Джон Скалзи
Колапс (2)

1.

През седмицата преди смъртта на нейния баща Кардения Ву-Патрик почти не се отделяше от ложето му. Когато казаха на Батрин, че в неговото състояние медицината вече няма с какво да помогне освен да му спестява мъките, той реши да умре в дома си на своето любимо легло. Кардения вече знаеше, че краят му ще настъпи скоро, затова се освободи от всички задължения и поиска да сложат удобно кресло до леглото на баща й.

— Нямаш ли по-смислени занимания от седенето тук? — подкачи Батрин своята дъщеря и единствено все още живо дете, когато тя се настани да му прави компания сутринта.

— В момента нямам.

— Съмнявам се. Лесно си представям как, щом отскочиш до тоалетната, веднага те заприказват поданици, които искат да подпишеш нещо.

— Не — отрече тя. — Засега с всичко се занимава изпълнителният комитет. Ще крепят положението в близкото бъдеще.

— Докато умра — уточни Батрин.

— Докато умреш.

Той се засмя — немощно, както правеше всичко напоследък.

— Опасявам се, че ще се случи в съвсем близкото бъдеще.

— Опитай се да не мислиш за това.

— Лесно ти е да го кажеш.

Потънаха в сближаващо ги мълчание, но по някое време Батрин се начумери безмълвно от някакъв шум и изви глава към дъщеря си.

— Какво е това?

Кардения леко килна глава встрани и се заслуша.

— За пеенето ли питаш?

— Някой пее ли?

— Отвън се е събрала цяла тълпа, за да се моли за твоето здраве.

Батрин се усмихна.

— Сигурна ли си, че точно за това се молят?

Батрин Ву, бащата на Кардения, официално носеше името и титлите Атавио VI, Емперо на Свещената империя на взаимно зависимите държави и търговски гилдии, Крал на Средоточие и присъдружните народи, Глава на Църквата на Взаимозависимостта, Наследник на Земята и Баща на всички, Осемдесет и седми емперо от Дома Ву, чиято родоначалница бе Пророчица-Емперо Рашела I, Основателка на Взаимозависимостта и Спасителка на човечеството.

— Сигурна съм — отговори Кардения.

Двамата бяха в Брайтън, имперската резиденция в Първа стъпка, столицата на Средоточие и любимото място на нейния баща. Официалният имперски център се намираше няколко хиляди километра по-нагоре в Си’ан, гигантската космическа станция над Средоточие, която се виждаше от повърхността на планетата като великанска блестяща паница, запратена насред мрака. Тоест би се виждала, ако Първа стъпка беше на повърхността. Но столицата, също като останалите градове на Средоточие, бе издълбана в скалните пластове на планетата и само тук-там технически куполи и други постройки се подаваха отгоре. Във вечния здрач те сякаш чакаха изгрева, който нямаше да настъпи никога на тази планета, защото тя не се въртеше около оста си, а и ако жителите на Средоточие попаднеха на слънчевата й страна, биха се изпържили с писъци като картофи в тиган.

Атавио VI мразеше Си’ан и никога не се заседяваше излишно в станцията. И за нищо на света не би допуснал да умре там. Брайтън беше неговият дом, а пред портата се бяха струпали малко над хиляда доброжелатели, които го насърчаваха с викове и понякога запяваха имперския химн „Какво ще кажеш“, любима песен и на запалянковците на имперския футболен отбор. Кардения знаеше, че от първия до последния те са били подложени на придирчива проверка, преди да ги допуснат дори на километър от портата, откъдето гласовете им стигаха до ушите на техния емперо. На някои дори не се наложи да плащат, за да дойдат.

— На колко от тях платихме? — попита Батрин.

— На почти никого — увери го Кардения.

— Аз трябваше да платя на три хиляди души, които дойдоха да разведряват майка ми на смъртното й ложе. Охарчих се много.

— Ти си по-популярен от майка си.

Кардения не бе виждала баба си — емперо Зетиан III, но настръхваше от историите за нея.

