Габриел Гарсия Маркес
Вест за едно отвличане (5)

4.

Отвличането на журналистите всъщност активира идеята, която измъчваше президента Сесар Гавирия още откакто беше министър в правителството на Вирхилио Барко: да намери правна алтернатива за войната срещу тероризма. Това беше основната тема в предизборната му кампания за президент. Беше го подчертал в речта при встъпването си в длъжност със същественото допълнение, че тероризмът на наркотрафикантите е национален проблем и може да бъде разрешен в национален мащаб, докато наркотрафикът е международен проблем и разрешението му може да се търси единствено в международен мащаб. Борбата срещу наркотероризма имаше приоритет, тъй като след първите бомби обществеността настояваше наркотерористите да бъдат изпратени в затвора, при следващите искаше екстрадиция, а след четвъртата бомба започваше да настоява за помилване. В този смисъл екстрадицията трябваше да действа като инструмент за извънредни ситуации, с който да се оказва натиск за капитулацията на престъпниците, и Гавирия бе готов да го прилага по най-безапелационен начин.

В първите дни след встъпването си в длъжност той едва ли бе имал време да се занимава с този въпрос, претоварен със съставянето на правителство и свикването на Националната конституционна асамблея, която трябваше да проведе първата коренна държавна реформа за последните сто години. Рафаел Пардо споделяше тревогата от тероризма още след убийството на Луис Карлос Галан, но и той бе повлечен от досадните встъпителни задължения. Неговото положение беше още по-специално. Назначението му за съветник по въпросите на сигурността и обществения ред бе едно от първите, направени в правителство, разтърсвано от новаторските пориви на един от най-младите президенти през този век, ненаситен любител на поезията и почитател на „Бийтълс“, обладан от идеи за дълбоки промени, които самият той скромно наричаше Преобръщане. Пардо се движеше сред този вихър, без да се разделя с натъпкано с документи куфарче, готов да работи където свари. Дъщеря му Лаура мислеше, че е останал без работа, защото излизаше и се прибираше по най-различно време. Истината е, че това безредие, наложено от обстоятелствата, напълно пасваше на Рафаел Пардо, чийто характер подхождаше повече за лирически поет, отколкото за висш държавен служител. Трийсет и осем годишен, той притежаваше сериозно и задълбочено университетско образование: бакалавърска степен от Модерната гимназия в Богота, диплома на икономист от Андския университет, където освен това девет години бе останал на преподавателска и изследователска работа, последвана от следдипломна специализация по планиране в Института за социални науки в Хага, Холандия. Беше запален читател на каквото му попадне подръка, особено в две далечни една от друга области: поезия и национална сигурност. По онова време разполагаше само с четири вратовръзки, подарени му за предишните четири Коледи, но не си ги слагаше, а носеше по една в джоба за извънредни случаи. Комбинираше сака и панталони, без да се съобразява с десени и кройки, от разсеяност обуваше два различни на цвят чорапа и винаги когато можеше, ходеше по риза, защото не усещаше разлика между студ и пек. Най-голямата разюзданост, която си позволяваше, беше игра на покер с дъщеря му Лаура до два през нощта, в пълна тишина и с бобени зърна вместо пари. Неговата красива и търпелива съпруга Клаудия изпадаше в отчаяние, защото той ходеше из къщата като сомнамбул, не знаеше къде се намират чашите, как се затваря вратата или как се изважда лед от хладилника, и притежаваше почти магическата способност да не научава неприятни за него неща. Но най-странното му качество бе да стои непроницаем като статуя, без да показва с абсолютно нищо какво мисли, както и безпощадното му дарование да приключва разговора с не повече от четири думи или да сложи край на разгорещен спор с едносрично междуметие.

Неговите колеги от университета и по служба не подозираха пренебрежителното му отношение към дома — те го познаваха като интелигентен, подреден работник, потресаващо хладнокръвен, като смятаха, че обърканото му изражение по-скоро служи за объркване на другите. Проявяваше раздразнение към незначителните проблеми и голямо търпение към изгубените каузи. Имаше твърд характер, едва смекчаван от невъзмутимо и лукаво чувство за хумор. Президентът Вирхилио Барко бе оценил добрата страна на неговата затвореност и влечението му към загадки, защото му бе възложил преговорите с партизанските движения и програмите за рехабилитация в зоните на въоръжени конфликти. Именно на тази длъжност бе постигнал съглашенията за мир с движението M-19. Президентът Гавирия, който беше негов достоен конкурент в непроницаемите мълчания и в пазенето на държавни тайни, му възложи проблемите на безопасността и обществения ред в една от най-несигурните и метежни страни в света. Пардо пое длъжността, като целият му офис бе натъпкан в едно куфарче, и в продължение на две седмици трябваше да иска разрешение, за да ползва телефона или тоалетната в чуждите кабинети. Затова пък президентът често се съветваше с него на всякакви теми, а на тежките съвещания го изслушваше със специално внимание. Един следобед Пардо бе останал сам с президента в кабинета му и той го попита:

— Кажете ми, Рафаел, не ви ли тревожи въпросът, че ако изведнъж един от тези типове се предаде на правосъдието, ние няма да разполагаме с никакво обвинение срещу него, за да го вкараме зад решетките?

Това бе същината на проблема: терористите, преследвани от полицията, не смееха да се предадат, защото нямаха гаранции нито за личната си сигурност, нито за тази на семействата им. От своя страна правораздаването не разполагаше с доказателства, за да ги подведе под отговорност, ако ги заловяха. Целта беше да се намери юридическа формула, при която наркотрафикантите да се решат да признаят престъпленията си в замяна на сигурност за тях и семействата им, гарантирана от държавата. Рафаел Пардо бе обмислял проблема по време на предишното правителство и когато Гавирия му зададе въпроса, още носеше някои бележки, разпилени в куфарчето си. Всъщност те представляваха само началната фаза на възможно разрешение: доброволно предалият се в ръцете на правосъдието щеше да получи намаляване на присъдата за престъпление, за което можеше да му се повдигне обвинение, както и допълнително смекчаване на наказанието в случай, че върне имущество и пари на държавата. Това бе всичко, но президентът прозря цялата идея, защото съвпадаше с неговата стратегия: нито мир, нито война, а правосъдие, при което терористите да бъдат лишени от аргументите им, при това без правителството да се отказва от неотменната заплаха от екстрадиция.

Президентът Гавирия запозна министъра на правосъдието Хайме Хиралдо Анхел с проекта. Той веднага схвана същността на въпроса, а и отдавна обмисляше на какво юридическо основание би могъл да се реши проблемът с наркотрафика. Освен това двамата поддържаха екстрадирането на престъпниците като инструмент за форсиране на доброволното им предаване.

С вид на разсеян учен, но притежаващ точен изказ и умение да подрежда фактите, Хиралдо Анхел довърши проекта, добавяйки както някои свои идеи, така и вече установени наредби от Наказателния кодекс. В събота и неделя изготви първата чернова на портативния си репортерски компютър и рано сутринта в понеделник я представи на президента, все още изпъстрена със задрасквания и допълнения на ръка. Заглавието, написано най-отгоре с мастило, предвещаваше ново историческо начало: Подчинение на правосъдието.

