Габриел Гарсия Маркес
Вест за едно отвличане (4)

3.

Маруха отвори очи и си спомни една стара испанска поговорка: „Да не ни дава Господ онова, което сме способни да изтърпим.“ Бяха минали десет дни от похищението и тя, както и Беатрис, започваха да свикват с рутината, която първата нощ им изглеждаше невъобразима. Похитителите често им повтаряха, че това е военна операция, но заложническият режим беше по-лош от пленническия. Можеха да разговарят само по неотложни въпроси, и то шепнешком. Не биваше да стават от дюшека, който им служеше за общо легло, и за всяко нещо трябваше да молят двамата пазачи, които не ги изпускаха от очи дори когато спяха: разрешение да седнат, да изпружат крака, да говорят с Марина, да пушат. Маруха трябваше да си запушва устата с възглавница, за да потиска кашлицата.

Единственото легло бе на Марина, осветявано денонощно от вечно запалената нощна лампа. На пода, успоредно на леглото, бе проснат дюшекът, на който спяха Маруха и Беатрис, обърнати едната с глава към краката на другата, като рибките от знака на зодия „Риби“, и с обща завивка за двете. Пазачите ги следяха, седнали на пода и облегнати на стената. Мястото беше толкова тясно, че ако протегнеха крака, стъпваха върху дюшека на затворничките. Живееха в полумрак, защото единственият прозорец беше закован. Преди да заспят, запушваха с парцали пролуката под единствената врата, за да не се вижда светлината от лампата на Марина в останалата част на къщата. Друго осветление нямаше, нито денем, нито нощем, с изключение на отблясъка от телевизора, защото Маруха поиска да свалят синята крушка от тавана, от която всички изглеждаха зловещо бледи. Затворената стая без вентилация се насищаше със зловонна жега. Най-тежки бяха часовете от шест до девет сутринта, когато заложничките вече бяха будни, но стояха без въздух, без вода и храна, в очакване да отпушат пролуката на вратата, за да могат да си поемат дъх. Единствената утеха за Маруха и Марина беше навременната доставка на кана кафе и картон цигари винаги когато поискаха. За Беатрис, специалист по дихателна терапия, наситеният с цигарен дим въздух в стаичката беше истинско нещастие. Въпреки това безмълвно го понасяше, защото другите две бяха доволни. Веднъж, с цигара и чаша кафе в ръце, Марина бе възкликнала: „Колко хубаво ще бъде, когато трите се съберем у дома, ще пушим, ще си пием кафето и ще се смеем при спомена за тези ужасни дни.“ Тогава, вместо да се измъчва, Беатрис съжали, че и тя не е пушачка.

Решението да затворят и трите на едно място можеше да е взето по принуда: навярно първата къща, в която ги откараха, бе станала неизползваема, след като по блъснатото такси проследиха маршрута на похитителите. Само така можеше да се обясни това преместване в последния момент и заварената в къщата оскъдна мебелировка от едно тясно легло, прост дюшек за двете и не повече от шест квадратни метра за три заложнички и двама дежурни пазачи. Марина също била преместена от друга квартира — или от друг чифлик, както тя казваше, — защото пиянствата и безредието на охраната в предишната къща изложили на опасност цялата организация. Във всеки случай бе необяснимо как една от най-големите световни транснационални групировки не проявява и капка състрадание, за да държи помагачите и жертвите си и човешки условия.

Нямаха ни най-малка представа къде се намират. По шума се досещаха, че съвсем наблизо минава шосе за тежки камиони. Изглежда, че имаше и местна кръчма с музика и пиене, отворена до късно. Понякога се чуваше високоговорител, който призоваваше на политически и религиозни събрания или предаваше оглушителни концерти. Няколко пъти до тях достигаха лозунги от изборната кампания за предстоящото свикване на Конституционната асамблея. По-често се чуваше бръмченето на малки самолети, излитащи и кацащи недалече, което ги навеждаше на мисълта, че са някъде около Гуаймарал, летище за самолети за кратки разстояния, на двайсет километра северно от Богота. Маруха, която от дете познаваше климата на саваната, усещаше, че студът в стаята не е като в открито поле, а като в град. Освен това от усилените предохранителни мерки на пазачите се подразбираше, че са в някакво селище.

Най-изненадващ беше близкият грохот от хеликоптер, който на моменти сякаш прелиташе над къщата. Марина Монтоя твърдеше, че с него пристига армейският офицер, отговарящ за похищенията. С течение на времето се наложи да свикнат с този шум, а през месеците на тяхното пленничество хеликоптерът беше кацал поне веднъж месечно и заложничките не се съмняваха, че то е свързано с тях.

Беше невъзможно истината да се разграничи от трескавите фантазии на Марина. Тя твърдеше, че Пачо Сантос и Диана Турбай са затворени в други стаи на същата къща, така че при всяко посещение военният от хеликоптера се занимава и с трите случая. Веднъж дочуха тревожни викове от двора. Майордома ругаеше жена си и даваше нервни заповеди да вдигнат нещо оттам, да го донесат насам, да го обърнат нагоре, сякаш се опитваха някъде да напъхат труп. В мрачните си бълнувания Марина реши, че вероятно са разчленили Франсиско Сантос и го закопават на части под плочите на пода в кухнята. „Почнат ли да убиват, нямат спиране — казваше. — Следващите сме ние.“ Прекараха нощ на големи страхове, после случайно разбраха, че са премествали стара пералня, която и четирима души едва успявали да помръднат.

