Габриел Гарсия Маркес
Вест за едно отвличане (6)

5.

Месец след отвличането на Маруха и Беатрис абсурдният заложнически режим се разпадна. Жените вече не искаха разрешение да станат и всяка сама си наливаше кафе или сменяше телевизионните канали. В стаята продължаваха да разговарят шепнешком, но движенията бяха станали по-свободни. Маруха не трябваше да си запушва устата с възглавницата, за да кашля, но все пак взимаше минимални предпазни мерки, за да не я чуят отвън. Обядът и вечерята си оставаха непроменени, все същите фасул и леща, същото жилаво месо и готова супа от пакетчета.

Пазачите разговаряха много помежду си, без да се съобразяват особено какво, но все пак шепнеха. Обменяха си кървави новини, споделяха колко са спечелили от лов на полицаи в нощите на Меделин, перчеха се с мъжкарски подвизи и любовни драми. Маруха бе успяла да ги убеди, че в случай на въоръжена спасителна акция за тях ще е по-изгодно да ги опазят живи, за да си осигурят достойно отношение и милостив съд. В началото изглеждаха безразлични, защото бяха непоправими фаталисти, но заложничките съумяха да ги размекнат дотолкова, че поне да не ги държат на прицел, докато спят, и да прибират оръжията, увити в парчета плат, зад телевизора. Тази взаимна зависимост и общите неудобства наложиха в отношенията известни проблясъци на човещина.

Поради острия си характер Маруха не си премълчаваше, ако нещо я дразнеше. Изкарваше си го на пазачите, които също бяха склонни да се карат, и се опълчваше с храбра решителност: „Добре де, убийте ме!“ Няколко пъти си изля гнева на Марина, чието угодничество към тъмничарите я възмущаваше, а апокалиптичните й фантазии я изкарваха от релси. Понякога старата жена вдигаше очи и без никакъв повод изтърсваше обезсърчаващ коментар или зловеща прокоба.

— Зад този двор държат гараж за колите на наемниците — бе казала веднъж. — Там стоят всички, въоръжени с пушки денем и нощем, готови да дойдат да ни убият.

Най-сериозният сблъсък се случи един следобед, когато Марина изригна в обичайните си оскърбления срещу журналистите, защото не я споменали в телевизионно предаване за похитените.

— Всички са копелета — заяви.

Маруха кипна.

— Без такива — възрази разгневена. — Имайте уважение.

Марина не отговори, а по-късно, вече по-спокойна, поиска извинение. Всъщност тя сякаш живееше в друг свят. Почти шейсет и четири годишна, някога бе истинска красавица, с хубави големи черни очи и платинена буйна коса, която бе запазила блясъка си дори в нещастието. Сега беше кожа и кости. Преди да доведат Беатрис и Маруха, почти два месеца бе разговаряла единствено с пазачите, затова й трябваха време и усилия да ги приеме. Страхът я бе сломил: беше отслабнала с двайсет килограма и напълно паднала духом. Приличаше на призрак.

Марина се бе омъжила много млада за високо ценен в спортните среди хиропрактик, здравеняк с голямо сърце, който я бе обичал безрезервно и от когото имаше четири дъщери и трима синове. Тя държеше юздите във всичко, в своята къща и в още няколко, защото смяташе, че е длъжна да се занимава с проблемите на многобройното си семейство от Антиокия. Беше като втора майка на всички, както с властния си характер, така и със своята грижовност, но обсипваше с внимание и всеки чужд човек, докоснал сърцето й.

Водена повече от неукротим стремеж към независимост, отколкото от необходимост, тя продаваше автомобили и застраховки за живот и изглеждаше способна да продаде каквото си поиска само защото желаеше да разполага със свои пари за харчене. Въпреки това близките й познати я съжаляваха, че жена с толкова вродени достойнства има такава злощастна съдба. Почти двайсет години мъжът й бе неправоспособен заради психически проблеми, двама нейни братя бяха загинали в ужасна пътна злополука, друг бе покосен от инфаркт, трети смазан от стълба на светофар в неизяснен уличен инцидент, а друг един, с влечение към скитничество, бе изчезнал завинаги.

Положението й на похитена бе неразрешимо. Тя самата споделяше широко разпространената идея, че наркотрафикантите са я отвлекли само за да разполагат със заложник с известна тежест, когото могат да убият, без да изложат на провал преговорите за предаването си в ръцете на правосъдието. Все пак фактът, че шейсет дни живееше в очакване на смъртта, вероятно й навяваше мисли, че палачите не изключват възможността да получат някаква облага срещу живота й.

Беше необяснимо, че дори в най-тежките моменти Марина прекарваше дълги часове, вглъбена в старателни грижи за ноктите на ръцете и краката си. Изпилваше ги, лъскаше ги, лакираше ги в естествен цвят, така че изглеждаха като на по-млада жена. Същото внимание отделяше да оформя веждите и да депилира краката си. След като препятствията от първите дни бяха преодолени, Маруха и Беатрис започнаха да й помагат. Научиха се да я манипулират. Марина и Беатрис водеха безкрайни разговори за обичани и недолюбвани познати в безкрайно шушукане, което изкарваше от търпение дори пазачите. Маруха пък се мъчеше да я утешава. Двете по-млади жени изпитваха жалост, че те единствени, освен пазачите, знаят, че е жива, но няма с кого да го споделят.

В онези дни известно успокоение внесе изненадващата поява на маскирания шеф, който ги бе посетил още първия ден. Беше във весело оптимистично настроение и им донесе новината, че има възможност да ги пуснат на 9 декември, датата, предвидена за изборите за Конституционна асамблея. За Маруха вестта имаше и по-специално значение — беше рожденият й ден, и мисълта да го прекара със семейството си я изпълни с преждевременно ликуване. Но надеждата се оказа мимолетна: седмица по-късно същият шеф ги уведоми, че не само няма да ги освободят на 9 декември, но и похищението ще се проточи след Рождество и Нова година. Беше тежък удар и за двете. Маруха почувства симптоми на начален флебит със силни болки в краката. Беатрис получи пристъп на задух и кръвоизлив на стомашната язва. Една нощ, обезумяла от болки, помоли Лекето да направи изключение от правилата на пленничеството и да я пусне да иде в тоалетната. Той й разреши след дълъг размисъл и я предупреди, че поема голям риск. Но и това не помогна. Беатрис продължи да скимти като ранено кутре и мислеше, че умира, докато Лекето не се смили над нея и не взе от Майордома бускапин срещу спазми.