Гавирия бе извънредно старателен в изработването на своите проектоукази и не ги представяше в Министерския съвет, докато не се убедеше, че ще бъдат одобрени. Така че задълбочено прегледа черновата заедно с Хиралдо Анхел, както и с Рафаел Пардо, който не бе адвокат, но редките му забележки обикновено тежаха на мястото си. След това изпрати коригирания вариант в Съвета за сигурност, в който Хиралдо Анхел намери подкрепа в лицето на генерал Оскар Ботеро, министър на отбраната, и на директора на Отдела за криминални разследвания Карлос Мехия Ескобар, млад енергичен юрист, който трябваше да прокара декрета в реалния живот. Въпреки че не се противопостави на проекта, генерал Маса Маркес смяташе, че всяка друга форма на борба, освен войната, срещу наркокартела от Меделин е безполезна. „Докато Ескобар е жив — обичаше да повтаря, — тази страна няма да се оправи.“ Беше убеден, че ако Ескобар се предаде, то ще е само за да продължи да управлява картела от затвора, но под закрилата на правителството.

Проектът бе представен в Министерския съвет с уточнението, че не става въпрос за преговори с тероризма с цел да се възпре едно общочовешко бедствие, за което преди всичко са отговорни страните-потребители на дрога. Тъкмо обратното: въпросът беше да се осигури по-солидна юридическа валидност на екстрадицията в борбата срещу наркотрафика, включвайки отмяната й като висша награда в пакета от стимули и гаранции за доброволно предалите се в ръцете на правосъдието.

Една от основните дискусионни теми беше какъв да е крайният срок за престъпленията, който съдиите да вземат под внимание. Това означаваше, че тежко нарушение, извършено след датата на указа, няма да подлежи на опрощаване. Главният секретар на президентството Фабио Вилегас, който беше най-яркият противник за крайния срок, се опираше на силен аргумент: щом изтечеше крайната дата за оправдаване на престъпленията, правителството щеше да се лиши от политическа мотивация. Все пак мнозинството се съгласи с президента, че за момента не би трябвало да отлагат крайния срок поради големия риск липсата му да се превърне в нещо като „кралски документ за пиратство“ и така престъпниците да продължат да нарушават закона, докато сами не решат да се предадат.

За да предпазят правителството от подозрението, че води незаконни или непочтени преговори, Гавирия и Хиралдо се уговориха по време на съдебните процеси да не приемат никакви преки представители на Екстрадитаблес, нито да обсъждат с тях или с другиго каквито и да било съдебни казуси. Това означаваше, че няма да се обсъждат принципни, а единствено оперативни въпроси. Националният директор на Отдела за криминални разследвания — той не се подчинява на изпълнителната власт, нито е назначаван от нея — щеше да е единственият официален, упълномощен да установява контакти с групата на Екстрадитаблес или с техни юридически представители. Целият обмен на мнения трябваше да е в писмен вид и само така да бъде съхраняван.

Проектоуказът бе обсъден с трескава бързина и необичайна за Колумбия секретност и бе утвърден на 5 септември 1990 година. Беше Указ за извънредно положение № 2047 и гласеше: онези, които са готови да се предадат и да признаят престъпленията си, щяха да бъдат облагодетелствани с правото на неекстрадиране; онези, които в допълнение сътрудничеха с правосъдието, щяха да получат до една трета намаляване на присъдата в замяна на доброволно предаване и признания, както и до една шеста за сътрудничество с властите при посочване на съучастници. Сумарно — до половината от наказанието, наложено за едно или повече престъпления, за които подсъдимите подлежаха на екстрадиция. Това бе правосъдие в най-чист вид: бесило и гарота. Министерският съвет, който утвърди указа, отхвърли три случая на екстрадиция и потвърди други три в знак на публично доказателство, че новото правителство е готово да отмени екстрадицията само като израз на висше благоволение в рамките на указа.

Всъщност документът бе нещо повече от обикновен декрет, той олицетворяваше ясно определената президентска политика за борба срещу тероризма въобще, не само срещу наркотрафикантите, а и срещу други престъпни деяния. На съвещанията на Съвета за сигурност генерал Маса Маркес не бе изразил истинското си мнение за указа, но години по-късно — по време на предизборната си кампания за президент — го бе разгромил безмилостно, наричайки го „измамата на нашето време“. „С онзи указ бе накърнено върховенството на закона — бе писал тогава — и бе потъпкано традиционното зачитане на углавното право.“

Пътят се оказа дълъг и сложен. Групата на Екстрадитаблес — известна вече в цял свят като обществения щит на Пабло Ескобар — незабавно отхвърли декрета, макар че си остави отворени вратички в опит да се сдобие с много повече. Главният им довод беше, че в него не се декларира недвусмислено, че няма да бъдат екстрадирани. Наричащите се Екстрадитаблес настояваха да бъдат третирани като политически затворници и следователно да получат същото отношение, каквото бяха получили членовете на партизанското движение M-19, които бяха оневинени и се бяха сдобили със статус на политическа партия. Един от тях дори бе станал министър на здравеопазването, а всички останали участваха в кампанията за свикването на Националната конституционна асамблея. Друг важен въпрос за Екстрадитаблес беше да им бъде осигурен строго охраняван затвор, който да ги защитава от враговете им, както и пълни гаранции за живота на семействата и съучастниците им.

Говореше се, че правителството е издало указа като отстъпка пред наркотърговците под натиска от похищенията. Всъщност проектът бе в ход отпреди отвличането на Диана и вече бе огласен, когато наркомафията затегна гайките с почти едновременните похищения на Франсиско Сантос и Марина Монтоя. По-късно, когато и осмината заложници се оказаха недостатъчни за постигане на целите им, бяха отвлечени Маруха Пачон и Беатрис Вилямисар. Така се стигна до магическата бройка от деветима журналисти, а също и предварително осъдената сестра на политик, съумял да избегне частното правосъдие на Ескобар. В известен смисъл още преди указът да е доказал своята ефективност, президентът Гавирия се превръщаше в жертва на собственото си творение.

 

 

Също като баща си, Диана Турбай Кинтеро притежаваше силно и неукротимо влечение към властта и призвание на лидер, които бяха определяли живота й. Бе израсла сред големите имена в политиката и това не можеше да не се отрази на мирогледа й. „Диана бе държавник — сподели нейна приятелка, която добре я познаваше и обичаше. — Най-голямата цел в живота й бе упоритият стремеж да служи на страната си.“ Но властта — както и любовта — е нож с две остриета: тя се упражнява и се изстрадва. От една страна, води до състояние на чисто извисяване, от друга, предизвиква точно обратното: търсенето на неустоимо и мимолетно щастие, сравнимо единствено с гонитбата на една идеализирана любов, за която се копнее, но плаши, която се преследва, но никога не се достига. Диана страдаше от този стремеж с неутолимата жажда да узнае всичко, да вникне във всичко, да открие защо и как, да проумее смисъла на живота си. Близки хора, които са я обичали и са общували с нея, са се досещали за сърдечните й терзания и смятат, че рядко се е чувствала щастлива.