Нощем наставаше пълна тишина. Нарушаваше я единствено някакъв побъркан петел без чувство за време, който кукуригаше когато му скимне. В далечината се чуваше лай, а наблизо пролайваше куче, което, изглежда, беше обучен пазач. Маруха се чувстваше зле. Свита на кълбо на дюшека, тя се мъчеше да проясни мислите си, от няколко дни лежеше със затворени очи и ги отваряше само при крайна необходимост. Не успяваше да спи пълни осем часа, унасяше се за половин час, а когато се събудеше, отново се сблъскваше с тревогата, която я дебнеше в действителността. Изпитваше постоянен страх: физическо усещане за хладен възел в стомаха, готов всеки миг да изригне в пристъп на паника. Маруха превърташе целия филм на живота си, за да се вкопчи в хубавите спомени, но винаги се налагаха неприятните. При едно от трите й пътувания от Джакарта до Колумбия, докато двамата обядваха, Луис Карлос Галван я помоли да му помогне за следващата му предизборна кампания за президент. Тя вече бе работила като негов поведенчески съветник при предишната кампания, бе придружавала сестра си Глория из цялата страна, заедно бяха празнували победи, бяха преглъщали поражения и избягвали опасности, така че предложението изглеждаше съвсем логично. Маруха се почувства оценена и поласкана. Но в края на обяда забеляза у Галан някакъв странен жест, някакъв свръхестествен проблясък: осени я внезапното и сигурно прозрение, че ще го убият. То беше толкова ясно, че успя да убеди мъжа си да се върнат в Колумбия, въпреки че генерал Маса Маркес го бе предупредил без никакви други обяснения: в страната го дебне смъртна опасност. Осем дни преди да отпътуват от Джакарта, ги събудиха с вестта, че Галан е убит.

Случаят й бе причинил предразположение към депресия, което похищението изостри. Не намираше в какво да се вкопчи, за да избяга от мисълта, че и над нея е надвиснала смъртна опасност. Отказваше да говори и да се храни. Дразнеше я безучастието на Беатрис и грубостта на маскираните пазачи, не можеше да понася покорството на Марина и отъждествяването й със строгостта на похитителите. Държеше се като надзирател, правеше й забележки, че хърка, че кашля насън, че мърда повече от необходимото. Ако Маруха сложеше някъде чаша с вода, Марина бързаше уплашено да я вземе:

— Внимавай! — И я преместваше другаде. Маруха й се тросваше с нескрито пренебрежение.

— Я не се притеснявайте — й казваше. — Не вие командвате тук.

За капак на всички беди пазачите се тревожеха, че Беатрис по цял ден записва подробности от пленничеството, за да ги разказва на съпруга и децата си, след като излезе на свобода. Беше направила дълъг списък на всичко, което й изглеждаше отвратително в стаята, но се отказа, защото нямаше едно нещо, което да не й е противно. Пазачите бяха чули по радиото, че Беатрис е физиотерапевт, но бяха сбъркали думата с психотерапевт, така че й забраниха да пише от страх, че разработва някакъв научен метод, за да ги докара до лудост.

Деградацията на Марина беше разбираема. За нея пристигането на другите две заложнички явно беше като нетърпимо нахлуване в свят, който бе приела като собствен и единствено неин след почти два месеца в преддверието на смъртта. Връзката й с пазачите бе станала много силна, но заради новодошлите се бе променила и след по-малко от две седмици тя изпадна в предишното състояние на ужасни болки и непреодолимо усещане за самота, което дотогава бе успявала да превъзмогне.

Въпреки всичко нито една нощ не се стори на Маруха толкова жестока, колкото първата. Беше ледена и безкрайна. В един часа след полунощ температурата в Богота — според Института по метеорология — беше между 13 и 15 градуса, а в центъра и покрай летището бе валял дъжд. Маруха бе смазана от умора. Захърка още щом заспа, но всеки миг я будеше упоритата й непокорна кашлица на пушачка, подсилвана от студените стени, които призори излъчваха ледена влага. Всеки път, когато захъркваше или се закашляше, получаваше от пазачите ритник в главата. Водена от неудържим страх, Марина им пригласяше и заплашваше Маруха, че ще я вържат за дюшека, за да не се върти толкова, или ще й запушат устата, за да не хърка.

На разсъмване Марина накара Беатрис да пуснат новините по радиото. Оказа се грешка. В първото си интервю с Ямид Амат по Радио Каракол доктор Педро Гереро изстреля по адрес на похитителите залп от оскърбления и предизвикателства. Призова ги да се държат като мъже и да си покажат лицата. Беатрис изпадна в ужас, убедена, че на нея и Маруха тези обиди ще им излязат през носа.

Два дни по-късно някакъв шеф, здравеняк, висок метър и деветдесет, пристегнат в хубав костюм, отвори с ритник вратата и влетя в стаята като вихър. Безукорният му костюм от тънка вълна, италианските мокасини и жълтата копринена вратовръзка не пасваха с примитивното му държане. Подхвърли две-три ругатни на пазачите и се заяде с най-боязливия от тях, когото наричаха Лекето. „Казаха ми, че сте много нервен — го скастри. — Та ви предупреждавам, че тук нервните не оцеляват.“ И без капка уважение веднага се обърна към Маруха:

— Разбрах, че снощи сте пречили, шумите, кашляте.

Маруха му отвърна с образцово спокойствие, което можеше да мине за презрение.

— Когато спя, хъркам и не се владея — му каза. — Не мога да сдържам кашлицата, защото стаята е ледена и по стените призори се стича вода.

Мъжът не беше в настроение за жалби.

— Да не си мислите, че можете да правите каквото ви скимне? — изкрещя. — Така че ако пак хъркате или кашляте нощем, можем с един куршум да ви пръснем главата.

После се обърна и към Беатрис.

— Или на мъжете и децата ви. Познаваме всички и много добре знаем къде са.

— Правете каквото искате — отвърна Маруха. — Нищо не мога да сторя, за да не хъркам. Ако щете, убийте ме.

Беше искрена и след време разбра, че е постъпила правилно. Грубото отношение от първия ден беше един от методите, с който похитителите всяваха страх у пленниците. За разлика от нея Беатрис, все още под впечатление от гневното избухване на мъжа й по радиото, не се държа високомерно.

— Защо трябва да замесвате децата ни, те нямат нищо общо с това — каза почти разплакана. — Вие деца нямате ли?

Шефът, може би поомекнал, отвърна, че има, но Беатрис бе изгубила битката: сълзите не я оставиха да продължи. Маруха, вече по-спокойна, му заяви, че ако наистина искат да стигнат до споразумение, трябва да говорят с мъжа й.

