Джон Скалзи
Колапс (4)

3.

От мига, в който Атавио VI умря, Кардения на практика стана новата емперо. Но в действителността нищо не е толкова просто.

— Трябва да обявиш официално период на траур — каза й Нафа Долг в стаята, която внезапно и официално се бе превърнала в неин кабинет.

Бяха минали съвсем малко минути от смъртта на нейния баща, сега изнасяха тялото му от неговата… тоест вече нейната спалня на носилката, върху която бяха полагали телата на почти всеки емперо, имал късмета да умре в дома си. Кардения бе видяла тази носилка, съхранявана в едно от помещенията на покоите, и си каза, че е много зловеща, а после осъзна, че е много вероятно някой ден да пренесе и нейните кости. Традицията си имаше и лошите страни.

Тя се подсмихна.

— Кар? — промълви Нафа.

— Минават ми мрачни мисли през главата.

— Ако искаш, да те оставя насаме две-три минути.

— Само толкова ли?

— Преходът от един емперо към друг е претъпкан със събития — каза Нафа колкото можа по-меко.

— Колко трябва да продължи официалният траур?

— По традиция — пет стандартни денонощия.

Кардения кимна.

— Останалите във Взаимозависимостта получават пет дни. Аз — пет минути.

— Ще се върна след малко.

Нафа се надигна от стола.

— Не — поклати глава Кардения. — Намирай ми работа, Наф.

И Нафа й намираше работа.

Първо в списъка беше официалното обявяване на траур. Кардения отиде по коридора до кабинета на Гел Дън, личния секретар на баща й (вече и неин секретар, ако не се откажеше от него), който щеше да изпълни заповедта. Безпокоеше се, че той ще поиска от нея да продиктува някакъв официален текст, но Дън вече бе подготвил декларацията, което не биваше да я изненадва. Мнозина емперо бяха сядали на трона, за да ги смени накрая следващият, откакто съществуваше Взаимозависимостта.

Кардения прочете декларацията, чието съдържание бе затвърдено от времето и осветено от традицията, стилът й се стори старовремска отживелица, но не беше в настроение да променя нищо. Затова кимна, взе писалка и се подвоуми.

— Какво има, Ваше величество? — попита Дън и умът й отбеляза неволно, че за пръв път някой използва това обръщение в разговор с нея.

— Не знам как да се подпиша. Още не съм избрала официалното си име.

— Ако предпочитате, засега можете да утвърдите декларацията с имперския печат.

— Да, благодаря.

Дън извади печата и разтопи восък, после го подаде на Кардения. Тя го притисна към имперския зелен восък и на него остана релефният герб на рода Ву с имперската корона отгоре. Нейната корона.

Кардения върна печата на Дън и видя, че той се е просълзил.

— Вече е официално — каза й той. — Сега вие сте емперо, Ваше величество.

— Откога служиш на моя баща? — попита тя.

— От трийсет и девет години.

Дън май щеше да се разридае. Кардения се поддаде на внезапния подтик, прегърна го и след миг се отдръпна.

— Съжалявам. Не биваше да правя това.

— Вие сте емперо, госпожо — напомни Дън. — Можете да правите каквото поискате.

— Моля те, занапред не ми позволявай неуместна фамилиарност — каза Кардения на Нафа, когато излязоха от кабинета на секретаря.

— Според мен беше много мило. Горкият старец. Денят беше тежък и за него.

— Да, умря неговият началник.

— Така е, пък и той смята, че си е загубил работата. Обикновено по това време тайфата приближени на новия емперо вече докопват различни висши постове. А неговият пост също е от висшите, поне формално.

— Нямам приближени. Освен тебе, разбира се.

— Не се тревожи, ще се появят предостатъчно кандидати.

— Сега какво трябва да правя?

— Имаш среща с изпълнителния комитет след половин час.

Кардения се намръщи.

— Няма как да стигнем до Си’ан толкова бързо.

Изпълнителният комитет, като почти всички останали части от държавната машина, си вършеше работата в гигантската космическа станция над Средоточие.

Веждите на Нафа се извиха.