Невъзможно е да се разбере — вече без отговора на Диана — кое от двете остриета на властта й е нанесло по-дълбока рана. Навярно я е изпитала на собствен гръб, когато на двайсет и осем години бе станала лична секретарка и дясна ръка на баща си, впримчена между центробежните вихри на властта. Приятелите й — безброй — казваха, че е една от най-интелигентните личности, които са познавали, че е притежавала неподозирано количество информация, изненадваща способност за анализ и даденото от Бога качество да долавя и най-скритите намерения на хората. Враговете й твърдят еднозначно, че е действала като елемент зад трона, всяващ смут. Трети обаче смятат, че в стремежа да предпази баща си — от всички и над всичко — е обърнала гръб на собствената си съдба и се е превърнала в оръдие в ръцете на лакеи и ласкатели.

Беше родена на 8 март под безмилостния знак на Риби, когато баща й вече е бил в листата на чакащи за президентския пост на републиката. Навсякъде се бе проявявала като лидер по рождение: в Андския колеж в Богота, в университета „Святото сърце“ в Ню Йорк и в университета „Свети Тома Аквински“, също в Богота, където бе завършила право, без да дочака дипломата.

Късното й навлизане в журналистиката — за щастие тя е власт без трон — трябва да е било за нея като преоткриване. Бе основала списанието „Ой пор ой“ и телевизионния журнал „Криптон“ като по-непосредствен път за постигането на мир. „Не съм в състояние да се бия с никого, нито имам куража да се карам с някого — бе казала тогава. — Сега съм настроена абсолютно примирително.“ Дотолкова, че за постигането на мир бе седнала да разговаря с Карлос Писаро, главнокомандващия на M-19, който бе изстрелял бойна ракета съвсем близо до помещението, в което се бе намирал президентът Турбай. Приятелката й, която го разказа, добави през смях: „Диана проумя, че цялата работа е като игра на шах, а не като боксов мач срещу целия свят.“

Така че бе почти невероятно — освен в чисто човешкия смисъл — похищението й да е имало някаква политическа тежест. В публични и лични изявления бившият президент Турбай твърдеше, че няма вести от групата на Екстрадитаблес, защото бе преценил, че така е най-разумно преди още да е разбрал какво искат, но всъщност малко след отвличането на Франсиско Сантос той бе получил послание от тях. Беше уведомил Ернандо Сантос веднага след завръщането му от Италия и го бе поканил в дома си, за да съставят общ план за действие. Сантос го бе заварил в полумрака на огромната му библиотека, съкрушен от убеждението, че Диана и Франсиско ще бъдат екзекутирани. Най-силно го бе впечатлило — както и всички, срещали се с него по онова време — достолепието, с което Турбай понасяше нещастието си.

Писмото, изпратено до двамата, се състоеше от три листа, изписани на ръка с печатни букви, без подпис, но с изненадващо встъпление: „Приемете почтителен поздрав от нас, Екстрадитаблес.“ Единственото нещо, което не оставяше съмнение за автентичността му, бе характерният за Пабло Ескобар сбит, прям и недвусмислен стил. Първо, поемаше отговорност за похищението на двамата журналисти, които според писмото се намирали „в добро здравословно състояние и в подходящи за пленничество условия, приемани за нормални в подобни случаи“. В останалата част се изреждаха обвинения срещу полицейския произвол. Накрая се изреждаха трите неотменни условия за освобождаването на заложниците: пълното преустановяване на военните действия срещу групата в Меделин и Богота; оттеглянето на Елитния корпус, който бе специалното полицейско подразделение за борба с наркомафията; уволнението на командира му и на още двайсетима офицери, сочени като извършители на изтезанията и убийствата на около четиристотин младежи от североизточната община в Меделин. При неизпълнението на тези условия наркобароните заплашваха, че ще започнат унищожителна война с бомбени атентати в големите градове, както и убийства на съдии, политици и журналисти. Заключението звучеше просто: „Ако стане преврат, ще е добре дошъл. Вече нямаме много за губене.“

Отговорът в писмен вид и без предварителни разговори трябваше да се предаде в срок от три дни в хотел „Интерконтинентал“ в Меделин, където щеше да има запазена стая на името на Ернандо Сантос. Посредниците за следващите контакти щяха да бъдат посочени от самите Екстрадитаблес. Сантос прие решението на Турбай да не се разгласява нито това послание, нито някое следващо, докато не получат по-конкретно съобщение. „Не можем да се наемаме да пренасяме нечии си бележки до президента — бе заключил Турбай. — Нито да излезем от рамките на приличието.“

Турбай предложи на Сантос всеки от тях да напише отделен отговор, а после да ги сглобят в едно общо писмо. Така и направиха. Резултатът всъщност беше формално изявление за това, че не разполагат с власт да се намесват в решенията на правителството, но са готови да разгласят всяко нарушение на законите или на човешките права, за които наркобароните съумеят да представят необорими доказателства. Колкото до полицейските акции, те напомняха, че нямат никакви пълномощия да ги спрат, не можеха да настояват за уволнението на Двайсетте обвинявани офицери без улики, нито да публикуват материали, осъждащи ситуация, с която не са запознати.

Алдо Буенавентура, нотариус и запален любител на коридата още от далечните години в Националния лицей в Сипакира, стар приятел на Ернандо Сантос, ползващ се с абсолютното му доверие, отнесе писмения отговор. Едва се бе настанил в запазената стая 308 в хотел „Интерконтинентал“, когато позвъниха по телефона:

— Вие ли сте господин Сантос?

— Не — отвърна Алдо. — Но съм тук от негово име.

— Донесохте ли посланието?

Гласът звучал толкова властно, че Алдо се запитал дали не разговаря на живо и директно със самия Пабло Ескобар, и му отговорил утвърдително. В стаята се качили двама млади мъже с костюми и обноски на висши служители. Алдо им връчил писмото. Те с вежлив поклон му стиснали ръката и си отишли.

След по-малко от седмица Турбай и Сантос приеха визитата на адвоката от Антиокия Гидо Пара Монтоя с ново писмо от Екстрадитаблес. Пара не беше непознат в политическите среди в Богота, но винаги сякаш изникваше от сенките. Четирийсет и осем годишен, той два пъти беше влизал в Камарата на представителите като заместник на двама либерали и веднъж като редовен член от Анапо^[1], от който се бе зародило движението M-19. Беше работил като съветник в юридическия отдел на президентството в правителството на Карлос Лерас Рестрепо^[2]. В Меделин, където практикуваше от младини, на 10 май 1990 г. бе арестуван като заподозрян в съучастие с тероризма, но след две седмици бе освободен поради липса на доказателства. Въпреки тези и други негови прегрешения той бе смятан за опитен юрист и добър посредник.

Все пак бе трудно да се намери по-неподходящ от него човек, който да остане незабелязан, като довереник на Екстрадитаблес. Отнасяше се сериозно към външния си вид. Носеше платиненосив костюм, който по онова време беше униформата на висшите държавни служители, в комбинация с ярки ризи и младежки вратовръзки с големи възли по италианска мода. Имаше церемониални маниери, изразяваше се високопарно и беше не толкова вежлив, колкото раболепен. Самоубийствено качество за човек, който смята да служи едновременно на двама господари. Озовал се пред един бивш президент-либерал и директора на най-влиятелния вестник в страната, той изригна в словоизлияния. „Многоуважаеми доктор Турбай, почитаеми доктор Сантос, цял съм на ваше разположение“, започна и веднага допусна грешка, която можеше да му струва живота:

— Аз съм адвокатът на Пабло Ескобар.

Ернандо мигновено се възползва от това:

— Значи писмото, което ни носите, е от него?

