Джон Скалзи
Колапс (5)

4.

— Кой от вас знае какво е Взаимозависимостта? — попита Марс Клермон от сцената на планетариума.

По седалките над него няколко осемгодишни деца изпънаха ръце нагоре. Марс ги огледа, търсеше онова от тях, което наглед искаше най-разпалено да отговори на въпроса. Избра вдигната ръка от втория полукръг.

— Да, кажи ти.

— Трябва да отида в тоалетната — каза детето.

Марс видя как седяща зад него придружителка изви очи от досада, изправи се, издърпа хлапето за ръка и го поведе към тоалетните. Той посочи друго дете.

— Това е държавата от звездни системи, в която всички живеем — отговори момичето.

— Правилно — похвали я Марс и натисна иконка на таблета си, за да намали осветлението и да започне своето представление. — Държавата от звездни системи, в която живеем. Но какво е истинското значение на тези думи?

Преди да продължи, планетариумът се разклати лекичко и ако се съдеше по шума, два прехващача пикираха ниско над научния център на университета. Децата се стреснаха от звуците, придружителите ги увещаваха да мълчат и им втълпяваха, че всичко ще бъде наред.

Марс се съмняваше, че всичко наистина ще бъде наред. Университетът в Ополе, където беше разположен научният център, се намираше далеч от столицата и разгара на битките. Но през последната седмица всичко потръгна зле за херцога, дори в затънтените провинции изникнаха отнякъде въстаници и донесоха насилието, което е неразделна част от революциите.

Изненада се, когато видя пълния с деца бус пред научния център в този ден — предполагаше, че във всички училища са отменили занятията както в университета. После забеляза израженията на възрастните, които бяха довели децата. Излъчваха мрачна решителност да поддържат колкото е възможно по-дълго у хлапетата илюзията, че не се случва нищо необикновено.

Всъщност само той, освен хората от поддръжката и почистването, се появи тази сутрин, и то за да си вземе някои материали, които още липсваха в мрежата. Не искаше да разочарова тази група. Доведе ги в планетариума и напрегна паметта си да извлече каквото помнеше от стандартната презентация.

— Няма страшно — каза на децата. — Тези машини просто минаха над нас. Само прелитат, университетът е в безопасност.

Това също може и да не беше вярно, защото университетът в Ополе си имаше предостатъчно симпатизанти на въстанието — от надрусани студенти, търсещи към какво движение да се присламчат, до съзерцателно опърничави професори, които обичаха да се репчат на херцога, без да се отказват от академичните си длъжности. Но повечето студенти и преподаватели вероятно се свираха из разни мазета в момента. Марс странеше упорито от политиката, макар че не успяваше да избегне последствията й, и разбираше напълно колегите си.

Всичко това обаче не означаваше, че трябва да паникьосва осемгодишни деца с подхвърляния как университетът може да бъде завзет или от въстаници, или от войски на херцога. В момента задачата му беше да отвлича вниманието им. Нищо чудно този ден да беше последният сравнително нормален в обозримото бъдеще. Защо да не му се порадват?

Докосна отново таблета и в пустотата над сцената светнаха звезди под съпровода на успокояваща звънлива мелодия. Осемгодишните, които седяха вцепенени допреди пет секунди, ахнаха от гледката. Възрастните — също.

— Сега виждате всички звезди в онази част от пространството, където се простира Взаимозависимостта — каза Марс. — Тук са и онези звезди, около които живеем ние — от Средоточие до Край. Някой иска ли да познае коя звезда е нашата?

Всяко дете май сочеше различна ярка точка. Марс избра на таблета една от звездите и нейната система бързо зае целия обем над сцената. Състоеше се от пет планети — две от земен тип и три газови гиганта.

— Ето къде сме — посочи той. — На втората планета. Наречена е Край, защото е максимално отдалечена от всичко останало във Взаимозависимостта. — Отново им показа полето от звезди. — Всички тези звезди се намират в сектора, който Взаимозависимостта обхваща, но не всички имат планетни системи, където биха могли да живеят хора. По-точно сред тези повече от пет хиляди звездни системи само четиресет и седем са обитавани от нас.

Направи звездните системи на Взаимозависимостта по-ярки, за да ги различават децата. Не бяха разположени близо една до друга, а изглеждаха пръснати хаотично като диаманти сред песъчинки.

— Защо са толкова раздалечени? — попита едно дете и му даде удобен повод да премине към следващата част от презентацията.

— Чудесен въпрос! — похвали го Марс. — Може би сте си представяли, че всички заселени от хората системи са струпани наблизо, за да е удобно да се пътува между тях, но те са свързани не чрез пространството, а чрез Потока.