Въпреки всичките им дотогавашни усилия заложничките не разполагаха с достоверни данни къде се намират. Заради опасенията на пазачите да не ги чуят съседите и по шумовете и гласовете отвън се досещаха, че са в градски район. Побърканият петел, който кукуригаше по всяко време на денонощието, можеше да е потвърждение, защото петлите, затворени по високите етажи, губят чувството си за време. Често до тях достигаха различни гласове, викащи едно и също име: „Рафаел“. Самолетите за къси разстояния прелитаха ниско, а хеликоптерът се снишаваше дотолкова, че го усещаха над къщата. Марина все повтаряше някаква своя непотвърдена теория, че висш армейски офицер следи хода на похищението. Според Маруха и Беатрис това бе поредната й фантазия, но всеки път, когато хеликоптерът се приближаваше, военните норми на пленничеството се ожесточаваха: къщата — изрядна като казарма, вратата — заключена отвътре с резе, а отвън с катинар; шушукане, готови за стрелба оръжия и малко по-сносна храна.

В началото на декември четиримата пазачи, които бяха с тях от първия ден, бяха сменени с други четирима. Единият от новите беше особен и различен, сякаш изваден от някой филм на ужасите. Прякорът Горилата напълно му подхождаше: огромен, як като гладиатор, черен като въглен, обрасъл с къдрави косми. Гласът му бе гръмовен и не можеше да го овладее, за да шепне, а и никой не смееше да го принуди. Беше очевидно чувството за малоценност, което другите изпитваха пред него. Вместо късите панталони, с които бяха облечени останалите, той си бе нахлузил гимнастически шорти. Носеше скиорска шапка и прилепнала тениска, която подчертаваше идеалната му гръд с окачен на врата медальон с Божия Младенец, имаше красиви ръце с плетена гривна за късмет и огромни по-светли длани с линиите на съдбата като жигосани с огън. Едва се побираше в стаята и при всяко движение оставяше след себе си диря от безредие. За заложничките, които бяха успели да се сближат с предишните пазачи, беше като неканен гост. Особено за Беатрис, която от пръв поглед си спечели омразата му.

Общият знаменател както за пазачите, така и за заложничките, беше скуката. Като прелюдия към празненствата за Рождество, стопаните на къщата организираха полагащото се богослужение с някакъв приятел свещеник, който можеше да е невинен или съучастник. Четоха молитви, пяха в хор коледни песни, раздадоха сладкиши на децата и вдигнаха тост с ябълково вино, което беше традиционната напитка в семейството. Накрая осветиха къщата със светена вода. Потрябва им толкова голямо количество, че я докараха с галони за нефт. Когато свещеникът си отиде, жената влезе в стаята и наръси телевизора, дюшеците, стените. Стреснатите заложнички се чудеха какво да правят. „Това е светена вода — повтаряше жената, докато я ръсеше с ръка. — Ще ни пази от нещастие.“ Охранителите се прекръстиха, паднаха на колене и подложиха глави под пречистващата струя като под ангелско миропомазване.

Това настроение на набожност и веселие, типично за жителите на Антиокия, не се промени през целия декември. Маруха бе взела всички предпазни мерки похитителите да не разберат, че на 9 декември има рожден ден: петдесет и третият. Беатрис й обеща да пази тайна, но пазачите го узнаха от специалната телевизионна програма, която децата на Маруха й посветиха в навечерието.

Пазачите не криеха вълнението си, че по някакъв начин са част от интимното настроение на предаването. „Доня Маруха — каза един от тях. — Колко младее доктор Вилямисар, колко добре изглежда, как ви обича.“ Изразиха надежда Маруха да ги запознае с някои от дъщерите си, а те да ги поканят на среща. Във всеки случай, докато гледаха предаването, пленничките имаха усещането, че са мъртви и гледат живота от другия свят, без да участват в него и без живите да го знаят. На следващия ден, в единайсет сутринта и без да почукат, Майордома и жена му влязоха в стаята с бутилка местно шампанско, чаши за всички и торта, която изглеждаше като покрита с паста за зъби. Поздравиха Маруха с пресилена сърдечност и изпяха „Нарру birthday“ в хор с пазачите. Всички пиха и ядоха и оставиха Маруха, разяждана от противоречиви чувства.

 

 

На 26 ноември Хуан Вита бе събуден от новината, че ще го пуснат поради лошото му здравословно състояние. Вцепени се от ужас, защото тъкмо в тези дни се чувстваше по-добре от всякога, и си помисли, че съобщението е уловка, за да подхвърлят на общественото мнение първия труп. Така че когато няколко часа по-късно пазачът го уведоми да се подготви, за да излезе на свобода, той бе обзет от пристъп на паника. „Бих предпочел да умра, когато ми дойде времето — каза по-късно. — Но след като съдбата ми бе такава, трябваше да я приема.“ Наредиха му да се избръсне и да се преоблече в чисти дрехи и той го направи с убеждението, че се облича за погребението си. Дадоха му указания какво да направи, след като го освободят, и най-вече по какъв начин да заблуди журналистите, така че полицията да не попадне на следите им и да не предприеме освободителна акция. Малко след пладне го повъртяха с кола из затънтените улички на Меделин и накрая, без повече церемонии, го изоставиха на един ъгъл.

След освобождаването на Хуан преместиха Херо Бус в хубав квартал, срещу школа по аеробика за девойки. Собственикът на къщата беше мулат, гуляйджия и прахосник. Жена му, трийсетинагодишна и бременна в седмия месец, още от сутринта се кичеше със скъпи и крещящи бижута. Имаха момченце на няколко години, което живееше при баба си, и настаниха Херо Бус в неговата стая, пълна с всякакви механични играчки. Според начина, по който бе приет в семейството, Херо се подготви за продължително заложничество.

Стопаните на къщата навярно са си прекарвали добре с онзи германец, сякаш излязъл от филм с Марлене Дитрих, два метра висок и един широк, петдесетгодишен младеж с неизчерпаемо чувство за хумор и испански, подправен с карибския жаргон на жена му Кармен Сантяго. Като кореспондент на немските медии за Латинска Америка се беше излагал на сериозни опасности, дори по време на военния режим в Чили бе изкарал една безсънна нощ в очакване да го разстрелят на разсъмване. Така че бе достатъчно обръгнал, за да погледне на заложничеството си откъм фолклорната му страна.

И имаше защо, особено в тази къща, в която пратеник с дисаги с пари за разходите пристигаше редовно, а стопаните вечно бяха в нужда. Бързаха да профукат всичко за гуляи и дрънкулки, а след няколко дни нямаха какво да ядат. В края на седмицата уреждаха празненства и банкети с братя, братовчеди и близки приятели. Децата завладяваха къщата. Първия път се развълнуваха, когато разпознаха огромния немец. Толкова често го бяха виждали по телевизията, че го възприемаха като звезда от някой сериал. Не по-малко от трийсетина души, нямащи нищо общо с отвличането, му поискаха снимки и автографи, ядоха и дори танцуваха с него с открити лица в онази лудница, в която живя до края на заложничеството си.