— Ти не си длъжна да отиваш никъде. Вече си емперо. Те ще дойдат при тебе. Доктор Дринин ги уведоми преди няколко часа, че краят на твоя баща наближава. Членовете на комитета се надяваха да дойдат навреме, за да ти предложат утехата си, когато той ни напусне. Предавам ти с точност техните думи.

Кардения си представи деветимата от комитета струпани около смъртното ложе на баща й, за да им отнемат и последните мигове на близост, доколкото е възможна преди смъртта. Потисна плъзналата по тялото й тръпка.

— Да не забравя да им благодаря.

Веждите на Нафа пак се извиха, но тя си замълча.

— В момента са в официалната бална зала. Намира се в отсрещната страна на сградата.

— Благодаря ти.

— Няма за какво. Какво би желала да правиш сега?

— Май ми се пикае.

Нафа кимна и я придружи до личните й покои.

— Ще се върна след петнайсет минути.

— Ти какво ще правиш през свободното си време?

— Същото като тебе, но не в чак толкова луксозна тоалетна.

Кардения се засмя и Нафа излезе. В покоите някаква част от мозъка на Кардения натъртваше, че прави всичко за пръв път. „За пръв път съм в тази стая като емперо. За пръв път вземам таблета като емперо. За пръв път съм в тоалетната като емперо. За пръв път си свалям панталона като емперо. За пръв път сядам на тоалетната чиния като емперо. Иии… ето че за пръв път пикая като емперо.“

Толкова много „за пръв път“.

— Разкажи ми за емперо Грейланд — нареди тя на таблета си, докато седеше на тоалетната чиния.

— Емперо Грейланд е властвала през 220–223 г. о.В. — започна нейният таблет с приятен глас и показа търсената страница.

Календарът на Взаимозависимостта започваше от момента, когато Пророчица-емперо Рашела I основала империята, а това беше твърде нагло — по онова време си имало съвсем свестен календар, според който Взаимозависимостта възникнала към края на 26-и век. Кардения обаче си напомни, че всяка империя проявява такава наглост при първия сгоден случай.

— Най-открояващите се събития през нейното царуване включват основаването на Ламфун, изчезването на Даласисла и убийството й от Гунар Олафсен през 223 г.

— Защо е била убита?

— На съдебния процес Гунар Олафсен заявил, че емперо Грейланд не направила достатъчно за спасяването на поданиците си в Даласисла.

— Вярно ли е?

— Аз съм търсачка. Нямам мнение по политически въпроси.

Кардения изви очи от досада. „Право си, безлико компютърче.“

— Как империята е загубила Даласисла?

— Достъпът до нея чрез Потока изчезнал през 222 г.

„Да, бе“ — сепна се Кардения. Спомни си уроците по история на Взаимозависимостта. Даласисла била сред няколкото ранни човешки средища със злополучен край, преди династията Ву и религиозните и социалните догми на Взаимозависимостта да смажат почти напълно всякаква съпротива. Но другите средища станали жертва на войната, глада или болестите. Даласисла била изгубена, защото изведнъж вече нямало как да стигнат дотам или да се върнат оттам чрез Потока. Тя просто… изчезнала, нямало я на картата.

Кардения намери в енциклопедия статията за убийството, в която имаше и снимка на Олафсен, корабен инженер от Даласисла, който бил назначен в „Тоун Сандин“, имперската десетка. Убил и емперо Грейланд, и над сто души от свитата й, като блокирал сектора от пръстена на кораба, където се намирали нейните покои, и докато „Тоун Сандин“ бил в Потока на връщане от официално посещение в Джендуба, изхвърлил този сектор от мехура на пространство-времето в самия Поток, след което той веднага престанал да съществува.

„О, много ободряващо“ — каза си тя. Не можеше да налучка причината нейният баща да предложи името Грейланд, освен ако не е бил уверен, че и дъщеря му ще бъде убита от разгневен служител. Това я смути малко. Прегледа останалия текст и й направи впечатление, че Грейланд всъщност заповядала Даласисла да бъде евакуирана, след като получила нови данни от учени, но на това се противопоставили в парламента, включително представителите на самата Даласисла. И евакуацията се забавила до момент, когато вече било твърде късно. Олафсен обвинявал повелителката си за протакането, а трябвало да търси виновниците другаде.