От системите, населени с хора, изскочиха свързващи ги извити линии и децата пак зашумяха възхитени.

— Потокът е като невероятно пряк път в космоса — обясни им Марс. — В нормалното пространство на хората са им необходими много години или дори векове, за да се доберат от една звездна система до друга. Дори онези, които са разположени най-близо, са разделени от няколко светлинни години и само с помощта на обикновени двигатели нашите кораби биха летели двайсет-трийсет години между тях. Но дори най-усъвършенстваните ни кораби, които наричаме „десетки“, не могат да пътуват толкова дълго. Докато през Потока пътуването между системите отнема седмици или най-много месеци. Но ето ви и лошата новина: можем да пътуваме само до системи, които Потокът доближава. — Система с десет планети зае цялото изображение и той показа една от тях. — Някой сеща ли се коя е тази планета? — Нямаше отговор. — Наричаме я Средоточие и тя е столица на Взаимозависимостта. Ще отгатнете ли защо?

— Защото там живее емперо ли? — чу се глас.

— Е, да, но си има причина емперо да живее там. Ето я. — Марс докосна таблета и около планетата се появи същински водовъртеж от линии. — Средоточие е единственото място във Взаимозависимостта, където се събират всички струи на Потока — само оттам можете да пътувате пряко до и от почти всяка друга система във Взаимозависимостта. Затова е най-важната планета за превозите и търговията. Ако не можехме да пътуваме през Средоточие, полетите между някои системи биха се проточили с години. Затова е наречена Средоточие. Тя е центърът на нашата вселена, образно казано.

— Не може ли просто да си прокарваме маршрути в Потока между планетите?

Питаше някой придружител, който май се увлече прекалено и забрави, че се очаква децата да задават въпросите.

— Бихме искали, но не можем — все пак отговори Марс. — Ние не контролираме Потока и трябва да си признаем откровено, че и не го разбираме много добре. Той е естествена част от вселената. Успяваме да влезем в него, но не можем да правим нищо друго, освен да отидем там, където стига. И това е причина за една от най-чудатите особености на Взаимозависимостта.

Марс махна звездното поле и показа схема на четиресет и седемте системи, населени от хората. Имаха различни светила — от червени джуджета до подобни на Слънцето жълти звезди, а планетите наброяваха от една до цяла дузина. Изображението не беше в реален мащаб и някои планети се въртяха толкова бързо, че изглеждаха комично. Няколко деца се разкикотиха.

— Във всички тези системи живеят хора, но планерите в тях не са подходящи за нас. — Марс пак уголеми Средоточие. — Например Средоточие няма атмосфера и не се върти около оста си. Едната й страна винаги е обърната към звездата, затова е нажежена, другата винаги е в сянка, затова е замръзнала. На Средоточие хората живеят под повърхността, за да оцелеят. — Той избра друга система. — В системата Моробе има само газови гиганти — огромни планети, където липсва дори твърда повърхност, на която да кацнем. Те имат естествени спътници, които също не са подходящи за заселване от хора. В тази система хората живеят в космически станции, разположени в така наречените точки на Лагранж или в други места, където положението им е устойчиво. Такъв е животът на повечето хора: или под повърхността на скалисти планети, или в огромни космически станции. Във Взаимозависимостта има само едно място, където хората могат да живеят на повърхността на планетата. — Марс пак показа цялата схема и уголеми синьо-зелена планета, обвита в бели облаци. — Нашата планета. Край.

— Ами Земята? — спомни си някое дете, както се случваше всеки път.

— Добър въпрос! — каза Марс. — Хората произхождат от Земята и там също сме живели на повърхността. Само че Земята не е част от Взаимозависимостта. Загубили сме връзка с нея преди повече от хиляда години, когато изчезнала единствената струя на Потока, по която сме можели да пътуваме дотам.

— Как се е случило това? — обади се същият възрастен и друг му изсъска да си мълчи.

Марс се подсмихна.

— Обяснението е сложно. Най-достъпният отговор, който мога да ви дам, е, че всичко във вселената се движи постоянно, включително звездните системи, а това движение понякога засяга Потока. Общо взето, Земята се е местила, ние също сме се местили и струята на Потока се отдалечила от нея.

— Може ли да се случи отново?

— Бинт! — възмутено се обади друг от придружителите.

— Какво пък толкова, искам да знам — оправда се Бинт.

