Джон Скалзи
Колапс (7)

6.

Одеждите за коронясването тежаха, мирото за помазване май бе гранясало преди век, короната се врязваше в челото и натъртваше кожата, тя се препотяваше, литургията се проточи почти час и отгоре на всичко менструацията на Кардения започна предишната вечер, а в момента се чувстваше все едно някой си бе сложил желязна ръкавица и стискаше с нея матката й.

Да, денят на коронясването протичаше възхитително за емперо Грейланд II, благодаря ви за проявения интерес.

Катедралата в Си’ан — по-точно нейната катедрала, защото заедно с титлата емперо тя официално възглавяваше и Църквата на Взаимозависимостта, значи беше кардинал на Си’ан и Средоточие, затова беше задължително да има своя катедрала — беше огромен градеж от камък и стъкло в ранния стил на империята. Кардения размишляваше колко е нелепо да съществува толкова тежка конструкция от камък във вътрешността на космическа станция, но не прекаляваше, защото нелепостта и на целия Си’ан с неговите хълмчета, ручеи и гори, административни сгради, коридори в жилищните сектори и търговски средища, разположени изкусно, за да не натежава впечатлението за теснотия, пораждаше у нея желанието да се разкикоти истерично.

На скамейките в катедралата можеха да седнат хиляди хора и в този ден нямаше свободни места. Представители на всички държави в империята, родове от гилдиите, знаменитости и църковни йерарси гледаха уж почтително, докато архиепископ Гунда Корбин изнасяше монотонно литургията. По едно време Кардения забеляза, че Корбин има миниатюрна слушалка в лявото ухо, значи дори от нея не се очакваше да запомни наизуст цялата церемония. Олекна й малко, цялата тази досада придоби малко по-човешки измерения.

Кардения нямаше скрити слушалки, но пък и нейната роля в събитието беше чудато ограничена — трябваше само да върви или да седи. Мина по нефа на катедралата, облякла сравнително простичък имперски костюм в зелено, спря в напречния неф, където изчака Корбин да изрече въвеждащата молитва и проповед, а след това да покани Кардения — тоест вече Грейланд II при олтара. Там бе сложено молитвено столче в средата на мозайката с имперския печат. Кардения коленичи, склони глава и се примири с нещата, с които я отрупаха Корбин и помощниците й.

Първо я помазаха с онова миро, от чиято воня едва не повърна. После я загърнаха с церемониална алена роба, сложиха й златен шнур с медальон — сплетеният шнур символизираше Взаимозависимостта, а на медальона бе гравиран феникс, личният символ на Пророчицата. Тогава я провъзгласиха за кардинал на Си’ан и Средоточие, тоест и за глава на Църквата.

След това й връчиха ключ на по-тънка златна верижка, символизиращ достъпа до парламента, намиращ се в срещуположната спрямо имперския дворец страна на станцията, което пък обозначаваше поне на теория, ако не и на практика независимостта на законодателите от емперо. Това някак не си пасваше с факта, че всеки емперо беше депутат в парламента от Си’ан — уж почетен и церемониален пост, но със същите правомощия като останалите парламентаристи. По традиция емперо се въздържаше от гласуване по каквито и да било законопроекти, дори ако държеше да бъдат приети (ако не държеше, просто налагаше вето след гласуването им). Случваше се обаче традицията да бъде нарушена, което простосмъртните депутати смятаха за скандално.

Ключът бе последван от пръстен с печат колкото малък камък, символизиращ издигането на Кардения до ролята на матриарх в Дома Ву. Поне официално тя беше отделена от ролята й като емперо. Макар че Домът Ву беше тъждествен с имперската династия, оставаше си и род от гилдиите с монопол върху производството на междузвездни кораби и оръжия и върху услугите за военните в империята. Човек не би сбъркал, ако каже, че Домът Ву властваше над империята именно заради този монопол. Като емперо Кардения нямаше да бъде въвлечена във всекидневното управление на този бизнес — с това щеше да се занимава съвет от нейни братовчеди, които не биха понесли добре намесата й. И все пак тя носеше пръстена с печата на Дома на лявата си ръка, за да има място за другия с имперския печат на дясната.