— И парче чакъл щеше да е по-популярно от моята майка — посочи Батрин. — Но не си позволявай заблуди, дете мое. Нито един емперо на Взаимозависимостта не е бил особено популярен. Това не влиза в служебните ни задължения.

— Е, ти поне си по-популярен от повечето — настоя Кардения.

— Затова се е наложило да платиш само на някои от хората, които стоят под прозореца ми.

— Ще ги отпратя, ако искаш.

— Нека си стоят. Ако имат нужда от нещо, погрижи се за тях.

Скоро Батрин задряма отново и Кардения изчака да заспи дълбоко, чак тогава се надигна от креслото и отиде в личния кабинет на баща си, който бе присвоила през тези дни, а и бездруго скоро щеше да бъде неин. Щом излезе от спалнята, цял отряд медици начело с Куи Дринин, имперския лекар, се събраха около нейния баща, за да го почистят, да проверят данните на уредите и да облекчат състоянието му доколкото е възможно за човек с тежка и неизлечима болест, от която няма да се възстанови.

В кабинета беше Нафа Долг, наскоро назначената началничка на нейната администрация. Нафа изчака Кардения да отвори малкия хладилник, да си вземе сок, да седне, да отвори кутийката, да отпие две глътки и да сложи кутийката върху бюрото на Батрин.

— Подложка — напомни Нафа на своята повелителка.

— Сериозно ли говориш?

Нафа посочи бюрото.

— Първоначално е принадлежало на Турину II. Преди шестстотин и петдесет години. Подарък от бащата на Женевиев Н’дон, която станала негова съпруга след…

Кардения вдигна ръка.

— Стига де.

Зашари с ръка по бюрото, докопа малка книга в кожена подвързия, придърпа я и сложи кутийката върху нея. Но забеляза изражението на Нафа.

— Сега пък какво има?

— О, нищо. Просто твоята „подложка“ е първото издание на „Коментари върху учението на Рашела“ от Чао, тоест книгата е отпреди хилядолетие и неописуемо скъпа, а дори мисълта да сложиш питие върху нея би трябвало да е тежко светотатство.

— Ох, за бога… — Кардения отпи още малко и остави кутийката на килима до бюрото. — Доволна ли си? Е, освен ако и килимът не е неописуемо скъп.

— Всъщност…

— Нека приемем, че всичко в тази стая, освен нас, вероятно е на няколко века, подарено е на някой мой предтеча от друга прочута историческа личност и е безценно или поне струва повече, отколкото почти всички хора припечелват през целия си живот. Има ли нещо в стаята, което не се вмества в това описание?

Нафа посочи.

— Според мен това е обикновен хладилник.

Кардения намери най-после подложка на бюрото, взе сока си от килима и го сложи на нея.

— Тази подложка вероятно е отпреди четири века и е подарък от херцога на Край. — Тя погледна помощничката си. — Не ми казвай дали е така.

— Няма.

Нафа извади таблета си.

— Но знаеш, нали?

— Имаш постъпили молби от изпълнителния комитет — съобщи Нафа, без да обръща внимание на тези думи.

Кардения разпери ръце.

— То се знае, че имам.

Изпълнителният комитет се състоеше от трима представители на гилдиите, трима пълномощници на парламента и трима архиепископи на църквата. При други обстоятелства комитетът беше пряката връзка на всеки емперо с трите главни центъра на властта във Взаимозависимостта. В момента им беше възложено да осигурят приемствеността след последните дни на сегашния емперо. И успяваха да подлудят леко Кардения.

— Първо, искат да направиш изявление в мрежите, за да „уталожиш опасенията на империята относно състоянието на твоя баща“, както са благоволили да се изразят.

— Той умира, и то бързо. Не мисля, че това може да уталожи нечии опасения.

— Мисля, че биха предпочели нещо по-насърчаващо. Изпратили са ти текст на реч.