„Но нали емперо винаги е над всички — напомни си Кардения. — Пък и тя му е била подръка на кораба.“

— Ей — обади се Нафа от съседната стая, — няма ли да приключваш там?

— Ей сега.

Кардения привърши заниманията си в тоалетната, изми се, излезе и завари Нафа да държи твърде строга униформа, ушита по нейните мерки.

— Това пък какво е? — попита Кардения.

— След малко ще се срещнеш с деветимата най-могъщи във вселената, ако не броим тебе. Добре ще е да се издокараш малко.

 

 

Чувстваше се неудобно в твърде строгата униформа, но изпълнителният комитет я дразнеше още повече.

Когато Кардения влезе в балната зала, подобна на огромна пещера, деветимата членове на комитета я доближиха и се поклониха ниско.

— Ваше величество — започна Гунда Корбин, архиепископ на Си’ан и официален председател на комитета, без да се изправи, — в този ден изразяваме най-дълбоката си покруса и поднасяме искрените си съболезнования за кончината на вашия баща и наш емперо. Няма съмнение, че той ще бъде до Пророчицата в Отвъдното.

Кардения знаеше колко равнодушен към религията беше покойникът, макар че формално оглавяваше Църквата на Взаимозависимостта. Не си позволи дори намек за кисела усмивчица.

— Благодаря ви, Ваше преосвещенство.

— От името на целия изпълнителен комитет ви уверявам в нашата непоколебима преданост към вас, имперската династия Ву и Взаимозависимостта.

— Убедени сме в това и ви благодарим.

Кардения си послужи за пръв път с имперското „ние“, стараеше се да говори официално, както я бяха учили през последната година. Щеше да мине време, докато свикне. Озърна се към Нафа, чиито вежди не помръднаха заради леко закъснялата промяна. Явно пазеше това изражение за по-късно.

Членовете на комитета оставаха превити в дълбок поклон и Кардения се обърка, но проумя изведнъж, че те очакваха позволение от нея.

— Моля ви — каза им само леко притеснена и ги подкани с жест. Изправиха се. Посочи им дългата маса, сложена насред залата. — Да се настаним и да се заемем с работата.

Подредиха се около масата, по-старшите по-близо до императорския стол в челото с изключение на архиепископ Корбин, чието място беше срещу Кардения. Обърна внимание на дрехите им — църковните йерарси носеха прекрасни червени роби, обточени с лилаво, представителите на гилдиите бяха с официални облекла в черно и златно, а парламентаристите с делови костюми в тъмносиньо. Собствената й твърде строга униформа беше в тъмнозелено с изумрудени кантове.

„Приличаме на кутийка с пастелчета за рисуване“, помисли си.

— Усмихвате се, Ваше величество — позволи си да отбележи архиепископ Корбин, докато сядаше.

— Спомнихме си нашия баща, който често говореше за срещите си с този комитет.

— Надявам се да ни е споменавал с добро.

„А, не особено.“

— Да, разбира се.

— Ваше величество, следващите няколко дни са извънредно важни. Трябва да обявите траур…

— Вече го направихме, Ваше преосвещенство. Ще спазваме традиционния траур от пет дни.

— Много добре — посочи Корбин, без да се притесни от прекъсването. — За съжаление, лично вие ще бъдете много заета през това време. — Тя кимна на Виър, седящия вдясно от Кардения епископ на Средоточие, който сложи на масата кожена папка, а от нея извади дебел сноп книжа и ги поднесе на своята емперо. — Подготвихме предложение за програмата ви, за да ви улесним. Включва доклади на служители, както и официални, и неофициални срещи с гилдиите, парламента и църквата.

Кардения взе книжата, но не ги погледна, а ги подаде на стоящата зад нея Нафа.

— Благодарим ви.

— Искаме да ви уверим, че в този преходен период всичко ще бъде извършвано безупречно, с най-усърдна грижа и уважение. Знаем колко тежки за вас ще бъдат тези дни, а още не сте свикнали със задълженията си. Ваше величество, нашият стремеж е да ви подпомогнем да поемете без затруднения новата си роля.

