Габриел Гарсия Маркес
Вест за едно отвличане (8)

7.

Маруха и Беатрис нищо не знаеха за убитите. Без телевизор, без радио и единствено с информацията, получавана от неприятеля, беше невъзможно да отгатнат истината. Противоречията между самите пазачи разбиха версията, че са преместили Марина в някакво имение, така че всяко друго предположение ги водеше единствено до задънена улица: или е свободна, или е убита. Всъщност дотогава само те знаеха, че е жива, а сега само те не знаеха дали е мъртва.

Поради неизвестността за съдбата на Марина празното легло се бе превърнало в призрак. Същата нощ, половин час след като я бяха отвели, Монаха се върна. Вмъкна се като сянка и се сви в един ъгъл. Беатрис го попита в упор:

— Какво направихте с Марина?

Монаха разказа, че когато излязъл с нея, в гаража го чакали двама нови шефове, които не бяха влезли в стаята. Той ги попитал къде я водят и единият му отвърнал вбесен: „Копеле мръсно, тук не се задават въпроси.“ После му заповядали да се върне в къщата и да остави Марина в ръцете на Варава, другия дежурен пазач.

На пръв поглед версията изглеждаше достоверна. Не беше вероятно за толкова кратко време Монаха да е имал време да иде и да се върне, ако наистина бе участвал в престъплението, нито да е имал сърце да убие една съсипана жена, която явно обичаше като своя баба, а тя го глезеше като внук. Варава обаче имаше славата на кръвожаден и безсърдечен злодей, който дори се перчеше с престъпленията си. Подозренията станаха още по-тревожни призори, когато Маруха и Беатрис се събудиха от вой на ранено животно и видяха, че Монаха ридае. Той отказа да закуси и няколко пъти го чуха да въздиша: „Колко жалко, че отведоха бабата!“ Никога обаче не намекна, че може да е мъртва. Упоритият отказ на Майордома да им върне радиото и телевизора само засилваше подозрението, че е убита.

След няколкодневно отсъствие Дамарис се върна в състояние, което още повече увеличи объркването. По време на една от ранните сутрешни разходки Маруха я попита къде е била и тя отговори спокойно, сякаш казваше истината: „Грижа се за доня Марина.“ И без да остави време на Маруха да го обмисли, добави: „Спомня си за вас и ви праща много поздрави.“ После още по-безгрижно обясни, че Варава не се върнал, защото бил натоварен с охраната й. Оттогава всеки път и по всякакъв повод, винаги когато излизаше навън, Дамарис се връщаше с новини, колкото по-възторжени, толкова по-малко вероятни. Всички завършваха с дежурната фраза:

— Доня Марина се чувства превъзходно.

Маруха нямаше причина да вярва на Дамарис повече, отколкото на Монаха или на когото и да е от пазачите, но при съществуващите обстоятелства, при които всичко бе възможно, нямаше причина и да не им вярва. Ако Марина беше жива наистина, защо трябваше да лишават заложничките от новини и развлечения, освен за да скрият от тях други по-страшни истини?

Нищо не изглеждаше безсмислено за развинтеното въображение на Маруха. До момента тя бе скривала тревогата си от Беатрис, защото се боеше, че няма да понесе истината. Но Беатрис не се поддаваше на зараза. От самото начало отхвърли подозрението, че Марина е убита.

Сънищата й помагаха. Сънуваше, че брат й Алберто, реален като в живота, много подробно й разказва за всичките си действия, как всичко се подрежда, колко малко остава да бъдат освободени. Сънуваше как баща й я успокоява, че кредитните карти, забравени в чантата, са на сигурно място. Тези видения бяха толкова живи, че не ги различаваше от действителността.

В онези дни приключваше смяната си при Маруха и Беатрис седемнайсетгодишно момче, което се наричаше Хонас. От седем сутринта пускаше музика на някакъв гъгнив касетофон. Имаше любими парчета, които с влудяваща сила слушаше до припадък. В същото време припяваше: „Гаден копелдашки живот, не знам защо се забърках в това.“ В моменти на покой разговаряше с Беатрис за семейството си. Но винаги, с многозначителна въздишка, стигаше едва до ръба на пропастта: „Ако знаехте кой е баща ми!“ Никога не го разкри, но тази и много други загадки около пазачите тровеха още повече атмосферата в стаята.

Като страж на домашното благополучие Майордома навярно бе уведомил началниците за царящото безпокойство, защото двама от тях се появиха с помирителни намерения. Отново отказаха да върнат радиото и телевизора, но затова пък се опитаха да внесат подобрения във всекидневието. Обещаха книги, но им занесоха много малко, между които и един роман от Корин Телядо^[1]. Донесоха илюстровани списания, но нито едно на актуални теми. На мястото на синята крушка сложиха друга по-силна, наредиха да я палят за по един час в седем сутринта и в седем вечерта, за да могат да четат, но Беатрис и Маруха толкова бяха свикнали с полумрака, че не понасяха ярката светлина. Освен това лампата нагряваше въздуха и в стаята не можеше да се диша.

Маруха се остави на инерцията на обезверените. Денем и нощем се преструваше на заспала на дюшека с лице към стената, за да не разговаря. Едва се хранеше. Беатрис зае празното легло и потърси спасение в кръстословиците и ребусите в списанията. Колкото и сурова и мъчителна да беше реалността, мястото за четирима в стаята действително беше повече, отколкото за петима, имаше по-малко напрежение и повече въздух за дишане.

Хонас свърши смяната си в края на януари и се сбогува със заложничките с проява на доверие. „Искам да ви кажа нещо при условие, че никой няма да разбере от кого го знаете“, ги предупреди. И изтърси новината, която го ядеше отвътре:

— Убиха доня Диана Турбай.