— Безсмислено е. Докато моята реч стигне до Край, баща ми ще е мъртъв от девет месеца. Дори до Бремен ще стигне след две седмици.

— Но остават Средоточие, Си’ан и присъдружните народи в тази звездна система. Най-далечният е само на пет светлинни часа оттук.

— Вече знаят, че той умира.

— Не е заради смъртта му, а заради приемствеността.

— Нафа, династията Ву я има от хилядолетие. Никой не се тревожи чак толкова за приемствеността.

— Не за приемствеността се тревожат, а за всекидневния си живот. Какъвто и да се окаже новият емперо, ще станат промени. Кардения, само в тази система живеят триста милиона поданици на империята. Ти си наследницата на трона. Те знаят, че династията ще се съхрани. Интересува ги останалото.

— Не мога да повярвам, че по този въпрос си на страната на изпълнителния комитет.

— И спрял часовник показва точно време два пъти в денонощието.

— Прочете ли речта?

— Прочетох я. Ужасен боклук.

— Пренаписваш ли я?

— Да, вече е съчинена наново.

— Какво друго искат?

— Искат да знаят дали си променила решението си за Амит Нахамапитин.

— Кое решение? За срещата с него или за брака с него?

— Според мен се надяват от първото да последва второто.

— Виждала съм го веднъж. Затова не искам нова среща. И нямам никакво намерение да се омъжа за него.

— Изпълнителният комитет навярно е предвидил твоето нежелание, затова си позволява да ти напомни, че твоят брат, покойният кронпринц, бе дал съгласието си по принцип за брак с Надаш Нахамапитин.

— По-скоро бих се оженила за нея, отколкото да се омъжа за нейния брат.

— Изпълнителният комитет е предвидил и този твой отговор, затова си позволява да ти напомни и че такова решение вероятно също би удовлетворило всички въвлечени в ситуацията страни.

— За нея също няма да се оженя — натърти Кардения. — Не харесвам и двамата. Те са крайно противни хора.

— Те са крайно противни хора, чийто Дом придобива все по-голямо влияние в търговските гилдии и чийто стремеж към съюз с Дома Ву би дал на империята средство за въздействие върху гилдиите, с каквото не е разполагала от векове.

— Ти ли го казваш, или изпълнителният комитет?

— Осемдесет процента от това мнение е на изпълнителния комитет.

— И ти им даваш двайсет процента подкрепа?

Смайването на Кардения беше доста престорено.

— Тези двайсет процента се опират на факта, че политическите бракове са нещо, което се случва с хора като тебе — съвсем скоро ще бъдеш емперо и макар че можеш да се опреш на хилядолетна династия, нуждаеш се от съюзници, за да държиш здраво юздата на гилдиите.

— Сега ли ще ми напомниш всички случаи през това хилядолетие, когато някой емперо от династията Ву, общо взето, е бил кукла на конци в ръцете на гилдиите?

— Сега ще ти напомня, че ме назначи на този пост не само заради нашето приятелство и вещината ми в дворцовата политика, а и защото защитих докторска дисертация по история на династията Ву и знам за твоя род повече дори от тебе. Но бих могла да кажа и онова, което очаква от мен.

Кардения въздъхна.

— Ние обаче не сме застрашени от превръщане в кукли, чиито конци ще бъдат дърпани от гилдиите.

Нафа само я изгледа втренчено, без да каже нищо.

— Ти май се майтапиш с мен… — промърмори Кардения.

— Домът Ву също е търговски род и има монопол върху производството на кораби и оръжия за военните — подхвана Нафа. — А въоръжените сили са под контрола на империята, а не на гилдиите. Да, за гилдиите или който и да е от другите Домове е трудно да наложат в близко бъдеще контрола си над твоя Дом или цялата империя. Но не мога да не добавя, че твоят баща беше твърде нехаен в сдържането на Домовете и допусна няколко от тях, включително Нахамапитин, да изградят средища на могъщество, каквито не е имало през последните два века. И то без да обръщаме внимание на църквата, която също е самостоятелна сила. Можеш да очакваш, че всички те ще се домогват до още по-голяма власт, защото смятат, че ще бъдеш слаба като емперо.