Натрупаните дългове притискаха стопаните и накрая те бяха принудени да заложат телевизора, видеокасетофона, грамофона и какво ли не, за да изхранят заложника. Накитите на жената започнаха да изчезват от шията, китките и ушите й, докато не остана нито един. Едно ранно утро мъжът разбуди Херо Бус и му поиска пари назаем, за да плати в болницата, защото родилните болки на жена му го бяха заварили без пукната пара. Херо Бус му зае последните си петдесет хиляди песо.

Освободиха го на 11 декември, петнайсет дни след Хуан Вита. За случая му купиха чифт обувки, които не му станаха, защото носеше четирийсет и шести номер, а най-големите, които намериха след дълго търсене, бяха четирийсет и четвърти. Бяха му купили панталон и тениска с два размера по-малки, защото бе отслабнал шестнайсет килограма. Върнаха му фотооборудването, куфарчето със скритите в подплатата записки, петдесетте хиляди за раждането, както и други петнайсет хиляди, които им бе заел по-рано, за да възстановят присвоените пари за храна. Предложиха му много повече, но той помоли единствено да му уредят интервю с Пабло Ескобар. Така и не получи отговор на молбата си.

Бандата, която го охраняваше през последните дни, го измъкна от къщата в частна кола и след множество заблуждаващи обиколки из най-хубавите квартали на Меделин го остави на половин пресечка от редакцията на вестник „Коломбиано“ с багажа на гръб и с комюнике в ръка. В него групата на Екстрадитаблес отдаваше дължимото на борбата му за спазване на човешките права в Колумбия и други страни в Латинска Америка и отново изразяваше готовността си да приеме политиката за доброволно предаване, само след като получи юридическа гаранция за личната безопасност на хората и на семействата им. Журналист до мозъка на костите, Херо Бус връчи фотоапарата си на първия срещнат минувач и го помоли да направи първата му снимка на свобода.

 

 

Диана и Асусена чуха вестта по радиото, а пазачите им съобщиха, че те ще са следващите. Но вече толкова пъти им бяха обещавали, че не им повярваха. Всяка от тях написа писмо до семейството си, така че ако бъдеше освободена само едната, другата да й го даде, за да го изпрати. Нищо повече обаче не се случи и не научиха нищо ново до 13 декември, два дни по-късно, когато на разсъмване Диана се събуди от шепот и необичайно раздвижване в къщата. Предчувствието, че ще ги пуснат, я накара да скочи от леглото. Предупреди Асусена и още преди някой да им каже нещо, започнаха да си стягат багажа.

Диана и Асусена са описали този драматичен момент в дневниците си. Диана била под душа, когато един от пазачите безцеремонно съобщил на Асусена да се приготви да си върви. Само тя. В книгата, която издава по-късно, Асусена го е разказала с възхитителна простота.

„Отидох в стаята и си облякох дрехите за излизане, които бяха готови, докато доня Диана още беше в банята. Когато влезе и ме видя, тя се спря, погледна ме и попита:

— Излизаме ли, Асу?

Очите й блестяха в нетърпеливо очакване на отговор. Не можех да й кажа нищо. Сведох глава, поех дълбоко дъх и пророних:

— Не. Само аз.

— Много се радвам — каза Диана. — Знаех си, че така ще стане.“

Диана е записала в дневника си: „Усетих бодеж в сърцето, но й казах, че се радвам за нея, да върви спокойно.“ Тя връчи на Асусена писмото за Нидия, което предварително бе написала, в случай че не я освободят. В това писмо моли майка си да отпразнува Рождество с децата й. Асусена се разплака и Диана я прегърна, за да я успокои. После я изпрати до автомобила и пак се прегърнаха. Асусена се обърна да я погледне през стъклото и Диана й помаха за довиждане.

Един час по-късно, в колата, която я откарваше на летището в Меделин, за да се качи на самолета за Богота, Асусена чу по радиото как един репортер пита мъжа й какво е правил, когато е чул вестта за освобождаването й. Той бе откровен:

— Пишех стихотворение за Асусена.

Така се бе сбъднала мечтата на двамата да са заедно на 16 декември, за да отпразнуват четвъртата годишнина от сватбата си.

 

 

На Ричард и Орландо им бе писнало да спят на пода във вонящата стая и успяха да убедят пазачите да ги преместят в друго помещение. Преместиха ги в спалнята, където бяха държали мулата с белезниците, за когото не бяха чули нищо повече. С ужас установиха, че по дюшека на леглото има големи неотдавнашни петна от кръв, които можеха да са както от бавни изтезания, така и от бързи удари с нож.

От радиото и телевизията бяха научили за освободените заложници. Пазачите им бяха казали, че те са следващите. Рано сутринта на 17 декември един шеф, когото познаваха като Стария — оказа се, че е същият дон Пачо, отговарящ за Диана, — влезе в стаята на Орландо, без да почука.

— Приведете се в ред, защото си отивате — му каза.

Той едва успя да се избръсне и да се облече, но не му остана време да съобщи на Ричард, който също беше в къщата. Връчиха му съобщение за печата, сложиха му очила с висок диоптър и Стария, сам в колата, направи ритуалните обиколки из различни квартали на Меделин, докато го остави с пет хиляди песо за такси на малък площад, който не разпозна, защото много зле познаваше града. Беше девет часът сутринта в един свеж безоблачен понеделник. Орландо не можеше да повярва: до този момент, дори докато безполезно махаше на заетите таксита, си мислеше, че за похитителите му ще е по-изгодно да го убият, отколкото да рискуват да го пуснат жив. От първия уличен телефон се обади на жена си.

Лилиана къпеше детето и изтича да отговори с насапунисани ръце. Чу странен спокоен глас:

— Скъпа, аз съм.

Тя си помисли, че някой си прави шега, и понечи да затвори, когато разпозна гласа. „Ах, Боже мой!“, извика. Орландо толкова бързаше, че едва успя да й каже, че още е в Меделин, но същия следобед ще пристигне в Богота. През останалата част от деня Лилиана не намери миг покой от притеснение, че не бе познала гласа на мъжа си. Когато го освободиха, Хуан Вита й бе казал, че Орландо толкова се е променил по време на заложничеството, че е трудно човек да го познае, но никога не бе допускала, че това може да се отнася и за гласа му. Още по-голямо беше изумлението й същата вечер, когато си проправи път през тълпата журналисти и не разпозна мъжа, който я целуна. Но след четири месеца пленничество това си беше Орландо, надебелял, блед, с много черни остри мустаци. И двамата поотделно бяха решили да имат второ дете веднага щом се съберат. „Но имаше толкова много хора наоколо, че същата нощ не успяхме — разказа Лилиана през смях. — И на другия ден също, само че от страх.“ Но после си наваксаха загубеното време: точно девет месеца след третия ден им се роди още едно момче, а на следващата година — близнаци.