Шокът ги разбуди. За Маруха се превърна в най-ужасния миг от пленничеството. Беатрис се мъчеше да не мисли за неизбежното: „Щом са убили Диана, следващата ще съм аз.“ Всъщност още на първи януари, когато старата година си бе отишла, без да ги освободят, си беше казала: „Или ще ме пуснат, или ще се оставя да умра.“

Един ден, докато Маруха играеше на домино с единия пазач, Горилата натисна с показалец няколко точки по гърдите си и каза: „Усещам нещо много гадно ей тука. Какво може да е?“ Маруха прекъсна играта, изгледа го с цялото презрение, на което беше способна, и му отговори: „Или са газове, или е инфаркт.“ Той пусна автомата на пода, изправи се ужасен, сложи ръка с разперени пръсти на гърдите и нададе неистов крясък:

— Боли ме сърцето, мамка му!

Строполи се върху съдовете от закуската и остана проснат по очи. Беатрис, която знаеше, че той я мрази, бе обзета от професионалния порив да му окаже помощ, но в този момент влязоха Майордома и жена му, изплашени от крясъка и от грохота от падането му. Другият пазач, който беше дребен и слаб, се опита да направи нещо, но му пречеше автоматът и той го връчи на Беатрис.

— Вие отговаряте за доня Маруха — й каза.

Той, Майордома и Дамарис с общи усилия не успяваха да вдигнат Горилата. Хванаха го както можаха и го извлякоха в салона. Поразената Маруха и Беатрис, с автомата в ръка, се втренчиха в оръжието на другия пазач, захвърлено на пода, и бяха разтърсени от едно и също изкушение. Маруха знаеше да стреля с револвер и веднъж й бяха обяснили как се борави с автомат, но пророческо прозрение я възпря да го вдигне. Беатрис, от своя страна, беше веща във военното дело. По време на петгодишното си обучение, на курсове за военна подготовка два пъти седмично, тя се бе издигнала от младши лейтенант и лейтенант до капитан от медицинската служба към Военната болница. Бе изкарала дори специален курс за стрелба с оръдие. Въпреки това тя също разбра, че нямат шанс да успеят. Утешиха се с мисълта, че Горилата поне няма да се върне никога вече. Както и стана.

 

 

Когато Пачо Сантос видя по телевизията погребението на Диана и ексхумацията на тялото на Марина Монтоя, разбра, че няма друга алтернатива освен бягството. Тогава вече имаше приблизителна представа къде се намира. От разговорите и изпуснатите от пазачите думи, както и с помощта на някои журналистически трикове, установи, че е затворен в ъглова къща в голям гъсто населен квартал в западната част на Богота. Неговата стая беше главната на втория етаж, с външен прозорец, закован с дъски. Досети се, че къщата е под наем и навярно без официален договор, защото в началото на всеки месец собственичката идваше да си прибере парите. Тя беше единственият чужд човек, който влизаше и излизаше, а преди да отворят външната врата, пазачите се качваха да завържат Пачо за леглото с веригата, предупреждаваха го да пази абсолютна тишина и изключваха радиото и телевизора.

Той беше установил, че закованият прозорец на стаята гледа към предната градинка и че в края на тесния коридор, където бяха сервизните помещения, има външна врата. Можеше да използва банята тихо и без да го наблюдават, но преди това трябваше да помоли да го освободят от веригата. Там единственият отдушник беше прозорец, от който се виждаше небето. Беше нависоко и нямаше да е лесно да го достигне, но беше достатъчно широк, за да може да се провре. Още нямаше понятие накъде води. В съседното помещение, разделено на кабинки от червени метални прегради, спяха пазачите, когато не бяха дежурни. Бяха четирима и на всеки шест часа се сменяха двама по двама. Обикновено оръжията им не се виждаха, но те винаги ги носеха. Само един спеше до двойното легло на пода.

Пачо установи също, че недалече се намира фабрика, чиято сирена се чуваше по няколко пъти на ден, а по хоровите песни и глъчката в междучасията се досети, че наблизо има училище. Веднъж поиска пица и след по-малко от пет минути му я донесоха още топла, по което разбра, че може би правеха и продаваха пици на същата пресечка. Несъмнено купуваха вестниците на отсрещната страна на улицата, и то в голям магазин, защото там продаваха „Тайм“ и „Нюзуик“. През нощта го разбуждаше уханието на прясно изпечен хляб от някаква пекарна. С подвеждащи въпроси успя да научи от пазачите, че в радиус от сто метра има аптека, автосервиз, две кръчми, едно кафене, работилничката на обущар-кърпач и две автобусни спирки. С тези и много други сведения се опита да сглоби пъзела на пътищата си за бягство.

Един от пазачите му бе казал, че ако „дойде законът“, заповедта гласи преди това да влязат в стаята и да го ликвидират с три изстрела от упор: един в главата, един в сърцето и един в черния дроб. След като го узна, Пачо успя да скрие еднолитрова бутилка с безалкохолна напитка, която държеше подръка, за да я използва като бухалка. Беше единственото възможно оръжие.

Шахматът — друг от пазачите със завиден талант го научи да играе — му бе предоставил нова мярка за време. Друг един от октомврийската смяна, специалист по сериалите, го посвети в порока да ги следи, без да го е грижа дали са добри, или лоши. Тайната беше да не се вълнува особено от днешния епизод, а да си представи какви изненади ще има в утрешния. Заедно гледаха предаванията на Александра и обсъждаха новините по радиото и телевизията.