— Благодаря — сухо вметна Кардения.

— Нищо лично. Твоето издигане във властта не беше предвидено от никого.

— Да бе, все едно не знам.

— И никой не е наясно какво да мисли за тебе.

— Освен изпълнителния комитет, който бърза да ми натрапи брак.

— Искат да запазят вече появилия се шанс за съюз.

— Съюз с крайно противни хора.

— Милите хора обикновено не придобиват власт.

— Тоест казваш, че аз съм изключение от правилото ли?

— Не си спомням да съм казвала, че си мила — натърти Нафа.

 

 

— Всичко това не биваше да се стоварва върху твоята глава — каза Батрин на Кардения по-късно.

Тя се бе върнала в неговата спалня и пак седеше на креслото. Екипът от лекари, който се бе занимавал с него в съня му, чакаше в съседни стаи. Двамата отново бяха насаме сред медицинската апаратура.

— Знам — отвърна тя.

И преди бяха говорили по въпроса, но Кардения знаеше, че повторението е неизбежно.

— Твоят брат беше подготвен да се справя с тази роля — продължи Батрин бавно и безизразно.

Тя кимна. Ренеред Ву всъщност беше неин полубрат, син на официалната съпруга Глена Косту, а Кардения — плод на кратка връзка между Батрин и Хана, професор по древни езици. Хана Патрик се запозна с повелителя, когато той поиска да види колекцията от редки книги в библиотеката „Споуд“ в университета на Първа стъпка. Двамата започнаха да си пишат от време на време за наука и история, а няколко години след внезапната смърт на съпругата си Батрин първо дари Хана с рядък екземпляр на „Касидат-ул-Бурда“, а не след дълго и с Кардения, което малко изненада и двамата.

Ренеред беше официален наследник, а Хана Патрик след кратък размисъл реши, че би предпочела да изскочи през някой въздушен шлюз, отколкото да присъства постоянно в имперския двор. Затова в детството си Кардения бе обсипвана с грижи, но я държаха настрана от всичко, свързано с властта. Тя беше признато дете на властващия емперо и се виждаше редовно, макар и не прекалено често със сияйния си баща. Нейните съученици й подвикваха понякога „ей, принцесата“, но внимаваха да не влагат злоба, защото тя си беше принцеса, а хората от имперската й охрана имаха остър слух за обиди.

Детството и първите години от младостта й бяха толкова нормални, колкото е възможно за дъщерята на най-могъщия човек в познатата част от вселената — иначе казано, Кардения можеше да надзърта и поне да види отдалече какво представлява нормалното. Следваше в университета на Първа стъпка, заслужи дипломи по съвременна литература и педагогика, а след завършването се замисли сериозно за ролята на професионална покровителка на някои програми за насърчаване на изкуството и помощ за онеправданите.

И тогава Ренеред взе, че си намери белята — заби се заедно със своя очарователно старомоден автомобил в стена по време на благотворително демонстративно състезание с професионални пилоти и, в крайна сметка, остана без глава. Кардения не бе гледала нито веднъж запис на катастрофата, все пак Ренеред беше неин брат. Прочете обаче доклада на следователите, в който се изключваше каквато и да е вина на организаторите, но се подчертаваше, че при такива системи за сигурност в автомобила вероятността за фатален инцидент е била съвсем малка, камо ли да се стигне до обезглавяване на загиналия.

По-късно тя научи, че на благотворителния търг след състезанието Ренеред е трябвало да обяви публично своя годеж с Надаш Нахамапитин. И тези две събития си останаха неразделни в паметта й.

Кардения така и не се сближи с Ренеред, който вече беше юноша по време на раждането й, а и обкръжението им беше съвсем различно, но той се държеше добре с нея. В детството си се възхищаваше отдалече на своя брат и забавленията му, а когато порасна и проумя какво смазващо имперско бреме я бе подминало, за да притисне неговите рамене, тя си отдъхваше тайничко, че Ренеред го има. Той май се наслаждаваше на положението си така, както тя никога не би могла.