„Да ме подпомогнете или да ми наложите волята си?“

— Благодарим ви още веднъж, архиепископ Корбин. Трогнати сме от вашето съпричастие и доброжелателство.

— Има и други проблеми, които се нуждаят от разглеждане — обади се Лен Едмунк от гилдиите. Домът Едмунк имаше монопол върху говедата и свинете, както и свързаните с тях продукти, от млякото до свинските кожи. — Вашият баща остави без отговор много въпроси на гилдиите, включително за прехвърляне на монополи и одобрение на търговски маршрути.

Кардения забеляза как архиепископ Корбин стисна устни. Очевидно Едмунк нарушаваше реда по някакъв начин.

— Доколкото ни е известно — каза тя, — тези въпроси трябва да бъдат разгледани от парламента, а след това предоставени на нашето внимание за одобрение или отказ.

— Ваше величество, вашият баща обеща тези проблеми да бъдат решени.

— Лорд Едмунк, да разбираме ли, че е обещал да бъдат решени по начин, който нарушава правомощията на парламента?

Той се поколеба и отговори:

— Разбира се, че не, Ваше величество.

— Радваме се да го чуем. През тези първи дни не бихме искали да създадем у парламента впечатлението, че според нас ролята му е само консултативна и е подвластен на прищевките на новата емперо. — Тя се взря в седящата отляво Упекша Ранатунга, старшата парламентаристка в комитета, която й кимна с благодарност. — Нашият баща беше убеден, че именно уравновесяването на силите е основа за процъфтяването на Взаимозависимостта: парламентът за законодателство и справедливост, гилдиите за търговия и благоденствие, църквата за духовност и единство. И над тях — емперо, майка на всички, за да има ред.

— Всичко това е вярно, Ваше величество, но… — упорстваше Едмунк.

— Не забравяйте, че Домът Ву също е част от гилдиите — прекъсна го Кардения и той явно се стресна от това напомняне. — Дори само затова не бихме пренебрегнали интересите на гилдиите. Освен това сме майка на църквата и редови член на парламента. Имаме интерес към всичко и трябва да бъдем справедливи към всички. Ще се заемем своевременно с проблемите на гилдиите, лорд Едмунк. Но ние не сме нашият баща. Ще се съобразяваме с обещанията му, без да се обвързваме с тях. Сега аз съм емперо, не моят баща — рязко завърши Кардения.

„Ето ти голяма хапка за предъвкване“ — добави тя мислено, вторачена безстрастно в Едмунк.

Той склони глава.

— Да, Ваше величество.

— Има друг сериозен проблем, свързан с парламента — започна Ранатунга. — Получихме сведения, че въстанието на Край е навлязло в нова, по-опасна фаза. Херцогът на Край ни изпрати уверенията си, че контролира ситуацията, но мнението на командира на имперските гвардейци, разположени там, не е толкова оптимистично. Той очаква херцогът да бъде свален от власт след не повече от две стандартни години. Разбира се, този меморандум е изпратен преди девет месеца. Няма как да знаем какво е положението там в момента.

— Нашите части намесиха ли се в конфликта?

— И вашият баща, и неколцина емперо преди него се придържаха към позицията с проблемите на Край да се справят самите жители на Край. Основна задача на гвардейците там е да не допускат никой да напуска планетата без разрешение. Според командира единствената поставена им задача от предишния емперо е да се грижат за безопасността на граф Клермон.

— Кой е той?

— Аз го помня, Ваше величество — обади се Корбин. — Незначителен благородник от Софала, когото вашият баща издигна. Приятели са от университета. Той е физик, изучаващ Потока.

— А защо нашият баща го е изпратил в изгнание?

— Вашият баща му предложи титла на Край малко преди брака си с лейди Глена.

„Е, това си беше възгрубичък намек“ — помисли Кардения. Архиепископ Корбин подсказваше едва ли не направо, че баща й и онзи граф са били твърде близки преди женитбата на Батрин, която била изцяло династичен брак, защото Домът Косту възглавяваше една от най-могъщите гилдии.