Един от пазачите му бе задигнал двайсетте хиляди песо, които носеше в джоба си в деня на отвличането, но му обеща в замяна да му носи каквото си поиска. Особено книги: няколко от Милан Кундера, „Престъпление и наказание“, биографията на генерал Сантандер^[2] от Пилар Морено де Анхел^[3]. Навярно бе единственият колумбиец от своето поколение, който бе чувал за Хосе Мария Варгас Вила^[4], най-популярния колумбийски писател в света в началото на века, и се бе трогвал от романите му до сълзи. Бе прочел почти всички, след като един от пазачите ги бе открил случайно в библиотеката на дядо си. Няколко месеца бе поддържал оживена кореспонденция с майката на друг от пазачите, докато отговорниците за сигурността не му забраниха. Порцията четива се допълваше от всекидневниците, които му доставяха следобед, без дори да са разгърнати. Пазачът, натоварен да му ги носи, мразеше журналистите и в червата. Особено ненавиждаше известен водещ по телевизията, срещу когото насочваше автомата си още щом го видеше на екрана.

— Тоя ще го гръмна безплатно — казваше.

Пачо никога не бе виждал шефовете. Знаеше, че идват от време на време в къщата и че си правят работни и контролни срещи в едно кафене в квартал Чапинеро. С пазачите обаче успя да установи специални отношения. Те имаха власт над живота и смъртта, но му признаваха правото да преговаря за известни битови удобства. Почти всекидневно ту печелеше едно, ту губеше друго. До края бе лишен от правото да спи без веригата, но спечели доверието им в играта на реми — игра за деца с лесни трикове, чиято цел беше да се съставят терци и последователни серии от десет карти. На всеки петнайсет дни някакъв невидим началник им изпращаше назаем сто хиляди песо, които си поделяха за залозите. Пачо винаги губеше. Едва след шест месеца му признаха, че всички шмекерували и ако понякога го оставяли да печели, то било, за да не изгуби интерес към играта. В триковете с карти бяха истински факири.

Такъв бе животът му до Нова година. Още от първия ден бе предвидил, че отвличането ще е продължително, а отношенията му с пазачите му вдъхнаха увереност, че ще се справи. Но смъртта на Диана и Марина сринаха оптимизма му. Същите пазачи, които преди го окуражаваха, сега се връщаха отвън оклюмали. Изглежда, всичко бе спряло в очакване Конституционната асамблея да се произнесе по въпросите за екстрадицията и помилването. Тогава не му остана съмнение, че бягството представлява реална възможност. Но само при едно условие: щеше да опита едва когато не му останеше никаква алтернатива.

След илюзиите през декември пред Маруха и Беатрис хоризонтът също се бе схлупил, но просветна отново в края на януари, когато се дочуха слухове, че двама заложници ще бъдат освободени. Двете вече не знаеха колко са останали и дали няма нови отвлечени. Маруха реши за себе си, че освободената ще е Беатрис. В нощта на 2 февруари, по време на разходката в двора, Дамарис го потвърди. Толкова беше сигурна, че купи от пазара червило, руж, сенки за очи и друга козметика за деня на освобождаването им. Беатрис си избръсна краката в случай, че в последния момент не й остане време.

Двамата шефове, които ги посетиха на следващия ден, не уточниха коя ще бъде освободена и дали въобще ще има такава. Личеше, че са с по-висок ранг. Държаха се различно и бяха по-общителни от всички дотогава. Потвърдиха, че в комюнике на Екстрадитаблес се съобщава за пускането на двама души, но можело да възникнат непредвидени пречки. Това напомни на заложничките предишното обещание да ги освободят на 9 декември, което така и не бе изпълнено.

От самото начало новите началници се постараха да им вдъхнат оптимизъм. Влизаха по всяко време и проявяваха безпричинно веселие. „Това върви към оправяне“, възклицаваха. Обсъждаха дневните новини с детински възторг, но отказваха да им върнат телевизора и радиото, та заложничките да ги чуят директно. Един от тях, дали от злоба или от тъпотия, една вечер се сбогува с изречение, което с двусмислието си ги хвърли в ужас: „Спокойно, госпожи, всичко ще свърши много бързо.“

Минаха четири напрегнати дни, през които малко по малко им подхвърляха разпокъсани части от така очакваната новина. На третия ден обявиха, че ще пуснат само един заложник. Можело да е Беатрис, защото пазели Франсиско Сантос и Маруха за по-важни цели. Най-мъчително за жените беше, че не можеха да сравнят тези слухове с новините отвън. И преди всичко с Алберто, който вероятно знаеше по-добре и от шефовете каква е причината за протакането.

Най-после на 7 февруари началниците пристигнаха по-рано и свалиха картите: излизаше Беатрис. Маруха трябваше да чака още една седмица. „Остават още някои дребни подробности“, обясни един от мъжете с маски. Беатрис бе обзета от пристъп на бъбривост, която първо изтощи шефовете, после Майордома и жена му и накрая пазачите. Маруха не й обръщаше внимание, разяждана от глуха ненавист срещу мъжа си заради беглата мисъл, че е предпочел първо да освободи сестра си, а не нея. Остана в плен на озлоблението през цялата вечер, а жаравата продължи да тлее още няколко дни.

През цялата нощ Маруха повтаряше на Беатрис наставления как да разкаже на Алберто Вилямисар подробностите за отвличането и по какъв начин той да ги използва, за да осигури безопасност на всички. Всяка най-малка грешка можеше да струва нечий живот. Така че Беатрис трябваше да изложи пред брат си сбит и точен разказ за положението, без да спестява и без да преувеличава нищо, от което би могъл да се измъчва по-малко или да се безпокои повече: само суровата истина. Не трябваше да му дава никакви сведения, по които биха се досетили къде се намират. Беатрис се засегна:

— Да не би да не се доверявате на брат ми?

— Повече, отколкото на всеки друг на света — възрази Маруха. — Но това споразумение е само между нас двете. И никой не бива да разбере.