Помисли, че маскираният е последвал съвета й, защото в неделя дойде отново, но беше различен. Донесе сутрешните вестници с изявленията на Алберто Вилямисар за готовност да се стигне до съглашение с похитителите. Както изглежда, започваха да действат с известна последователност. Шефът дори прояви отстъпчивост и поиска от заложничките да му направят списък с най-необходимото: сапун, четки и паста за зъби, цигари, крем за лице и някои книги. Част от поръчката пристигна същия ден, но някои от книгите получиха чак след четири месеца. С времето насъбраха всякакви изображения и картички с лика на Божия Младенец и на Светата Дева Помощница, които различните пазачи им оставяха на сбогуване или им носеха след отпуск. Десет дни по-късно домашният режим вече бе установен. Държаха обувките под кревата, но стаята беше толкова влажна, че от време на време трябваше да ги изнасят да съхнат на двора. Можеха да ходят само по дебели мъжки вълнени чорапи в различни цветове и носеха по два чифта, за да заглушават стъпките им. Дрехите, с които бяха облечени в деня на отвличането, им бяха иззети, но им дадоха комплекти анцузи — по един сив и един розов. С тях живееха и спяха, а двете смени бельо перяха под душа. В началото спяха облечени. По-късно, когато им донесоха нощници, в по-студените нощи навличаха и тях върху анцуга. Дадоха им по една торба, в която да прибират оскъдните си лични вещи: резервния анцуг и чистите чорапи, смените бельо, дамските превръзки, лекарствата, тоалетните принадлежности.

Имаше само една баня за трите заложнички и за двамата пазачи. Жените можеха да я ползват със затворена врата, но без да пускат резето, и то за не повече от десет минути, дори когато трябваше да си изперат дрехите. Позволяваха им да пушат колкото цигари им донасяха, които за Маруха бяха над кутия на ден, а за Марина дори повече. В стаята имаше телевизор и портативно радио, по което заложничките да си пускат новините, а пазачите — музика. Слушаха сутрешните информационни бюлетини тихо, като че ли тайно, но за разлика от тях пазачите пускаха танцовата музика по-силно или по-слабо според настроението си.

Включваха телевизията в девет сутринта за образователните програми, след тях идваха сериалите и още едно-две предавания до обедните новини. Най-дългият промеждутък беше от четири следобед до единайсет вечерта. Оставяха телевизора да работи като в стаите на децата, дори никой да не го гледаше. Заложничките следяха новините с изострено до крайност внимание и се опитваха да уловят шифровани съобщения от семействата си. Всъщност никога не узнаха колко от тях са пропуснали и колко невинни изречения са изтълкували като послания за надежда.

През първите два дни Алберто Вилямисар се появи осем пъти в различни новинарски програми с убеждението, че от някое от тях гласът му ще стигне до заложничките. Освен това почти всички деца на Маруха работеха в медиите. Някои водеха постоянни телевизионни рубрики и ги използваха, за да установят връзка, която смятаха за едностранна и може би безполезна, но все пак я поддържаха.

Още следващата сряда видяха първото предаване на Александра след завръщането й от Гуахира. Психиатърът Хайме Гавирия, колега на съпруга на Беатрис и стар приятел на семейството, сподели мъдри съвети как хора в затворени помещения да поддържат висок дух. Маруха и Беатрис, които познаваха доктор Гавирия, схванаха смисъла на предаването и си взеха поука от неговите наставления.

Беше първото от серия от осем предавания, която, след дълъг разговор с доктор Гавирия, Александра бе подготвила относно психологията на отвлечените. Най-напред трябваше да подберат теми, които да привлекат вниманието на Маруха и Беатрис, а после да вмъкнат в тях лични послания, които само те двете можеха да разшифроват. Александра реши всяка седмица да кани подготвен събеседник и той да отговаря на предварително уговорени въпроси, които да предизвикват преки и ясни асоциации у пленничките. За всеобща изненада много непредубедени телезрители се досетиха, че зад привидно невинните въпроси се крие нещо.

 

 

Недалече оттам — в същия град — условията в затворническата стая на Франсиско Сантос бяха също толкова противни, колкото и в тази на Маруха и Беатрис, макар и по-малко строги. Обяснението можеше да е, че освен политическите интереси на похищението, срещу двете жени имаше и мотив на отмъщение. Почти сигурно пазачите на Маруха и на Пачо принадлежаха към различни групи. Вероятно от съображения за сигурност те действаха поотделно и без никаква връзка помежду си. Все пак в поведението им проличаваха необясними различия. Пазачите на Пачо бяха по-фамилиарни, независими и отзивчиви, а и не внимаваха особено да крият самоличността си. Най-тежкото условие за Пачо бе, че трябваше да спи вързан с метална верига за пръчките на леглото, която бе обвита в изолационна лента, за да не му причини рани. Най-тежкото за Маруха и Беатрис беше, че нямаха дори легло, за което да ги връзват.

Още от първия ден Пачо редовно получаваше вестници. В общи линии материалите за неговото отвличане в печата бяха толкова неверни и произволни, че караха похитителите да се превиват от смях. Когато отвлякоха Маруха и Беатрис, дневният му ред вече бе строго установен. Прекарваше нощта буден и заспиваше в единайсет сутринта. Гледаше телевизия сам или с пазачите, обсъждаха новините на деня и най-вече футболните мачове. Четеше до изнемога и дори проявяваше търпение да играе карти или шах. Леглото му бе удобно и спеше добре от първата нощ до деня, в който хвана някаква уртикария и парене в очите, които изчезнаха след изпирането на памучните завивки и основното почистване на помещението. Не се притесняваха, че някой отвън може да види запалената лампа, защото прозорците бяха заковани с дъски.

През октомври изникна неочаквана надежда: заповядаха му да подготви доказателство, че е жив, за да го изпратят на семейството му. Трябваше да направи върховно усилие, за да запази самообладание. Поиска кана черно кафе и два пакета цигари и започна да пише посланието така, както се изливаше от душата му, без дори да поправи запетайка. Записа го на миникасета, каквато куриерите предпочитаха пред обикновените, защото по-лесно се криеше. Налагаше си да говори бавно и се постара да поправи дикцията си, а в държането му да не проличат сенките, помрачаващи духа му. Накрая, като доказателство за датата на посланието, записа основните заглавия от деня на вестник „Тиемпо“. Остана доволен, особено от първото изречение: „Всички, които ме познават, знаят колко трудно за мен е това послание.“ Но когато го прочете публикувано, вече на свежа глава, остана с впечатлението, че сам си е окачил въжето на шията заради последното изречение, в което умоляваше президента да стори всичко по силите си за освобождаването на журналистите. „Но това — бе отбелязал — не бива да се върши в разрез със закона и конституционните права, което не само ще допринесе за доброто на страната, но и за свободата на печата, която днес е похитена.“ Унинието му се засили няколко дни по-късно, когато отвлякоха Маруха и Беатрис, защото го изтълкува като знак, че тази история ще се окаже продължителна и сложна. Това беше първият кълн на плана за бягство, което щеше да се превърне в негова непреодолима мания.

