да получи Край заради разпространението на вируса и върху местни земеделски култури.

— Каква е нашата отговорност за това? — попита Кива.

— Може и да нямаме вина — отговори Руе. — Но решението ще бъде взето от съда. И ако все пак херцогът докаже, че вирусът е попаднал в екосистемата на Край заради нашата престъпна небрежност, имперските закони ни задължават да му изплатим обезщетения и глоби.

— А дотогава нашите сметки са под попечителство, за да не преведем парите в Икойи, където херцогът не може да ги докопа — добави Фин.

— Но истината е, че не са под попечителство, нали? — Кива посочи малкия, дебел, брониран прозорец на колата. — Херцогът си ги харчи за борбата срещу въстаниците.

Руе се усмихна със стиснати устни. Май всички на Край се усмихваха така.

— Не бива да забравяме, че когато херцогът обяви текущото извънредно положение, той национализира банките. Според версията на властите мярката е предназначена да предотврати финансовата паника и спекулациите. Но от ръководители в банки на гилдиите знам, че той опустошава сметките.

Кива прихна.

— Много мил човек.

— Е, поне замисълът му спрямо Дома Лагос си го бива — призна Фин. — Ако потуши въстанието, ще има колкото си иска време да протака съдебния процес, за да върне в сметките откраднатите пари. Това ще се влачи с години.

— А ако бъде победен, за него ще е все едно, защото вероятно ще е мъртъв — допълни Руе.

Кива изсумтя и се загледа през прозорчето. Столицата Инвърнес се простираше наоколо — овехтяла, невзрачна, с няколко пожара в далечината, които бълваха мазен дим.

— И ще бъде ли победен?

Фин и Руе се спогледаха.

— Няма да е първият случай, когато херцог на Край е свален от власт със сила — отбеляза Фин.

— Ясно, но какво ще стане този път? — настоя Кива. — Губим ли си шибаното време, като отиваме да говорим с мръсника?

— Положението на херцога не е обнадеждаващо — призна Руе след минута. — Чухме слухове за дезертьори в провинциите, за преминали на вражеската страна командири заедно с техните войници. Вероятно ще знаем следващата седмица какво ще стане.

Кива посочи нагоре.

— А онези скапаняци? Империята? В края на краищата херцогът е проклет благородник. Няма ли да им се стори проява на лош вкус, ако бъде извлечен на улицата и разстрелян?

— Намираме се на Край, лейди Кива — напомни Руе. — Докато Взаимозависимостта получава своя процент от търговията, другото остава вътрешен проблем.

— Включително смъртта на херцог ли?

— Няма да е първият случай — повтори Фин.

— Доближаваме двореца — съобщи шофьорът. — Ще се забавим няколко минути, докато минем през охраната. Госпожо, може ли да ми дадете поканата си за двореца?

Кива му я връчи и пак погледна местните си подчинени.

— И какво ще правя сега? Отивам да се моля на онзи шибаняк за разрешение да си продам хаверите, а ако го получа, ще очаквам да прибере печалбите ни под така нареченото попечителство и повече няма да ги видим.

— Поне в близките години — потвърди Фин. — И това е най-добрият вариант.

— Защо бе, мамицата му, не предусетихте какво ще стане? — тросна се Кива и изпъна показалец към внушително укрепения дворец, който се виждаше през предното стъкло на колата. — Ние си седим и се пипаме, а онзи задник използва парите ни, за да си играе на „пребий другарчето“ с въстаниците.

— О, аз предвидих какво ще стане — възрази Фин. — Затова сумите в поставените под попечителство сметки се смалиха наполовина в сравнение с първите минути, когато започнахме да получаваме съобщения за вируса.

— Къде са останалите пари? Да не си ги заровила в задния двор?

— Да, в преносен смисъл. Домът Лагос вече притежава чрез поредица от посредници разнообразни недвижими имоти.

Кива махна с ръка.

— Но не тук, надявам се. Този прецакан град гори.

— Не тук. Предимно в провинциите Томнахурич и Клермон. Особено в Клермон. Графът там гореше от желание да се отърве от много апетитни имоти. Искаше да се сдобие с налични колкото може по-скоро.