Дойде и неговият ред — пръстенът беше още по-голям, последва церемониален скиптър, увенчан с изумруд колкото юмрука й, и корона с рубини, диаманти и изумруди, символизиращи църквата, парламента и имперската власт. Тежеше ужасно и почти веднага започна да претрива кожата по главата на Кардения. Скиптърът, короната и пръстенът обозначаваха и по-маловажната титла кралица на Средоточие и присъдружните народи. Освен кралството Кардения имаше херцогства, графства и няколко баронски владения, пръснати из различни независими държави, но почти не би й се наложило да се занимава пряко с всички тях.

Всеки път Корбин казваше нещо тържествено, добавяше още думи, докато обременяваше Кардения с поредния предмет, изричаше още нещо и произнасяше кратка молитва или литургия. В доста ранен момент от церемонията изпотената и изтормозена от спазмите Кардения съжали, че не можеше просто да попълни някакъв формуляр.

Корбин се обърна, погледна я право в очите и най-после от Кардения се искаше да направи нещо, а не само да коленичи на това място.

— Изправи се, Грейланд II, емперо на Свещената империя на Взаимозависимите държави и търговски гилдии, Кралица на Средоточие и присъдружните народи, Глава на Църквата на Взаимозависимостта, Наследница на Земята и Майка на всички, осемдесет и осма емперо от Дома Ву, и обяви царстването си — произнесе Корбин и се отдръпна встрани.

Кардения си пое дъх и стана, подпря се за миг на скиптъра — първия и вероятно последния път, когато от него щеше да има някаква полза. След края на церемонията щяха да свалят всички тези труфила от нея (за щастие), за да ги приберат в трезора за коронясването на следващия емперо, който и да е той или тя. Но засега й тежаха непоносимо.

„И това изобщо не е символично“ — мярна се в главата й.

Тя застана с лице към сборището от благородници, видни особи и представители. На първия ред бяха членовете на изпълнителния комитет освен Корбин. Зад тях хора от Дома Ву заедно с нейния вуйчо Брендан Патрик, който никак не се вписваше в картинката, и братовчедите й Мойра и Джъстин като представители на нейната майка. Хана Патрик щеше да научи след седмици, че дъщеря й се е възкачила на трона, едновременно с новината за собственото си издигане до баронеса Такуарембо, почетна титла в едно от имперските владения. Титла, която може би щеше и да подразни, и да разсмее майка й.

Няколко реда по-назад седеше Нафа Долг със семейството си от републиканци. Кардения се трогна, че колкото и да бяха против империята по принцип, дойдоха да подкрепят нея и своята дъщеря. А между Нафа и роднините й от Дома Ву седяха все благородници, матриарси и патриарси на различни родове от гилдиите.

От третия ред Амит и Надаш Нахамапитин гледаха Кардения втренчено, сякаш беше дългосрочен проект или сочна пържола.

„Или и двете едновременно“ — каза си тя.

Зад нея архиепископ Корбин се прокашля тихичко, сякаш напомняше: „Свърши си работата“.

— Аз, Кардения Ву-Патрик, приемам по право тези символи на църквата и държавата като Грейланд II, емперо, кралица, глава на църквата, наследница на Земята и майка на всички. И нека догмите на Взаимозависимостта, дадени ни от Пророчицата, и занапред носят мир и благоденствие на всекиго.

— Да живее емперо! — отговориха от първия ред до галериите, последва оглушителен приветствен вик от всички гърла, на който Кардения успя да се зарадва въпреки обливащата я пот и спазмите.

Зазвуча музика — „Маршът на Пророчицата“ от Хигеляк, съчинен през трети век от Основаването. Изпълняваше го камерен оркестър, скрит хитроумно в една ниша, за да има повече място за скамейки в катедралата. Високоговорители помагаха на свиращите се в теснотията музиканти. Всички присъстващи се изправиха, без да млъкват, а Грейланд II направи първите си крачки, спусна се от олтара, мина по нефа и се шмугна бързо по страничен коридор, където чакаха помощници, за да я придружат до малка канцелария и да я отърват от короната, скиптъра и останалите глупотевини, а имперската охрана трябваше да препречи входа за всички останали.

— Според мен мина добре, Ваше величество — каза Нафа до нея.

Кардения се озърна недоумяващо, докато сваляха труфилата.

— Преди малко те видях сред публиката.

— Защото бях сред публиката.

— Как дойде тук толкова бързо?