 

 

Поредицата от освободени заложници — полъх на оптимизъм за другите пленници и семействата им — окончателно убеди Пачо Сантос, че в неговия случай няма никакви сериозни признаци за напредък. Той смяташе, че Пабло Ескобар просто се отървава от излишните слаби карти, но за да се домогне до помилването и отказа от екстрадиция в Конституционната асамблея, си оставя в запас три аса: дъщерята на един бивш президент, сина на директора на най-влиятелния вестник в страната и балдъзата на Луис Карлос Галан. За разлика от него Беатрис и Маруха усетиха как надеждите им се възраждат, въпреки че Маруха предпочиташе да не се самозалъгва с лъжливи заключения. Тя бе паднала духом, а наближаването на коледните празници съвсем я сломи. Ненавиждаше задължителните тържества. Никога не бе слагала рождественски ясли или коледни елхички, не бе раздавала подаръци и картички и нищо не я потискаше повече от траурните чествания на Бъдни вечер, когато всички пеят от мъка или плачат от радост. Майордома и жена му приготвиха отвратителна вечеря. Беатрис и Марина се насилиха да участват, но Маруха глътна два покосяващи барбитурата и едва на другия ден се събуди без никакви угризения.

Следващата сряда седмичното предаване на Александра бе посветено на коледното тържество в дома на Нидия заедно с цялото семейство Турбай, събрано около бившия президент, с роднините на Беатрис и на Маруха и Алберто Вилямисар. Децата бяха на първи план: двамата синове на Диана и внучето на Маруха, син на Александра. Маруха се просълзи от умиление, защото последния път, когато го бе видяла, детето едва ломотеше по някоя дума, а сега вече можеше да се изразява. Накрая Вилямисар спокойно и много подробно очерта хода и резултатите от действията си. Маруха резюмира предаването с едно много точно изречение: „Беше прекрасно и ужасно.“

Посланието на Вилямисар повдигна духа на Марина Монтоя. Изведнъж се оживи и разкри, че има голямо сърце. С политически усет, какъвто не подозираха, че притежава, тя внимателно слушаше и тълкуваше новините. Здравето й започна да се подобрява и стигна дотам, че наруши правилата на пленничеството и заговори с хубавия си добре поставен глас.

На 31 декември настъпи нейната голяма вечер. Дамарис им занесе закуската с вестта, че ще отпразнуват Нова година както се полага: с местно шампанско и печен свински бут. Маруха си представи, че ще е най-тъжната нощ в живота й, за пръв път далече от семейството, и изпадна в дълбоко униние. Беатрис също се предаде. Настроението на двете беше за всичко друго освен за празнуване. Марина обаче прие новината с възторг и не пестеше доводи, за да ги оживи. Пазачите също.

— Трябва да сме справедливи — каза на Маруха и Беатрис. — Те също са далече от семействата си и ние трябва да им осигурим колкото се може по-приятно посрещане на Новата година.

В нощта на отвличането бяха дали на Марина три нощници, но тя бе използвала само едната, а другите бе прибрала в торбата с личните си вещи. По-късно, когато докараха Маруха и Беатрис, и трите обличаха като затворническа униформа спортните екипи, които перяха на всеки две седмици.

Никой не се бе сетил за нощниците до 31 декември, когато Марина отиде още по-далече в своя ентусиазъм.

„Ето какво ви предлагам — им каза. — Имам три нощници и ще си ги облечем, за да ни върви през цялата настъпваща година.“ И се обърна към Маруха:

— Хайде, дъще, какъв цвят искате?

Маруха каза, че й е все едно. Марина реши, че най-много ще й отива зелената. На Беатрис даде розовата, а бялата задържа за себе си. После извади от торбата чантичката с козметика и предложи да се гримират една друга. „За да изглеждаме красиви тази вечер“, настоя. Маруха, на която и маскарадът с нощниците й идваше в повече, я отблъсна кисело.

— Нощницата ми стига — възрази. — Но да се мацам като побъркана в това положение? Не, Марина, това няма да стане.

Марина сви рамене:

— Аз пък да.

Тъй като нямаха огледало, тя връчи на Беатрис гримовете и седна на леглото. На светлината на нощната лампа Беатрис изпълни задачата прилежно и прояви добър вкус: малко руж, за да прикрие смъртната бледност на лицето, ярко червило на устните, сенки на клепачите. Двете се изненадаха колко красива беше още тази жена, някога прочута с обаянието и хубостта си. Беатрис се задоволи с конската опашка и вида си на гимназистка.

Същата вечер Марина пусна в ход неустоимото си очарование на родена в Антиокия. Пазачите не останаха по-назад и всеки говореше каквото му хрумне с гласа, даден му от Бога. Изключение правеше Майордома, който и на върха на опиянението продължи да шепне. Лекето, окуражен от алкохола, се осмели да подари на Беатрис мъжки лосион. „За да сте хубаво парфюмирани за милионите прегръдки, които ще получите в деня на освобождаването“, им каза. Грубиянинът Майордома не го отмина и подхвърли, че този подарък е знак за тайна любов. Това добави още един страх към вече многото на Беатрис.

Освен заложничките присъстваха Майордома и жена му и четиримата дежурни пазачи. Беатрис не можеше да преглътне буцата в гърлото си. Маруха бе изпълнена с носталгия и срам, но и в това състояние не можеше да скрие възхищението си от Марина — великолепна, подмладена от грима, в бялата нощница с посребрената си коса, с прекрасния си глас. Беше невероятно, че може да се чувства щастлива, но тя успя да им го внуши.

Шегуваше се с пазачите, които повдигаха качулките си, за да пият. От време на време, изнемогващи от задуха, искаха от заложничките да се обърнат гърбом, за да поемат въздух. Точно в полунощ, когато пуснаха пожарникарските сирени и забиха църковните камбани, всички седяха на леглото и на дюшека, натъпкани в стаята, и се потяха в жегата като в ковачница. По телевизията гръмна националният химн. Тогава Маруха се изправи и накара и другите да станат и да пеят с нея. Накрая вдигна чашата с ябълково вино и предложи тост за мира в Колумбия. Тържеството приключи половин час по-късно, когато бутилките свършиха, а в подноса бяха останали само оглозганият кокал от бута и останки от картофената салата.

