Габриел Гарсия Маркес
Вест за едно отвличане (13)

Епилог

В девет сутринта на следващия ден, както бе уговорено, Вилямисар слезе от самолета в Меделин, без да е спал дори един час. Нощта бе преминала в празнуване на възкръсването. В четири часа призори, когато най-после останаха сами, той и Маруха бяха толкова превъзбудени от изминалия ден, че до сутринта седяха в хола да си споделят закъснели спомени. В имението Ла Лома посрещнаха Вилямисар с обичайния банкет, но този път го поливаха с шампанското на свободата. Почивката бе кратка, защото сега Пабло Ескобар бързаше, криещ се някъде по света, но вече лишен от щита на заложниците. Новият му емисар бе много висок мъж, словоохотлив, съвсем рус, с дълги златисти мустаци; наричаха го Хубавеца и разполагаше с всички пълномощия за преговорите по предаването.

По разпореждане на президента Сесар Гавирия целият процес на юридическото споразумение с адвокатите на Ескобар бе проведен под ръководството на доктор Карлос Едуардо Мехия и със знанието на министъра на правосъдието. При физическото предаване в ръцете на властите Мехия щеше да съгласува действията си от страна на правителството с Рафаел Пардо, а от страна на Ескобар с Хорхе Луис Очоа и Хубавеца, както и със самия наркобарон, притаил се някъде в сенките. Вилямисар продължаваше да е активен посредник на правителството, а отец Гарсия Ерерос, който бе моралният гарант на Ескобар, оставаше на разположение, ако спешно възникнеха спънки.

Ескобар настояваше Вилямисар да пристигне в Меделин веднага на другия ден след освобождаването на Маруха и това навеждаше на мисълта, че предаването ще е незабавно, но скоро стана ясно, че не е така, защото според него оставали още някои подробности. Голямата тревога на всички, и особено на Вилямисар, бе да не се случи нещо с Ескобар, преди да се е предал. Вилямисар знаеше, че Ескобар или оцелелите след него щяха да го накарат да заплати с живота си при най-малкото подозрение, че не е спазил дадената дума. Самият Ескобар разчупи леда, като му се обади по телефона в Ла Лома и го запита без предисловия:

— Доктор Виля, сега доволен ли сте?

Вилямисар никога не го беше виждал, нито чувал и го впечатли абсолютно спокойният глас, без намек за приписвания му митичен ореол. „Благодаря ви, че дойдохте — продължи Ескобар, без да дочака отговор, с простонародното си държане, подчертавано от грубоватия говор от бордеите. — Вие сте човек на дадената дума и не можеше да ме подведете.“ И веднага премина към същността на въпроса:

— Да се договорим как ще се предам.

Всъщност Ескобар вече знаеше как ще се предаде, но може би искаше да преповтори всичко с човека, на когото бе гласувал цялото си доверие. Адвокатите му и директорът на отдел Криминални разследвания, понякога директно, а понякога и чрез районната директорка, но винаги съгласувано с министъра на правосъдието, бяха обсъдили една по една всички подробности на предаването. След като бяха изяснени юридическите въпроси, произлизащи от различните тълкувания на президентските укази, основните теми бяха сведени до три: затвора, персонала на затвора и ролята на полицията и армията.

Затворът — в бившия Рехабилитационен център за наркомани в Енвигадо — почти бе завършен. Вилямисар и Хубавеца отидоха там по молба на Ескобар, в деня след освобождаването на Маруха и на Пачо Сантос. Видът му беше доста потискащ поради струпаните отломки и пораженията от силните дъждове същата година. Техническата инсталация за безопасност бе готова. Представляваше двойна ограда с височина два метра и осемдесет сантиметра от петнайсет реда тел, по която минаваше ток от пет хиляди волта, и седем наблюдателни вишки, без да се броят двете при охраната на портала. Последните две щяха да бъдат допълнително подсилени както за да не може Ескобар да избяга, така и за да му се осигури безопасност.

Единствената критика от страна на Вилямисар бе за банята към стаята за Ескобар, облицована с италиански плочки, които той препоръча да сменят — и бяха заменени — с по-скромна декорация. Заключението в доклада му бе още по-сдържано: „Затворът ми изглежда съвсем като затвор.“ В действителност легендарният разкош, който бе скандализирал страната и половината свят и бе сринал престижа на правителството, бе създаден по-късно, при някаква невъобразима операция, извършена отвътре, с помощта на подкупи и заплахи.