— Такава ми е работата. — В ръцете на Нафа като по магия се появи бележник. — Как си?

— Кажи ми, че повече няма да се наложи да търпя това.

— Случва се изключително рядко емперо да участва във втора церемония на коронясване, така че да, повече няма да се наложи да търпиш това.

— Сега ми кажи, че мога да се прибера у дома.

— Емперо притежава Си’ан, което означава, че поне формално ти си в дома си.

— Звучи ужасно.

— Но в по-практичния смисъл все още не можеш да се прибереш у дома. През следващите десет минути трябва да се преоблечеш в парадната униформа, която Дочи ти показва… — Нафа кимна към помощничката, която държеше една наистина твърде парадна униформа, — … и да излезеш на тържествения балкон, за да махаш с ръка на десетките хиляди, които в момента съсипват моравата пред катедралата с надежда да те зърнат. Ще останеш горе пет минути, след това ще се върнем в двореца, където в продължение на един час ти предстоят аудиенции с продължителност пет минути и почивки по една минута между тях, както и още един час аудиенции с продължителност десет минути и почивки по две минути между тях. После ще се появиш на приема по случай твоето коронясване и ще произнесеш кратка реч…

Кардения изпъшка.

— … която вече подготвих за тебе, а и бездруго никой няма да се заслушва, защото речта е чиста формалност. Малко по-късно ти предстоят три часа, през които ще се здрависваш и ще се снимаш с гостите — да, това е точно такъв ад, какъвто си го представяш. Чак тогава ще можеш да се отпуснеш и да хапнеш нещо, затова ти предлагам, докато Дочи ти помага да облечеш униформата, да изядеш протеиновите блокчета, които тя ти е донесла. И може би да пиеш малко вода.

— Не може ли да се облекча?

— Тук има тоалетна. Вратата вляво от тебе. И преди да попиташ — да, вътре има всичко необходимо при сегашното ти състояние.

— Благодаря. Колко е приятно някой още да помни, че съм човек.

— Това се подразбира. Имаш достатъчно време, стига да не се бавиш там повече от минута.

Кардения изпъшка отново и отиде в тоалетната.

Седем минути по-късно премяната за коронясването бе прибрана, следващата премяна — облечена, и се оказа учудващо удобна, а групата телохранители стоеше около нея в асансьора, за да се качат на обзорната площадка на катедралата, където я очакваха на тържествения балкон. Кардения се озърна и проумя, че извън двореца вече няма никакъв шанс да се озове сама в кабината на асансьор.

Вратата се отвори, Нафа вече стоеше пред нишата с балкона.

— Не прави така — помоли Кардения. — Изникваш като призрак.

— Успокой се. Качих се с асансьора от другата страна. Там също има телохранители.

— Добре дошла в моя свят.

— От известно време съм в него. Надявам се да си забелязала.

Кардения се засмя, понечи да излезе от кабината и беше запратена обратно в нея от взривилия се балкон. Загуби съзнание още преди тялото й да се блъсне в задната стена.

 

 

— Твърде вероятно е струите на Потока, които свързват Взаимозависимостта, да изчезнат още докато ти си на власт — каза в съня й Атавио VI, или по-точно неговият компютърен модел.

Кардения осъзнаваше, че сънува, освен това разбираше, че поне в момента преживява насън първия си разговор в Стаята на спомените. Нямаше представа как или кога е заспала, а тази част от мозъка й, която поддържаше съзнанието достатъчно ясно, за да знае, че сънува, странеше упорито от тези въпроси. „Вкопчвай се в този разговор. Безопасно е“ — май казваше тази част от мозъка и Кардения се подчиняваше, повтаряше и своите реплики, сякаш четеше сценарий.

— Как ще се случи? — попита тя.

— Не съм учен — отговори Атавио VI. — Но граф Клермон е учен и събира данни от три десетилетия. От време на време ми изпраща последните резултати. Натрупаните от него данни показват, че устойчивостта на Потока е илюзия и след достатъчно продължителен период нещата се променят. Точно такъв период на промени ни предстои. Той твърди, че това вече се случва постепенно, но ще започне да става много бързо. Случвало се е и преди.

— С Даласисла. Когато първата Грейланд е била емперо.

Атавио VI кимна.