Ала вече го нямаше и империята внезапно изпита нужда от друг наследник, който да стане неин следващ емперо.

— Ти май се отплесна — каза Батрин.

— Извинявай. Мислех си за Ренеред. Как ми се иска да беше още с нас…

— И на мен. Макар че подбудите ни може и да се различават.

— Щях да съм много по-щастлива, ако той те наследяваше. Мнозина други също щяха да са доволни.

— Това е ясно, дете мое. А сега ме чуй, Кардения. Не ме натъжава това, че ти ще ме наследиш.

— Благодаря ти.

— Казвам го искрено. Ренеред би станал много добър емперо. Той бе буквално роден за тази роля, също като мен. Докато ти — не. Но това не е лошо.

— Според мен е ужасно. Не знам какво да правя — призна си тя.

— Никой от нас не знае какво да прави — каза Батрин. — Различното при тебе е, че ти го съзнаваш. Ако Ренеред беше жив, той също щеше да се обърква, но би останал самоуверен. Ето защо би се препънал още на първата крачка като мен и като моята майка, и като моя дядо. Може пък ти да нарушиш тази семейна традиция.

Кардения се усмихна на тези думи. Батрин изви глава почти недоловимо.

— Още не знаеш какво да мислиш за мен, нали? — попита той.

— Не — откровено заяви Кардения. — Радвам се, че с тебе се опознахме по-добре през последните месеци. Но… — Тя разпери ръце с дланите нагоре. — Всичко това наоколо…

Батрин се засмя.

— Искаш да опознаеш баща си, но трябва да се съсредоточиш в подготовката за властта над вселената.

— Звучи нелепо. И е вярно.

— Аз съм виновен. Знаеш, че се появи случайно на този свят. Поне аз бях изненадан. — Кардения кимна. — И от всички, включително от твоята майка, чувах, че е по-добре да те държа настрана. И се съгласявах охотно.

— Знам. Никога не съм те обвинявала за това.

— Известно ми е и трябва да призная, че ти се чудех.

— Не те разбирам…

— Ти си принцеса — в буквалния смисъл, но досега не живя като принцеса. Според мен е логично да мисля, че на твое място повечето хора щяха да са недоволни.

Тя вдигна рамене.

— Харесваше ми, че мога и да не бъда принцеса. Когато бях на осем години, сърдех се малко. А когато пораснах достатъчно, за да знам какво означава да съм принцеса, много ми олекна, че съм пропуснала по-голямата част от този живот.

— Но той те сграбчи накрая.

— Така си е — съгласи се Кардения.

— Не искаш да бъдеш емперо, нали?

— Не искам. Бих предпочела да прехвърлиш титлата на братовчед, племенник или някого друг.

— Ако Ренеред се бе оженил по-рано и имаше дете, ти щеше да се отървеш. Но той не го направи. А ако се бе оженил за онази Нахамапитин и му се бе родил наследник, тя щеше да стане регент. Не би ми допаднало тя да се разпорежда, без никой да я усмирява.

— Ти обаче го увещаваше да се ожени за нея.

— Политика. Досещам се, че и тебе вече увещават да се омъжиш за нейния брат.

— Така е.

— Такъв брак е политически изгоден.

— Искаш ли да постъпя така?

Батрин се закашля дълго, тя напълни чаша с вода и я поднесе към устните му, за да отпие.

— Благодаря ти. Не, не искам. Надаш Нахамапитин е бездушна и зла, но и Ренеред не беше невинно агънце. По това приличаше на моята майка. Той би укротявал жена си, би приел с удоволствие такова предизвикателство… както би го приела и Надаш. Ти обаче не си като Ренеред, а Амит Нахамапитин е лишен дори от забележителния ум на своята сестра.

— Той е досадник.