Ескобар поиска от Вилямисар номера на чист телефон в Богота, за да уговарят помежду си подробностите за физическото му предаване, и той му даде номера на съседката си от горния етаж, Асенет Веласкес. Прецени, че няма по-подходящ телефон от този, на който по всяко време звъняха писатели и художници, дотолкова откачени, че да изкарат от релси и най-обръгналия подслушвач. Уговорката беше проста и невинна — анонимен глас се обаждаше в дома на Вилямисар и му казваше: „След петнайсет минути, докторе.“ Вилямисар се качваше спокойно в апартамента на Асенет, а след петнайсет минути звънеше лично Пабло Ескобар. Веднъж Вилямисар се забави в асансьора и слушалката вдигна Асенет. Глас с груб акцент от Меделин попита за доктор Вилямисар.

— Той не живее тук — отговори Асенет.

— Не се безпокойте — възрази мъжът закачливо. — Той вече се качва.

Бе го казал лично самият Пабло Ескобар, но Асенет би го научила само ако й хрумне да прочете тази книга. Воден от елементарна лоялност, Вилямисар понечи да го сподели още същия ден, но тя — не беше толкова наивна — си запуши ушите.

— Не искам да знам нищо за нищо — му каза. — Правете каквото искате в дома ми, но без да ми казвате.

По онова време Вилямисар вече няколко пъти бе ходил поне по веднъж седмично в Меделин. Обаждаше се на Мария Лия от хотел „Интерконтинентал“ и тя му изпращаше кола, която да го закара в Ла Лома. При едно от първите пътувания бе отишъл с Маруха, за да поблагодари на семейство Очоа за помощта. По време на обяда изникна въпросът за пръстена със смарагди и малки диаманти, който не й бяха върнали в деня на освобождаването. Вилямисар също го бе споменал и Очоа пратиха послание на Ескобар, но той не отговори. Хубавеца, който също присъстваше, предложи да й подарят друг, но Вилямисар уточни, че Маруха държи на пръстена не заради материалната, а заради сантименталната му стойност. Хубавеца обеща да постави въпроса пред Ескобар.

Първото обаждане на наркобарона в дома на Асенет бе по повод една емисия на „Минутата на Бога“, в което отец Гарсия Ерерос го обвини, че е отявлен разпространител на порнография, и го призова да се върне в правия път. Никой не можа да проумее подобна промяна. Ескобар помисли, че ако отецът се е обърнал срещу него, трябва да е заради нещо много важно, и постави условието, че ще се предаде само след незабавно и публично обяснение. Най-тежко за него бе, че хората му бяха приели да се предадат, водени от вярата си в думата на свещеника. Вилямисар отведе отеца в Ла Лома и оттам той обясни всичко на Ескобар по телефона. Според него при записа на предаването била допусната редакторска грешка, че той уж казал нещо, което не бил казал. Ескобар записа разговора и го пусна на хората си да го изслушат, с което успя да преодолее кризата.

Но това не бе всичко. Правителството настояваше външния периметър на затвора да се охранява от смесени патрули от армията и националната гвардия; след като близката гора се изсече, мястото да бъде използвано за стрелбище, а прерогативите за назначаването на охраната да се предоставят на тристранна комисия с представители на националното правителство, на общината на Енвигадо и на прокуратурата, тъй като затворът беше от регионално и национално значение. Ескобар се възпротиви пазачите да са разположени толкова близо, защото враговете му можели да организират покушение в затвора. Беше против смесените патрули, защото — според адвокатите му и съгласно правилника за затворите — във вътрешността им не трябвало да присъстват сили на обществения ред. Беше и против изсичането на съседната гора: първо, защото улеснявало кацането на хеликоптери, и второ, защото се предполагало, че стрелбището ще се превърне в полигон със затворниците вместо мишени, докато успяха да го убедят, че от военна гледна точка стрелбището ще осигурява по-добра видимост към околността. Именно в това беше преимуществото на Центъра за наркомани — както за властите, така и за затворниците, — тъй като от всяка точка в сградата се разкриваше широк изглед към долината и планината и всяка опасност можеше да се забележи навреме. Накрая, освен редовете от бодлива тел, директорът на отдел Криминални разследвания поиска в последния момент около затвора да се издигне и блиндирана стена. Ескобар се вбеси.

На 30 май, четвъртък, „Еспектадор“ публикува информация — приписвана на официални и напълно достоверни източници — относно предполагаемите условия на Ескобар за предаването му, обсъдени на съвместна среща от негови адвокати и представители на правителството. Между тези условия — според публикацията — най-скандалното условие беше уволнението на генерал Маса Маркес и отстраняването от длъжност на генералите Мигел Гомес Падиля, началник на националната полиция, и на Октавио Варгас Силва, началник на ДИХИН^[1].