Страхът й беше основателен. Тя познаваше импулсивния характер на мъжа си и за доброто на двамата, а и на всички, настояваше да се избегне въоръжена спасителна операция. Другото послание за Алберто беше да се допита до лекарите дали лекарството, което Маруха взимаше за кръвообращението, няма странични ефекти. Двете посветиха остатъка от нощта в съчиняване на по-ефективна система за кодирани послания по радиото и телевизията, както и в случай, че в бъдеще разрешат писмената кореспонденция. В дъното на душата си Маруха имаше усещането, че пише завещанието си: как да се постъпи с децата, какво да се прави с антиките, с общото имущество, заслужаващо специално внимание. Тя беше толкова разпалена, че един от пазачите я чу и побърза да й каже:

— Успокойте се. Нищо лошо няма да ви сполети.

Следващият ден премина в тревожно очакване, но не се случи нищо. Продължиха да разговарят и следобед. Най-после в седем вечерта вратата рязко се отвори и влязоха двамата познати шефове и един нов. Обърнаха се направо към Беатрис:

— Идваме за вас. Пригответе се.

Беатрис изпадна в ужас от това страховито повторение на вечерта, в която бяха отвели Марина: същата отворена с трясък врата, същите думи, които можеха да означават свобода или смърт, същата неизвестност за съдбата й. Не разбираше защо на Марина, както и на нея сега, бяха казали: „Идваме за вас“ вместо думите, които копнееше да чуе: „Идваме да ви освободим.“ Опита се с хитрост да предизвика отговор и попита:

— Заедно с Марина ли ще ме пуснете?

Двамата шефове настръхнаха.

— Без въпроси! — сряза я единият със сърдито ръмжене. — Откъде да знам!

Другият добави примирително:

— Едното няма нищо общо с другото. Въпрос на политика.

Думата, която Беатрис копнееше да чуе — освобождение — остана неизречена. Все пак настроението беше обнадеждаващо. Началниците не бързаха. Дамарис, облечена в къса ученическа поличка, им поднесе газирани напитки и кекс за сбогом. Заговориха за новината на деня, която заложничките не знаеха: при две отделни нападения в Богота били отвлечени индустриалците Лоренсо Кинг Масуера и Едуардо Пуяна, по всяка вероятност от хората на Екстрадитаблес. Но казаха също, че след толкова време в игра на криеница Пабло Ескобар нямал търпение да се предаде. Криел се и в канализациите, разправяха. Обещаха да донесат телевизора и радиото още същата вечер, за да може Маруха да види Беатрис, обградена от семейството си.

Разсъжденията на Маруха изглеждаха логични. Дотогава тя само подозираше, че Марина е била екзекутирана, но същата вечер не й остана капка съмнение, защото двете церемонии бяха съвършено различни. За Марина не бяха дошли шефове, които да подготвят обстановката няколко дни предварително. Не бяха дошли лично, а бяха изпратили двама прости убийци без никакъв авторитет, с пет минути на разположение, за да изпълнят заповедта. Изпращането на Беатрис с торта и вино щеше да е твърде зловещо, ако бяха дошли да я убият. В случая с Марина им бяха взели радиото и телевизора, за да не узнаят за екзекуцията, а сега обещаваха да ги върнат, за да смекчат с добрата новина покрусата от лошата. Маруха бе напълно убедена, че Марина е била убита, а Беатрис ще бъде освободена.

Шефовете предоставиха на Беатрис десет минути да се приготви, докато те пият кафе. Тя не можеше да се отърси от усещането, че изживява като повторение последната нощ на Марина. Поиска огледало, за да се гримира. Дамарис й занесе едно голямо, с рамка от позлатени листа. След три месеца без огледало, Маруха и Беатрис се втурнаха да се погледнат. Беше едно от най-стряскащите преживявания от заложничеството. Впечатлението на Маруха беше, че не би се познала, дори да се бе срещнала на улицата. „Умрях от страх — сподели по-късно. — Видях се измършавяла, неузнаваема, сякаш се бях дегизирала за роля в театъра.“ Беатрис се видя смъртнобледа, с десет килограма по-слаба, с дълга занемарена коса и възкликна: „Това не съм аз!“ Много пъти, било на шега или сериозно, си бе мислила, че ще е срамно в деня на освобождаването да е в толкова окаяно състояние, но никога не бе предполагала, че то наистина ще е толкова окаяно.

После стана и по-зле, защото един от шефовете запали лампата на тавана и обстановката придоби още по-злокобен вид.

Един пазач пое огледалото в ръце, за да може Беатрис да се среши. Тя понечи да се гримира, но Маруха не й позволи. „В никакъв случай! — спря я възмутена. Да не смятате да се цапотите при тази бледност? Ще изглеждате ужасно!“ Беатрис я послуша. Тя също се напарфюмира с мъжкия лосион, който Лекето й бе подарил. Накрая глътна без вода едно успокоително.

В торбата, заедно с другите й вещи, бяха и дрехите, които бе носила вечерта на отвличането, но тя предпочете по-малко износения розов анцуг. Поколеба се дали да си обуе ниските обувки, които бяха мухлясали под леглото и не й стояха добре с анцуга. Дамарис й предложи гуменките, с които правеше гимнастика. Бяха нейният номер, но изглеждаха толкова износени, че Беатрис отказа под предлог, че й стягат. Накрая си сложи обувките без ток и прихвана с ластик косата си на конска опашка. В края на краищата, с цената на много мъки, придоби вид на гимназистка.