Смяната на пазачите бе посрещната от заложничките с въздишка на облекчение, защото бяха същите, които ги бяха посрещнали в нощта на отвличането, и вече знаеха как да се държат с тях. Най-вече Маруха, чието здравословно състояние я потискаше. В началото ужасът й се превръщаше във фантомни болки по цялото тяло, които я принуждаваха да застава в неестествени пози. По-късно болките станаха осезаеми заради нечовешкия режим, наложен от пазачите. В началото на декември цял ден не я пуснаха да иде в тоалетната като наказание за нейното неподчинение, а когато й позволиха, тя не можа да се облекчи. Това беше началото на упорит цистит, по-късно и на кървене, което продължи до края на заложничеството.

Марина, която се бе научила от мъжа си да прави масажи на спортисти, се помъчи да я възстанови с нищожните си сили. Още не я бе напуснало доброто новогодишно настроение. Излъчваше оптимизъм, разказваше анекдоти: живееше. Появата на името и снимката й в една телевизионна кампания в подкрепа на заложниците възвърна надеждата и радостта й. Почувства се отново такава, каквато беше, че и тя съществува, че е там. Споменаваха я постоянно през първия етап на кампанията, докато един ден изчезна без обяснения. Маруха и Беатрис нямаха сърце да й кажат, че може би са я изтрили от списъка, защото вече никой не вярваше, че е жива.

За Беатрис 31 декември бе важна дата, защото я беше определила като краен срок за освобождаването си. Разочарованието я съкруши до такава степен, че другарките й по килия не знаеха какво да правят с нея. Настъпи момент, когато Маруха не смееше да я погледне, защото губеше контрол и започваше да плаче. Стигнаха дотам да не си обръщат внимание на площ не по-голяма от баня. Положението стана нетърпимо.

Най-трайното развлечение за трите заложнички през безкрайните часове след душа беше бавното масажиране на краката с овлажняващия крем, с който пазачите ги снабдяваха в достатъчни количества, за да не полудеят. Един ден Беатрис забеляза, че кремът е към края си.

— А когато свърши, какво ще правим? — попита тя Маруха.

— Ще поискаме още — отвърна Маруха с кисело изражение. И подчерта още по-кисело: — Ако не, тогава ще му мислим. Нали?

— Не ми отговаряйте така! — кресна Беатрис във внезапен изблик на ярост. — Тук съм по ваша вина!

Избухването се оказа неизбежно. За миг тя избълва онова, което бе премълчавала през всички тези дни на потискано напрежение и през всички кошмарни нощи. Изненадващо бе, че не се бе случило по-рано и с по-голяма злоба. Беатрис се бе държала встрани от всичко, живееше затворена и преглъщаше озлоблението, без да усеща вкуса му. Не бе кой знае какво, но това най-обикновено и случайно подхвърлено изречение бе разбунило нейната потискана от ужаса агресивност. Дежурният пазач обаче не го възприе така и притеснен от по-голяма разправия, заплаши Беатрис и Маруха, че ще ги затвори в отделни стаи.

Двете се стреснаха, защото още не ги напускаше страхът от изнасилване. Бяха убедени, че докато са заедно, за пазачите ще е трудно да си позволят сексуално посегателство и затова най-силно ги тревожеше мисълта да не ги разделят. От друга страна, пазачите винаги дежуреха по двойки, не се погаждаха и, изглежда, се следяха един друг като допълнителна мярка за вътрешния ред, а и за да се избегнат тежки инциденти със заложничките.

Грубостта на пазачите създаваше нездрава атмосфера в стаята. Дежурните през декември бяха донесли видеомагнетофон и пускаха филми с насилие и еротика, а понякога и откровено порнографски. На моменти стаята се насищаше с непоносимо напрежение. Освен това, когато жените ходеха в тоалетната, пазачите ги принуждаваха да оставят вратата полуотворена и неведнъж бяха забелязвали как някой надзърта. Един от тях, заинатил се да придържа вратата с ръка, за да не се затвори, докато те използваха душа, едва не си загуби пръстите, когато Беатрис — нарочно — я затръшна с един удар. Не по-малко неприятно зрелище през втората смяна бяха двойката хомосексуалисти, които се намираха в състояние на постоянна възбуда от безсрамните си опипвания. Неотлъчното наблюдение на Лекето на всеки жест на Беатрис, подареният одеколон, наглостта на Майордома бяха все неща, които ги притесняваха. Случките, които пазачите си разказваха за изнасилването на непознати, за еротичните им извратености и садистичните им удоволствия, тровеха обстановката.

По искане на Маруха и Марина на 12 януари преди полунощ Майордома доведе лекар, за да прегледа Беатрис. Беше млад, добре облечен и с качулка от жълта коприна, която беше в тон с костюма му. Трудно можеше да се вярва в сериозността на маскиран лекар, но този от самото начало доказа, че си владее занаята. Излъчваше спокойствие и увереност. Носеше чанта от фина кожа с размерите на пътнически сак, в която имаше стетоскоп, апарати за кръвно налягане и за електрокардиограми на батерии, портативна лаборатория за изследвания на място и други инструменти за спешни случаи. Прегледа основно трите заложнички и им направи анализи на кръвта и урината в портативната си лаборатория.

Докато преглеждаше Маруха, докторът успя тайно да й прошепне: „Чувствам се най-посраменият човек на света, задето ми се налага да ви видя в това положение. Трябва да ви кажа, че ме докараха тук насила. Бях голям приятел и съмишленик на доктор Луис Карлос Галан и гласувах за него. Вие не заслужавате това страдание, но се помъчете да го превъзмогнете. Спокойствието ще се отрази добре на здравето ви.“ Маруха оцени обясненията му, но не можа да скрие почудата си от моралното му лицемерие. Съвсем същата реч той повтори и на Беатрис.

Диагнозата и за двете бе силен стрес и начало на недохранване, поради което нареди храната да се обогати и балансира. На Маруха откри проблеми с кръвообращението и сериозно възпаление на жлъчката и предписа лечение с веностатин, диуретици и успокоителни таблетки. На Беатрис предписа седативи за стомашната язва. На Марина — нея бе преглеждал и по-рано — препоръча да се грижи повече за здравето си, но не срещна особено разбиране. И на трите назначи усилени разходки поне по един час дневно.

След визитата връчиха на всяка от тях кутийка с по двайсет успокоителни, от които да вземат по едно сутрин, обед и вечер преди лягане. В краен случай можеха да го заменят с бързодействащ барбитурат, който им осигуряваше бягство от ужасите на заложничеството. Стигаше четвърт хапче, за да загубят всякакво чувство още преди да са преброили до три.