— Как няма да иска. Благородниците не са всеобщи любимци, когато избухват революции.

— Така е, лейди Кива.

Колата потегли отново.

— Трябва да ви кажа още две неща преди срещата с херцога — обади се Руе.

— Казвай.

Той й подаде лист.

— Първо, изпълнихме нареждането ви и проучихме фактите за вируса. Нямаше абсолютно никакви данни за вирусна инфекция в посадъчния материал от грейпфрути, преди да бъде изпратен в овощните градини на Край. Нищо във фиданките или плодовете в нашите складове, нищо в пробите, взети от хората в „Не, сър“, преди корабът да отлети.

Кива плъзна поглед по листа.

— Тоест смяташ, че е саботаж.

— Да, почти сигурен съм. Съвсем друг въпрос е дали можем да го докажем убедително в съда. Така стигаме и до второто обстоятелство. Херцогът има съветник от търговски дом. И името няма да ви хареса.

Кива изви очи нагоре.

— О, мамицата му, дори не е нужно да го казваш…

— Домът Нахамапитин.

 

 

Замъкът на херцога носеше името Кинмайлиз. И беше пищно обзаведен в стил, който издаваше, че обитателите му бъркат излишествата с изяществото. Кива произхождаше от неимоверно богат род на хора, на които не им пукаше дали тяхното богатство стъписва някого, затова се изнерви веднага. „Тази дупка има нужда от голям прочистващ пожар“ — мислеше си, докато я водеха по нескончаемите коридори към кабинета на херцога на Край.

— Още нещо — бе й казала Фин, преди пажът да я поведе към входа. — Според херцога сквернословията са белег за тъпота. Избягвайте ги в разговора с него, доколкото можете.

„Ама че скапаняк“, мислеше си тя на влизане в кабинета, кичозен до повръщане като всичко останало в този дворец. Семейната легенда гласеше, че първите думи, произнесени от бебето Кива, били „мама ти“. Напълно правдоподобна легенда, защото графиня Хума Лагос, майка на Кива и предводителка на Дома Лагос, беше същински фонтан от псувни. Дори би било изненадващо, ако не беше така. Кива не помнеше време, когато да не е бълвала мръсотии, пък и беше дъщеря на графиня Лагос, макар като шесто дете да нямаше шанс за титлата, затова никой не й втълпяваше да престане.

А сега този чеп ще й пробутва капризите си.

Въпросният капризен чеп стоеше до барчето в кабинета и държеше чаша с някаква кехлибарена течност. Висок мъж с брада, в която можеха да се крият птички. Смееше се. До него също с чаша в ръка и също засмян, натруфен в претенциозното фамилно черно, беше не кой да е, а самият Грени Нахамапитин.

Пажът се прокашля и херцогът ги погледна.

— Лейди Кива Лагос — обяви пажът и се изниза.

— Добре дошли сте, мила госпожо, добре дошли сте — заяви херцогът и се отдръпна от барчето.

— Ваша светлост — сдържано кимна Кива.

Като дъщеря на предводителка на Дом и старша представителка на своето семейство на тази планета, можеше да се ограничи само с „херцоже“. Но нали бе дошла да му ближе задника, защо да не поработи веднага с езика.

— Позволете да ви представя своя съветник лорд Грени от Дома Нахамапитин.

— Познаваме се — каза Грени.

— Тъй ли било?

— Бяхме съученици — обясни Грени.

— Колко малък е светът — подхвърли херцогът.

— Такъв си е — съгласи се Кива.

— Е, да. Седнете, лейди Кива.

Посочи й лявото кресло пред бюрото. Тя едва не потъна сред уродливата тапицерия, Грени седна в дясното. Херцогът се настани в своята шибана пародия на кресло зад бюрото, от което някое бедно семейство би могло да си направи къща.

— Съжалявам, че не се срещнахме при по-добри обстоятелства — каза херцогът.

— Разбирам ви, сър. Сериозно затруднение е въстаници едва ли не да тропат на портата.

— Какво? О, не — отрече херцогът и Кива долови намек за усмивка по устните на Грени. — Не говоря за това. Имах предвид затрудненията, които вашият Дом ни причини с този вирус.