— Въпросът е уместен — вдигна ръка Марс в помирителен жест. — И това наистина се е случило отново преди повече от седем века, когато сме загубили връзката със системата Даласисла. Тогава местните струи на Потока още не били проучени толкова подробно. Изглежда, струята вече се е свивала по времето, когато Даласисла била заселена, но минали около двеста години, докато прекъсне напълно. През седемте века оттогава другите струи на Потока в пространството на Взаимозависимостта остават стабилни и почти неизменни.

Бинт като че се задоволи с чутото и на Марс му олекна — мъжът дори не забеляза, че всъщност не получи отговор.

Глух далечен трясък разкъса кратката тишина в планетариума. Някой от придружителите си пое дъх рязко, но затисна устата си с длан.

— Мисля, че нямаме време за повече обяснения днес — каза Марс. — Благодаря на всички ви, че дойдохте, и се надявам да се видим пак някой ден. Ще се радваме да ни посетите отново.

„Ден, през който някой не обстрелва някого на броени километри оттук.“

Включи осветлението, помаха с ръка на децата и възрастните започнаха да ги извеждат от залата. Една жена изви глава към него с беззвучно „благодаря“. Марс й се усмихна и пак махна с ръка.

— Още изнасяме лекции насред война — изрече нов глас от другия край на залата. — Колко благородно. Глупаво, но благородно.

Марс се огледа, все още засмян.

— Сестричке, формално погледнато, ние сме си благородници, нали?

Врена Клермон в пълната си полицейска униформа също му се усмихна и дойде при него.

— Да си благородник на Край е все едно да си най-богатият човек в сметище. Тоест не е кой знае какво. Особено сега, когато всеки момент ще наритат задника на херцога, а въстаниците вече си присвояват на воля негова собственост. Не е пресилено да очакваме, че същото ще се случи и с притежаваното от други благородници.

— Аз имам купчина книги в общежитие за дипломанти — отбеляза Марс. — Вероятно ще останат разочаровани от мен.

— Вече си преподавател. Можеш да се изнесеш от общежитието.

— Като преподавател имам право да живея там. Спестявам си наема.

— Синът на граф се тревожи за наема — подкачи го Врена.

— Вярно си е, че не сме от най-видните благородници.

Следващият приглушен грохот не прозвуча толкова отслабен от разстоянието.

— Много добре се справям с паниката в момента — промърмори Марс.

— Забелязах — каза Врена. — Не че имах намерение да го споменавам, но забелязах.

— Не всички можем да се похвалим с ледена вода във вените си.

— Аз просто знам на какво разстояние от нас са тези взривове и засега не виждам причина да се плаша.

— И на какво разстояние са?

— Около пет километра. На пристанището, където войските на херцога се опитват да погребат отряд въстаници под парчетата от товарни контейнери. Едва ли ще постигнат нещо обаче. Повечето въстаници отдавна не са там, а са отишли да превземат нещо със стратегическо значение. Двамата с тебе и без това ще се отправим в друга посока.

— Така ли?

— Да. Татко ме изпрати да те взема.

— Защо?

— Първо, защото се води война и макар да не очаквам, че стрелбата ще ни доближи, не се знае дали университетът, включително твоето общежитие за дипломанти, няма да пламти до свечеряване.

— Толкова ли сме зле? — намръщи се Марс.

— Аха — кимна Врена. — Ти може и да не помниш, но нашият дом е под охраната на имперските гвардейци. Ако някой въстаник го доближи на по-малко от километър, онези сигурно ще го изпарят с удар от орбиталната си позиция. В момента там е най-безопасното място на цялата планета.

— Татко казвал ли е това на херцога?

— Подозирам, че е пропуснал да спомене този факт.

Марс се ухили.

— Второ, татко иска да ти покаже нещо — продължи Врена.

— Какво?

— Данни.

— Колко щеше да е приятно, ако някой път за разнообразие говориш по-ясно.

— Той каза, че знаеш какви са данните, за които ние не говорим на места, където могат да ни подслушат.

— О, това ли…

— Аха.

Още един трясък.

— Май беше по-наблизо — каза Марс.

— Не беше. Но е крайно време да тръгваме. Ако се забавим още малко, на някого сигурно ще му скимне да си опита точността по плъзгача.

 

 

Някой все пак си опита точността по плъзгача, и то няколко пъти по време на полета.

— По-бързо — настоя Марс.

— Ако ти имаш желание да управляваш плъзгач над самите покриви, без да се врежеш в някой изпречил се комин, просто ми кажи.