От един часа същата нощ започнаха да се разхождат из тъмния двор, докато уплашените пазачи ги държаха на прицел с автомати със свалени предпазители. При първата обиколка им се зави свят, най-вече на Маруха, която трябваше да се подпира на стените, за да не падне. Подкрепяни от пазачите, понякога и от Дамарис, постепенно свикнаха. След две седмици Маруха правеше с бърз ход до хиляда преброени обиколки: два километра. Настроението на трите жени се подобри, а с това и домашният сговор.

Освен стаята дворът бе единственото място в къщата, което видяха. Тънеше в мрак, докато траеха обиколките, но в ясни нощи успяваха да различат голяма порутена барака за пране с прострени на теловете дрехи и нахвърляни в голямо безредие счупени кутии и стари вещи. Над навеса на бараката се виждаше втори етаж със затворен прозорец и прашни стъкла, закрити с вестници. Заложничките прецениха, че там спят пазачите, които не са на смяна. Имаше врата към кухнята, друга към стаята на заложничките и вратник от стари дъски, който не стигаше до земята. Вратата към света. По-късно щяха да разберат, че води към мирно пасище, където пасяха великденски агнета и пуснати навън кокошки. Изглеждаше лесна за отваряне и за бягство, но я пазеше немска овчарка с неподкупен вид. Въпреки това Маруха дотолкова се сприятели с кучето, че то не я лаеше, когато се доближаваше да го погали.

 

 

След освобождаването на Асусена Диана остана сама със себе си. Гледаше телевизия, слушаше радио, понякога четеше вестниците, и то с по-голям интерес от когато и да било, но да научаваш новините и да нямаш с кого да ги коментираш беше по-лошо, отколкото въобще да не ги знаеш. Отношението на пазачите й беше добро и тя оценяваше усилията им да й угодят. „Не искам и не е лесно да опиша какво усещам всяка минута: болката, тревогата и ужасните дни, които преживях“, записа в дневника си. Опасяваше се за живота си, но най-силен бе неизличимият страх от военна операция. Вестите за освобождаването й се ограничаваха до две коварни думи: „Още малко.“ Ужасяваше я мисълта, че Екстрадитаблес прилагат тази тактика на безкрайно протакане, за да дочакат свикването на Конституционната асамблея, където щяха да се вземат конкретни решения относно екстрадицията и помилването. Дон Пачо, който дотогава дълги часове оставаше при нея, подробно я информираше и заедно обсъждаха новините, се държеше все по-отчуждено. Без никакво обяснение спряха да й доставят вестници. Новините, дори сериалите, се приспособиха към ритъма на страната, застинала в очакване на Новата година.

Повече от месец я залъгваха с обещание, че ще се срещне лично с Пабло Ескобар. Тя отрепетира поведението, доводите, тона си и беше убедена, че ще може да започне преговори. Но вечното отлагане изостри песимизма й до невъобразима крайност.

Насред този ужас намираше закрила в образа на майка си, от която навярно бе наследила буйния темперамент, непоклатимата вяра и изплъзващия се блян за щастие. Двете бяха надарени със способност за взаимна комуникация, която в мрачните месеци на заложничеството се проявяваше като ясновидско чудо. Всяка дума на Нидия по радиото или по телевизията, всеки неин жест и несъзнателно наблягане бяха за Диана като въображаеми послания в мрака на пленничеството. „Винаги съм я чувствала като мой ангел-пазител“, записа Диана. Беше убедена, че след всички провали крайният успех ще дойде от благочестието и силата на майка й. Окрилена от тази увереност, тя си внуши, че ще я освободят в нощта на Бъдни вечер.

Тази илюзия я държа нащрек по време на празненството, което същата вечер й уредиха собствениците на къщата с печено на скара, компактдискове със салса, ракия, бомбички и разноцветни балони. Диана го прие като сбогуване. Нещо повече: беше сложила върху леглото куфарчето, готово още от ноември, за да не губи време, когато дойдат да я изведат. Нощта беше мразовита и вятърът виеше между дърветата като глутница вълци, но тя го приемаше като предзнаменование за по-добри дни. Докато раздаваха подаръците на децата, тя се замисли за своите и се утеши с надеждата, че ще е при тях още на следващата вечер. Мечтата стана малко по-вероятна, когато пазачите й подариха кожено яке с подплата, може би подбрано, за да не студува в бурята. Беше сигурна, че майка й я е чакала за вечеря, както всяка година, и е окачила венеца от имел на вратата с надпис специално за нея: ДОБРЕ ДОШЛА. И това наистина бе така. Диана продължаваше да вярва в освобождаването си, докато на хоризонта не угаснаха и последните празнични трохички и не настъпи новото несигурно утро.

Следващата сряда тя седеше сама пред телевизора, търсейки канали, когато внезапно разпозна на екрана Урибе, малкия син на Александра. Течеше предаването „Енфоке“, посветено на Рождество. Изненадата й се увеличи, когато разбра, че това е коледното тържество, което бе поискала от майка си в писмото, изпратено по Асусена. Присъстваха семействата на Маруха и Беатрис, както и семейство Турбай в пълен състав: двете деца на Диана, братята й, а в средата баща й, едър и покрусен. „Нямахме настроение за празници — каза Нидия. — Но все пак реших да изпълня желанието на Диана и за един час подредих коледната елха и яслата на Исус в камината.“ Въпреки всеобщото желание да не предизвикват тъжни спомени у отвлечените тържеството приличаше повече на траурна церемония, отколкото на празник. Но Нидия бе толкова сигурна, че Диана ще е свободна същата нощ, та окачи на вратата коледната украса със златист надпис: Добре дошла. „Признавам колко ме заболя, че не бях с останалите в този ден — написа Диана в дневника си. — Но това ме окуражи много, усетих се съвсем близо до всички, зарадвах се, че са се събрали.“ Остана възхитена от зрелостта на Мария Каролина, разтревожи я вглъбеността на Мигелито и с безпокойство си спомни, че още не е кръстен; натъжи я тъгата на баща й и се трогна, че майка й бе сложила и за нея подарък в камината, както и приветствието на вратата.