Не й сложиха качулка като на Марина, но се опитаха да залепят върху очите й лейкопласт, за да не вижда пътя и лицата. Тя се възпротиви, защото знаеше, че като го отлепят, ще й оскубят веждите и миглите. „Чакайте — им каза. — Аз ще ви помогна.“ Сложи си по един голям тампон памук върху клепачите и те ги прихванаха с лепенки.

Сбогуването премина бързо и без сълзи. Беатрис бе на път да се разплаче, но за да я окуражи, Маруха я сряза преднамерено студено. „Кажете на Алберто да не се тревожи, че много го обичам и много обичам децата си“, изрече. Сбогува се с една целувка. И двете се терзаеха. Беатрис — защото в часа на истината я обзе ужасът, че вероятно ще е по-лесно да я убият, отколкото да я пуснат на свобода. Маруха — от двойния ужас, че може да убият Беатрис и че остава сама с четирима пазачи. Единственото, което въобще не й мина през ума, бе, че след като освободят Беатрис, може да я убият.

Вратата се затвори и Маруха остана неподвижна, без да знае как да продължи, докато не чу шума от моторите в гаража, а после отдалечаващите се в нощта коли. Обзе я усещането за безкрайна самота. Едва тогава осъзна, че не бяха изпълнили обещанието си да й върнат телевизора и радиото, за да узнае как ще свърши нощта.

Майордома бе заминал с Беатрис, но жена му обеща да се обади, за да ги донесат преди новините в девет и половина. Не ги докараха. Маруха се примоли на пазачите да й разрешат да гледа телевизора в къщата, но нито те, нито Майордома посмяха да нарушат правилата по толкова сериозен въпрос. Два часа след това Дамарис влезе развълнувана да й разкаже, че Беатрис се прибрала благополучно у дома и била много предпазлива в изявленията си, така че не казала нищо, което да навреди на някого. Цялото семейство, заедно с Алберто, естествено, било край нея. Хората не се побирали в къщата.

Подозрението, че това може да не е вярно, загриза Маруха. Настоя да й донесат временно някакво радио. Изпусна си нервите и направи сцена на пазачите, без да се съобразява с последствията. Нямаше такива, защото те бяха видели как шефовете им се държат с Маруха и предпочетоха да я успокояват, че пак ще помолят да й донесат радио. По-късно надникна Майордома и я увери, че са оставили Беатрис жива и здрава на безопасно място и вече цялата държава е чула и видяла, че се е прибрала при семейството си. Маруха обаче искаше радио, за да чуе с ушите си гласа на Беатрис. Майордома обеща да й занесе едно, но не спази обещанието си. В дванайсет през нощта, съсипана от гняв и умора, Маруха глътна два барбитурата с мигновено действие и спа непробудно до осем часа на следващия ден.

 

 

Версиите на пазачите се оказаха верни. Отведоха Беатрис през двора в гаража. Накараха я да легне на пода в автомобил, който несъмнено беше джип, защото се наложи да й помогнат да стигне стъпалото. В началото колата се тресеше по неравни участъци. Щом се плъзнаха по асфалтираното шосе, мъжът, който седеше до Беатрис, я обсипа с безполезни закани. По гласа разбра, че е нервен и не успява да го прикрие с грубости, но не е нито един от шефовете, които бяха влезли при нея в къщата.

— Ще ви чакат сума ти журналисти — предупреди я мъжът. — Та много внимавайте. Една излишна дума може да застраши живота на снаха ви. Помнете, че никога не сме говорили, не сте ни виждали и това пътуване е продължило повече от два часа.

Беатрис изслуша заплахите в мълчание, както и следващите, които мъжът безсмислено повтаряше, всъщност за свое собствено успокоение. В последвалия разговор на три гласа установи, че не ги разпознава, с изключение на Майордома, който едва продума. Разтърси я тръпка на ужас: още бе възможно най-злокобното предчувствие.

— Искам да ви помоля за услуга — подхвърли слепешката, но владеейки напълно гласа си. — Маруха има проблеми с кръвообращението и бихме искали да й изпратим едно лекарство. Ще й го предадете ли?

— Определено — каза мъжът. — Не се притеснявайте.

— Хиляди благодарности — каза Беатрис. — Ще следвам указанията ви. Няма да ви навредя.

Настъпи дълга пауза на фона на грохота от препускащи автомобили и тежки камиони, на откъслеци от музика и викове. Мъжете си зашепнаха. Единият се обърна към Беатрис.

— Тук има много контролни постове — й каза. — Ако някъде ни спрат, ще кажем, че сте ми съпруга, и каквато сте бледа, можем да обясним, че ви водим в болница.

Вече по-спокойна, Беатрис не устоя на изкушението да го иронизира:

— А тези тампони на очите?

— Прекарали сте операция — отвърна мъжът. — Ще седнете до мен и аз ще ви прегърна през рамото.

Безпокойството на похитителите не беше неоснователно. В този момент в различни квартали на Богота горяха седем автобуса на обществения транспорт, взривени от запалителни бомби, които бяха заложили бойци от градските партизански движения. В същото време ФАРК бяха хвърлили въз въздуха електроразпределителната кула в Какеса, в покрайнините на столицата, и се бяха опитали да завземат селището. По тази причина в Богота се провеждаха няколко операции на силите на реда, но преминаваха почти незабележимо. Така че градският трафик в седем беше като всеки друг четвъртък: претоварен и шумен, с бавни светофари, внезапни отбивки за избягване на сблъсъци и гневни псувни. Напрежение личеше дори в мълчанието на похитителите.

— Ще ви оставим на едно място — каза единият. — Слизате бързо и броите бавно до трийсет. После си сваляте превръзката, продължавате, но без да поглеждате назад, и спирате първото такси.