 

 

Президентът Гавирия назначи среща на генерал Маса Маркес в кабинета си, за да си изясни изтичането на информация, което близки до правителството кръгове му приписваха. Срещата продължи половин час и ако човек ги познаваше, трудно би могъл да прецени кой от двамата е бил по-невъзмутим. С мекия си бавен баритон генералът разказа подробно за разследванията си по случая. Президентът го изслуша в пълно мълчание. Двайсет минути по-късно се разделиха. На следващия ден генералът изпрати на президента официално писмо от шест страници. В него, за да остане и писмено доказателство, най-подробно повтаряше всичко казано устно.

Съгласно разследването — пишеше в писмото — източникът на информацията е Марта Ниевес Очоа, която няколко дни преди това дала ексклузивно интервю на редакторите по съдебните въпроси на вестник „Тиемпо“, с изключителни права върху публикацията, която те самите недоумяват как се бе появила първо в „Еспектадор“. Генералът уверяваше, че е пламенен поддръжник на предаването на Пабло Ескобар. Потвърждаваше, че е верен на дълга си, както и на своите принципи и задължения, и завършваше: „По причини, които са ви известни, господин президент, много учреждения и отделни личности упорито търсят слабости в професионалната ми дейност, навярно с желанието да ме предизвикат към рисковани действия, които да улеснят постигането на целите им, насочени срещу мен.“

Марта Ниевес Очоа отрече да е източникът на информацията и въпросът бе забравен. Три месеца по-късно обаче — Ескобар вече беше в затвора, — по нареждане на президента, главният секретар на президентството Фабио Вилегас повика в кабинета си генерал Маса, покани го в Синия салон и крачейки от единия до другия край като на неделна разходка, го уведоми за президентското решение, че е отстранен от длъжност. Маса излезе оттам с убеждението, че това е доказателство за споразумение между Ескобар и правителството, което то бе отричало. Така и заяви: „Бях спазарен.“

Във всеки случай още преди това Ескобар бе довел до знанието на генерал Маса, че войната между тях е приключила, че е забравил всичко и действително се е предал: преустановявал покушенията, разпускал бандата и бил готов да предаде динамита. Като доказателство му изпрати списък с тайници, в които откриха седемстотин килограма взрив. По-късно, вече от затвора, продължи да разкрива на бригадата в Меделин и други скривалища с общо два тона взривни материали. Маса никога не му повярва.

Протакането на предаването бе изнервило правителството и то назначи за директор на затвора Луис Хорхе Патакива Силва, който беше от Бояка, а не от Антиокия, както и двайсет бойци от националната гвардия от различни департаменти в страната, но не и от Антиокия. „Ако поискат да подкупят някого — каза Вилямисар, — няма значение дали ще е от Антиокия, или от друго място.“ На Ескобар също му бяха дотегнали всички увъртания и предпочете да не спори. Накрая бе договорено, че не полицията, а армията ще охранява влизането в затвора, както и че ще се приложат извънредни мерки, за да не се тревожи Ескобар, че може да бъде отровен със затворническа храна.

Националната дирекция на затворите постанови същия режим за посещения като на братята Очоа Васкес в строго охранявания затвор в Итагуи. Ставането беше най-късно в седем сутринта, а крайният срок за прибиране в заключената и затворена с катинар килия — в осем вечерта. Ескобар и другарите му можеха да приемат посещения на жени всяка неделя, от осем сутринта до два следобед; на мъже в събота, а на малолетни през първата и третата неделя от месеца.

На 9 юни призори бойци от батальона на военната полиция в Меделин смениха кавалерийското поделение, охраняващо околността, и се заеха с осигуряването на внушителна система за безопасност, като прочистиха близките възвишения от странични лица и установиха пълен контрол по земя и по въздух. Не можеше да има повече претексти. Вилямисар — с цялата си откровеност — съобщи на Ескобар, че му благодари за освобождаването на Маруха, но не възнамерява повече да се излага на опасност заради неговата нерешителност да се предаде. Напълно сериозно нареди да го уведомят: „Оттук насетне аз не отговарям.“ Ескобар взе решение след два дни, като постави последното си условие: на предаването да присъства и главният прокурор.

Необичайна спънка в последния момент едва не предизвика ново отлагане: Ескобар не разполагаше с официално удостоверение за самоличност, за да докаже, че се предава той, а не някой друг. Един от адвокатите му постави въпроса пред властите и поиска на Ескобар да бъде издадено гражданско удостоверение, без да се взема под внимание, че — търсен от цялата полиция — той би трябвало да се яви лично в съответното отделение за гражданска регистрация. Екстреното решение бе да се идентифицира с пръстов отпечатък и номера на личната карта, която бе използвал по време на служба в някаква нотариална кантора, като същевременно декларира, че не може да я представи, тъй като я е изгубил. На 18 юни в дванайсет през нощта Хубавеца събуди Вилямисар, за да се качи и да отговори на спешно обаждане по телефона. Беше много късно, ала апартаментът на Асенет беше като веселяшки ад под звуците на акордеона на Ехидио Куадрадо и неговия състав за фолклорна музика. Вилямисар трябваше да си пробива път с лакти сред гъстата обезумяла тълпа от най-обсъжданите знаменитости в сферата на културата. В типичния си стил Асенет му прегради пътя.