— Не — поправи се Гидо Пара, без да мигне. — То е от групата на Екстрадитаблес, но вашият отговор трябва да е отправен до него, защото той може да повлияе върху преговорите.

Разграничаването беше важно, защото Ескобар се стараеше да не оставя следи за правосъдието. Писмата, които биха могли да го компрометират, за водене на преговори във връзка с похищенията, бяха замаскирани с печатни букви и подписвани от групата на Екстрадитаблес или с кое да е друго име: Мануел, Габриел, Антонио. В онези обаче, в които отправяше обвинения, пишеше саморъчно с малко детския си почерк и не само ги подписваше с името и фамилията си, но и ги потвърждаваше с отпечатък на палеца си. В момента, когато бяха отвлечени журналистите, дори съществуването му се налагаше да е под съмнение. Възможно бе групата на Екстрадитаблес да е просто негов псевдоним, но бе възможно и точно обратното: името и личността на Пабло Ескобар да се използват като прозвище на групата.

Гидо Пара изглеждаше готов да иде по-далече от писмените предложения на Екстрадитаблес. Но всичко трябваше да се разглежда под лупа. Онова, към което в действителност се стремеше за клиентите си, бе политическо признание, каквото бяха получили партизанските групировки. Освен това поставяше открито въпроса за третиране на проблема с дрогата на международно равнище и предлагаше да се поиска намесата на Обединените нации. След категоричния отказ на Сантос и Турбай прибегна до различни алтернативни формули. Така започна един продължителен и не по-малко безплоден процес, който накрая щеше да стигне до задънена улица.

След второто писмо Сантос и Турбай установиха личен контакт с президента на републиката. Гавирия ги прие в осем и половина вечерта в малкия салон на личната си библиотека. Беше по-спокоен от обикновено и поиска да узнае новини за отвлечените. Турбай и Сантос го уведомиха за разменените две писма и че посредник е Гидо Пара.

— Лош пратеник — каза президентът. — Много интелигентен, добър адвокат, но крайно опасен. Ясно, че зад гърба му стои Ескобар.

Прочете писмата с онази вглъбеност, която поразяваше всички — сякаш изчезваше някъде. Когато свърши, коментарите му бяха завършени и готови, а в предположенията му нямаше дори една излишна дума. Сподели, че нито една разузнавателна служба няма никаква представа къде държат заложниците. Така че за президента бе ново само потвърждението, че са в ръцете на Пабло Ескобар.

Същата вечер Гавирия доказа умението си да поставя всичко под съмнение, преди да вземе окончателно решение. Допускаше възможността писмата да са фалшиви, Гидо Пара да играе за друг и дори всичко да е игра на човек, който няма нищо общо с Ескобар. Събеседниците му излязоха по-обезсърчени, отколкото влязоха — очевидно президентът приемаше случая като сериозен държавен проблем и оставяше съвсем малко място за личните им чувства.

Главното затруднение за постигането на споразумение бе, че Ескобар променяше условията според развоя на събитията, за да протака освобождаването на отвлечените и да получи допълнителни непредвидими облекчения, докато очакваше Конституционната асамблея да приеме резолюция относно екстрадицията и евентуалното му помилване. В двусмислената кореспонденция между Ескобар и семействата на похитените това никога не се изясни докрай. По-ясен бе в тайните послания до Гидо Пара, в които се разпореждаше за стратегическите ходове и дългосрочните перспективи на преговорите. „Добре ще е да запознаеш Сантос с всичките ни интереси, за да няма объркване — пишеше в едно от тях. — Трябва да получим черно на бяло и легализирано, че в никакъв случай и за никакво престъпление няма да бъдем екстрадирани в коя да е друга държава.“ Освен това настояваше да се уточни изискването за самопризнания при предаването в ръцете на правосъдието. Другите две главни точки бяха охраната на специалния затвор и сигурността на роднините и привържениците му.

 

 

Приятелството между Ернандо Сантос и бившия президент Турбай, което винаги е било на политическа основа, тогава стана по-близко и сърдечно. Можеха дълги часове да седят един срещу друг в абсолютно мълчание. Не минаваше ден, без да си разменят по телефона лични впечатления, тайни предположения, нови данни. Стигнаха дотам, че си изработиха шифрован код, за да си обменят поверителни новини.

Не им е било лесно. Ернандо Сантос бе човек с безкрайни възможности, който с една дума можеше да спаси или да съсипе нечий живот. Той бе емоционален, раздразнителен и с развито племенно чувство, което надделяваше при вземането на решения. Онези, които бяха край него, докато синът му бе отвлечен, се опасяваха, че няма да преживее мъката. Не се хранеше, будеше се посред нощ, винаги държеше телефона до себе и скачаше при първия звън. През тези мъчителни месеци почти не се срещаше с хора, включи се в програма за психиатрична помощ, за да съумее да посрещне смъртта на сина си, която смяташе за неизбежна, и стоеше затворен в кабинета или спалнята си, погълнат от прекрасната си колекция пощенски марки и обгорени в самолетни катастрофи писма. Съпругата му Елена Калдерон, майка на седемте им деца, бе починала седем години преди това и той действително бе останал сам. Обостриха се проблемите му със сърцето и зрението, нямаше сили да сдържа сълзите си. При тези драматични обстоятелства достойна за похвала е заслугата му да държи вестника далече от личната си трагедия.

Една от главните му опори в онзи горчив период бе твърдостта на снаха му Мария Виктория. От първите дни, непосредствено след отвличането, тя пази спомена за нахълталите в дома им роднини и приятели на мъжа й, които се излягаха по килимите и пиеха кафе и уиски до късно през нощта. Говореха винаги за едно и също, докато шокът от отвличането и самата представа за отвличането все повече избледняваха. След като Ернандо Сантос се завърна от Италия, той отиде право в дома на Мария Виктория и я поздрави много прочувствено, което окончателно я сломи, но когато трябваше да се обсъжда нещо поверително за похищението, я молеше да го остави насаме с мъжете. Мария Виктория, жена със силен характер и трезв ум, осъзна, че в това мъжко семейство винаги е била на втори план. Плака цял ден, но решението да си извоюва самоутвърждение и собствено място в дома само укрепна. Ернандо вникна в доводите й, дори си призна грешките, след което откри в нейно лице най-здравата опора в мъката си. Оттогава поддържаха отношения на непоклатимо доверие, било в лични контакти, било по телефона, писмено или чрез трето лице, та дори по телепатия, защото и по време на най-бурните семейни съвети един поглед им стигаше, за да знаят какво мислят и какво трябва да кажат. Освен това тъкмо на Марияве й хрумнаха много интересни идеи, една от които беше да публикуват незакодирани редакционни бележки, в които да споделят с Пачо забавни случки от живота в семейството.

 

 

Най-рядко споменаваните жертви бяха Лилиана Рохас Ариас, съпруга на оператора Орландо Асеведо, и Марта Лупе Рохас, майката на Ричард Бесера. Въпреки че не бяха близки приятелки, нито роднини — независимо от еднаквото фамилно име, — похищението ги направи неразделни. „Не толкова от мъка — каза Лилиана, — колкото за да си правим компания.“

Лилиана кърмеше сина си Ерик Йесид на година и половина, когато от новинарската програма „Криптон“ й съобщиха, че целият екип на Диана Турбай е отвлечен. Лилиана беше двайсет и четири годишна, бе омъжена от три и живееше на втория етаж в дома на свекъра си в квартал Сан Андрес в южната част на Богота. „Тя е толкова весело момиче — разказа една нейна приятелка, — че не заслужаваше тази ужасна вест.“ Но Лилиана беше не само весела, но и посвоему оригинална, защото след като се съвзе от първоначалния шок, по време на новините слагаше детето пред телевизора, за да може то да вижда баща си, и продължи неизменно да го прави до последния ден на заложничеството му.