 

 

Условията на Диана и екипа й — на петстотин километра северно от Богота и три месеца след похищението — бяха различни от тези на другите заложници. Едновременното отвличане на две жени и четирима мъже създаваше сериозни усложнения в логистиката и мерките за сигурност. В затвора на Маруха и Беатрис бе изненадваща пълната липса на съчувствие. При Пачо Сантос беше изненадващо фамилиарното и непринудено отношение на пазачите, негови връстници. В групата на Диана цареше импровизацията, която държеше похитени и похитители в състояние на тревога и неизвестност и налагаше нестабилност, която утежняваше обстановката и увеличаваше нервността на всички.

Заложничеството на Диана преминаваше под знака на номадството. По време на дългото пленничество заложниците, без никакво обяснение, бяха премествани поне двайсетина пъти в Меделин и извън него, в различни по категория квартири и с различни условия. Тази мобилност навярно бе възможна, защото похитителите им, за разлика от онези в Богота, се движеха в естествената си среда, която напълно контролираха, освен че поддържаха пряк контакт с шефовете си.

Заложниците се озоваха в една и съща къща само два пъти, и то за броени часове. В началото ги разделиха на две групи: Ричард, Орландо и Херо Бус в една къща, а Диана, Асусена и Хуан Вита в друга наблизо. Някои премествания бяха прибързани и неочаквани, по различно време и без възможност дори да си съберат нещата поради надвиснала заплаха от предстояща полицейска акция. Почти винаги ги водеха пеш по стръмни склонове, шляпайки в калта под безкрайни проливни дъждове. Диана бе силна и решителна жена, но тези безмилостни и унизителни преходи, при физическите и моралните условия на заложничеството, значително надвишаваха нейната издръжливост. Други премествания се извършваха по удивително естествен начин, в обикновени таксита, които избягваха полицейските постове и уличните патрули. През първите седмици най-тежко за всички бе осъзнаването на факта, че никой не знае за отвличането им. Гледаха телевизия, слушаха радио и четяха вестници, но за изчезването им нямаше вест до 14 септември, когато без да разкрива източника, новинарската програма „Криптон“ съобщи, че екипът им не изпълнява журналистическа мисия при партизаните, а е отвлечен от групата на Екстрадитаблес. Трябваше да минат още няколко седмици, преди групата да поеме отговорност за похищението.

Мъжът, който отговаряше за хората на Диана, беше пайса, както наричаха жителите на Меделин, интелигентен и сърдечен човек, към когото всички се обръщаха с „дон Пачо“, без презиме или фамилия. Около трийсетгодишен, той имаше улегналия вид на по-възрастен. Самото му присъствие спомагаше за незабавното разрешаване на висящи проблеми от всекидневието и вдъхваше надежда за бъдещето. Носеше на заложничките подаръчета, книги, бонбони, касети с музика и ги държеше в течение за развоя на войната и на актуалните новини в страната.

Неговите посещения обаче бяха нередовни и заповедите му невинаги се изпълняваха. Охраната и дежурствата бяха доста хаотични, пазачите никога не носеха маски, използваха прякори от комиксите и пренасяха — от една квартира в друга — устни или писмени послания между отвлечените, които поне донякъде ги утешаваха. Още първата седмица ги снабдиха с униформените анцузи, с тоалетни принадлежности и местните вестници. Диана и Асусена играеха с пазачите на парчес^[1] и много пъти помагаха при съставянето на списъци за покупките. Веднъж един от тях каза нещо, което Асусена отбеляза в записките си: „Само за пари не се притеснявайте, имаме ги в изобилие.“ В началото пазачите живееха в безредие, слушаха музика с пълна сила, ядяха когато им скимне и се мотаеха из къщата по долни гащи. Диана пое ролята на водач и постави всичко и всички на мястото им. Накара ги да се обличат прилично, да намаляват звука на музиката, защото им пречи да спят, и успя да изгони от стаята един от тях, който се домогваше да спи на дюшек до леглото й.

Двайсет и осем годишната Асусена имаше спокоен и романтичен характер, но не можеше да свикне да живее без съпруга си, след като четири години бе свиквала да живее с него. Страдаше от изблици на въображаема ревност и му пишеше любовни писма с ясното съзнание, че той никога няма да ги получи. Още през първата седмица след похищението започна да си води много остроумни и полезни всекидневни записки за бъдеща книга. Макар че от години работеше в предаването на Диана, отношенията им бяха не повече от колегиални, ала в нещастието двете се откриха една за друга. Заедно четяха вестниците, приказваха си до съмване и се мъчеха да спят до обяд. Диана беше импулсивна приказливка и от нея Асусена научаваше житейските уроци, които никой не й бе преподавал в училище.

Членовете на екипа помнеха Диана като интелигентна, весела и жизнерадостна колежка и проницателен политически анализатор. В моментите на отчаяние бе споделила с тях чувството си за вина, задето ги бе въвлякла в тази непредвидима авантюра. „Не ми пука какво ще се случи с мен, но ако с вас се случи нещо, никога повече няма да живея в мир със себе си.“ Хуан Вита, с когото я свързваше старо приятелство, я безпокоеше заради лошото си здравословно състояние. Беше един от най-енергичните и убедителни противници на това пътуване, ала въпреки всичко, едва излязъл от болницата след сериозен прединфаркт, се беше присъединил към екипа. Диана не можеше да го забрави. Първата неделя след отвличането влезе разплакана в стаята му и го попита дали не я мрази за това, че не го бе послушала. Хуан Вита й отвърна съвсем откровено: да, от все сърце я намразил, след като им бяха съобщили, че са в ръцете на Екстрадитаблес, но с времето приел отвличането като неизбежна съдба. Ненавистта му от първите дни също се бе превърнала в чувство за вина, задето не бе успял да я разубеди.

