Габриел Гарсия Маркес
Вест за едно отвличане (1)

Благодарности

През октомври 1993 г. Маруха Пачон и съпругът й Алберто Вилямисар ми предложиха да напиша книга за нейните преживявания по време на шестмесечното й заложничество и за изтощителните усилия, които той бе полагал, докато постигне освобождаването й. Бях напреднал с първата чернова, когато проумяхме, че нейното отвличане не бива да се отделя от останалите девет, извършени по същото време в страната. Всъщност не бяха десет различни похищения — както ни се стори на пръв поглед, — а групово отвличане на внимателно подбрани десет души, извършено от една и съща групировка с една-единствена цел.

Това позакъсняло прозрение ни принуди да започнем отначало, но вече в рамките на по-различни структура и атмосфера, така че всички действащи лица да получат точно определена идентичност и собствено пространство. Това техническо решение подхождаше за „лабиринтно“ повествование, но в първоначалния си формат то щеше да се окаже заплетено и безкрайно. Така работата, предвидена за една година, се проточи почти три, като през цялото време разчитахме на отзивчивата и своевременна помощ на Маруха и Алберто, чиито лични разкази съставляват централната ос и водещата нишка в тази книга.

Разговарях с колкото участници успях и всички те проявиха великодушната готовност да нарушат покоя на спомените си и заради мен да разчоплят раните, които навярно копнееха да забравят. Техните болка, търпение и гняв ми вдъхнаха куража да постоянствам в тази моя вече есенна задача — най-трудната и най-тъжната в живота ми. Единственото ми разочарование е да знам, че всеки от тях ще открие върху хартията само излинялото отражение на своя ужас, изживян в истинския живот. Особено семействата на двете убити заложнички — Марина Монтоя и Диана Турбай — и по-специално майката на Диана, доня Нидия Кинтеро де Балкасар, чиито разкази за мен бяха разтърсващо и незабравимо човешко преживяване.

Споделям тази неудовлетвореност с двама души, които редом с мен изстрадаха поверителната задача по сглобяването на книгата: журналистката Лусанхела Артеага, която проследи и се добра до множество невъзможни за откриване данни с упорството и пълната дискретност на изкусен ловец, и Маргарита Маркес Кабалеро, моя първа братовчедка и частна секретарка, която отговаряше за записването, подреждането, проверката и тайната на заплетения основен материал, в който неведнъж имахме усещането, че потъваме.

На всички участници и сътрудници вечната ми благодарност, защото направиха възможно тази брутална драма да не потъне в забрава и която за жалост е само един епизод от библейския холокост, в който Колумбия чезне повече от двайсет години. На всички тях я посвещавам, а и на всички колумбийци — виновни и невинни — с надеждата, че тази книга никога вече няма да ни се случи.