От „Криптон“ обещаха да помагат и на двете и когато детето на Лилиана се разболя, предаването пое разходите.

Нидия Кинтеро също им се обади, за да им вдъхне спокойствието, което на самата нея липсваше. Обеща им, че всяка нейна постъпка пред правителството ще е насочена не само за освобождаването на дъщеря й, но и на целия екип, като ще ги уведомява за най-незначителната вест за отвлечените. Така и направи.

Марта Лупе живееше с двете си дъщери, които тогава бяха на четиринайсет и единайсет години, и зависеше финансово от Ричард. Когато той замина с екипа на Диана, й каза, че ще се прибере след три дни, така че след първата седмица тя започна да се тревожи. Каза, че не допуска да е имала предчувствие, но се обаждаше в редакцията по всяко време, докато не й казаха, че се е случило нещо странно. Малко по-късно официално обявиха, че всички са отвлечени. Оттогава по цял ден държеше радиото включено и се обаждаше в редакцията на предаването винаги щом сърцето й го подскажеше. Притесняваше я мисълта, че синът й е най-незначителният сред заложниците. „Но не можех да правя друго, освен да плача и да се моля“, разказа. Нидия Кинтеро обаче успя да я убеди, че могат да се направят много други неща за освобождаването на близките им. Канеше я да участва в граждански и религиозни акции и успя да й вдъхне борческия си дух. Лилиана си мислеше същото за Орландо и това я изправи пред тежка дилема: дали той ще е последният екзекутиран, защото е най-незначителният, или ще е първият, защото това би предизвикало същото обществено брожение, но с по-малко последствия за похитителите. При тази мисъл тя избухваше в неудържими ридания, които продължиха до самия край. „Всяка вечер, след като слагах детето да спи, сядах да плача на терасата с поглед във вратата, за да го видя как ще се прибере — каза. — Това продължи нощ след нощ, докато наистина го видях отново.“

 

 

В средата на октомври доктор Турбай предаде на Ернандо Сантос по телефона едно от шифрованите им съобщения. „Имам много хубави вестникарски материали в случай, че се интересуваш от бикоборство. Ако искаш, ще ти ги изпратя.“ Ернандо разбра, че Турбай разполага с важна новина за похитените. И наистина, в дома на доктор Турбай бе получена касета, изпратена от Монтерия. Беше доказателството, че Диана и колегите й са живи, за което семейството настояваше от седмици. Гласът не можеше да се сбърка: „Татенце, трудно бе да се изпрати послание при тези условия, но след много молби ни разрешиха да го направим.“ Само едно изречение подсказваше какво може да се предприеме в бъдеще: „Постоянно гледаме и слушаме новините.“

Доктор Турбай реши да се явят с посланието при президента и да се опитат да получат нова информация. Гавирия ги прие точно в края на работния си ден, все в същата библиотека в частното си жилище, беше спокоен и необичайно разговорлив. Затвори вратата, наля им уиски и си позволи някои политически признания. Процесът за предаването на наркобароните бил в застой заради упорството на самите Екстрадитаблес, но президентът възнамерявал да го раздвижи, като добави допълнителни юридически уточнения към първоначалния вариант на указа. Бе работил по този въпрос целия следобед и се надяваше същата нощ да намери разрешението. Обеща на следващия ден да ги посрещне с добра новина.

Според уговорката те се явиха отново на следващия ден, но завариха друг човек, подозрителен и мрачен, разговорът с когото още от първото изречение беше обречен на провал. „В много тежък период сме — заяви Гавирия. — Исках да ви помогна и го правих в рамките на възможното, но настъпи момент, когато нищо не мога да сторя.“ Беше ясно, че нещо съществено е променило настроението му. Турбай мигновено го усети и само след десет минути стана от креслото с тържествено спокойствие. „Господин президент — му каза без сянка от недоволство. — Вие постъпвате както подобава, а ние действаме като бащи. Разбирам го и моля да не правите нищо, което може да ви създаде проблеми в качеството ви на държавен глава.“ И завърши, сочейки президентското кресло:

— Ако седях тук, щях да постъпя по същия начин.

Гавирия се изправи силно пребледнял и ги изпрати до асансьора. Един от адютантите слезе с тях и им отвори вратата на автомобила, чакащ ги на рампата пред частното жилище. Никой от двамата не продума, докато не излязоха в ранната вечер на тъжния дъждовен октомври. Бумтежът от трафика по булеварда стигаше до тях, приглушен от бронираните стъкла.

— По тази линия няма какво повече да се направи — въздъхна Турбай след продължително размишление. — От снощи досега се е случило нещо, което той не можеше да ни каже.

Тази драматична среща с президента извади на преден план доня Нидия Кинтеро. Беше бившата съпруга на бившия президент Турбай Аяла, неин чичо, и двамата имаха четири деца, от които Диана бе най-голямата. Седем години преди отвличането бракът с бившия президент бе анулиран от Ватикана и тя се бе омъжила повторно за депутата либерал Густаво Балкасар Монсон. От опита си като първа дама знаеше какви са формалните ограничения на един президент, особено по отношение на неговия предшественик. „Единственото нещо, което трябваше да се направи — каза Нидия, — бе да се напомни на президента Гавирия за неговите задължения и отговорности.“ Именно това се опита да направи, макар и без особени надежди.

Още преди отвличането да бе потвърдено официално, обществената дейност на Нидия бе достигнала невероятни мащаби. Бе организирала групички деца, които да се появяват в новинарските програми по радиото и телевизията в цялата страна и да четат прочувствена молба за освобождаването на заложниците. На 19 октомври, в деня на Националното помирение, бе уредила в много градове и общини в дванайсет часа по обед да се отслужат литургии за обединението на всички колумбийци. Службата в Богота се състоя на площад „Боливар“, като същевременно бяха проведени мирни манифестации с бели кърпи и бе запален факел, който щеше да гори, докато заложниците не се завърнеха живи и здрави. По нейно настояване новините по телевизията започваха с излъчването на снимки на всички отвлечени, отброяваха се дните им в плен, а портретите на освободените се сваляха. Също по нейна инициатива преди началото на всички футболни мачове в страната се произнасяше апел за освобождаване на отвлечените. Колумбийската кралица на красотата за 1990 г. Марибел Гутиерес започна благодарствената си реч с призив за пускане на заложниците.

Нидия присъстваше на семейните сбирки на другите отвлечени, изслушваше адвокатите, правеше тайни постъпки чрез фондацията „Солидарност за Колумбия“, чийто президент беше от двайсет години, ала почти през цялото време имаше чувството, че тъпче на едно място. Беше тежко бреме за нейната решителна и пламенна натура, надарена с почти ясновидска прозорливост. Съобразяваше се с действията на всички, докато не проумя, че се намират в задънена улица. Нито Турбай и Ернандо Сантос, нито кой да е друг с политическа тежест не би могъл да принуди президента да преговаря с похитителите. Това убеждение се затвърди окончателно, след като доктор Турбай й разказа за последната неуспешна среща с Гавирия. Тогава тя реши да действа самостоятелно и да открие втори фронт, за да постигне по най-прекия път освобождаването на дъщеря си.