— Да. И тя е получила информация като мен. Информация, до която ти също вече имаш достъп.

— Имала е информация, но защо не се е възползвала от нея? Ако е знаела, че ще загубят струята към Даласисла, защо не е направила нищо?

— И аз бих могъл да ти кажа, но защо не попиташ нея?

Кардения примигна.

— И тя ли е тук?

— Разбира се.

— Нали е загинала в Потока? Не очаквах да съществува тук.

— Обновила е записите преди последния си полет. Разполагаш с всичко за живота й освен последните няколко дни.

Това обърка Кардения за малко. Уж звучеше логично. И все пак самата идея съхранената личност да е… непълна й се струваше твърде странна.

— Джии, покажи ми емперо Грейланд I.

Трепкане на светлина, после се появи висока едра жена, която доближи Кардения.

— Ти ли си емперо Грейланд I? — попита Кардения.

— Да.

— И… знаеш какво те е сполетяло? Как си умряла?

— Да, имам достъп до тези данни.

— Как се отнасяш към данните за смъртта си?

Това не беше важно, но Кардения искаше да знае.

— Не се отнасям никак. Аз съм компютърна симулация на личност. Мога обаче да предположа, че истинската емперо Грейланд I е била изключително вбесена накрая.

Кардения се усмихна и реши да се върне към важните въпроси.

— Знаела си, че струята към Даласисла ще изчезне.

— Да, учени ми представиха модели, според които съществуваше голяма опасност струята да изчезне. Доколкото можех да разбера тази информация, аз прецених, че това не само е възможно, но и много вероятно.

— И все пак не евакуирахте хората от системата Даласисла.

— Така е.

— Защо?

— Политика. Преселването на двайсетте милиона души, които обитаваха системата Даласисла, би изисквало огромни усилия в планирането и огромни вложения от цялата Взаимозависимост. Липсваше политическата воля за това.

— Парламентът не искаше ли да спаси двайсет милиона души?

— Не разглеждаха проблема по този начин. Според тях слабата емперо се опитваше да създаде изкуствена криза, за да отнеме част от властта на парламента. Виждаха и заплаха за търговията и икономиката като цяло, защото голяма част от корабите трябваше да бъде отклонена за евакуацията, и то с неимоверни разходи.

— А какво казаха за данните, показващи вероятността тези струи в Потока да изчезнат?

— Съставиха комисия от други физици, които се мъчеха да опровергаят изводите и засилиха съмненията достатъчно, за да провалят всякакви усилия нещо да бъде направено. Дори депутатите от Даласисла гласуваха срещу моята препоръка за евакуация. Накрая приеха решение изследванията на проблема да продължат. Не отделиха обаче пари за това от имперския бюджет, така че нямаше никакви по-нататъшни изследвания.

— Значи…

Кардения щеше да каже „Значи не направихте нищо“, но й се стори грубо, а и очакваше Грейланд да подхване веднага оправданията. След миг-два си спомни, че разговаря с компютър, лишен от емоции.

— Значи не направихте нищо.

— Изпратих свои препоръки на херцогинята в системата, наредих на военните и местните имперски бюрократи да окажат всякакво съдействие на желаещите да напуснат Даласисла.

— Изпълниха ли нарежданията?

— Не знаем. Струята на Потока изчезна почти незабавно след това.

— И така двайсет милиона души умряха заради политиката и бюрокрацията.

— Да. Не веднага, разбира се. Но Взаимозависимостта е създадена нарочно така, че всяка система да зависи от останалите дори за задоволяването на насъщните си потребности. Ако откъснеш една система с нейните управници и монопол, десетките други ще оцелеят. Но откъснатата система няма да издържи дълго. Ще започне да се разпада постепенно. Станциите с изкуствена среда в космоса и на необитаеми планети и спътници ще стават все по-трудни за поддържане, повредите ще се натрупват. Ще изникват все по-големи проблеми във фермите и заводите за храна. И общностите ще се разпадат заради влошаващите се материални условия, както и заради осъзнаването на факта, че нищо не може да спаси хората в откъснатата система. Материалните и социалните затруднения след изчезването на струята от Потока правят гибелта на цялата система неизбежна.

— Колко се е проточила тази гибел?

— Когато загубихме Даласисла, заповядах на радиообсерваториите в системата Кайпара да насочат апаратурата си натам. Кайпара беше най-близо — на седемнайсет светлинни години. Аз умрях, преди те да научат нещо.