Това почти не я изненада, тъй като откакто се помнеше, възприемаше баща си като не особено ентусиазиран хетеросексуален мъж. Но нали си има време и място за всичко, а и щом са били състуденти… Впрочем графът не би се оказал първият неудобен любовник, когото някой емперо е отпращал далече с нова, по-висока титла. Това би обяснило и охраната от имперски гвардейци.

Тя кимна, за да покаже, че разбира премълчаното.

— Засега ще се придържаме към позицията на нашия баща по проблемите на Край, но искаме пълен доклад.

— Такъв доклад е включен в предложената от нас програма — увери я Корбин. — И тъй като засегнахме косвено темата за брака…

— Ще говорите за Амит Нахамапитин, нали? — прекъсна я Кардения с не толкова официален тон.

— Домът Нахамапитин е настойчив — каза Корбин, сякаш искаше да се извини.

— Ние не сме нашият брат. Не сме давали никакви обещания за брак на Дома Нахамапитин.

— При цялото ми уважение към вас, Ваше величество, трябва да възразя, че според Дома Нахамапитин дадените обещания са обвързали не само вашия брат и лейди Надаш, а Дома Ву и Дома Нахамапитин. А досегашните прецеденти придават тежест на техните доводи. През 512 година наследницата на трона принцеса Давина е била сгодена за член на Дома Едмунк, но починала преди сключването на брака. Нейният брат, който станал емперо Чонглин I, се оженил за братовчедка на годеника с мотива, че постигнатата договореност трябва да бъде спазена.

Кардения изви глава към Нафа.

— Как е умряла принцеса Давина?

— Самоубила се е, Ваше величество. — Кардения не се съмняваше, че Нафа знае или ще провери мигновено на таблета си. — Изскочила през въздушен шлюз в Си’ан. Предсмъртното й писмо показва, че не е приела този годеж като най-добрата перспектива.

Кардения погледна Лен Едмунк.

— Лорд Едмунк, надяваме се да не сметнете, че това представя рода ви в лоша светлина.

— Благодаря, Ваше величество.

Корбин нямаше намерение да отстъпи.

— Ваше величество, позволете ми да предложа поне да обмислите кандидатурата на Амит Нахамапитин за ваш съпруг. Дори да не обсъждаме какво означава на теория договорката между вашите Домове, Нахамапитин имат голямо влияние сред гилдиите. — Корбин се озърна към Едмунк, който бе вторачен в тяхната повелителка и не забеляза погледа й. — Такъв съюз би могъл да реши наведнъж много потенциални проблеми и разногласия с гилдиите.

Кардения се усмихна мрачно.

— И няма Домове, които биха възразили срещу този съюз?

— Няма, Ваше величество — увери я Едмунк.

— Виж ти — промърмори тя смаяно. — Рядко единодушие на гилдиите. Почти нечувано през последното хилядолетие.

— Според мен всички са убедени, че възможните съмнения за наследяването на трона трябва да бъдат заличени колкото може по-скоро — добави Корбин.

И с това си изказване успя да подразни Кардения.

— Доволни сме, архиепископ Корбин, че комитетът е единодушен в мнението си за нашата матка като най-важната част от нас.

Корбин се засрами достатъчно, за да се изчерви.

— Моля за извинение, Ваше величество. Изобщо не е така. Но не се съмнявам, че сте наясно какво би станало, ако нещо ви сполети — мнозина ваши братовчеди в Дома Ву ще претендират за трона. Не са малко онези от тях, които не бяха доволни от представянето ви като наследница по право след вашия брат. Неоспоримата династична линия предотвратява всякакви съмнения.

— Предотвратява и гражданска война — натърти Ранатунга.

— Можем ли да приемем, че не е много вероятно ние да умрем преди церемонията за коронясването ни? — попита Кардения всички в комитета.

— Звучи убедително, Ваше величество — усмихна се Корбин.

— В такъв случай предлагаме да отложим тази дискусия след церемонията. Ако желаете — кимна Кардения на Корбин, — предоставете на Дома Нахамапитин най-добрите места за церемонията, след която ние ще поговорим с Амит Нахамапитин.

— Да, Ваше величество.