По онова време в офиса на фондацията „Солидарност за Колумбия“ в Меделин се получи анонимно обаждане: неизвестно лице твърдеше, че разполага с новини за Диана. Съобщаваше, че негов стар приятел от имение край Меделин пъхнал в кошницата му със зеленчуци бележка, в която пишело, че Диана е там. По време на футболните мачове пазачите на отвлечените се наливали с бира, докато се строполят на пода, така че в случай на въоръжена спасителна операция не се очаквала съпротива. За по-голяма сигурност информаторът предлагаше да изпрати план на имението. Съобщението изглеждаше толкова убедително, че Нидия отпътува за Меделин, за да установи личен контакт. „Помолих информатора — разказа — да не споделя с никого тази информация, като му обясних колко опасен е всеки опит за освобождаване, и то не само за дъщеря ми, но и за пазачите й.“

Новината, че Диана се намира в Меделин, подсказа на Нидия идеята да се срещне с Марта Ниевес и Анхелита Очоа, сестри на Хорхе Луис, Фабио и Хуан Давид Очоа, обвинени в трафик на дрога и незаконно забогатяване и известни като лични приятели на Пабло Ескобар. „Отидох при тях с горещото желание да ми помогнат да установя контакт с Ескобар“, сподели Нидия години по-късно, припомняйки си онези горчиви дни. Сестрите Очоа й разказали за полицейския произвол, на който били подложени семействата им, изслушали я внимателно и проявили съчувствие към нейния случай, но й заявили, че нищо не могат да направят пред Пабло Ескобар.

Марта Ниевес знаеше какво е да си отвлечен. През 1981 г. тя самата била похитена от M-19 с цел да получат като откуп сума с много нули. Тогава Ескобар реагирал със създаването на бруталната банда МАС^[3], която я бе освободила след три месеца кървава война срещу M-19. Сестра й Анхелита също се смяташе за жертва на полицейско насилие и двете подхванаха изчерпателен разказ за полицейски издевателства, за незаконно нахълтване в жилищата им и безброй случаи на потъпкване на човешките права.

Нидия не загуби устрема си да продължи борбата. Накрая помоли поне да изпратят нейно писмо до Ескобар. Вече бе предала едно на Гидо Пара, но не бе получила отговор. Сестрите Очоа отказаха да изпратят друго писмо от страх, че по-късно Ескобар може ги упрекне, че са му навредили. Все пак в края на срещата проявиха съчувствие към настойчивите молби на Нидия и тя се завърна в Богота с убеждението, че е оставила открехната вратичка в две посоки: едната към освобождаването на дъщеря й, а другата към доброволното предаване на братята Очоа в ръцете на правосъдието. Тогава си помисли, че е уместно да уведоми за действията си лично президента.

Той я прие веднага. Нидия започна направо с жалбите на сестрите Очоа срещу действията на полицията. Президентът я остави да говори и рядко задаваше откъслечни, но напълно уместни въпроси. Очевидно намерението му бе да не отдава на обвиненията същественото значение, което им придаваше Нидия. Колкото до нейния частен случай, Нидия настояваше за три неща: отвлечените да бъдат освободени, президентът да поеме юздите в свои ръце и да предотврати спасителна акция, която би могла да се окаже фатална, както и да се удължи срокът за доброволното предаване на Екстрадитаблес. Единственото нещо, в което президентът я увери, бе, че в случая с Диана, както и във всеки друг случай на отвличане, няма да се предприеме освободителна акция без съгласието на семействата.

— Такава е нашата политика — й каза.

Въпреки това Нидия продължи да се пита взел ли е президентът всички необходими мерки, за да предотврати друг да го направи без негово разрешение.

Почти месец по-късно Нидия отново се срещна със сестрите Очоа в дома на обща приятелка. Посети и една снаха на Пабло Ескобар, която подробно й разказа за полицейския произвол, на който са били подложени тя и братята й. Нидия й занесе писмо за Ескобар — две страници и половина канцеларски формат, почти без полета, изписани с калиграфски почерк и в стегнат изразителен стил, постигнат след безброй чернови. Премисленото й намерение бе да стигне до сърцето на Ескобар. Започваше с това, че не се обръща към бореца, готов на всичко за постигане на целите си, а към човека Пабло, „към чувствителната личност, която обожава майка си и би дал живота си за нея, към този, който има съпруга и малки невинни и беззащитни деца, нуждаещи се от неговата закрила“. Тя съзнава, пишеше, че Ескобар е прибегнал до отвличането на журналистите, за да привлече вниманието на обществеността в подкрепа на своята кауза, но смята, че вече го е постигнал, и то повече от необходимото. Следователно, завършваше писмото, „постъпете като човешко същество, каквото сте, и в израз на велик човеколюбив акт, който светът ще оцени, върнете похитените ни близки“.

Докато четеше писмото, снахата на Ескобар изглеждаше искрено развълнувана. „Бъдете напълно сигурна, че това писмо силно ще го трогне — каза като на себе си по време на една пауза. — Всичко, което правите, го вълнува и това е в полза на дъщеря ви.“ Накрая сгъна отново писмото, сложи го в плика и саморъчно го залепи.

— Бъдете спокойна — каза на Нидия с неподлежаща на съмнение откровеност. — Пабло още днес ще получи писмото.

Същата нощ Нидия се върна в Богота, обнадеждена от въздействието на писмото, и реши да помоли президента за нещо, за което доктор Турбай не се бе осмелил: полицейските операции да бъдат преустановени, докато се водят преговори за освобождаване на заложниците. Така и направи, но Гавирия й заяви без заобикалки, че не може да издаде такава заповед. „Действително провеждахме политика за постигане на справедливост като алтернатива — обясни по-късно. — Но отменянето на акциите нямаше да послужи за освобождаването на отвлечените, а само щеше да преустанови преследването на Ескобар.“

Нидия изпита чувството, че е изправена пред човек от камък, за когото животът на дъщеря й не означава нищо. Трябваше да потисне изблика на гняв, докато президентът й обясняваше, че операциите на силите на реда не са обект на преговори, че те не се нуждаят от разрешението му да действат, нито той може да издава заповеди те да не действат в рамките на закона. Срещата се оказа пълен провал.

След безполезните си постъпки пред президента на републиката Турбай и Сантос решиха да потропат на други врати и най-подходяща за тази цел им се стори групата на Нотаблес. Тя бе съставена от бившите президенти Алфонсо Лопес Мичелсен и Мисаел Пастрана, депутата Диего Монтаня Куеляр и архиепископа на Богота кардинал Марио Револьо Браво. През октомври семействата на похитените се срещнаха с тях в дома на Ернандо Сантос. Започнаха с разказ за посещенията си при президента Гавирия. Единственото, от което действително се заинтересува Лопес Мичелсен, бе възможността указът да се дообработи с юридически допълнения, които да отворят нови вратички за политиката за доброволно предаване. „Трябва да се настоява“, каза. Пастрана се придържаше към идеята да се търсят формули за натиск с цел ускоряването на този процес. Но с какви средства? Ернандо Сантос припомни на Монтаня Куеляр, че за целта той би могъл да мобилизира партизанските групировки.