Вместо да досажда на сестра си, Марс реши да огледа улиците на Ополе от кабината. Повечето жилищни квартали изглеждаха непокътнати, само тук-там се виждаха хора, които слагаха някакви вещи във возилата си, сякаш смятаха да се местят. Но основните улици бяха претъпкани с коли и на повечето движението бе спряло заради задръстванията.

А това не можеше да се случи току-така. Марс предположи, че някои водачи са изключили автоматичното управление или от паника, или защото са подозирали, че властите искат да попречат на бягството им. И накрая тези вече зависещи от волята на хората коли са започнали да тровят живота на всички останали.

На някои места изпъкваха колони от войници и бронирани машини, отиващи да охраняват или освобождават някое важно място в града.

— Това ще завърши зле — сподели той със сестра си.

— Кога не е било така? — попита тя и зави към Варта, широката река насред Ополе.

Плъзгачът полетя в средата на руслото й, разстоянието до двата бряга вече не насърчаваше самоуверени снайперисти. Марс се досещаше, че този полет е незаконен — плъзгачите също би трябвало да са автоматизирани и да се придържат към точно определени маршрути над града, за да избягват сблъсъци с други въздушни машини. Руслото на Варта не беше такъв маршрут. Досещаше се обаче и че силите на реда в града си имат предостатъчно други проблеми в момента.

Скоро плъзгачът напусна града, пред тях се издигаха заоблени хълмове, между които Варта криволичеше плавно, а край склоновете им се гушеха предградия, после и села. Малък приток на реката се отклоняваше към други възвишения. Врена кривна покрай течението му и след няколко минути доближи къщата.

Официално „къщата“ беше дворецът Клермон, наречен на провинцията, където техният баща беше граф от почти четиресет стандартни години и чието название бе станало фамилно име на тяхното семейство. Марс не бе виждал предишния граф, защото тогава още не бил роден. Убедили го да се откаже от титлата, като му предложили пост в имперския съд. Според чутата от Марс версия не се наложило да го убеждават дълго. По-добре е да си виден придворен чиновник, отколкото благородник на планера, където стоварват изгнаници. Предишният граф заминал толкова припряно, че зарязал почти цялото обзавеждане и поне две котки, които нямали нищо против новите обитатели, стига храната да се поднасяла редовно.

— Хайде — подкани Врена, когато се измъкнаха от плъзгача на площадката до гаража. — Татко ни чака.

Техният баща Джеймис, граф Клермон, седеше в кабинета си и гледаше революцията на стенния екран. Забеляза ги и посочи екрана.

— Вижте тази щуротия.

— Честита революция — сви рамене Врена.

Джеймис изсумтя.

— Не е революция. „Въстаниците“ вероятно получават пари от търговски гилдии, които искат намаление на вносните мита. Или нещо подобно. А херцогът отказва. Или нещо подобно. Затова „въстаниците“ ще свалят от власт този херцог и ще сложат на негово място амбициозен благородник, който ще намали митата. И без проблеми ще получи одобрението на емперо, защото там на всички им е все едно какво се случва на Край. А и защото са уверени, че след двайсетина години всичко тук ще се повтори.

— Няма ли да е така?

— Не и този път. — Джеймис взе таблет от бюрото си и го даде на Марс. — Най-после го имаме. Ключовото късче от картината. И тъкмо от тези данни имах нужда, за да завърша прогностичния модел.

Марс преглеждаше информацията на таблета.

— Кога се случи?

— Преди шест седмици. Корабът „Разкажи ми още нещо“ попаднал в аномалия на Потока и след това събрал данни за временна плитчина, съвпадаща напълно с моя модел. Имаме пълни наблюдения, измервания и проследяване. Всичко е както очаквах. Тъкмо такава информация търсех. Потвърждава всички наши предположения за Потока.

Марс се отказа да плъзга поглед по данните, защото бяха необходими часове да ги прочете и осмисли. Взря се в баща си.

— Убеден си.

— Щях ли да ти кажа, ако не бях убеден в правотата си? Случвало ли се е някога да не се отнасям с крайна предпазливост към тази хипотеза? Не смяташ ли, че направих всичко по силите си да я опровергая? Нима мислиш, че искам да се потвърди?

— Не, татко — поклати глава Марс.

— Не тълкувай думите ми погрешно. Необходимо е да прочетеш всичко това. Важно е да ми кажеш дали не съм пропуснал нещо. Каквото и да е то. Защото, колкото и да се вълнувам като учен от този същински скок в нашите представи за физиката на Потока…

— … като човек копнееш да си сгрешил — довърши Марс вместо него.