Затворени в съседна къща, по онова време Херо Бус, Ричард Бесера и Орландо Асеведо нямаха толкова причини за тревога. Бяха открили в шкафовете необичайно количество мъжки дрехи, в оригиналните опаковки и с етикетите на прочути европейски фирми. Пазачите им обясниха, че Пабло Ескобар държал такива дрехи за спешни случаи в няколко тайни квартири. „Възползвайте се, момчета, поръчвайте каквото искате — шегуваха се те. — Малко се бавим заради транспорта, но в рамките на дванайсет часа изпълняваме всяка поръчка.“ Количествата храна и напитки, които в началото докарваха с мулета, бяха истинско безумие. Херо Бус им заяви, че един германец не може да живее без бира, и при следващата доставка му докараха три каси. „Обстановката беше спокойна“, сподели Херо Бус на безупречния си испански. В онези дни бе уговорил един от пазачите да фотографира как тримата заложници белят картофи за обяда. По-късно, когато в друга квартира забраниха снимките, бе успял да скрие един автоматичен фотоапарат върху гардероба, с който бе направил серия цветни снимки на Хуан Вита и на себе си.

Играеха на карти, домино и шах, но заложниците не можеха да си съперничат с безразсъдните залози и фокусническите трикове на охранителите. Всички те бяха млади. Най-малкият вероятно беше петнайсетгодишен и се гордееше, че вече е спечелил наградата на дебютант в конкурса за ликвидирането на полицаи за два милиона на глава. Изпитваха такова презрение към парите, че още в самото начало Ричард Бесера им продаде очила за слънце и операторски жилетки на цена, на каквато можеше да се купят пет нови.

Понякога, в студените нощи, пазачите пушеха марихуана и си играеха с оръжията. Два пъти стреляха неволно. Заблуден куршум проби вратата на банята и рани един от тях в коляното. Когато по радиото чуха призива на папа Йоан Павел Втори за освобождаването на отвлечените, един от пазачите възкликна:

— А този кучи син какво се бърка където не му е работа?

Друг от пазачите му се нахвърли, възмутен от това оскърбление, и заложниците трябваше да се намесят, за да не се стигне до престрелка. С изключение на този случай Херо Бус и Ричард приемаха нещата спокойно, за да не се тормозят излишно. Орландо от своя страна си мислеше, че е най-незначителният в групата и неминуемо ще оглави списъка на екзекуциите.

По онова време заложниците вече бяха разделени на три групи в три различни квартири: Ричард и Орландо в една, Херо Бус и Хуан Вита в друга, а Диана и Асусена в трета. Първите двама бяха откарани в такси пред очите на всички, през лудешкия трафик в централния търговски район на Меделин, докато всички служби за сигурност в града ги търсеха. Настаниха ги в една недостроена къща, в помещение, което повече приличаше на килия с размери два на два метра, с мръсна баня без лампа и под охраната на четирима пазачи. За спане разполагаха с два дюшека, проснати на пода. В една винаги заключена съседна стая се намираше друг заложник, за когото — по думите на пазачите — искали откуп от много милиони. Беше едър мулат с масивна златна верига на шията, когото държаха с вързани ръце и в пълна изолация.

Просторната къща с удобства, в която откараха Диана и Асусена за по-голяма част от заложничеството, приличаше на частната резиденция на важен шеф. Хранеха се на масата със семейството, участваха в личните разговори и слушаха най-модните плочи. Между тях, според записките на Асусена, изпълнения на Росио Дуркал^[2] и Хуан Мануел Серат^[3]. В същата тази къща Диана видя телевизионно предаване, снимано в апартамента й в Богота, и си спомни, че беше скрила някъде ключовете от гардероба, но не беше съвсем сигурна дали зад касетите с музика, или зад телевизора в спалнята. Тогава се сети, че бе забравила да затвори сейфа в бързината, с която за последен път бе поела пътя към злощастието. „Дано никой не си е пъхал носа там“, написа в писмо до майка си. След няколко дни, в едно случайно хванато предаване по телевизията, получи успокоителен отговор.

Животът на семейството в къщата не изглеждаше нарушен от присъствието на заложничките. Идваха непознати госпожи, които се държаха с тях като с роднини и им подаряваха медальони и картички с образите на светци-чудотворци, за да им помогнат да излязат на свобода. Пристигаха цели семейства с деца и кучета, които лудуваха из стаите. Най-лошото бе суровият климат. В редките дни, когато грееше слънце, те не можеха да излязат, защото навън винаги се мотаеха строителни работници. Или може би охранители, преоблечени като зидари. Диана и Асусена си направиха взаимно снимки, всяка в леглото си, на които все още не личеше физическа промяна. На фотография, направена три месеца по-късно, Диана вече изглежда изпита и състарена.

Когато на 19 септември Диана узна за отвличането на Марина Монтоя и на Франсиско Сантос, тя разбра — без да е запозната с мненията навън, — че нейният случай не е изолиран акт, както го бе възприемала в началото, а мащабна и дългосрочна политическа операция, чиято цел е оказване на натиск за условията, при които наркобароните ще се предадат. Дон Пачо го потвърди: имало списък на избрани журналисти и общественици, които щели да бъдат похищавани, когато интересите на похитителите го налагат. Тогава Диана реши да си води дневник, не толкова като описание на всекидневието, а по-скоро като паметен документ за настроенията и преценките й за събитията. Записваше всичко: случки от заложничеството, политически анализи, лични наблюдения, диалози без реплики със семейството или с Бога, с Дева Мария и с Божия Младенец. На няколко места бе направила пълни преписи на молитви — между които „Отче наш“ и „Аве Мария“ — като оригинален и навярно по-проникновен начин да се моли.

Очевидно Диана не е мислела да публикува този текст, а да съхрани спомена за някои политически и лични събития, които самата динамика на фактите бе превърнала в сърцераздирателен разговор със самата нея. Бе писала с едрия си закръглен почерк, отчетлив, но труден за разчитане, защото запълваше докрай междуредията на ученическата тетрадка. В началото пишеше тайно, призори, но след като пазачите я разкриха, дори й доставяха хартия и моливи, за да я държат заета, докато те спят.