— Много по-кратък начин да кажеш същото.

— Но нали според теб такъв брак би донесъл политически изгоди.

Батрин едва помръдна рамене.

— Да. И какво от това? Скоро ще бъдеш емперо.

— И тогава никой не би могъл да ми казва какво да правя.

— О, напротив. Всички ще ти казват какво да правиш. Но не винаги ще си принудена да ги послушаш.

 

 

— Колко време му остава? — попита тя Куи Дринин по време на вечерята.

По-точно Кардения вечеряше в личната трапезария, чието пищно обзавеждане беше само смешно, а не потискащо за разлика от другите стаи в частните имперски покои. Дринин не се хранеше, а стоеше пред масата и чакаше разрешение да докладва. Кардения го покани да хапне, но той отказа толкова припряно, че тя се зачуди коя ли дреболия от имперския протокол бе нарушила този път.

— Според мен не повече от денонощие, госпожо — отговори Дринин. — Отделителната му система на практика престана да работи и макар че можем да направим нещо за този проблем, другите системи в организма ще я догонят скоро. И дихателната, и останалите системи са пред критичен праг. Вашият баща знае, че бихме могли да предприемем крайни мерки, чрез които да удължим живота му с няколко дни в най-добрия случай. Той сам реши да се откаже от тях. Вече само му помагаме да не страда.

— Още е с бистър ум — вметна Нафа.

Тя също не се хранеше.

Дринин кимна и пак се взря в Кардения.

— Не очаквайте да е така до края, госпожо, особено заради натрупването на токсини в кръвта. С риск да превиша пълномощията си бих ви посъветвал, ако искате да кажете нещо важно на своя баща, да направите това по-скоро.

— Благодаря ви, докторе.

— Няма за какво, госпожо. Позволявате ли да се осведомя и за вашето самочувствие?

— Емоционално или телесно?

— Питам и за двете, госпожо. Знам, че ви инсталираха мрежата преди няколко седмици. Искам да съм спокоен, че тя не предизвиква странични ефекти.

Свободната ръка на Кардения опипа мястото на шията точно под основата на черепа, където бяха имплантирали семето на имперската неврална мрежа, за да се разрасне в мозъка й за около месец.

— Имах главоболие около седмица след имплантирането. Сега съм добре.

Дринин кимна.

— Чудесно. Натрупаният опит показва, че главоболието се появява сравнително често. Ако усещате други странични ефекти, трябва да ме уведомите, разбира се. Досега процесът на имплантиране би трябвало да е завършил, но никога не е сигурно предварително.

— Благодаря, докторе — каза отново тя.

— Госпожо.

Дринин кимна и понечи да се обърне.

— Докторе…

Той спря и пак я погледна.

— Да, госпожо?

— След преходния период ще се радвам, ако вие и вашият екип останете на служба при мен.

Дринин се усмихна и се поклони ниско.

— Разбира се, госпожо.

— Знаеш, че не е нужно да молиш лично всеки, който е на имперска служба, да остане на поста си — отбеляза Нафа, когато той излезе. — Иначе ще прекараш в това занимание целия си първи месец на трона.

Кардения махна с ръка към вратата, през която лекарят излезе.

— Този човек ще ме преглежда и подлага на изследвания десетилетия наред. Мисля, че е по-добре да го помоля лично да остане. — Тя погледна помощничката си. — Смахнато е, да знаеш. Не седна да се нахраниш заедно с мен. Стоиш си с таблета в ръце и чакаш да ми кажеш разни неща.

— Емперо и служителите му не се хранят на една маса.

— Служителите го правят, ако им бъде заповядано.

— Значи ми заповядваш да ям от същата гадост, която преглъщаш в момента?

— Не е гадост, а рибена чорба с канела по древна провансалска рецепта. И не ти заповядвам. Казвам ти, че ако желаеш, можеш да хапнеш нещо в компанията на своята приятелка Кардения.

— Благодаря, Кар.