— Да — натърти Джеймис. — И то как копнея…

Откакто Марс се помнеше, баща му наричаше това „семейната тайна“: проучването на навигационните данни от всеки кораб, спирал над Край през последните четиресет години. Официалната длъжност на граф Клермон беше главен имперски инспектор на планетата. Той би трябвало да се запознава с тези данни, за да провери дали някой кораб не е нарушил одобрените от империята търговски маршрути, често утвърждавани години или дори десетилетия предварително, за да избегне плащането на съответните търговски такси и други налози. Графът беше само един от десетките главни инспектори, по един във всяка звездна система, които се грижеха парите да си остават където им е мястото: първо в имперската хазна, след това в сметките на гилдиите, а всички останали бяха далеч по-надолу в хранителната верига на империята.

Само че Джеймис, граф Клермон, изобщо не се занимаваше с тези глупости. Вършеше си работата като главен инспектор достатъчно добре, като я прехвърляше на подчинени с предупреждението, че ако се престараят в злоупотребите, наказанието ще бъде неизбежно. Но не тази бе задачата, с която се пресели на Край, и не за това го бе изпратил тук неговият приятел емперо Атавио VI. Наистина търсеше в навигационните данни на корабите отклонения, но не от търговските маршрути. Преглеждаше ги за потвърждение на хипотезата, до която стигна още преди да се дипломира в университета на Средоточие. Той допускаше, че струите на Потока, свързващи Взаимозависимостта, не се крепят на „устойчивост чрез резонанс“. Според общоприетата теория необикновената плътност и взаимодействието на тези струи в пределите на империята помагали за възникване на устойчива вълнова функция в Потока, която щяла да ги поддържа отворени и неизменни в продължение на хилядолетия.

Джеймис вникна в математическата основа на теорията и стигна до догадката, останала недостъпна за други (а може би някои учени просто не желаеха да повярват в нея) — „устойчивостта чрез резонанс“ не беше нищо повече от разминаваща се с данните дивотия, а прекъсването на струите към Земята и Даласисла е било само предвестие за неизбежното, а не изключение, както заявяваха съвременните теоретици на Потока. Сподели всичко със своя приятел Батрин, наскоро коронясан като емперо Атавио VI, показа му данните и го предупреди, че Потокът може да се разпадне след не повече от век.

Батрин се убеди, че има вероятност такова тълкуване на данните да се окаже вярно. Разбираше, че това би застрашило и търговията, и самото съществуване на Взаимозависимостта, но сигурно щеше да бъде сметнато за богохулство от църквата. И направи две неща за своя приятел Джеймис. Първо го подкупи да си мълчи, като му даде графска титла. След това го изпрати на Край, в най-отдалечената част от Взаимозависимостта, и му възложи такава работа, че да получава всички необходими данни за потвърждаване или отхвърляне на хипотезата. Заръча му да не споменава пред никого за заниманията си.

Джеймис почти не наруши даденото обещание. Отначало сподели със съпругата си Джюс, а когато техните близнаци Марс и Врена пораснаха достатъчно, каза и на тях. Джюс отнесе тайната в гроба с ранната си трагична смърт. Врена я пазеше, защото умееше да пази тайни. Марс пък пазеше тайната, защото, щом прояви интерес и способности за изследване на Потока, Джеймис вече разчиташе на него да проверява изводите му.

Ето че всички тези години на потайно и упорито събиране на данни и обмислянето им се отплатиха. Джеймис, граф Клермон, потвърди най-важното откритие в историята на човечеството след откриването на самия Поток. Ако се разчуеше сред останалите учени, сигурно щяха да го затрупат с всяка учредена досега награда.

Е, да, ако още имаше Взаимозависимост, за да успеят да му я връчат.

— Значи е вярно — каза Врена на баща си и брат си. — Потокът изчезва.

— Потокът си е Поток — възрази Джеймис. — Той не прави нищо. Но нашият достъп до него несъмнено изчезва. Необикновената устойчивост на струите в Потока, която ни е дала шанс да създадем Взаимозависимостта, се изчерпва. Те ще прекъснат една по една. И звездните системи във Взаимозависимостта ще се окажат откъснати от всички други, също една по една. Задълго. Може би завинаги.

— Колко време ни остава? — попита тя.

— Десет години — отговори й Марс. — Най-много — Озърна се към баща си. — Ако моделите на татко са абсолютно точни, имаме дори по-малко време. Вероятно около седем-осем години, преди да се лишим от всички локални струи на Потока. Повечето ще изчезнат и по-рано.

Джеймис се вторачи в сина си.

— И затова ти трябва да заминеш.

— Чакай малко… Какво?