— А сигурен ли сте, сър, че ние сме ги причинили?

— Какво искате да кажете?

— Искам да кажа, че нашите проучвания не показват наличие на вируса в складовете ни или в „Не, сър“. Появил се е само в овощните градини.

— Това е новина за нас — натърти Грени.

— Нима? — Кива се вторачи в него. — Е, щом е така, нашите представители тук са подготвили доклад. — Тя се обърна към херцога. — Внесли са го в канцеларията на вашия секретар заедно с молба за отмяна на забраната, наложена върху нашата търговска дейност.

— Според мен не е разумно забраната да бъде отменена — изтъкна Грени. — Кива, при цялото ми уважение към вашите представители и служителите им, извършили проучването, херцогът е принуден да смята, че всеки друг ваш продукт може да е заразен, докато данните във вашето проучване не бъдат проверени изцяло.

— Опасявам се, че вашият приятел е прав — добави херцогът. — Научили сте, че вирусът се прехвърли и върху нашите посеви от бану. Унищожи реколтата в цели области. Слабата реколта от бану поначало стана една от причините за това въстание.

— Разбирам вашите тревоги, сър, и затова Домът Лагос е готов да ви помогне.

Херцогът присви очи.

— По какъв начин?

— Както ме осведомиха, поставили сте нашите сметки под попечителство до решението на съдебна инстанция по дело за вируса.

Кива забеляза как погледът му се стрелна мимолетно към Грени, преди пак да се впие в нея.

— Така е. Това беше най-благоразумното решение в случая.

— Позволете ми да ви предоставим официално тези суми като заем от Дома Лагос, за да ги използвате в борбата срещу въстаниците. За нас ще бъде удоволствие да ви предложим възможно най-благоприятните условия за този кредит.

— Това е… много щедро от ваша страна — промърмори херцогът.

— Делови подход — сви рамене Кива. — Сър, Домът Лагос не би имал никаква полза, ако бъдете отстранен от своя пост. А така вие ще имате достъп до финансов ресурс, с който иначе не бихте разполагали. Защо да оставим тези пари в сметките, вместо да ви послужат? Използвайте ги.

— Страхувам се, че не е толкова просто — намеси се Грени.

— Напротив, толкова просто е — възрази Кива. — Можем да впишем в условията на кредита, че ако бъде установена отговорността на Дома Лагос, предоставената сума ще бъде включена в обезщетенията, а ако има остатък, с него ще се изплащат глобите.

— По-важно е не дали е юридически допустимо, а как ще изглежда отстрани — каза Грени.

— Тоест, ако херцогът брани непреклонно поданиците си, това ще изглежда зле, така ли? По-зле, отколкото да бъде свален от власт, защото си е позволил излишни притеснения за доброто си име?

Грени се вторачи в херцога.

— Сър, това прилича на подкуп.

— Подкуп за какво?! — възкликна Кива.

— Тъкмо в това е въпросът, нали? — сопна й се Грени.

— Лейди Кива, какво очаквате в замяна на щедростта, проявена от Дома Лагос? — попита херцогът.

— С цялото дължимо уважение към вас, сър, ще възразя отново, че не става дума за щедрост. Ако съдът отхвърли претенциите към нас, ще очакваме заемът да бъде изплатен. Бизнес, нищо повече.

— Но искаш и още нещо, нали? — заяде се Грени.

— Разбира се. Искам да ми се даде възможност да си продам прееб… — тя се спря в последния миг — … превъзходните хавери, сър. А след това няма да си отнесем приходите от продажбите и лицензирането, когато „Да, сър“, отлети. Ще останат тук като част от заема.

— Заедно с другите вируси, които вашият посадъчен материал може би съдържа — натърти Грени.

Кива не отместваше погледа си от херцога.

— Сър, в имперската станция има инспектори. И без това са длъжни да вземат проби на случаен принцип от нашия товар. Не съм против да извършат и подробни изследвания на нашите стоки, за да потвърдят, че те не застрашават по никакъв начин биоценоза на Край.

Херцогът на планетата като че обмисляше думите й, но накрая погледна Грени, който мълчеше безстрастно, и завъртя глава.