Първата й записка е от 27 септември, една седмица след отвличането на Марина и Пачо. В нея пише: „От сряда, 19-и, деня, в който дойде отговорникът на операцията, се случиха толкова много неща, че едва си поемам дъх.“ Питаше се защо тяхното отвличане не е било потвърдено от похитителите и си отговаряше, че вероятно за да могат да ги убият без шумен скандал в случай, че вече не са нужни за целите им. „Така го разбирам и ме обзема ужас“, бе написала. Тревожеше се за състоянието на колегите си повече, отколкото за своето, и по всякакъв начин се опитваше да получи информация за положението им. Винаги е била вярваща католичка, както цялото семейство и особено майка й, а с времето тази набожност ставаше все по-ревностна и дълбока, стигаща до състояние на мистицизъм. Молеше се на Бога и Дева Мария за всеки, свързан по един или друг начин с живота й, включително за Пабло Ескобар. „Може би той се нуждае повече от помощта Ти“, се бе обърнала към Бога в дневника си. „Знам, че се стремиш да го накараш да прозре доброто и да предотврати нови мъки, и Те моля — нека той проумее положението ни.“

 

 

Безспорно най-трудно за всички бе да се научат да съжителстват с пазачите. Тези на Маруха и Беатрис бяха четирима младежи без никакво образование, брутални и неуравновесени; двама по двама се редуваха на всеки дванайсет часа и седяха на пода с готови за стрелба автомати. Всички носеха тениски с рекламни надписи, маратонки и къси панталони, които често сами бяха срязали с градинарски ножици. Единият от двамата, които застъпваха в шест сутринта, продължаваше да спи до девет, докато вторият беше на пост, но почти винаги и двамата заспиваха едновременно. Маруха и Беатрис често си мислеха, че ако по това време нахлуе полицейски отряд в къщата, пазачите дори няма да успеят да се събудят.

Общото за всички охранители бе абсолютният им фатализъм. Знаеха, че ще умрат млади, приемаха го и живееха ден за ден. Оправдаваха се, че са приели отвратителния си занаят, за да помагат на семействата си, да си купуват хубави дрехи и мотоциклети и да се грижат за благополучието на майките си, които боготворяха над всичко на света и за които бяха готови да умрат. Живееха, вкопчени в същия Божи Младенец и в същата Света Дева Помощница, в които вярваха и пленниците им. Молеха се всекидневно за закрила и милост с извратено благочестие, защото им принасяха дарове и обети само за да си осигурят успех в престъпленията. След преклонението пред светците идваше ред на рохипнола — наркотик, който им помагаше в реалния живот да извършват подвизи като във филмите. „Като го изпиеш с бира, се надрусваш на момента — обясняваше единият от охраната. — Тогава грабваш едно хубаво желязо и си отмъкваш кола за разходка. Най-голям кеф прави ужасената физиономия, с която човекът ти подава ключовете.“ Мразеха всичко останало: политиците, правителството, държавата, правосъдието, полицията и цялото общество. Животът, казваха, е гадост.

В началото заложниците не ги различаваха, защото виждаха единствено маските и всички им изглеждаха еднакви. Като един и същи човек. С времето разбраха, че маската скрива лицето, но не и характера. Постепенно започнаха да ги разпознават. Всяка маска имаше различна самоличност, нещо типично, свой неповторим глас. И дори нещо повече: имаше сърце. Така неусетно започнаха да си споделят самотата на затворничеството. Играеха на карти и на домино и си помагаха при решаването на кръстословици и ребуси от стари списания.

Марина покорно се съобразяваше с правилата на пазачите, но не беше безпристрастна. Обичаше едни и ненавиждаше други, като истинска майка предаваше от едни на други злонамерени коментари и предизвикваше вътрешни конфликти, които излагаха на опасност равновесието в стаята. Но ги задължаваше да си четат молитвата и всички го правеха.

През първия месец между пазачите имаше един, който страдаше от внезапни и повтарящи се пристъпи на лудост. Наричаха го Варава. Той боготвореше Марина, отрупваше я с ласки и глезотии. И напротив, от първия ден се превърна в жесток враг на Маруха. Когато го прихващаше безумието, риташе телевизора и си блъскаше главата в стените.

Най-странният от всички беше мълчалив и мрачен, много слаб и висок почти два метра, а върху маската намяташе и качулката на тъмносиния суичър, с което заприличваше на побъркан монах. Така и го наричаха — Монаха. Прекарваше много време на колене, като в транс. Явно беше от най-отдавнашните, защото Марина много добре го познаваше и го отрупваше с внимание. След отпуските той й носеше подаръци, между които бе едно пластмасово разпятие. Марина го носеше на врата си, окачено на обикновена връв, така както го бе получила. Тя единствена бе виждала лицето му, защото преди да докарат Маруха и Беатрис, всички пазачи ходели без маски и не правели нищо, за да скрият самоличността си. Марина го приемаше като знак, че няма да излезе жива от това пленничество. Казваше, че е хубав младеж, с най-красивите очи, които е виждала, и Беатрис й вярваше, защото миглите му бяха толкова дълги и извити, че се подаваха през отворите на маската. Беше способен на най-доброто и на най-лошото. Той откри, че Беатрис носи верижка с медальон на Чудотворната Дева.

— Тук е забранено да се носят верижки — й каза. — Трябва да ми я предадете.

Беатрис се възпротиви притеснена.

— Не ми я взимайте — възрази. — Ще е лоша поличба, ще ме сполети нещастие.

Той разбра нейното притеснение. Обясни й, че медальоните са забранени, защото вътре може да има скрити електронни устройства, с които да проследят местонахождението им. Накрая откри разрешение:

— Ето какво ще направим — предложи. — Задръжте верижката, но ми предайте медальона. Извинете, но това е заповед.

От своя страна Лекето бе обсебен от мисълта, че ще го убият, и страдаше от пристъпи на паника. Чуваше въображаеми шумове, измисли си някакъв страхотен белег на лицето, навярно за да заблуди онези, които биха го разпознали. Чистеше със спирт всичко, до което се докосваше, за да не оставя отпечатъци. Марина му се подиграваше, но това не намаляваше бълнуванията му. Посред нощ внезапно се стряскаше: „Чуйте! — шепнеше. — Полицията идва!“ Една нощ загаси нощната лампа и Марина жестоко се блъсна във вратата на банята. Едва не изгуби съзнание. За капак Лекето й се скара, че не умее да се движи в тъмното.