— Знам коя ви се обажда — му каза. — Но внимавайте да не ви кастрират.

Остави го в спалнята в мига, в който телефонът иззвъня. Насред грохота, разтърсващ жилището, Вилямисар едва успя да чуе най-важното:

— Готов съм. Елате в Меделин утре рано сутринта.

 

 

В седем сутринта Рафаел Пардо предостави самолет от гражданската авиация на разположение на официалната делегация, която щеше да участва в предаването. Притеснен от евентуално изтичане на информация, Вилямисар се яви в дома на отец Гарсия Ерерос в пет сутринта. Завари го в параклиса, където завършваше молитвата си, с неизбежното бяло пончо върху расото.

— Е, отче, да вървим — му каза. — Заминаваме за Меделин, защото Ескобар ще се предаде.

В самолета — освен тях двамата — пътуваха Фернандо Гарсия Ерерос, племенник на отеца, който понякога му служеше като помощник; Хайме Васкес от Съвета за информация; главният прокурор на републиката доктор Карлос Густаво Ариета и делегираният прокурор по правата на човека доктор Хайме Кордоба Тривиньо. На летище „Олая Ерера“, в самия център на Меделин, ги посрещнаха Мария Лия и Марта Ниевес Очоа.

Официалната делегация бе откарана в губернаторството. Вилямисар и отецът отидоха в жилището на Мария Лия да закусят, докато приключат с последните формалности по предаването. Там узнаха, че Ескобар е на път, но за да избегне многобройните полицейски постове, ту пътува с кола, ту обикаля по улиците пеш. В тези игри той беше експерт.

Свещеникът пак се беше изнервил. Падна му едната леща, той я настъпи и до такава степен се разстрои, че Марта Ниевес трябваше да го заведе в оптика „Сан Игнасио“, където разрешиха проблема с обикновени очила. Градът беше претъпкан със силно охранявани постове и на почти всички ги спираха, но не за да ги претърсят, а за да благодарят на отчето за онова, което прави за доброто на Меделин. В този град всичко бе възможно, а и най-строго пазената тайна в света тук на мига ставаше публично достояние.

В два и половина следобед Хубавеца се яви в апартамента на Мария Лия, облечен като за разходка на открито, с леко яке и удобни обувки.

— Готово — съобщи на Вилямисар. — Отиваме в губернаторството. Вие тръгнете по един път, а аз ще ида по друг.

Потегли сам в колата си. Вилямисар, отец Гарсия Ерерос и Марта Ниевес се качиха в колата на Мария Лия. Пред губернаторството двамата мъже слязоха. Жените останаха да чакат отвън. Хубавеца не се държеше вече като студен и ефикасен изпълнител, а се мъчеше да се скрие и от себе си. Сложи си тъмни очила и шапка за голф и все изоставаше след Вилямисар, на втори план. Някой го бе забелязал да влиза с отеца и бе побързал да се обади по телефона на Рафаел Пардо и да му каже, че Ескобар — много рус, много висок и елегантен — току-що се предал в губернаторството.

Малко преди да излязат, съобщиха на Хубавеца по радиотелефона, че някакъв самолет се е насочил към въздушното пространство на града. Оказа се медицински военен самолет, превозващ войници, ранени в сблъсък с партизански отряди в района на Ураба. Властите започваха да се тревожат, че става прекалено късно, тъй като хеликоптерите не можеха да летят по тъмно, а отлагането на операцията за другия ден можеше да се окаже фатално. Вилямисар се обади на Рафаел Пардо и той нареди военният самолет да се отклони, и повтори категоричната заповед да се осигури чисто небе над града. Докато чакаше развръзката, той записа в личния си дневник: „И пиле не прехвърча днес над Меделин.“

Първият хеликоптер — „Бел 206“ за шестима пътници — излетя малко след три часа от покрива на губернаторството с главния прокурор и Хайме Васкес, Фернандо Гарсия Ерерос и радиожурналиста Луис Алирио Кале, чиято огромна популярност беше още една гаранция за спокойствието на Пабло Ескобар. Един офицер от силите за сигурност трябваше да насочва пилота по най-прекия път към затвора.