— Да бъдеш моя служителка през цялото време е последното нещо, от което се нуждая в момента. Още искам да имам приятели, които не настръхват всеки миг от факта коя съм аз. Само ти от всички деца, с които израснах, не обръщаше внимание на това, че съм принцеса.

— Родителите ми са републиканци — напомни Нафа. — Ако се бях отнасяла с тебе различно заради баща ти, щяха да се отрекат от мен. Те все още са доста наежени, защото реших да работя за тебе.

— Това ме подсеща, че щом стана емперо, мога да те удостоя с титла.

— Да не си посмяла, Кар. Не бих могла да припаря до дома си в почивните дни.

— „Баронеса“ звучи прелестно.

— Ще ти излея рибената чорба на главата, ако не престанеш — предупреди Нафа.

Кардения се подсмихна.

 

 

— Видях твоя запис — каза Батрин следващия път, когато беше буден. Кардения виждаше, че Дринин е бил прав, мислите на нейния баща вече блуждаеха и се оплитаха. — Онзи, в който говориш за мен.

— Как ти се стори?

— Много мило. Не са го писали онези от комитета, нали?

— Не.

Оплакванията на изпълнителния комитет от написаната наново реч секнаха, когато Кардения им каза, че или ще каже думите, подбрани от Нафа, или изобщо няма да говори. Тя се зарадва на първата си победа над трите политически сили, уравновесяващи императорската власт. Не се залъгваше, че подобни случаи ще бъдат чести, когато седне на трона.

— Добре — промърмори Батрин. — Трябва да бъдеш самостоятелна, дъще. Не да играеш натрапена роля.

— Ще запомня.

— Непременно. — Очите му се затвориха, той като че се унесе за малко, после пак я погледна. — Избра ли вече имперското си име?

— Колебая се дали да не запазя своето.

— Какво?! А, не. Собственото ти име е за твоя личен живот. За приятели, съпрузи, деца и любовници. Ще имаш нужда от него. Не го давай на империята.

— Твоята майка с кое от имената ти те наричаше?

— Батрин. Поне когато имаше какво да ми каже. Как е майка ти?

— С нея всичко е наред.

Преди три години Хана Патрик се бе съгласила да стане ректор на Технологичния институт в системата Гуелф, на десет седмици от Средоточие по Потока. Сигурно бе научила за влошаващото се състояние на емперо Атавио VI. Но щеше да чуе за възкачването на своята дъщеря на трона много след деня, когато това се случи. Кардения знаеше, че чувствата на нейната майка за този обрат в съдбата на дъщеря й са твърде противоречиви.

— Обмислях дали да се оженя за нея — сподели Батрин.

— Вече ми каза.

Кардения бе чула съвсем друга версия от майка си, но сега нямаше смисъл да повдигна тази тема. Баща й кимна и заговори за друго:

— Може ли аз да ти предложа имперско име?

— Да, моля те.

— Грейланд.

Кардения сбърчи вежди.

— Не съм чувала това име.

— Когато умра, погледни сведенията за нея. И ела да си поприказваме.

— Ще дойда.

— Чудесно. Ти ще се справиш добре като емперо, Кардения.

— Благодаря ти.

— Ще ти се наложи да се справиш. Империята скоро ще се нуждае от това.

Кардения не знаеше какво да каже, само кимна и докосна ръката на своя баща. Той изглеждаше учуден и стисна пръстите й едва доловимо.

— Сега ми се спи — каза той. — Ще заспя, а после ще станеш емперо. Така добре ли е?

— Както кажеш.

— Разбрахме се. — Батрин пак стисна ръката й толкова леко, че усещането беше призрачно. — Сбогом, Кардения, дъще моя. Съжалявам, че не отделих повече време за обичта си към тебе.

— Няма нищо.

Батрин се усмихна.

— Идвай да се виждаме.

— Ще идвам.

— Добре.

Батрин се унесе. Кардения седеше до баща си и чакаше да стане емперо.

Чакането не се проточи.