Усети, че пъхат в ръката й навита на руло банкнота. „За таксито — каза мъжът. — Пет хиляди.“ Беатрис я напъха в джоба на панталона, където случайно намери още едно успокоително и го глътна. След около половин час колата спря. Същият глас изрече и последната закана:

— Ако се изтървете пред печата, че сте били заедно с доня Марина Монтоя, ще убием доня Маруха.

Спряха. Мъжете непохватно се помъчиха да свалят Беатрис, без да й махат превръзката. Бяха толкова нервни, че се изпреварваха и си пречеха със заповеди и ругатни. Беатрис усети твърда почва под краката си.

— Готово — каза. — Така съм добре.

Остана неподвижна на тротоара, докато мъжете се качиха в автомобила и незабавно потеглиха. Едва тогава чу шум от още една кола, която беше зад тях и потегли едновременно. Не изпълни заповедта да брои. Направи две крачки с протегнати ръце и осъзна, че е насред улицата. С едно дръпване свали тампоните и веднага разпозна квартал Нормандия, защото бе идвала тук някога в дома на приятелка, която продаваше накити. Огледа осветените прозорци, мъчейки се да избере някой, който да й внушава доверие, защото не искаше да взима такси толкова зле облечена, а мислеше да се обади вкъщи, за да дойде някой да я прибере. Все още не се бе решила, когато добре поддържано жълто такси спря до нея. Шофьорът, млад и спретнат, я попита: — Такси?

Беатрис се качи и едва след като вече беше вътре, се досети, че толкова навременната поява на такси не можеше да е случайна. Но увереността, че това е последната брънка във веригата на похищението, я изпълни със странно усещане за сигурност. Шофьорът я попита за адреса и тя му го каза шепнешком. Не схващаше защо не я чува, докато шофьорът не я попита за трети път. Тогава вече го повтори с нормален глас.

Нощта бе студена и ясна, с малко звезди. Шофьорът и Беатрис си размениха само най-необходимите думи, но той не я изпускаше от очи в огледалото за обратно виждане. Колкото повече се приближаваха до дома й, толкова по-чести и по-бавни ставаха светофарите. Две пресечки преди да стигнат, тя помоли шофьора да кара бавно, ако се наложи да заблудят журналистите, предвиждани от похитителите. Нямаше такива. Разпозна сградата и се изненада, че не изпитва вълнението, което очакваше.

Таксиметровият апарат сочеше седемстотин песо. Тъй като шофьорът нямаше да й развали пет хиляди, Беатрис влезе в зданието да потърси помощ и старият портиер се развика и я прегърна като обезумял. В безкрайните дни и страховитите нощи на пленничеството Беатрис си бе представяла този миг като мощен земен трус, който ще разтърси всички сили на тялото и душата й. Случи се тъкмо обратното: чувстваше се като в тих вир и едва усещаше, бавно и дълбоко, озаптеното си от успокоителните сърце. Тогава остави портиерът да се оправя с таксито и натисна звънеца на апартамента.

Отвори най-малкият й син Габриел. Викът му оглуши цялата къща: „Мамааааа!“ Петнайсетгодишната й дъщеря Каталина се втурна с крясъци и се хвърли на врата й. Но веднага я пусна уплашена:

— Но, мамче, защо говориш така?

Това беше приятна дреболия, която разнесе натрупания ужас. Щяха да й потрябват още няколко дни, сред навалицата от гости, докато преодолее навика да говори шепнешком.

Чакаха я от сутринта. Три анонимни обаждания — несъмнено от похитителите — бяха обявили, че ще бъде освободена. Безброй журналисти се бяха обаждали да питат за часа. Малко след пладне го потвърди и Алберто Вилямисар, на когото Гидо Пара го бе съобщил по телефона. Пресата беше на нокти. Една журналистка, която се бе обадила три минути преди пристигането на Беатрис, настоятелно бе уверила Габриел: „Спокойно, днес я пускат.“ Габриел едва бе оставил слушалката, когато чу звънеца на вратата.

Доктор Гереро я бе чакал в апартамента на Вилямисар, мислейки, че ще ги освободят заедно с Маруха и двете ще идат първо там. Изчака с три чаши уиски до новините в седем. Тъй като все не идваха, реши, че е поредната фалшива новина, като толкова други през онези дни, и се прибра вкъщи. Сложи си пижамата, наля си нова чаша уиски, пъхна се в леглото и пусна Радио Рекуердос, за да заспи под тананикането на старите болера. От началото на своята голгота не бе прочел нито ред. В полусън чу крясъка на Габриел.

Излезе от спалнята, като се владееше напълно. Двамата с Беатрис — след двайсет и пет години брак — се прегърнаха, без да бързат, като в края на кратко пътуване и без нито една сълза. И двамата толкова дълго си бяха представяли този миг, че когато го изживяха, беше като хиляди пъти отрепетирана театрална сцена, която е в състояние да разтърси всички с изключение на изпълнителите.

Още щом влезе вкъщи, Беатрис си спомни за Маруха, сама и без вести в онази мизерна стая. Обади се в дома на Алберто Вилямисар и той лично отговори още след първия сигнал с глас, готов на всичко. Беатрис го разпозна.

— Здравей — каза. — Аз съм Беатрис.

Разбра, че брат й я бе познал още преди да каже, че е тя. Чу дълбока дрезгава въздишка, като хрип на котка, и веднага последва въпросът без ни най-малка промяна в гласа.

— Къде сте?

— У дома — отвърна Беатрис.

— Чудесно. Идвам до десет минути. Дотогава не разговаряйте с никого.

Беше точен. Обаждането на Беатрис го изненада, когато вече бе на път да се предаде. Освен радостта да види сестра си и да получи първата и единствена пряка вест от похитената си съпруга, бе пришпорван от необходимостта да подготви Беатрис преди пристигането на журналистите и полицията. Синът му Андрес, обладан от неудържимата страст на автомобилен състезател, го откара точно навреме.