Вторият хеликоптер — „Бел 412“ за дванайсет пътници — излетя десет минути по-късно, след като Хубавеца получи заповед по радиотелефона. Вилямисар се качи с него и с отеца. Хеликоптерът едва бе набрал височина, когато чуха по радиото новината, че на първо четене, все още подлежащо на ратифициране, Конституционната асамблея е отхвърлила правителствената позиция и е приела да не се екстрадират национални престъпници — с петдесет и един гласа „за“, тринайсет „против“ и пет „въздържали се“. Въпреки че нямаше признаци това да е предварително съгласувано, само дете би повярвало, че Ескобар не е знаел за резултатите и затова е чакал до последния момент, за да се предаде.

Пилотите следваха инструкциите на Хубавеца накъде да се насочат, за да приберат Пабло Ескобар и да го откарат в затвора. Полетът беше кратък и толкова нисък, че все едно упътваше такси: поемете по Осма, продължете направо, сега надясно, още, още, до парка, готово. Изведнъж иззад алея с дървета, сред ярки тропически цветя и насред оживеното движение в богаташкия квартал Ел Побладо, изникна великолепна къща с идеално футболно игрище, гладко като маса за билярд.

— Приземете там — нареди Хубавеца. — И не изключвайте двигателите.

Едва когато се спуснаха до нивото на сградата, Вилямисар забеляза, че около игрището чакат поне трийсетина мъже с насочени оръжия. След като хеликоптерът кацна на безукорната поляна, от групата се откъснаха петнайсетина охранители, които забързаха към машината, обкръжили мъж, който не можеше да остане незабелязан. Имаше дълга до раменете коса, много черната му гъста и остра брада стигаше до гърдите, кожата му бе мургава и обветрена от планинското слънце. Беше набит, носеше маратонки и обикновено светлосиньо памучно яке и се движеше с лекота и плашещо самообладание. Вилямисар го разпозна от пръв поглед само защото се различаваше от всички мъже, които бе срещал в живота си.

След като се сбогува с бързи силни прегръдки с най-близките си телохранители, Ескобар посочи на двама от тях да се качат от другата страна на хеликоптера. Бяха Мърльото и Отто, едни от най-близките му. После се качи и той, без да се пази от бавно въртящите се перки. Преди да седне и преди всички останали поздрави Вилямисар. Протегна му ръка — топла и добре поддържана — и го попита без никаква промяна в гласа:

— Как сте, доктор Вилямисар?

— Как я карате, Пабло? — отвърна му той.

С любезна усмивка Ескобар се обърна към отец Гарсия Ерерос и му поблагодари за всичко. Седна до двамата си телохранители и, изглежда, едва тогава забеляза, че и Хубавеца е там. Може планът да е бил той само да предаде указанията на Вилямисар, без да се качва в хеликоптера.

— А, и вие сте тук, затънал до края в тази бъркотия — каза Ескобар.

Никой не разбра дали това е похвала, или упрек, но тонът бе по-скоро сърдечен. Хубавеца, замаян като останалите, поклати глава и се усмихна:

— Ех, Патрон!

Тогава като в просветление Вилямисар осъзна, че Ескобар е много по-опасен човек, отколкото всички мислеха, защото в неговото спокойствие и самообладание имаше нещо свръхестествено. Хубавеца се опита да затвори вратата до себе си, но не знаеше как и се наложи вторият пилот да го направи. От вълнение никой не бе съумял да издаде заповед. Пилотът, напрегнат в очакването на команда, попита:

— Излитаме ли?

Тогава Ескобар за пръв път прояви признак на сдържаното си нетърпение.

— Разбира се — побърза да се разпореди. — Давай! Давай!

Когато хеликоптерът се откъсна от затревената площ, той се обърна към Вилямисар: „Всичко е наред, нали, докторе?“ Без да се обърне да го погледне, Вилямисар му каза самата истина: „Всичко е съвършено.“ Нищо повече, защото полетът бе приключил. Хеликоптерът направи последен кръг над дърветата и кацна на затворническото футболно игрище — каменисто, със счупени врати — до първия хеликоптер, пристигнал четвърт час преди това. Цялото пътуване от губернаторството не бе продължило повече от петнайсет минути.

Последвалите две минути обаче се оказаха особено напрегнати. Веднага след отварянето на вратата Ескобар понечи да слезе пръв и се озова обкръжен от охраната на затвора: петдесетина мъже в сини униформи, напрегнати и леко объркани, бяха насочили към него пушки с дълги приклади. Ескобар се изненада, за миг изгуби контрол и изкрещя властно и страховито:

— Свалете оръжията, мамка ви!