— Трябва да заминеш — повтори Джеймис.

— Къде?

— Ще отидеш на Средоточие, разбира се. Трябва да предадеш тези данни на емперо.

— Нали му докладваше редовно? — учуди се Врена.

— То се знае. Данните са криптирани, получава ги всеки месец чрез отпътуващи оттук кораби.

— Изпрати и тези по същия начин — предложи Марс.

Джеймис поклати глава.

— Не разбираш. Едно е да осведомявам емперо постоянно, докато обработвам данните и усъвършенствам модела. Съвсем друго е, когато моделът се потвърждава и заплахата за Взаимозависимостта е съвсем реална. Той ще се нуждае от човек, който да му обясни всичко подробно. А после — на всички. И да спори с онези, от учени до политици, които ще се опитват да отхвърлят теорията с користни цели. Някой трябва да замине.

— Съгласен съм — каза Марс. — Но трябва да заминеш ти.

Джеймис отвори уста, но в този миг неговият секретар Дунг Савос надникна в стаята.

— Милорд, пристигна лорд Грени Нахамапитин и иска да разговаря с вас. Казва, че херцогът го е изпратил.

— Доведи го.

Джеймис погледна децата си.

— Да излезем ли? — попита Врена.

— Предпочитам да останете.

Джеймис махна с ръка към бълващия новини за революцията стенен екран, който се изключи. Той седна зад бюрото си и посочи кресла на Врена и Марс, които също седнаха.

Грени Нахамапитин влезе целият в черно и Марс се загледа в него, докато заставаше пред баща му. Грени беше връстник на близнаците Клермон, но те почти не бяха говорили с него, откакто пристигна преди няколко години, за да се занимава с бизнеса на своя Дом. Срещнаха се два пъти на приеми в двореца на херцога. Марс си спомни как Грени ги огледа изпитателно, за да прецени има ли политическа изгода от общуването с тях, и отговорът очевидно беше „не“. Оттогава ги пренебрегваше учтиво. Марс още се дразнеше мъничко от това, докато на Врена й беше забавно. Но какво друго да се очаква от нея?

— Граф Клермон — поклони се Грени.

— Лорд Грени, приятно ми е да ви видя — отвърна Джеймис и посочи децата си, които станаха. — Предполагам, че познавате Врена и Марс.

— Разбира се. Лорд Марс, лейди Врена, приятно ми е.

Грени им отправи лек поклон, те отвърнаха със същото и пак се настаниха на креслата. Щом приключиха с любезностите, Грени впи поглед в баща им.

— Милорд, херцогът ме изпраща с деликатна мисия и се питам дали не е по-добре да я обсъдим насаме.

— Моите деца са най-доверените ми съветници и нямам тайни от тях. Можете да говорите пред тях при същите условия на поверителност, както пред мен.

Грени се поколеба, Марс бе любопитен дали ще настоява за разговор на четири очи. Грени се взря за миг във Врена, която се подсмиваше кисело, и кимна.

— Добре, както желаете.

— Какво трябва да ми предадете, лорд Грени?

— Както и вие несъмнено знаете, херцогът има сериозни проблеми с въстаниците.

Врена прихна против волята си.

— Искате да кажете, че всеки момент може да загуби властта си?

— Херцогът е настроен малко по-оптимистично от вашата дъщеря — каза Грени на Джеймис. — Но затрудненията му са големи и той търси начини да увеличи тактическите си предимства.

— Например?

— С още оръжия, милорд.

— Някъде тук имам прастар лъчемет, останал от предишния граф — каза Джеймис. — А Врена винаги носи служебното си оръжие. Доколкото знам, не разполагаме с нищо друго.

— Милорд, херцогът е осведомен, че нямате оръжия. Но имате пари.

— Не бих казал. Титлата „граф Клермон“ е придружена със съвсем малко земи, които могат да бъдат дадени под аренда, и не носи никакъв местен или по-всеобхватен монопол. Получавам заплата като главен инспектор и ежегодна сума за издръжка на двореца. Наскоро продадох някои имоти, но и тези суми не са нищо особено.

Грени се засмя.

— Не говоря за вашите пари, милорд, а за имперските. Искаме да ги използваме, за да купим оръжията, от които се нуждае херцогът.

Изражението на Джеймис стана доста неприветливо.

— Обяснете по-подробно, господине.

— Херцогът е наясно, че тъй като заемате длъжността главен инспектор, всички имперски данъци и мита минават през вашата служба, преди да бъдат преведени на имперската хазна в Си’ан.

— Не ги превежда моята служба. Тази задача се изпълнява от имперската банка на Край.