Духовете се бяха поуспокоили. Беатрис беше в салона с мъжа и децата си, с майка им и двете им сестри, които жадно слушаха разказа й. На Алберто му се стори бледа от дългото затворничество, но и по-млада, с вид на гимназистка заради спортния екип, конската опашка и ниските обувки. Понечи да се разплаче, но той я възпря, нетърпелив да узнае как е Маруха. „Уверявам те, че е добре — каза му Беатрис. — Там е тежко, но се търпи, а Маруха е много смела.“ И веднага поиска да разсее притеснението, което я измъчваше от петнайсет дни.

— Знаеш ли телефона на Марина? — попита.

Вилямисар прецени, че истината ще е най-малко брутална.

— Убили са я — отвърна.

Мъката от лошата вест увеличи ужаса със задна дата. Ако бе узнала това два часа по-рано, може би нямаше да издържи пътуването към свободата. Плака до изтощение. През това време Вилямисар взе предпазни мерки никой да не влиза, преди да са уговорили официалната версия за похищението, така че да не изложат на риск другите отвлечени.

Подробностите от заложничеството позволяваха да се състави някаква идея къде е къщата, използвана за затвор. За да предпази Маруха, Беатрис трябваше да заяви пред медиите, че пътуването е продължило повече от три часа от някакво място с умерен климат. Всъщност истината бе съвсем друга: действителното разстояние, музиката от високоговорителите, която в края на седмицата гърмеше почти до зори, грохотът от самолетите, климатът — всичко сочеше, че е градски квартал. От друга страна, щеше да е достатъчно да разпитат четирима-петима свещеници от района, за да се разбере кой е осветил къщата в навечерието на Коледа.

Други още по-груби грешки на похитителите даваха възможност за евентуална освободителна акция при минимален риск. Трябваше да се проведе в шест сутринта, след смяната, защото новите дежурни не спяха добре нощем и падаха изтощени на пода, без да ги е грижа за оръжията. Друга важна подробност беше разположението на къщата и най-вече вратникът на двора, където понякога бяха виждали въоръжен пазач, а кучето бе по-подкупно, отколкото подсказваше лаят му. Беше невъзможно да се предположи дали около мястото има охранителен кордон, макар че бъркотията във вътрешния ред не навяваше на подобна мисъл, а и нямаше да е трудно да се провери, след като се установи къде е къщата. След нещастието с Диана Турбай все по-малко вярваха в успеха на въоръжените спасителни операции, макар че Вилямисар не ги отхвърляше, ако вече нямаше алтернатива. Във всеки случай това навярно бе единствената тайна, която премълча пред Рафаел Пардо.

Разкриването на тези данни изправи Беатрис пред морален проблем. Бе обещала на Маруха да не разкрива следи, които можеха да доведат до нахлуване в къщата, но взе тежкото решение да ги сподели с брат си, след като се увери, че той, както Маруха и самата тя, съзнава колко неуместна може да е въоръжената намеса. Още по-малко сега, когато освобождаването на Беатрис доказваше, че въпреки препятствията пътят към преговорите е открит. Така на следващия ден, свежа, отпочинала и след цяла нощ хубав сън, Беатрис даде пресконференция в дома на брат си, където едва имаше къде да се стъпи сред купищата цветя. Тя разказа пред журналистите и на обществеността истината за ужаса на затворничеството, но без никакви намеци, които биха окуражили някой да действа на своя глава с риск за живота на Маруха.

Следващата сряда, убедена, че Маруха вече е запозната с новия указ, Александра реши да импровизира празнично предаване. През последните седмици, с напредването на преговорите, Вилямисар бе направил значителни промени в апартамента, за да се хареса на освободената му съпруга. Бяха поставили библиотечен шкаф там, където тя бе искала, бяха сменили някои мебели и някои картини. Бяха сложили на видно място коня от династията Танг, който Маруха бе донесла от Джакарта като трофея на живота си. В последния момент си спомниха, че тя се бе оплаквала от липсата на хубаво килимче в банята, и побързаха да го купят. Преобразеното светло жилище стана сцена на извънредно телевизионно предаване, което да позволи на Маруха да види новата обстановка още преди да се е прибрала. Получи се много добре, въпреки че така и не разбраха дали Маруха го е гледала.

Беатрис много бързо се възстанови. Прибра в заложническата си торба дрехите, с които бе излязла, и там вътре остана затворена потискащата миризма на стаята, която все още я стряскаше насън. Възвърна душевното си равновесие с помощта на съпруга си. Единственият призрак, явил се от миналото, бе гласът на Майордома, който два пъти я потърси по телефона. Първият път беше отчаян вик:

— Лекарството! Лекарството!

Беатрис позна гласа и кръвта се смрази във вените й, но успя да си поеме дъх и да отговори със същия тон.

— Кое лекарство! Кое лекарство!

— На госпожата — изкрещя Майордома.

Тогава тя разбра, че пита за името на лекарството, което Маруха взема за подобряване на кръвообращението.

— Васотон — отвърна Беатрис. И веднага поуспокоена попита: — Какво е положението?

— Чудесно — каза Майордома. — Благодаря.

— Не вашето — поправи го Беатрис. — Как е тя?

— Ааа, спокойно — отговори Майордома. — Госпожата е добре.

Беатрис постави слушалката и се разрида, покъртена от жестоките спомени: за гадната храна, мръсотията в банята, еднообразните дни, страховитата самота на Маруха в зловонната стая. Във всеки случай по време на спортните новини на една програма по телевизията бе вмъкната загадъчна реклама: „Пийте Басотон.“ Промениха първата буква, за да избегнат възраженията на някоя нищо неподозираща лаборатория, че с незнайни цели рекламират употребата на техен продукт.