Когато началникът на охраната издаде същата заповед, пазачите вече я бяха изпълнили, Ескобар и придружителите му изминаха останалите двеста метра до сградата, където ги чакаше началството на затвора, членовете на официалната делегация и първата група негови последователи, дошли по земя да се предадат заедно с него. Там бяха съпругата на Ескобар и майка му — много бледа, на път да се разплаче. Минавайки покрай нея, той ласкаво я потупа по рамото с думите: „Спокойно, старо.“ Директорът на затвора тръгна към него с протегната ръка.

— Господин Ескобар — представи се той. — Аз съм Луис Хорхе Патакива.

Ескобар му стисна ръката. После повдигна левия крачол на панталона й извади пистолета от кобура, пристегнат на глезена. Представляваше прекрасно произведение на изкуството: „Зиг Зауер 9“, със златен монограм, инкрустиран върху седефената дръжка. Ескобар не свали пълнителя, а изваждайки един по един патроните, ги захвърли на пода.

Беше малко театрален жест, който изглеждаше заучен, ала постигна търсения ефект като доказателство за доверие към главния тъмничар, заради чието назначение си бе изгубил съня. На следващия ден бе публикувано, че при предаването на пистолета си Ескобар казал на Патакива: „За мира в Колумбия.“ Никой от свидетелите не помнеше да го е чул, а Вилямисар още по-малко, прехласнат от вида на красивото оръжие.

Ескобар се здрависа с всички. Делегираният прокурор задържа ръката му с думите: „Тук съм, господин Ескобар, за да се уверя, че се спазват правата ви.“ Ескобар му благодари с подчертана почтителност. Накрая взе ръката на Вилямисар.

— Да повървим, докторе — му каза. — Ние двамата имаме много да си говорим.

Отведе го до външния коридор и там разговаряха десетина минути, облакътени на парапета с гръб към останалите. Ескобар започна с официални благодарности. После с изумително спокойствие изказа съжаление за страданията, които бе причинил на Вилямисар и семейството му, но го помоли да разбере, че войната е била много сурова и за двете страни. Вилямисар се възползва от възможността да разреши трите най-големи загадки в живота си: защо бе убит Луис Карлос Галан, защо Ескобар се бе опитал да го убие и защо бяха отвлекли Маруха и Беатрис.

Ескобар отхвърли вината за първото престъпление. „Работата е там, че всичко живо искаше да убие доктор Галан“, каза. Не опроверга, че е присъствал на обсъждането, когато е било взето решение за покушението, но отрече да е замесен или да има нещо общо с изпълнението. „Бяха замесени много хора — каза. — Аз дори бях против, защото знаех какво ще последва, ако го убият, но такова беше решението и не можех да се възпротивя. Моля ви да го кажете на доня Глория.“

По втория въпрос бе категоричен, че група приятели, членове на Конгреса, го бяха убедили, че Вилямисар е неконтролируем и твърдоглав колега и на всяка цена трябва да го спрат, преди да е прокарал приемането на закона за екстрадицията. „Освен това — каза — в тази наша война убиваха човек и само по слухове. Но сега, след като ви познавам, доктор Вилямисар, благославям часа, в който се отървахте.“

За отвличането на Маруха даде съвсем просто обяснение. „Аз отвличах хора, за да постигна нещо, а не го постигах, никой не разговаряше с мен и не ми обръщаше внимание, така че прибрах доня Маруха, за да видя дали ще успея.“ Не приведе повече доводи, а се отклони в дълъг коментар как по време на преговорите постепенно опознавал Вилямисар, докато се убедил, че е сериозен и храбър мъж, за чиято честна дума си е заслужил вечната му признателност. „Знам, че ние двамата не можем да бъдем приятели“, му каза. Но Вилямисар можел да е сигурен, че оттук насетне на него и на семейството му няма да се случи нищо лошо.

— Аз ще остана тук кой знае докога — каза. — Но все още имам много приятели, така че ако някой от вашите се почувства заплашен, ако някой ви закачи, само ме уведомете. Вие сдържахте обещанието си и аз ще спазя своето, много благодаря. Давам ви честна дума.

Преди да се сбогува, Ескобар поиска като последна услуга Вилямисар да успокои майка му и жена му, които бяха на ръба на нервна криза. Той го изпълни, но без особена надежда, защото и двете бяха убедени, че цялата церемония не е нищо друго, освен зловеща клопка на правителството, за да убият Ескобар зад стените на затвора. Накрая Вилямисар влезе в кабинета на директора и набра по памет номер 284 33 00 в президентския дворец с молба да открият Пардо, където и да се намира.

Оказа се в кабинета на съветника по печата Маурисио Варгас, който отговори и без коментари предаде слушалката. Пардо разпозна ниския спокоен глас, в който този път звучеше тържествуваща нотка.