— Разбира се. Говорихме с директор Хан, която е готова да подпомогне херцога в това начинание. Освен това директор Хан ни осведоми, че всеки превод на суми от имперски данъци и мита извън обичайния им трансфер към Си’ан трябва да бъде одобрен от вашата служба.

— Права е, но това обяснение не премахва затрудненията. Мога да одобря прякото финансиране от данъци и мита на проекти, които са получили и одобрението на империята, като строителство и изграждане на инфраструктура. Проекти, за които тези суми са предназначени поначало. Това спестява време, вместо да бъдат преведени в хазната и след това обратно тук.

— Да. Ако проверите в архива си, ще видите, че преди две години, в началото на това въстание, херцогът поиска одобрението на имперския парламент за закупуване на оръжия, с които да го потуши. И получи такова одобрение.

— Лорд Грени, не е необходимо да проверявам в архива. Знам, че сумите бяха преведени, а оръжията купени и изпратени.

— В такъв случай знаете и че корабът, който пренасяше тези оръжия — „Разкажи ми още нещо“, е бил нападнат от пирати след излизането си от Потока. Капитанът и екипажът са оказали упорита съпротива, но мнозина са загинали, сред тях първият помощник-капитан, началникът на охраната и представителят на собственика. Товарът е бил откраднат. Малко е оставало и самият кораб да се разпадне, преди да стигне някак до космическата станция.

— Знам за „Разкажи ми“ — потвърди Джеймис.

— Важното е, че сега оръжията са в ръцете на пиратите. Те имат намерение да ги продадат на въстаниците, но могат да бъдат убедени да ги продадат на херцога.

— Херцогът може да използва собствената си хазна — напомни Марс.

— Уви, лорд Марс, след две години сражения хазната е опустошена, а и събирането на данъци и други приходи е твърде затруднено. Херцогът има нужда от помощ.

— Получил я е — натърти Врена. — Парламентът е одобрил закупуването на оръжия. От друга страна, херцогът носи отговорност за патрулирането по целия маршрут между плитчината на Потока и планетата. Ако там безчинстват пирати, значи херцогът не си е свършил работата.

Грени пак насочи вниманието си само към графа.

— Херцогът разбира, че искането му за такова използване на средствата е извън рамките на нормалното. Но той смята — според мен съвсем основателно, — че парламентът е предназначил тези оръжия за него, затова с отпускането на допълнителни суми за откупуването им от пиратите вие ще се придържате към първоначалното решение.

— Не мисля, че доводът е убедителен — възрази Джеймис. — Освен това ми е известно, че на имперския гарнизон тук е заповядано да не се намесва.

Грени кимна.

— Херцогът е осведомен и че единственият благородник, който в момента е под охраната на имперските войски, сте вие, граф Клермон. Според него това е интересен факт.

— Не виждам нищо интересно, лорд Грени. Както самият вие изтъкнахте, парите на Взаимозависимостта минават през моята служба. А нашият емперо цени парите си. Именно затова не съм убеден, че ще бъде доволен, ако ги отклоним за такива цели. И недоволството му ще се насочи лично към мен.

— Херцогът е готов да приеме и такъв обрат в ситуацията.

— Много мило — отбеляза Джеймис. — Особено като се знае, че не той ще бъде пратен в затвора.

— О, моля ви, граф Клермон. Не подценявайте чак толкова интелекта на херцога. Спомнете си, че всякаква комуникация със Си’ан се бави девет месеца. През тези девет месеца херцогът може да смаже това въстание и да върне с лихвите всички суми, отпуснати му като заем. И ще подкрепи с целия си авторитет вас и директор Хан, като заяви, че сте действали изцяло в интерес на Взаимозависимостта. А дотогава можете да разчитате на обещанието му, че вашата лоялност към него ще бъде възнаградена.

Джеймис прихна.

— Иронично е, лорд Грени, че се опитвате да подкупите човек, от когото искате да изкопчите пари.

— Херцогът е убеден, че парите не са единствената възможна награда за лоялността.

— И директор Хан се остави да бъде убедена от вас?

— Да, милорд.

— Нека обобщим. Искате от мен да прехвърля незаконно на херцога имперски пари, за да купи оръжията, които вече е купил веднъж, но е загубил поради собствената си немарливост, защото вече покварената от вас служителка не може да извърши тази операция самостоятелно, а за да ме компенсирате за извършването на няколко престъпления срещу империята, обещавате някакви мъгляви „награди“, които ще се изяснят по-късно, но явно няма да бъдат парични. Така ли е?