Вместо да изпадне в униние от разочарованието по Коледа, реакцията на Диана бе бунтарски изблик срещу правителството. Навремето беше близо до въодушевлението от Указ 2947, в който бяха намерили място ноемврийските очаквания. Действията на Гидо Пара, инициативата на Нотаблес, предстоящото свикване на Конституционната асамблея, възможностите за корекции в политиката за доброволно предаване в ръцете на закона й вдъхваха кураж. Но провалените надежди по Коледа сринаха преградите на добронамереното разбиране. Питаше се възмутена защо правителството не търси друга възможност за диалог, която да не се определя от абсурдното напрежение, породено от похищенията. Бе изразила, че ясно осъзнава колко трудно е да се действа под натиска на изнудването. „Аз съм потомка на Турбай в това отношение — написа, — но мисля, че с течение на времето нещата се случват тъкмо наопаки.“ Не проумяваше пасивната позиция на правителството пред това, което й приличаше на подигравка от страна на похитителите. Не проумяваше защо властите не ги принуждават по-енергично да се предадат, след като са уточнили политиката си и са удовлетворили някои разумни искания. „След като никой не ги притиска — написа в дневника си, — те се чувстват все по-удобно, защото разполагат с време и държат в ръцете си най-важния инструмент за оказване на натиск.“ Струваше й се, че доброто посредничество се е превърнало в шахматна партия, в която всеки движи фигурите и се стреми пръв да обяви мат. „Но каква фигура съм аз?“, се питаше. И си отговаряше съвсем искрено: „Не преставам да си мисля, че ние сме отпадъчен материал.“ С един последен изстрел бе довършила и покойната вече група на Нотаблес: „Започнаха с високи хуманитарни цели, а завършиха с действия в услуга на Екстрадитаблес.“

 

 

Един от пазачите, който свършваше януарското дежурство, нахълта в стаята на Пачо Сантос.

— Работата се прецака — му каза. — Ще ликвидират заложници.

Според него било наказателна акция заради убийството на членове на семейство Приско. Комюникето било готово и щяло да излезе до няколко часа. Първо щели да убият Марина Монтоя, а после всеки три дни по един заложник в следния ред: Ричард Бесера, Беатрис, Маруха и Диана.

— Вие сте последен — завърши пазачът вместо утешение. — Но не се безпокойте, това правителство няма да изтрае повече от двама убити.

Потресен, Пачо пресметна според данните на пазача колко му остава: осемнайсет дни живот. Тогава реши да напише писмо до съпругата и децата си, без чернова, и запълни шест страници от ученическа тетрадка с дребния си почерк от неслети букви, подобни на печатни, но по-четливи от обикновено, с нетрепваща ръка и съзнанието, че не пише прощално писмо, а завещание.

„Искам само, независимо от края, тази драма да свърши колкото се може по-скоро, за да постигнем най-после мир“, започваше. Най-голямата му благодарност е за Мария Виктория, пишеше, защото с нея израснал като мъж, гражданин и баща, и съжаляваше единствено за това, че бе отдавал по-голямо значение на журналистиката, отколкото на семейния живот. „С това угризение отивам в гроба“, пишеше. За малките му почти новородени деца го утешаваше увереността, че остават в най-добрите ръце. „Разкажи им за мен, когато ще могат да разберат случилото се напълно и така да осъзнаят без драматизъм безсмислените мъки на смъртта ми.“ Благодареше на баща си за многото, което бе сторил за него в живота, и го молеше само „да уредиш всичко, преди да дойдеш при мен, за да спестиш на децата ми големите главоболия в грабежа, който иначе ще е неизбежен“. Така навлезе в една тема, която смяташе за „скучна, но съществена“ за бъдещето: благосъстоянието на децата му и семейното единство в редакцията на „Тиемпо“. Първото зависеше до голяма степен от осигуровките живот, които вестникът бе направил за съпругата и децата му. „Моля те да настояваш за онова, което обещаха — пишеше, — така че жертвите ми за вестника да не останат напразни.“ Относно професионалното, търговското и политическото бъдеще на изданието, единствената му тревога бяха вътрешните съперничества и разногласия, защото съзнаваше, че в големите семейства няма малки разпри. „Ще е много тъжно, ако след тези страдания «Тиемпо» бъде разделен или попадне в чужди ръце.“ Писмото завършваше с едно последно признание към Марияве за прекрасните спомени от времето, прекарано заедно.

Пазачът, трогнат, взе писмото.

— Спокойно, татенце, ще се погрижа да го получат.

Всъщност на Пачо Сантос не му оставаха изчислените осемнайсет дни, а едва няколко часа. Беше първият в списъка и заповедта да бъде убит бе издадена предишния ден. В последния момент и по една щастлива случайност Марта Ниевес Очоа го узна от трети лица и изпрати на Ескобар молба за пощада, убедена, че смъртта на Пачо ще хвърли страната в пламъци. Тя така и не разбра дали я е получил, но бе факт, че присъдата на Пачо Сантос никога не бе огласена, а вместо нея бе издадена неотменима заповед за ликвидирането на Марина Монтоя.

Марина, изглежда, го предчувстваше още от началото на януари. По причини, които никога не обясни, бе решила да прави разходките си в компанията на Монаха, неин стар приятел, който се бе върнал с първата смяна за годината. Вървяха един час след края на телевизионната програма, а след това Маруха и Беатрис излизаха с техните пазачи. Една нощ Марина се прибра много уплашена, защото видяла мъж, облечен в черно и с черна маска, който я гледал от бараката. Маруха и Беатрис помислиха, че е някоя от нейните повтарящи се халюцинации, и не й обърнаха внимание. Впечатлението им се потвърди същата нощ, тъй като нямаше никаква светлинка, за да се види мъж в черно в мрака на бараката. А и да беше вярно, трябва да бе някой познат от къщата, след като не разлайваше немската овчарка, която се боеше и от сянката си. Монаха заяви, че е видение, което само тя съзира.

Въпреки това след две-три нощи Марина се върна от разходката в състояние на истинска паника. Мъжът се появил, все така в черно, наблюдавал я дълго с ужасяващо внимание и не му пукало, че тя го забелязала. За разлика от предишните нощи сега имаше пълнолуние и дворът бе осветен в призрачна зеленикава светлина. Марина им го каза пред Монаха и той я опроверга, но толкова объркано, че Маруха и Беатрис не знаеха какво да мислят. Оттогава Марина престана да излиза на двора. Разкъсвани от съмнението кое е фантазия и кое действителност в небивалиците на Марина, двете бяха толкова впечатлени, че една нощ Маруха получи истинска халюцинация — отвори очи и видя Монаха на светлината на нощната лампа, приклекнал както винаги, но на мястото на маската се виждаше череп. Маруха бе потресена, защото свърза видението с годишнината от смъртта на майка си на наближаващия 23 януари.

Марина прекара края на седмицата на легло, повалена от стара болка в гърба, която изглеждаше забравена. Тъй като не можеше да се справя сама, Маруха и Беатрис я обслужваха. Водеха я почти на ръце в тоалетната. Даваха й храна и вода в устата, подлагаха възглавница под гърба й, за да гледа телевизия от леглото. Глезеха я, наистина я обгрижваха с обич, но никога не се бяха чувствали толкова пренебрегнати.

— Виждате колко съм болна, но вие съвсем не ми помагате — упрекваше ги Марина. — А аз толкова съм ви помагала.