— Доктор Пардо — каза Вилямисар. — Довел съм ви Ескобар тук в затвора.

Пардо — може би за пръв път през живота си — прие новината, без да я прекара през ситото на съмнението.

— Чудесно! — възкликна.

Избъбри набързо някакъв коментар, който Маурисио Варгас дори не се опита да разбере, затвори телефона и без да почука, влезе в кабинета на президента. Варгас, който бе журналист по рождение, нащрек денем и нощем, по бързането на Пардо и забавянето му при президента допусна, че вероятно става дума за нещо важно. Нямаше търпение да изчака повече от пет минути. Влезе в кабинета на президента, без да чака покана, и го завари да се смее с цяло гърло на нещо, което Пардо му бе съобщил. Тогава узна новината. Маурисио с доволство си представи тълпата журналисти, които всеки момент щяха да нахлуят в кабинета му, и си погледна часовника. Беше четири и половина следобед. Два месеца по-късно Рафаел Пардо щеше да стане първият цивилен, назначен за министър на отбраната, след петдесет години военни на този пост.

 

 

През декември Пабло Емилио Ескобар Гавирия бе навършил четирийсет и една години. Според задължителния медицински преглед при влизането в затвора здравословното му състояние беше оценено като на „млад мъж в нормална физическа и умствена кондиция“. Единствената забележка се отнасяше за странен оток на слизестата носна тъкан и нещо като белег от пластична операция на носа, но той обясни, че е от младежка травма, получена по време на футболен мач.

Протоколът за доброволното предаване бе подписан от директорката на районния отдел за криминални разследвания и от делегирания прокурор по правата на човека. Ескобар потвърди подписа си с пръстов отпечатък на палеца и номера на изгубената си лична карта 8.345.766, издадена в Енвигадо. Секретарят Карлос Алберто Браво направи заверка в края на документа: „След като подписа протокола, господин Пабло Ескобар помоли настоящият документ да бъде подписан и от доктор Алберто Вилямисар Карденас, който също постави подписа си.“ Вилямисар го стори, макар че никога не му стана ясно в качеството на какъв.

След приключването на процедурата Пабло Ескобар се сбогува с всички и влезе в килията, в която щеше да живее, все така зает с дейността и с търговията си, но под закрилата на държавата, поставена в служба на домашния покой и безопасността му. От следващия ден обаче затворът, съвсем като затвор по думите на Вилямисар, започна да се превръща в петзвездно имение с всички възможни луксозни придобивки, инсталации за отдих и улеснения за празненства и престъпления, изградено с първокачествени материали, вкарани постепенно в пригоденото за това двойно дъно на багажника на пикап от снабдяването. Двеста деветдесет и девет дни по-късно, когато правителството узна за скандала, бе решено без предупреждение да преместят Ескобар в друг затвор. Също толкова невероятен като факта, че на правителството му потрябва почти година, за да разбере какво се случва в затвора, бе и начинът, по който Ескобар подкупи с паница леща един сержант и двама примрели от страх войници, и се измъкна заедно с тъмничарите през съседната гора, под носа на служителите и войската, надзираващи преместването.

С това подписа смъртната си присъда. Според по-късните му изявления действията на правителството били толкова необичайни и неочаквани, че не повярвал, че наистина ще го преместят, а помислил, че ще го убият или ще го екстрадират в Съединените щати. Когато проумя мащабите на грешката си, предприе две успоредни кампании, за да принуди правителството още веднъж да му направи услугата да го прибере зад решетките: най-голямата офанзива на терористични взривови атентати в историята на страната и предложението да се предаде без никакви предварителни условия. Правителството пренебрегна предложението му, страната не отстъпи пред терора на колите-бомби, а полицейската офанзива достигна неописуеми измерения.

За Ескобар светът вече не бе същият. Хората, които биха могли отново да му помогнат да спаси живота си, нямаха нито желание, нито мотиви. Отец Гарсия Ерерос бе починал на 24 ноември 1992 г. от бъбречна недостатъчност с усложнения, а Паулина — без препитание и без спестявания — потърси убежище в една спокойна есен, с децата и хубавите си спомени, така че днес никой не си я спомня дори в „Минутата на Бога“. Алберто Вилямисар, назначен за посланик в Холандия, получи няколко известия от Ескобар, но вече бе прекалено късно за каквото и да било. Огромното състояние на наркобарона, изчислявано на три милиарда долара, в голямата си част бе изчезнало в мръсните канали на войната или се бе разпиляло с разпадането на картела. Семейството му не намираше никъде по света място, където да спи без кошмари. Превърнат в най-търсената плячка в нашата история, Ескобар не можеше да остане повече от шест часа на едно място, пътят в лудешкото му бягство бе осеян с труповете на невинни жертви, а собствените му телохранители умираха убити, предаваха се на правосъдието или преминаваха към ордите на врага. Службата му за безопасност, та дори и собственият му почти животински инстинкт за самосъхранение изгубиха някогашната си дарба.