— Лейди Кива, проявихте доброжелателство и в предложението си, и в загрижеността си за ситуацията тук. Но според мен такива мерки не са необходими. Уверен съм, че въстанието ще бъде потушено скоро. Затова не се налага да приема предложението ви. Относно вашите хавери — докато не проучим задълбочено представения от вас доклад, длъжен съм да бъда крайно предпазлив. Уви, не мога да отменя забраната за вашата търговска дейност, докато не приключи съдебният процес. Не се съмнявам, че разбирате мотивите ми.

— Можеш да си заложиш оная работа, че те разбирам — изсъска Кива и стана.

— Моля?

Херцогът и Грени също се изправиха.

— Благодаря ви за отделеното време, сър — каза тя. — Ще повикате ли паж, или трябва сама да търся изхода от този проклет лабиринт?

— Сър, позволете да изпратя лейди Кива — невъзмутимо предложи Грени.

— Да, разбира се.

Херцогът им кимна и се върна при барчето.

— Какъв долен калтак си — каза Кива на Грени, щом излязоха от кабинета.

— И аз се радвам да те видя.

— По-добре се надявай да не открия, че ти или Домът Нахамапитин като цяло сте забъркани с този шибан вирус. Защото науча ли, че е така, ще изтърпя отново полета до Край, за да изям гнусното ти сърце.

— Винаги си добре дошла да ме навестиш, разбира се.

— Е, забъркан ли си?

— В историята с вируса ли?

— Да.

— Очевидно е, че не съм, но дори да бях, едва ли си толкова глупава да вярваш, че бих ти казал.

— Можеш да ми спестиш едно пътуване до тази планета.

— Че защо да ме е грижа за твоето време?

— Все същият си, Грени.

— Не бива да се огорчаваш прекалено, Кива. — Той посочи през рамо към кабинета на херцога. — Почти успя да го прикоткаш с това предложение за заема. Хитро си го измислила, между другото. И вие сте Дом от гилдиите, затова всеки заем, който отпуснете на благородник за защита на имперската система, е гарантиран от самата империя. Чудесен начин да си покриете загубите.

— Но ти направо ми го набута.

— Изобщо не ти е за пръв път.

Кива изсумтя.

— Не си мисли, че пропуснах онова покрай ушите си. „Бяхме съученици.“ Да, бе…

— Така беше много по-благоприлично от версията, която би изскочила от твоята уста: „Чуках се с него до припадък, когато идваше на гости на сестра си в общежитието на университета“.

— Нямаше да го кажа точно така — отрече Кива. — Посъветваха ме да не псувам пред него. Впрочем как е гнусната ти сестричка?

— Не е щастлива. Щеше да се омъжи за кронпринца на империята, а Ренеред Ву взе, че си загуби главата при катастрофа в състезание.

— Каква трагедия е това за нея…

— Тя наистина го преживява тежко. Е, не беше добре и за Ренеред, разбира се. Доколкото разбрах, сега копелето е станала наследница на трона. Значи моят брат ще си опита късмета с нея.

— Да, все същите Нахамапитин, каквито съм ви запомнила. Преливате от романтика.

— Някога не се оплакваше.

Кива спря и го погледна втренчено. Грени също спря.

— Е, някога бях шибана идиотка. Вече не съм.

— Това трябва да е нещо ново за рода Лагос — вметна Грени.

— Какви мръсотийки въртиш зад гърба на онзи кухоглавец херцога?

— Първо, името му е Ферд, а не „кухоглавец“. Второ, оскърбен съм от увереността ти, че въртя мръсотийки зад гърба му.

— Накара го да откаже подкуп от много милиони марки.

— Видя ли, накрая призна, че е подкуп.

— Никой не пренебрегва такава сума, ако не са му предложили нещо по-добро.

— Не мога да обсъждам това, Кива. Особено с тебе.

— Стига бе, Грени. Няма пряка връзка с вируса. И освен това сме на шибания Край. Ще минат девет месеца, докато се замъкна в Средоточие, и още три, докато се прибера в Икойи. Каквото и да ми кажеш сега, дотогава ще е прастаро.

Грени се огледа и пак закрачи. Кива го настигна.