— Я престанете да се будалкате — сряза го тя. — Това да не ви е криминален филм.

Пазачите също бяха заложници. Не биваше да се движат из останалата част на къщата, а часовете за почивка прекарваха в затворена с катинар стая, за да не избягат. Всички бяха прости момчета от Антиокия, не познаваха добре Богота, а един от тях сподели, че когато на всеки двайсет-трийсет дни ги пускат в отпуск, ги отвеждат със завързани очи или в багажника на кола, за да не разберат къде се намират. Друг се боеше, че ще го убият, когато вече няма да е необходим, и така да отнесе тайните си в гроба. Непредвидено се появяваха по-добре облечени и маскирани началници, изслушваха рапорти и раздаваха заповеди. Решенията им бяха непредсказуеми и както заложничките, така и пазачите им, зависеха от тяхното благоволение.

Заложничките получаваха закуската в най-различно време: кафе с мляко и по една арепа^[4] с кренвирш отгоре. За обяд им даваха фасул или леща в сивкава вода, парченца месо в локви мазнина, лъжица ориз и газирана напитка. Тъй като в стаята нямаше дори стол, трябваше да се хранят седнали на дюшека, и то само с лъжица — ножовете и вилиците бяха забранени от съображения за сигурност. Вечерята се скалъпваше с претоплен фасул и други останки от обяда.

Пазачите казваха, че собственикът на къщата, когото наричаха Майордома, си присвоява по-голямата част от парите за храна. Беше четирийсетгодишен, среден на ръст здравеняк, чиято физиономия на фавън можеше да се отгатне по гъгнивия говор и кървясалите му от недоспиване очи, които надничаха през дупките на качулката. Живееше с дребна креслива и развлечена жена с развалени зъби. Казваше се Дамарис и по цял ден, с цяло гърло и фалшиво като оглушал артилерист пееше салса, вайенато и бамбуко^[5] с такъв възторг, че човек неизбежно си я представяше как танцува из цялата къща под звуците на собствената си музика.

Чиниите и чашите не се миеха, а чаршафите не се перяха, докато заложничките не надигнеха вой. Водата в тоалетната се пускаше само четири пъти на ден, а в неделя, когато семейството излизаше, стоеше затворена, та съседите да не заподозрат нещо заради шума от казанчето. Пазачите пикаеха в умивалника или в канала на банята. Дамарис се опитваше да прикрие своята небрежност само когато се дочуеше хеликоптерът на шефовете и го вършеше набързо, с методите на пожарникар — миеше подовете и стените с маркуч. Всеки ден гледаше сериалите до един часа на обед и едва тогава хвърляше в тенджерата под налягане каквото й се намереше за готвене — месо, зеленчуци, картофи, фасул, всичко заедно и объркано — и я оставяше на огъня, докато се включеше свирката.

В честите караници с мъжа си проявяваше такива ярост и вдъхновение за ругатните, че понякога достигаше истински висини на въображението. Имаха две момиченца, на девет и седем години, които ходеха в близкото училище и от време на време канеха други деца да гледат телевизия или да си играят на двора. Понякога в събота наминаваше учителката, а друг път идваха по-шумни приятели и импровизираха вечеринки с музика. Тогава затваряха стаята с катинар, караха ги да изключат радиото, да спрат звука на телевизора и да не ходят в тоалетната дори при неотложна нужда.

 

 

В края на октомври Диана забеляза, че Асусена е загрижена и тъжна. Мълчеше по цял ден и нямаше настроение да споделя нищо. Не бе нещо необичайно: притежаваше необикновената способност да се абстрахира, особено ако четеше, и най-вече ако четеше Библията. Но в сегашното й мълчание се прокрадваше страх, а и бе твърде бледа. След като Диана я притисна с въпроси, Асусена си призна: от две седмици подозираше, че е бременна. Изчисленията й бяха точни. От над петдесет дни се намираше в плен и два пъти подред бе пропуснала цикъла. При тази добра новина Диана подскочи от радост — типична за нея реакция, — ала разбираше притеснението на Асусена.

При едно от първите си посещения дон Пачо им бе обещал, че ще ги освободят в първия четвъртък на октомври. Приеха го за истина, защото последваха значителни промени: по-добро отношение, по-добра храна, повече свобода за движение. Но всеки път изникваше някакъв претекст и отменяха датата. След като обявеният четвъртък отмина, им казаха, че ще са свободни на 19 декември, за да отпразнуват изборите за Националната конституционна асамблея. Така продължиха да чакат Рождество, после Нова година, Деня на тримата влъхви или нечий рожден ден, в низ от отлагания, които не бяха повече от утешения, поднасяни на час по лъжичка.

Дон Пачо продължи да ги посещава и през ноември. Занесе им нови книги, вестници от същия ден, стари списания и кутии шоколад. Разказа им за другите отвлечени. Когато узна, че не е заложничка на отец Перес, Диана се амбицира да получи среща за интервю с Пабло Ескобар и не толкова, за да го публикува — ако все пак й се удадеше такава възможност, — колкото за да обсъди с него условията за доброволното му предаване. В края на октомври дон Пачо й отговори, че молбата й е удовлетворена. На 7 ноември на илюзиите й бе нанесен първият съкрушителен удар: предаването на футболния мач между отбора на Меделин и Националния бе прекъснато от вестта за отвличането на Маруха Пачон и Беатрис Вилямисар.

Хуан Вита и Херо Бус чуха новината в своя затвор и я приеха като възможно най-лошата. Те също бяха стигнали до заключението, че не са нищо повече от статисти във филм на ужасите. „Материал за пълнеж“, както казваше Хуан Вита. „Излишъци“ ги наричаха пазачите. По време на разгорещен спор един от тях бе изкрещял на Херо Бус:

— Я млъквайте, вие тук дори не сте поканен.