— Подчертавам — ще поговорим. Надяваме се това да не бъде представено по друг начин на лорд Нахамапитин.

— Да, Ваше величество.

— Добре. Има ли друго?

— Един по-незначителен въпрос — каза Корбин. Кардения чакаше. — Трябва да знаем имперското ви име.

— Ние сме Грейланд. — Кардения помълча и добави: — Грейланд II.

 

 

— Мразя това имперско „ние“ — призна Кардения пред Нафа.

След срещата с изпълнителния комитет двете се качиха в Си’ан, центъра на Взаимозависимостта, за да започне Кардения вече като Грейланд II официалното поемане на властта от покойния си баща. И щом Грейланд II се появи на станцията, около нея се струпаха съветници, придворни, блюдолизци и помощници, всеки със свои помисли и планове. Кардения се умори от всичко това още през първия час, а същото й предстоеше до края на живота.

— Какво те дразни? — попита Нафа.

— Толкова е претенциозно.

— Ти си емперо — напомни Нафа. — Ти си буквално единственият човек във вселената, който може да говори така, без да звучи претенциозно.

— Знаеш какво имам предвид.

— Знам. Но мисля, че грешиш.

— Значи според тебе трябва да говоря така през цялото време.

— Не съм споменавала такова нещо — възрази Нафа. — Но трябва да признаеш, че е фантастичен начин да покажеш властта си. „О, вие имате мнение по въпроса? Ами майната ви, защото моят глас се брои за два.“

Кардения се засмя.

Двете най-после бяха останали сами в огромните покои на имперския дворец в Си’ан. Нафа отпрати безцеремонно всички помощници, придворни и съветници. На Кардения й оставаше само още едно задължение през този ден и тя трябваше да го изпълни зад една от вратите в покоите. Врата, през която можеше да влезе само емперо.

Поне това беше обяснението, което Нафа чу от нея и се смръщи.

— Само емперо ли?

— Да.

— Какво ще се случи, ако влезе друг? Да няма кучета там? Или лазери, които изпепеляват?

— Не ми се вярва.

— Могат ли да влизат твоите слуги? Или техници? Ти си емперо — сама ли ще чистиш вътре? Или там е скътана и малка прахосмукачка? Да не си длъжна и да бършеш прахоляка там?

— Струва ми се, че не се отнасяш достатъчно сериозно — укори я Кардения.

— Съвсем сериозно съм настроена. Само съм скептична към това, което чух досега.

Двете се загледаха във вратата.

— Е, не е ли по-добре да свършиш работата? — подкани я Нафа.

— Ти къде ще бъдеш?

— Мога да остана и да те чакам.

Кардения завъртя глава.

— Не знам колко ще се забавя.

— Значи ще бъда в моите стаи чак в отсрещната страна на двореца, където ме натика управителят.

— Ще го накараме да промени това.

— Недей. Имаш нужда от време, когато си почиваш от всички, включително и от мен. — Нафа стана. — В една и съща сграда сме. Аз ще бъда на някакви си шестнайсет крила от тебе.

— Не мисля, че дворецът има шестнайсет крила.

— Разделен е на двайсет и четири основни части.

— Да, ти би трябвало да знаеш.

— Знам. Скоро ще знаеш и ти. — Нафа се поклони. — Лека нощ, Ваше величество.

Излезе с усмивка. Кардения я изпроводи с поглед и пак се взря във вратата.

Украсата на вратата беше натруфена като всичко останало в двореца и Кардения вече се примиряваше, че няма къде да избяга от този пищен стил. Не можеше да опожари всичко до основи и да го изгради наново с изчистени линии и обеми, колкото и да я блазнеше тази идея. Да, сега тя беше емперо, но и нейната власт си имаше граници.

Вратата нямаше дръжка или сензори, нищо не подсказваше, че може да бъде отворена. Кардения нерешително протегна ръка, за да опипа за някакъв таен бутон.

Вратата се плъзна встрани. „Настроена е за моите пръстови отпечатъци ли?“ Влезе и вратата се затвори зад нея.

Вътре беше просторно поне колкото в спалнята на имперските покои, значи това помещение беше по-голямо от апартамента, в който тя израсна. Нямаше никакво обзавеждане освен единствената скамейка, която се подаваше от стената вляво. Кардения отиде там и седна.