— Кажи ми, де. Кажи ми какво си намислил за Край.

— Първата ти грешка, Кива, е в предположението, че каквото правя тук, засяга само тази планета.

— Не те разбирам.

— Знам. И не съм искал да разбереш. — Грени спря отново и посочи. — Тръгни по този коридор. Завий по втория наляво и след това веднага вдясно. Ще се върнеш във фоайето, през което влезе в двореца.

Тя кимна.

— И в откровеността никога не стигаш до крайности, а?

— Може да те изненадам някой ден. — Той я целуна небрежно по бузата. — Довиждане, мила Кива. Да знаеш, не очаквах да те видя отново. Важни особи почти никога не идват тук. Не очаквам и нова среща с тебе. Но въпреки всичко ти си ми скъпа. Затова се радвам, че имахме време да поговорим за това.

— Каквото и да е то.

Грени се усмихна.

— Скоро ще знаеш как да го наречеш — каза и се отдалечи.

 

 

— Хайде, цапардосайте ме с лошите новини.

Кива пак седеше с капитан Блиника и Гажон Магнут в „Да, сър“.

— Трябваше да получим около шейсет милиона марки, натрупани от лицензионни такси и отчисления — започна Магнут. — Няма да получим нищо, всички пари са под попечителство и вероятно няма да си ги върнем никога. Според предварителните сметки трябваше да вземем двайсет милиона марки за самите хавери и още десет милиона от първоначалните лицензионни такси и продажбите на посадъчен материал. Пак нищо. Имаме около десет милиона марки в различни стоки, които натоварихме в междинните пунктове, но не ни разрешават да ги разтоварим и продадем, значи още едно нищо. Имаме стоки за около милион, които само превозваме, затова ни разрешават да ги разтоварим, но ще ги оставят под карантина за няколко седмици в открития вакуум. Няма да сме тук при предаването им на получателите, значи транспортните такси ще бъдат изплатени на следващия кораб на Дома Лагос, който пристигне на Край. По график това е „Вече сме насаме“ след двайсет стандартни месеца.

— Значи губим сто милиона марки — пресметна Кива.

— Чистата печалба от предишните три местоназначения е четиресет милиона марки, тоест общата чиста загуба е около шейсет милиона. А това е последната ни спирка. Връщаме се в Средоточие, а оттам — в Икойи.

Тя кимна. Потокът даваше няколко възможности да се добереш до Край, но оттук имаше само една струя — към Средоточие. Там на практика се събираха всички маршрути. И това означаваше, че няма как да компенсират загубите си по пътя между Край и Средоточие.

— Готова съм да изслушам всякакви идеи. Томи?

— Главната ни цел беше да започне отглеждането на хавери на тази планета — поде капитанът. — Всички останали във Взаимозависимостта вече си ги имат в изобилие. Можем да съберем реколтата на кораба, а и бездруго сме принудени да го направим, да изсушим плодовете във вакуум и да продадем концентрата в Средоточие. Но твоето семейство вече е продало лицензи там. Лицензиантите може да се оплачат от дъмпинг пред имперската комисия по търговия, ако се опитаме да пробутаме стоката на по-ниски цени.

— Капитанът е прав — добави Магнут. — Дори да продаваме на техните цени, ще пренаситим пазара. И ще получим най-много няколко милиона марки, затова пък ще вбесим хора, на които Домът Лагос разчита за дългосрочни печалби.

— Значи казвате, че сме прецакани.

— Да, госпожо, това е същината на положението ни.

Кива опря чело на дланите си за малко и пак погледна Блиника.

— Кога отлитаме от Край?

— Имаме малко работа по поддръжката, докато сме на имперската станция, а Гажон набира екипаж, за да попълним местата на напусналите в Ланкаран. Тук сме още една седмица.

— Можем ли да проточим престоя?

— Няма как. Този док ще бъде зает от друг кораб след девет дни. На имперската станция имат нужда от цяло денонощие за прехвърляне на товара и подготовка на дока. Разполагаме със седем дни, след това трябва да се махнем.

— Значи седем дни трябва да стигнат.

— За какво? — попита Магнут.

— За шибано чудо, което да ни извади задниците от огъня. Не искам много, нали?