Хуан Вита изпадна в депресия, отказваше да се храни, спеше лошо, нищо не го интересуваше и избра милостивата възможност да умре веднъж завинаги, вместо да умира милион пъти всеки ден. Беше блед, едната му ръка изтръпваше, задъхваше се, стряскаше се на сън. Разговаряше единствено с умрелите си роднини, които виждаше от плът и кръв край леглото си. Разтревожен, Херо Бус вдигна скандал по германски. „Ако Хуан умре, вие тук ще сте виновни“, заяви на пазачите. Предупреждението му постигна целта си.

Докараха доктор Конрадо Приско Лопера, брат на Давид Рикардо и Армандо Алберто Приско Лопера — от прочутата банда на братята Приско, — които работеха с Пабло Ескобар още от първите му дни като наркотрафикант. Сочеха ги за създатели на наемническа банда от юноши, подбирани в североизточната община в Меделин. Говореше се, че ръководят шайка от малолетни главорези, на които възлагат най-мръсната работа, както и охраната на заложниците. В професионалните кръгове обаче доктор Конрадо бе смятан за уважаван специалист, чиято репутация бе опетнена единствено от това, че е бил, или все още е, домашен лекар на Пабло Ескобар. Той се яви с открито лице и изненада Херо Бус с поздрав на добър немски:

— Hallo Hero, wie geht’s uns’?^[6]

За Хуан Вита тази визита се оказа изпратена от Провидението. Не толкова заради диагнозата — силен стрес — колкото за читателската му страст. Докторът му предписа единствено сироп от добри четива. Не такива бяха политическите новини, които им разказа доктор Приско Лопера — те им подействаха като отвара, способна да умъртви и най-здравия.

Разклатеното здраве на Диана се влоши през ноември: силни главоболия, спазматични колики, тежка депресия, макар че в дневника й няма сведения да я е посещавал лекар. Тя си мислеше, че депресията й се дължи на застоя в положението й, което с наближаващия край на годината ставаше все по-неопределено. „Тук времето тече различно, а не както сме свикнали — бе записала. — Няма стремежи към нищо.“ Друга записка от онова време свидетелства за обхваналия я песимизъм: „Съумях да направя преглед на живота си до днес: колко влюбвания, каква незрялост при вземането на важни решения, колко пропиляно време за безсмислени неща!“ Професията й заемаше специално място в тази сурова равносметка: „Въпреки че убежденията ми за това каква трябва да бъде работата на журналиста са все по-твърди, не виждам ясно своята роля.“ Съмненията не бяха отминали и собственото й списание, „което ми изглежда толкова бедно не само от търговска, а и от издателска гледна точка“. И с твърда ръка му подписваше присъдата: „Липсва му дълбочина и анализ.“

Дните на всички заложници, разделени на групи, преминаваха в очакване на дон Пачо, чиито посещения, винаги обявявани, но рядко осъществявани, бяха тяхната мярка за време. Чуваха малките самолети и вертолетите, които прелитаха над къщата, и оставаха с впечатлението, че са рутинни проверки. За пазачите обаче всяко прелитане беше знак за мобилизация и те грабваха оръжията в позиция на бойна готовност. От неведнъж повтаряните предупреждения заложниците знаеха, че в случай на въоръжена операция пазачите първо тях ще избият.

Въпреки всичко ноември свърши с известна надежда. Съмненията, измъчващи Асусена Лиевано, се разпръснаха: оказаха се симптоми за лъжлива бременност, вероятно предизвикана от нервното напрежение. Но тя не се зарадва. Напротив: след първоначалния страх мисълта да има дете се бе превърнала в мечта, която си обеща да изживее отново веднага щом излезе на свобода. Диана, от своя страна, откри знак за надежда в изявленията на групата на Нотаблес и на Гидо Пара относно възможността за споразумение.

 

 

За Маруха и Беатрис остатъкът от ноември бе период на приспособяване. Всяка една от тях изгради своя стратегия за оцеляване. Беатрис, която бе храбра и със силен характер, потърси убежище в пренебрегването на действителността. Изтърпя много добре първите десет дни, но скоро осъзна, че положението е по-сложно и рисковано, и предпочете да се извърне с гръб към бедата. Маруха, която бе хладнокръвен аналитик въпреки собствения си почти ирационален оптимизъм, от първия момент разбра, че е попаднала в ситуация, неподвластна на средствата, с които разполага, и заложничеството ще е продължително и тежко. Затвори се в себе си като охлюв в черупката си, пестеше сили, размишляваше задълбочено, докато свикна с неизбежната мисъл, че не е изключено да умре. „Оттук няма да излезем живи“, си каза и самата тя се изненада, че това фаталистично прозрение има обратен ефект. Оттогава се почувства господарка на себе си, способна да понесе всичко и всички, и дори с помощта на внушения да направи режима малко по-търпим. След третата седмица затворничество вече не понасяха телевизията, свършиха кръстословиците и малкото четивни статии в клюкарските списания, които намериха в стаята, останали навярно от предишни заложници. Но дори в най-лошите дни, както бе правила и в нормалния живот, Маруха си запази два часа дневно за абсолютна самота.

Въпреки всичко първите новини през декември обнадеждаваха. Така както Марина подхвърляше ужасните си предзнаменования, Маруха започна да измисля оптимистични игри. Марина веднага се хвана: единият пазач бе вдигнал палец в знак на одобрение, което означаваше, че нещата вървят към подобряване. Един ден Дамарис не излезе на пазар и те го изтълкуваха, че повече не са необходими продукти, защото скоро ще ги освободят. Представяха си на игра как ще ги пуснат и определяха датата и начина. Тъй като живееха в мрак, въобразяваха си, че ще излязат на свобода в някой слънчев ден и ще го отпразнуват на терасата в апартамента на Маруха. „Какво искате за ядене?“, питаше Беатрис. Марина, която беше чудесна готвачка, диктуваше меню, достойно за кралици. Започваха на шега и завършваха наистина: гласяха се за излизане, гримираха се една друга. На 9 декември, която бе една от датите, определени за освобождаването им по случай изборите за Конституционната асамблея, бяха готови, дори си обмислиха отговорите за пресконференцията. Денят премина в напразно очакване, но завърши без огорчение, защото Маруха беше абсолютно убедена, без най-малка сянка от съмнение, че рано или късно мъжът й ще ги освободи.