След продължителна обмяна на мнения и информация Лопес Мичелсен направи първото заключение. „Да влезем в играта на Екстрадитаблес“, каза. И предложи групата на Нотаблес да излезе с публично изявление, че поема ролята на говорител на семействата на отвлечените. Единодушно приеха Лопес Мичелсен да напише изявлението.

След два дни първата чернова бе готова и прочетена на среща, на която присъстваха Гидо Пара и още един адвокат на Ескобар. В този документ за пръв път бе изложена тезата, че наркотрафикът може да се смята за колективно престъпление sui generis^[4], а това отваря нов път за преговори. Гидо Пара подскочи.

— Престъпление sui generis! — възкликна очарован. — Това е гениално!

Оттам нататък той посвоему разви концепцията за това паднало му от небето преимущество, което се намираше на размитата граница между углавно и политическо престъпление и правеше осъществима мечтата на Екстрадитаблес да получат същия политически статус като партизанските групировки. По време на първия прочит всеки добави по нещо. Накрая един от адвокатите на Ескобар настоя Нотаблес да се сдобият с писмо от Гавирия, в което животът на Ескобар да бъде гарантиран по ясен и безспорен начин.

— Съжалявам — каза Ернандо Сантос, възмутен от искането. — Аз не се забърквам в това.

— Аз още по-малко — добави Турбай.

Лопес Мичелсен също енергично отказа. Тогава адвокатът помоли да му съдействат за среща с президента, за да получи устна гаранция за Ескобар.

— Тази тема тук няма да се обсъжда — заключи Лопес.

Още преди групата на Нотаблес да се събере, за да редактира черновата на декларацията, Пабло Ескобар вече бе уведомен и за най-потайните им намерения. Само така се обяснява спешното му писмо до Гидо Пара, в което му даваше екстрени разпореждания. „Давам ти свобода да намериш начин Нотаблес да те поканят на среща за обмяна на мнения“, му пишеше. И изреждаше редица вече приети от Екстрадитаблес решения, с което да изпреварят всяка друга инициатива.

След двайсет и четири часа писменото изявление на групата на Нотаблес бе готово и то съдържаше ново важно допълнение към предишните варианти за споразумение: „Нашите посреднически усилия придобиват ново измерение, което няма да се ограничи до отделна спасителна акция, а е насочено към постигането на глобален мир за всички колумбийци.“ Тази нова дефиниция увеличаваше надеждите. Президентът Гавирия остана доволен, но сметна, че е необходимо установяването на ясно разграничение, за да се избегне неправилното тълкуване на официалната постановка, след което разпореди министърът на правосъдието да публикува предупреждение, че условието за доброволно подчинение на закона продължава да е единствената правителствена позиция за предаването на терористите.

Ескобар не одобри нито дума. На 11 октомври, още щом прочете декларацията в печата, той изпрати яростен отговор до Гидо Пара с нареждане да го разпространи из кулоарите в Богота. „Писмото на Нотаблес е почти цинично — пишеше в него. — Да сме пуснели по-скоро заложниците, защото правителството протака разучаването на нашия въпрос. Да не мислят, че ще им позволим да ни измамят отново?“ Позицията на групата на Екстрадитаблес — пишеше — си оставала същата като в първото писмо. „Няма основание да бъде променена, защото не получихме положителни отговори на исканията от първото ни послание. Това е сделка, а не игра, в която всеки се мъчи да надхитри другия.“

Истината е, че по онова време Ескобар бе изпреварил Нотаблес с няколко светлинни години. Неговите претенции тогава бяха правителството да му предостави собствен охраняван терен — лагер-затвор, както го наричаше, — подобен на онзи, в който бяха държали членовете на M-19, докато се водели преговорите за слагане на оръжие. Преди повече от седмица бе изпратил на Гидо Пара подробно писмо с указания какъв трябва да бъде специално пригодения за него затвор. Пишеше, че идеалното място е разположено на дванайсет километра от Меделин и е негово собствено имение, регистрирано на името на един телохранител, който общината Енвигадо можеше да вземе под аренда и да го приспособи за затвор. „Тъй като това изисква разходи, групата на Екстрадитаблес ще поеме част от разноските“, продължаваше писмото. И завършваше със смайващ абзац: „Казвам ти всичко това, защото искам да разговаряш с кмета на Енвигадо, да му кажеш, че отиваш от мое име, и да му обясниш идеята. Но искам да го убедиш да напише отворено писмо до министъра на правосъдието, в което да обясни, че Екстрадитаблес няма да се подчинят на Указ 2047, защото се опасяват за сигурността си. Като принос към мира за народа в Колумбия общината Енвигадо да се наеме да организира специален затвор, който да осигури безопасността и живота на онези, които ще се предадат. Обърни се към Нотаблес открито и ясно, за да говорят с Гавирия и да му предложат устройването на лагера.“ Целта на писмото беше да принудят министъра на правосъдието да отговори публично. „Знам, че това ще бъде истинска бомба“, пишеше още в писмото си Ескобар. И завършваше съвсем безочливо: „Така ще ги водим за носа към нашата цел.“

Министърът обаче отхвърли формулираното по този начин предложение и Ескобар бе принуден да смекчи тона в друго писмо, в което за пръв път предлагаше повече, отколкото изискваше. В замяна на лагера-затвор обещаваше да разреши конфликтите между отделните картели, банди и шайки, да осигури предаването на повече от сто разкаяли се трафиканти на дрога и така да прокара сигурен път към мира. „Не искаме помилване, нито диалог или нещо друго, което не могат да ни осигурят“, пишеше. Било обикновено предложение за предаване на властите, „докато всички в тази страна искат диалог и политически статус“. Съгласяваше се дори да отстъпи от най-ценното: „Нямам проблеми за екстрадицията, защото знам, че ако ме заловят жив, ще ме убият, както досега са постъпвали с всички.“

Тогавашната му тактика беше да иска огромни услуги в замяна на известия от заложниците. „Кажи на господин Сантос — пишеше в друго писмо, — че ако иска доказателства, че Франсиско е жив, първо да публикува доклада на «Америкас Уоч», интервю с директора му Хуан Мендес и доклад за кланетата, изтезанията и изчезването на хора в Меделин.“ Но по онова време Ернандо Сантос вече владееше ситуацията. Той бе осъзнал, че тази размяна на предложения и контрапредложения изчерпва не само неговите сили, но и тези на противниците. Един от тях бе Гидо Пара, който в края на октомври едва издържаше нервното напрежение. Отговорът на Сантос до Ескобар беше, че няма да отпечата нито ред, нито ще приеме повече неговия пратеник, докато не получи неоспоримо доказателство, че синът му е жив. Алфонсо Лопес Мичелсен го подкрепи със заплахата, че ще напусне групата на Нотаблес.

Постигнаха ефект. След две седмици Гидо Пара се обади на Ернандо Сантос от някакъв крайпътен хан. „Пътувам по магистралата с жена ми и ще бъда в дома ви в единайсет — му каза. — Нося ви най-прекрасния десерт и нямате представа колко му се наслаждавах и колко ще му се насладите и вие.“ Ернандо се въодушеви при мисълта, че му води Франсиско. Но се оказа само гласът му, записан на миникасета. Изгубиха над два часа, преди да я изслушат, защото не намериха подходящ магнетофон, докато накрая някой се сети, че могат да я прослушат на телефонния секретар.