— Аз не бих представил положението по този начин — каза Грени. — Херцогът също.

— Разбира се. Но тъкмо това искате от мен.

— Значи не желаете да помогнете на херцога.

— Не съм казвал това — отвърна Джеймис съвсем неочаквано за Марс, който веднага изви очи към сестра си, но нейното изражение беше неразгадаемо. — Може и да помогна на херцога. Но не искам нито вие, нито аз, както впрочем и херцогът, да се преструваме, че вършим нещо друго.

Джеймис стана, за да покаже, че разговорът е приключил. Марс и Врена също се изправиха. Нахамапитин схвана намека и се поклони.

— Какво да предам на херцога?

— Предайте му, че ще получи отговор до една седмица.

— При цялото ми уважение, милорд, една седмица е прекалено дълъг срок при тези обстоятелства.

— Но не толкова дълъг, лорд Грени, колкото петдесетте години, които ще прекарам в затвора, ако всичко потръгне зле — подчерта Джеймис. — И то ако нашият емперо не заповяда направо да бъда убит.

— Мога ли да ви помоля най-почтително да предам на херцога, че ще му отговорите до пет дни. Убеден съм, че това ще бъде приемлив срок за него.

Джеймис като че се замисли.

— Така да бъде, лорд Грени. Пет дни.

— Благодаря — поклони се Грени. — Ако херцогът пожелае да се срещне лично с вас, къде ще бъдете през следващите дни?

— Тук — отговори Джеймис. — Както винаги.

Грени се поклони отново, обърна се и излезе. Марс почака Врена да затвори вратата на кабинета и чак тогава отвори уста.

— Не може да обмисляш това сериозно!

— А защо не? — попита го Джеймис.

Марс се стъписа.

— Протакаш — подхвърли Врена, която застана до тях.

— Права си — потвърди Джеймис.

— Докога? — попита Марс.

— До деня, когато вече не би имало значение. — Джеймис посочи таблета, който още беше в ръцете на Марс. — Синко, моделирах прекъсването на струите в Потока. Ще минат години, докато всички те изчезнат. Но с някои от тях това ще се случи съвсем скоро. — Чукна с пръст по таблета. — И една от първите ще бъде струята от тук до Средоточие. Моделът показва, че тя вече се свива.

— Колко остава, докато изчезне? — попита Врена.

— Около година. Но тя вече се свива откъм входната плитчина. В най-добрия случай ще стане недостъпна след месец. В най-лошия — след седмица. И всеки кораб, който още е в орбита около Край, ще остане тук. Завинаги. — Джеймис погледна сина си. — Още една причина да заминеш незабавно. Ако не тръгнеш сега, ще стане невъзможно.

— Ти трябва да заминеш — повтори Марс.

Джеймис поклати глава.

— Херцогът ще бъде свален от власт. Всички благородници на планетата са под наблюдение, в случай че се опитат да я напуснат преди това. А вече приех да дам отговор на Грени Нахамапитин за парите. Ако дори се отдалеча от къщата, ще предположат, че бягам. Следят ме. Но не и тебе.

— Така е най-разумно, Марс — настоя и Врена. — Ти си единственият, освен татко, който може да обясни всичко това. Но на тебе не обръщат внимание.

— Особено откакто направих Врена моя наследница — добави Джеймис.

— Какво? — сепна се Марс.

— Да, какво?! — попита и тя.

— Посочих официално Врена като моя наследница още щом научих за разпадането на Потока — обясни Джеймис на сина си. — Така че вече имаш убедителна причина да напуснеш Край. Дори в сегашното положение никой няма да се усъмни в подбудите ти.

— Не искам да бъда графиня — възпротиви се Врена. — И ми е адски противна мисълта да стана имперски инспектор.

— Успокой се — посъветва я баща й. — Скоро няма да има нищо за инспектиране.

— Това не звучи много… утешително.

Джеймис й се усмихна и пак се обърна към сина си.

— Наскоро продадох няколко имота. Сумата би трябвало да стигне, за да се качиш на някой кораб и да имаш пари на Средоточие след пристигането.

— Колко получи от продажбите? — попита Марс.

— Около осемдесет милиона марки.

— Толкова много?!

— Да — потвърди Джеймис. — Май се опитах да заблудя Грени Нахамапитин за истинското си богатство. Марс, важното е, че сега имаш средства, мотив и възможност да напуснеш Край. Замини. Веднага. Кажи на емперо какво знаем. Ако сме късметлии, ще му остане време да се подготви.

— За какво?

— За рухването на империята. И за мрачните времена, които предстоят.