Второто обаждане на Майордома няколко седмици по-късно бе различно. Беатрис не разпозна веднага гласа, променен с някакъв заглушител. Но тонът бе по-скоро бащински.

— Помнете какво си говорихме — каза. — Не сте били с доня Марина. И с никого.

— Спокойно — отвърна Беатрис и затвори.

Опиянен от първите успехи в преговорите, Гидо Пара съобщи на Вилямисар, че освобождаването на Маруха е въпрос на два-три дни. Вилямисар успя да го предаде на жена си по време на пресконференция по радиото и телевизията. От друга страна, разказите на Беатрис за условията на заложничеството изпълниха Александра с увереност, че посланията стигат до предназначението си. Така че тя направи половинчасово интервю с Беатрис, в което разказа всичко, което Маруха би искала да знае: как я бяха освободили, как са децата, домът, приятелите и на какви шансове за освобождение може да разчита.

Оттам насетне включваха в предаванията всякакви подробности: с какво са облечени, какво са купили, кой им е гостувал. Някой примерно подмяташе: „Мануел вече приготви свинския бут.“ По това Маруха трябваше да се досети, че редът в къщата е такъв, какъвто го бе оставила. Всичко това, колкото и повърхностно да изглеждаше, вдъхваше на Маруха кураж: животът продължаваше.

Но дните минаваха, а признаци за освобождаване нямаше. Гидо Пара се оплиташе в объркани обяснения и детински извинения; не отговаряше на телефона; изчезваше. Вилямисар му скръцна със зъби. Пара се отплесна в предисловия. Каза, че нещата се усложнили заради кървавите полицейски репресии в общините в Меделин. Твърдеше, че докато властта не сложи край на подобни дивашки методи, ще е трудно да освободят когото и да било. Вилямисар не го остави да довърши.

— Не е част от уговорката — сряза го той. — Всичко опираше до това указът да е съвсем ясен. И той е. Вече е въпрос на честна дума. А с мен игра не бива.

— Вие не знаете колко шибано е да си адвокат на тези типове — заобяснява Пара. — Моят проблем не е дали ще си получа парите, а дали ще се справя, или ще ме убият. Какво искате да направя?

— Да изясним въпроса без повече шикалкавене — каза Вилямисар. — Какво всъщност става?

— Докато полицията не спре безчинствата и не накажат виновните, няма начин да пуснат доня Маруха. Това е положението.

Заслепен от ярост, Вилямисар избухна в ругатни срещу Ескобар и заключи:

— А вие не ми се мяркайте, защото ако някой ви убие, това ще съм аз.

Гидо Пара изчезна. Не само заради острата реакция на Вилямисар, но и заради гнева на Пабло Ескобар, който явно не му прости, че е превишил пълномощията си на посредник. И Ернандо Сантос го установи от ужаса, с който Гидо Пара му съобщи по телефона, че има за него толкова страховито писмо от Ескобар, че не смее дори да му го прочете.

— Този тип е луд — му каза. — Никой не може да му угоди, а на мен не ми остава друго, освен да изчезна вдън земя.

Съзнавайки, че това решение всъщност прекъсва единствената му връзка с Пабло Ескобар, Ернандо Сантос се опита да го убеди да продължи. Беше напразно. Последната услуга, която Гидо му поиска, бе да го снабди с виза за Венецуела и да помогне синът му да завърши образованието си като бакалавър в Модерната гимназия в Богота. Според непотвърдени слухове Пара се укривал в някакъв манастир във Венецуела, в който една от сестрите му била монахиня. После нищо не се чу за него, докато на 16 април 1993 г. в Меделин ги намериха убити, него и сина му, вече бакалавър, в багажника на кола без регистрационни номера.

На Вилямисар му потрябва дълго време, за да преодолее ужасното чувство за поражение. Мъчеше го разкаянието, че е повярвал в честната дума на Ескобар. Всичко му се струваше загубено. По време на преговорите бе държал в течение доктор Турбай и Ернандо Сантос, които също бяха останали без връзка с Ескобар. Срещаха се почти всеки ден и с времето той бе престанал да им разказва за несполуките си, а споделяше само обнадеждаващите новини. В продължение на дълги часове бе седял до бившия президент, който бе преживял смъртта на дъщеря си със затрогващ стоицизъм; затвори се в себе си, отказа всякакви изявления и стана невидим. Ернандо Сантос, чиято единствена надежда да освободи сина си се държеше на посредничеството на Пара, също изпадна в дълбоко отчаяние.

Убийството на Марина и най-вече бруталният начин, по който то бе признато и обявено, предизвика неизбежен размисъл как да се продължи напред. Всяка възможност за посредничество в стила на групата на Нотаблес бе изчерпана, а същевременно не се очертаваше никакъв друг подходящ посредник. Добрата воля и косвените методи бяха загубили смисъл.

Съзнавайки положението, Вилямисар си изля душата пред Рафаел Пардо. „Представете си как се чувствам — му каза. — През всички тези години Ескобар бе истинско изтезание за мен и семейството ми. Първо ме заплашва. После организира срещу мен покушение, от което оцелявам по чудо. Продължава да ме заплашва. Убива Галан. Отвлича жена ми и сестра ми, а сега предявява претенции да защитавам правата му.“ Но това излияние нямаше смисъл, защото неговият жребий вече бе хвърлен: единственият верен път за освобождаването на отвлечените бе да потърси лъва в бърлогата му. Или казано направо: единственото, което му оставаше да стори — и трябваше да го стори незабавно, — бе да отлети за Меделин и да потърси Пабло Ескобар, където и да се намираше, за да обсъди проблема с него очи в очи.