Пачо Сантос може да бе добър в много дейности, но не ставаше за учител по дикция. Искаше му се да говори с бързината, с която мислеше, и изреченията излизаха забързани, едно през друго. Изненадата на вечерта в случая бе тъкмо обратното. На записа той говореше бавно, с добре поставен глас и със съвършени речеви конструкции. Посланията всъщност бяха две — едното до семейството, а другото до президента — и ги бе съчинил предишната седмица.

Идеята на пазачите Пачо да запише заглавията на вестника като доказателство за датата беше грешка, която Ескобар не би трябвало да им прости. Това обаче даде възможност на редактора по съдебните въпроси на „Тиемпо“ Луис Каньон да блесне с доказателство за високия си професионализъм.

— Държат го в Богота — каза той.

Действително в броя, който Пачо бе цитирал, имаше заглавие от последната минута, което бе влязло за печат само в местното издание, чието разпространение се ограничаваше до северната част на града. Това сведение бе по-ценно от злато и можеше да е решаващо, ако Ернандо Сантос не бе противник на въоръжена спасителна операция.

За бащата това беше миг на възкресение най-вече защото съдържанието на посланието потвърждаваше, че отвлеченият му син одобрява становището му относно похищенията. Освен това в семейството винаги бяха смятали Пачо за най-уязвимия от братята заради буйния темперамент и неуравновесения му характер и никой не можеше да си представи, че след шейсет дни в плен ще прояви такова самообладание и толкова здрав разум.

Ернандо събра цялото семейство у дома си и всички до съмване слушаха записа. Само Гидо не издържа на мъчението. Разплака се. Ернандо се приближи да го успокои и в пропитата му от пот риза долови миризмата на паника.

— Запомни, че мен няма да ме убие полицията — каза му Гидо Пара през сълзи. — Ще ме ликвидира Пабло Ескобар, защото знам прекалено много.

Мария Виктория не се трогна. Струваше й се, че Пара си играе с чувствата на Ернандо, че използва слабостта му и с едната ръка му подхвърля по нещичко, за да вземе с другата много повече. По някое време през нощта Гидо Пара навярно го усети, защото каза на Ернандо: „Тази жена е като буца лед.“

Дотам бяха стигнали нещата, когато на 7 ноември отвлякоха Маруха и Беатрис. Групата на Нотаблес изгуби почва под краката си. На 22 ноември, както вече бе обявил, Диего Монтаня Куеляр постави пред колегите си въпроса за разпускането на групата и на тържествена среща с президента те му връчиха заключенията си относно основните искания на Екстрадитаблес.

Ако президентът Гавирия бе очаквал, че указът за подчинение на закона ще предизвика масово и незабавно доброволно предаване на наркотрафикантите, трябва да е останал разочарован, защото това не се случи. Реакцията в печата, в политическите кръгове, на изтъкнати юристи и дори някои основателни съображения на адвокатите на Екстрадитаблес доказваха, че Указ 2047 трябва да бъде променен. Преди всичко в него се предоставяше прекалено широка свобода всеки съдия да тълкува посвоему прилагането на мярката за екстрадиция. Друг пропуск беше, че основните улики срещу наркобароните се намираха в чужбина, но всички средства за сътрудничество със Съединените щати бяха в криза, а сроковете за получаване на уликите бяха прекалено кратки. Решението — което не фигурираше в указа — беше да се удължат сроковете, а ролята на посредник за получаването на доказателствата в Колумбия да се поеме от президентството на републиката.

Алберто Вилямисар също не бе намерил в указа решителната подкрепа, на която се бе надявал. До момента разговорите му със Сантос и Турбай и първите му срещи с адвокатите на Пабло Ескобар му позволиха да си състави най-обща представа за положението. Първото му впечатление бе, че указът е правилен, но непълен, и че му предоставя твърде малко свобода на действие за освобождаване на близките му заложнички. А времето минаваше без никаква вест от тях и той не разполагаше дори с най-малкото доказателство, че са живи. Единствената възможност за връзка бе писмо, изпратено чрез Гидо Пара, в което им вдъхваше оптимизъм и уверяваше и двете, че той оставя всичко друго настрани, за да действа единствено за тяхното освобождаване. „Знам, че положението е ужасно, но запазете спокойствие“, бе писал на Маруха.

Истината е, че Вилямисар действаше като в мъгла. Вече бе тропал на всички врати и единственото му спасение през дългия ноември беше твърдението на Рафаел Пардо, че президентът обмисля допълнения и уточнения към Указ 2047. „Вече е готов“, го уверяваше. Рафаел Пардо се отбиваше в дома му почти всяка вечер и го държеше в течение на постигнатото, но самият той не бе много сигурен в каква посока да продължи. От вялите разговори със Сантос и Турбай Алберто заключи, че преговорите са в застой. Не вярваше на Гидо Пара. Познаваше го от времето, когато се бе навъртал в Конгреса, и го смяташе за опортюнист и нечист човек. Въпреки всичко, за добро или зло, той бе единствената му карта и трябваше да я изиграе докрай. Не разполагаше с друга, а времето го притискаше.

По негова молба бившият президент Турбай и Ернандо Сантос си назначиха среща с Гидо Пара при условие, че ще присъства и друг адвокат на Ескобар, доктор Сантяго Урибе, който имаше репутацията на сериозен човек. Гидо Пара започна разговора с обичайните си високопарни фрази, но Вилямисар от самото начало го просна на пода с типичен за сантандерците пряк удар.

— Я не ми разправяйте врели-некипели — го сряза. — Да говорим по същество. Всичко сте затлачили, защото настоявате за небивалици, а тук има само един проблем: тези типове просто трябва да се предадат и да си признаят престъпление, за което да получат дванайсет години затвор. Така е според закона, и точка. В замяна ще получат намаление на присъдата и гаранция за живота си. Всичко останало са ваши измишльотини.

Гидо Пара не се поколеба да възприеме същия тон.

— Вижте, доктор Вилямисар — му каза. — Работата е там, че правителството обещава да не ги екстрадира, и всички го казват, но къде това изрично е написано в указа?

Вилямисар се съгласи. Ако правителството твърдеше, че няма да предприеме екстрадиция, защото такава е същността на закона, задачата бе то да бъде убедено да премахне всякакви двусмислия. Всичко останало — уловките в тълкуването на някакво си престъпление sui generis, отказът от самопризнание или от неморално доносничество — не бяха нищо повече от реторически увъртания. Беше ясно, че за групата на Екстрадитаблес — както сочеше и възприетото от тях прозвище — единственото реално и неотменимо изискване е да не бъдат екстрадирани. Вилямисар не смяташе за невъзможно това уточнение да залегне в указа. Но настоя Гидо Пара да прояви същите откровеност и решителност, които изискваха Екстрадитаблес. Преди всичко искаше да знае докъде Пара е упълномощен да преговаря и на второ място — колко време след коригирането на указа заложниците ще бъдат освободени. Гидо Пара бе точен:

— Двайсет и четири часа по-късно ще са навън — каза.

— Всички, разбира се — настоя Вилямисар.

— Всички.