— Тук съм — каза, без да знае на кого говори.

Насред стаята се появи фигура от светлина и тръгна към нея. Кардения погледна нагоре — микропроектори създаваха доближаващия я образ. Зачуди се какви ли физически закономерности са използвани в тази техника, но само за миг, защото фигурата вече стоеше пред нея.

— Емперо Грейланд II — изрече тя и се поклони.

— Знаеш коя съм.

Кардения реши поне тук да пропусне имперското „ние“.

— Да — потвърди образът. Нямаше никакви признаци на пол или възраст. — Аз съм Джии. Вие сте в Стаята на спомените. Моля ви, кажете ми с какво мога да ви бъда полезен.

Кардения знаеше защо дойде, но се поколеба.

— Тук влиза ли друг освен властващия емперо?

— Не.

— Какво ще се случи, ако поканя някого?

— Фокусирана светлина и звукови вълни ще направят престоя непоносим за всеки влязъл тук освен властващия емперо.

— Мога ли да отменя това?

— Не.

— Но аз съм емперо.

„И споря с машина“ — мислено добави Кардения.

— Това е повеля на Пророчицата и тя е ненарушима.

Кардения се стъписа.

— Значи тази стая е от времето на първата емперо.

— Да.

— Но Си’ан не е съществувал тогава.

— Стаята бе преместена от Първа стъпка заедно с други части от двореца, когато създаваха Си’ан. Останалото бе изградено около тях.

Представата как строят цялата космическа станция около двореца изскочи сама в ума на Кардения и й се стори нелепа до комичност.

— Значи ти си на хиляда години — каза тя на Джии.

— Съхранявам информация още от основаването на Взаимозависимостта. Самите машини, в които се съхранява, се обновяват постоянно, също като функционалните елементи на стаята, в която се намирате, и изображението пред вас.

— Нали каза, че никой освен властващия емперо не може да влиза?

— Поддръжката и усъвършенстването са автоматизирани.

Кардения сякаш чу недоловим намек за хумор в гласа. Почувства се малко глупаво, а после любопитството й надделя.

— Жив ли си, Джии?

— Не. Нищо в тази стая не е живо освен вас.

— Разбира се — каза тя с леко разочарование.

— Струва ми се, че стигнахме до логическия край на този разговор — изрече Джии. — С какво друго мога да ви бъда полезен?

— Искам да говоря със своя баща.

Джии кимна и избледня. В този миг друго изображение възникна по средата на стаята.

Бащата на Кардения — Батрин, починал като емперо Атавио VI. Появи се, погледна дъщеря си, усмихна се и дойде при нея.

Стаята на спомените бе създадена от Пророчица-емперо Рашела I скоро след основаването на Взаимозависимостта и нейното възкачване на трона. Всеки емперо имаше мрежа от сензори в тялото си, които улавяха не само всичко видяно, произнесено или чуто от него, но и всяко усещане, постъпка, чувство, мисъл и желание, доловени или породили се в поредния емперо.

Стаята на спомените съхраняваше паметта на всеки повелител на Взаимозависимостта още от родоначалницата — самата Пророчица-емперо Рашела I. Ако Кардения пожелаеше, би могла да зададе на всеки свой предшественик какъвто и да е въпрос за него, за царстването му, за епохата му. И щеше да чуе отговори, опиращи се на записаните спомени и компютърния модел на личността му, на всяка подробност от вътрешния му живот, запазена за тази стая.

Защото цялата тази информация бе предназначена единствено за Стаята на спомените. И винаги имаше един-единствен потребител — властващия в момента емперо.

Без да се усети, Кардения пак докосна шията си отзад, където бе имплантирано семето на мрежата, за да се разрасне в нея. „Някой ден и всичко направено от мен като емперо ще бъде тук. За моето дете и неговите деца. Всеки следващ емперо ще знае коя съм била по-добре от който и да е историк.“

Взря се в спрялото пред нея изображение на нейния баща и потрепери.

Фигурата забеляза това.

— Не се ли радваш да ме видиш?