На 2 декември 1993 г. — само ден след като бе навършил четирийсет и четири години — Ескобар не устоя на изкушението да поговори по телефона със сина си Хуан Пабло, който заедно с по-малката си сестра и майка им се бе върнал в Богота, защото им бяха отказали убежище в Германия. Хуан Пабло, по-подозрителен и от него, след две минути го предупреди да прекъсне разговора, защото полицията ще засече обаждането. Ескобар — чието преклонение пред семейството беше пословично — не му обърна внимание. В същия момент, службите за проследяване бяха успели да установят точното място в квартал Лос Оливос в Меделин, откъдето разговаряше. В три часа и петнайсет минути следобед група от двайсет и трима специални агенти под прикритие, облечени цивилно, обградиха района, завзеха къщата и вече насилваха вратата на втория етаж, когато Ескобар ги усети. „Оставям те — каза по телефона на сина си, — защото тук става нещо странно.“ Това бяха последните му думи.

 

 

След като Ескобар се бе предал, Вилямисар прекара нощта в най-разпуснатите и опасни заведения в Меделин, в пиене на силна ракия с телохранителите му. Хубавеца, пиян до козирката, разказваше на всеки готов да го изслуша, че доктор Вилямисар е единственият човек, от когото Патрона поискал извинение. В два през нощта той се изправи и без обяснения помаха с ръка за довиждане.

— До никога, доктор Вилямисар — каза. — Сега трябва да изчезна и вероятно никога повече няма да се видим. За мен беше удоволствие да се запознаем.

Призори закараха натряскания Вилямисар в имението Ла Лома. Следобед в самолета за Богота не се говореше за нищо друго, освен за предаването на Пабло Ескобар. Този ден Вилямисар беше един от най-прославените мъже в страната, но никой не го разпозна в навалицата на летището. Вестниците бяха посочили, че е присъствал в затвора, но без да публикуват снимката му, така че на неговата действителна и решаваща роля в целия процес на предаването, изглежда, бе отредено да остане в мрака на тайната слава.

Един следобед, на път за вкъщи, Вилямисар си даде сметка, че всекидневието е възстановило прекъснатата си нишка. Андрес учеше в стаята си. Маруха безмълвно водеше сурова война с призраците, за да стане отново същата като преди. Изправен на задните си крака, конят от времето на династия Танг се бе върнал на мястото си, между прекрасните реликви от Индонезия и античните предмети от половината свят, върху предназначената им маса, на която го искаше, и в ъгъла, където го бе виждала в сънищата си през безкрайните нощи на заложничеството. Бе се върнала в офиса на „Фосине“ със същия автомобил, от който я бяха отвлекли — следите от куршумите по стъклата бяха заличени, — а друг нов и благодарен шофьор бе заел мястото на убития. След по-малко от две години тя щеше да бъде назначена за министър на просветата.

Вилямисар, без работа и без желание да я търси, отвратен от политиката, бе предпочел да си отдъхне известно време по свой начин: вършеше дребни домашни ремонти, отпиваше от безделието глътка по глътка със стари събратя по чашка, лично ходеше да пазарува, за да усеща и да доставя удоволствие на приятелите си от деликатесите на националната кухня. Бе го обзело настроение да прекарва следобедите в четене и да си пусне брада. По време на един неделен обяд, когато мракът на носталгията започваше да замъглява миналото, някой позвъни на вратата. Помислиха, че Андрес пак си е забравил ключовете. Тъй като беше почивният ден на прислугата, отвори Вилямисар. Млад мъж в спортно яке му връчи пакетче, увито в подаръчна хартия и вързано със златиста панделка; без да продума или да му даде време за въпроси, изчезна по стълбите. Вилямисар си помисли, че може да е бомба. В първия миг го разтърси погнусата от похищението, но развърза панделката и разопакова пакетчето с върха на пръстите, далече от трапезарията, където го чакаше Маруха. Оказа се кутийка от изкуствена кожа, а вътре в атлазено гнездо беше пръстенът, който бяха отнели на Маруха в нощта на отвличането. Една диамантена люспа липсваше, но беше същият.

Тя не можеше да повярва. Сложи си го и разбра, че много бързо възстановява здравето си, защото й беше по мярка.

— Ама че работа! — въздъхна замечтано. — За всичко това може да се напише книга.