Понякога само задълбочаваше още повече действителното усещане за безпомощност, което я измъчваше. Всъщност единственото облекчение в тази последна криза бяха неистовите молитви, които Марина шепнеше без прекъсване в продължение на часове, както и поддържането на ноктите. След няколко дни, изморена от всичко, се изпъна изтощена в леглото и въздъхна:

— Е, добре, да става както нареди Бог.

Вечерта на 22 януари ги посети Доктора от първите дни. Поговори тайно с пазачите и изслуша внимателно коментарите на Маруха и Беатрис за здравето на Марина. Накрая седна на ръба на леглото, за да говори с нея. Навярно беше нещо сериозно и поверително, защото шушукането им бе толкова недоловимо, че никой не различи нито дума. Доктора излезе в по-добро настроение, отколкото на влизане, и обеща скоро пак да дойде.

Потиснатата Марина остана в леглото. На моменти ридаеше. Маруха се мъчеше да я окуражава и Марина й благодареше с жестове, без да прекъсва молитвите си, като почти винаги й отвръщаше с признателност и стискаше дланта й с безжизнената си ръка. Беатрис, с която имаха по-топли отношения, се отнасяше с нея със същата обич. Единственият навик, който поддържаше Марина жива, беше пиленето на ноктите.

На 23 януари, сряда, в десет и половина вечерта се приготвиха да гледат по телевизията предаването „Енфоке“, наострили уши за всяка по-различна дума, за семейна шега, за неочакван жест, за незабележима промяна в текста на някоя песен, в които би могло да се крие кодирано послание. Но не остана време. Едва бе прозвучал музикалният сигнал, когато вратата се отвори и влезе Монаха, въпреки че тази вечер не беше дежурен.

— Дошли сме за бабката, ще я местим в друга къща — обясни.

Каза го така, сякаш отправяше неделна покана. Марина замръзна като мраморна статуя в леглото, побеляха дори устните й, косата й настръхна. Монаха се обърна към нея като обичлив внук.

— Съберете си нещата, бабче — й каза. — Имате пет минути.

Понечи да й помогне да се изправи. Марина отвори уста да каже нещо, но не успя. Стана без чужда помощ, взе торбата с личните си вещи и тръгна към банята с лекотата на нестъпващ по земята сомнамбул. Маруха безстрашно се обърна към Монаха.

— Ще я убиете ли?

Монаха се сгърчи.

— Тия неща не се питат — отвърна. Но веднага се окопити: — Казах ви, отива в по-добра квартира. Честна дума.

Маруха как ли не се опита да попречи да я отведат. Тъй като нямаше шеф, което беше доста необичайно при такова важно решение, помоли от нейно име да извикат някой началник и да го обсъдят. Но спорът бе прекъснат от друг пазач, който влезе да отнесе радиото и телевизора. Без никакви обяснения ги изключи и в стаята се изпари и последният отблясък от празненствата. Маруха помоли поне да им разрешат да догледат предаването. Беатрис бе още по-настоятелна, но се оказа безполезно. Излязоха с радиото и телевизора и казаха на Марина, че ще се върнат за нея след пет минути. Сами в стаята, Маруха и Беатрис не знаеха какво да мислят, на кого да вярват и дали това необяснимо решение ще повлияе на съдбата им.

Марина се забави в банята много повече от пет минути. Върна се облечена в розовия комплект, с кафявите мъжки чорапи и обувките, с които я бяха отвлекли. Анцугът беше изпран и скоро изгладен. Обувките бяха плесенясали от влагата и изглеждаха твърде големи, защото през четирите месеца страдания краката й се бяха смалили. Марина беше все така бледа и покрита с ледена пот, но още се държеше за сламката на надеждата.

— Кой знае дали няма да ме пуснат! — каза.

Без да се уговарят, Маруха и Беатрис решиха, че каквато и съдба да очаква Марина, най-подобаващо по християнски ще е да я излъжат.

— Сигурно! — каза Беатрис.

— Така е — добави Маруха с първата си сияеща усмивка. — Прекрасно!

Реакцията на Марина бе изненадваща. Попита полу на шега, полусериозно какви послания искат да изпратят на семействата си. Те импровизираха доколкото можаха. С лека насмешка Марина помоли Беатрис да й услужи с мъжкия лосион, който Лекето й бе подарил за Нова година. Беатрис й го даде и Марина се напарфюмира зад ушите с неподправено изящество, без огледало оправи косата си от помръкнал сняг и най-после изглеждаше готова да бъде свободна и щастлива.

Всъщност беше на ръба на припадъка. Поиска цигара от Маруха и седна да я изпуши на леглото, докато дойдат да я вземат. Изпуши я бавно, с дълбоки нетърпеливи всмуквания, докато оглеждаше милиметър по милиметър нищетата в тази дупка, в която не бе получила нито капка милосърдие и дори не я бяха оставили да умре достойно в леглото си.

За да не се разплаче, Беатрис строго повтори посланието за близките си: „Ако имате възможност да видите съпруга и децата ми, кажете им, че съм добре и че много ги обичам.“ Но Марина вече не беше на този свят.

— Не ме молете — отвърна, без да я поглежда. — Знам, че никога няма да имам тази възможност.

Маруха й занесе чаша вода с два барбитурата, от които можеше да спи три дни. Наложи се да й даде да пие, защото ръцете й трепереха толкова силно, че Марина не уцелваше устата си с чашата. Тогава надникна в дъното на блесналите й очи и осъзна, че Марина не заблуждава дори себе си. Знаеше много добре коя е, какви дългове й се приписват и накъде я водят. И ако не възразяваше на последните останали в живота й приятелки, правеше го от състрадание.

Донесоха й нова качулка от розова вълна в тон с анцуга. Преди да й я нахлупят, тя се сбогува с Маруха с прегръдка и целувка. Маруха я благослови с думите: „Запазете спокойствие.“ С Беатрис също се сбогува с прегръдка и целувка и й каза: „Бог да ви благослови.“ Вярна на себе си до последния миг, Беатрис продължи да поддържа илюзията:

— Колко хубаво, че ще видите близките си — каза.

Марина се остави в ръцете на пазачите, без да пророни сълза. Нахлупиха й качулката обратно, с дупките за устата и очите на тила, за да не вижда нищо. Монаха я улови за двете ръце и я изведе от къщата гърбом. Марина с твърда стъпка се остави да я водят. Другият пазач затвори вратата отвън.

Маруха и Беатрис останаха неподвижни срещу захлопнатата врата, без да знаят как да продължат живота си, докато не чуха ръмженето на двигателите в гаража, а после шумът от колата се отдалечи към хоризонта. Едва тогава осъзнаха, че са им взели телевизора и радиото, за да не разберат какъв ще е краят на нощта.