— Но те са получавали някакви сигнали, нали?

— За малко. По мое време повечето съобщения и данни се предаваха с фокусирани лъчи в системите, не беше лесно да се засекат случайно такива сигнали. Когато изпратих тази заповед на радиоастрономите, надявах се някой в Даласисла да запази самообладание и да насочи широкоспектърен предавател към Кайпара. Според наличните данни след моята смърт някой го е правил за около месец две години след изчезването на струята.

— Какво е съобщавал?

— Накратко: гражданска война, убийства, насилие, саботаж на системите за поддръжка на жизнената среда и производство на храна, култове към личността на разни водачи. Това го има в засекретен доклад, подготвен за моя син и наследник Бруно III.

— Засекретен ли? — Кардения погледна Атавио VI. — Още ли е засекретен?

— Аз не съм го разсекретявал — отговори той.

— Но защо? Особено щом си бил убеден, че Потокът може да се разпадне?

— Защото проблемите от епохата на Грейланд ги има и в нашето време, или по-точно в моето. И днес парламентът ще сметне разгласяването на тревожните факти за политически ход с цел да бъдат лишени от власт. Никой не би поискал да пречи на търговията или да посегне на привилегиите на Домовете и гилдиите. А този път няма да е само една система, както се случило с Даласисла. Ще засегне всички. Няма къде да се бяга. Случилото се с Даласисла ще се случи навсякъде. Не бях готов да отприщя точно тази беда, щом не съм абсолютно уверен в предстоящото.

В този миг от съня си Кардения престана да чете сценария.

— Ама че тъпотия! — сопна се тя на Атавио VI и на Грейланд I. — Ще бъдем обречени само ако продължим да правим същото каквото досега. Щом знаем, че наближава катастрофа, трябва да преобразим Взаимозависимостта. Да премахнем монопола на Домовете. Да помогнем на всяка система да се подготви за прекъсването на връзките.

— Няма да стане — увери я Атавио VI.

— Не може да си сигурен в това.

— Може, и още как. Аз съм емперо. Тоест бях.

Кардения се обърна към Грейланд I.

— Ти си видяла такова прекъсване. Сигурно хората са реагирали някак по онова време.

— Аз бях убита — каза Грейланд I. — А след кратката популярност на развлекателните програми за съдбата на Даласисла всички са предпочели да забравят тази история. Другите струи в Потока изглеждали устойчиви и те загърбили неудобните въпроси за Даласисла.

— Никой не иска да мисли за края на Взаимозависимостта — добави Атавио VI. — Включително Домът Ву. Заложени са твърде много пари и власт.

— И оцеляването на човечеството няма значение? — смаяно промълви Кардения.

— Не и ако то означава края на Взаимозависимостта.

— Оцеляването на човечеството е била целта за основаване на Взаимозависимостта! — кресна тя към компютърната симулация на нейния баща.

И тогава в съня й Атавио VI и Грейланд I се разсмяха насреща.

— Дете мое, това никога не е било цел на Взаимозависимостта — отбеляза Атавио VI.

— Само оправдавахме съществуването й с това — потвърди Грейланд I.

— Тогава какъв е смисълът?! — не преставаше да крещи Кардения. — Какво е Взаимозависимостта?

След ново трептене друга фигура закрачи към нея и Кардения някак знаеше, че изобразява Рашела I, пророчицата емперо, легендарната основателка на Взаимозависимостта. Трябваше да е Рашела, но приличаше на Нафа, пометена от взрива на тържествения балкон, Нафа, която Кардения видя за последен път разкъсана от ударната вълна — сега обляната в кръвта си Нафа стоеше пред нея вместо Рашела I, за да й каже каква е била Взаимозависимостта и каква е сега.

— Измама — изрече тя лаконично.

Тогава Кардения, която вече и насън не можеше да избяга от онова, което се случи, направи усилие да се събуди. Озова се на легло в своята съвсем малка, съвсем обезопасена лична болница, заобиколена от имперската охрана, цяла тълпа лекари начело с Куи Дринин и малък отряд от имперската гвардия, включително ей онзи там, който щеше да й каже каквото тя вече знаеше — че нейната приятелка Нафа Долг е мъртва.