— Видях те само преди няколко часа.

Тя се надигна и огледа призрака на своя баща. Изглеждаше безупречно. Почти веществен. Не се опита да го докосне.

— Тогава беше мъртъв — добави Кардения.

— И още съм мъртъв — каза Атавио VI. — Съзнанието, което беше моето „аз“, го няма. Всичко останало е запазено.

— Значи нямаш самосъзнание?

— Нямам, но мога да разговарям с тебе сякаш го имам. Можеш да ми зададеш всякакви въпроси и аз ще ти отговоря.

— Какво мислиш за мен? — изтърси тя неволно.

— Винаги съм те смятал за чудесна млада жена — каза Атавио VI. — Умна. Загрижена за мен. И не мисля, че ще се справиш блестящо като емперо.

— Защо пък не?

— Защото тъкмо сега Взаимозависимостта изобщо не се нуждае от добра емперо. И никога не се е нуждаела, но може да я изтърпи, ако не се случва нищо със сериозни последствия. Настоящият период обаче не е такъв.

— Днес не се държах много мило с изпълнителния комитет.

Кардения сама се учуди, че думите й прозвучаха като оправдание.

— Сигурен съм, че при първата си среща с тебе веднага след моята смърт те са се постарали да покажат колко са сдържани и почтителни. Искали са да преценят колко дълга трябва да бъде веригата на шията ти, за да се чувстваш удобно, но същевременно да получават от тебе всичко, което поискат. Скоро ще дръпнат веригата.

— Не знам дали ми допада тази напълно откровена твоя версия — промълви Кардения след малко.

— Ако желаеш, можем да променим комуникативния ми модел така, че да наподобява повече моето поведение приживе.

— Значи излиза, че си ме лъгал, докато беше жив.

— Не повече от всеки друг.

— Каква утеха…

— Приживе бях човек със свое его като всички останали. Имах свои желания и намерения. Тук не съм нищо друго, освен памет, предназначена да помага на тебе — сегашната емперо. Нямам его, жадуващо ласкателства, и ще се стремя да угодя на твоето его само ако ти наредиш. Не бих те посъветвал да направиш този избор. Така ползата от мен ще намалее.

— Обичаше ли ме?

— Зависи какъв смисъл влагаш в думата „обич“.

— Това прозвуча досущ като увъртане, породено от твоето его.

— Аз бях привързан към тебе. Но ти беше и неудобна до момента, когато стана необходима като наследница на трона. И тогава ми олекна, че не ме мразиш. Защото би имала пълното право да ме мразиш.

— Когато умираше, ти изрази съжаление, че не си отделил повече време да ме обичаш.

Атавио VI кимна.

— Да, аз бих казал такива думи. И според мен съм бил искрен в онзи момент.

— Значи не помниш този разговор?

— Все още не. Последните ми мигове още не са обработени тук.

Кардения реши да заговори за друго.

— Избрах имперското име Грейланд II, както ти ми предложи.

— Да. Тази информация вече я има в нашата база данни. Добре си направила.

— Четох за нея.

— Да, имах намерение да те помоля да го направиш.

— Направи го преди смъртта си. Защо поиска от мен да избера нейното име?

— Защото се надявах изборът да те подготви за неизбежното и за решенията, които то ще ти наложи — отговори Атавио VI. — Научи ли за граф Клермон на планетата Край?

— Да. Отдавнашният ти любовник.

Атавио VI се усмихна.

— Нищо подобно. Приятел. И то много близък приятел. И учен. От него получих информация, каквато никой друг нямаше, а и никой друг не би поискал да вникне в нея. Той трябваше да работи и да изследва, без да му пречат глупостите на имперския двор, властите и дори научната общност във Взаимозависимостта. Този човек събира данни повече от трийсет години. И знае за предстоящото повече от всички останали. За онова, за което ти трябва да си подготвена. Но в момента изобщо не си подготвена. И се безпокоя, че няма да се окажеш достатъчно силна, за да издържиш.

Кардения се вторачи в изображението на Атавио VI, застанало пред нея с лека, приятна, разсеяна усмивка.

— Е? — каза тя накрая. — Какво е то?