Габриел Гарсия Маркес
Вест за едно отвличане (10)

9.

Сама в стаята, Маруха осъзна, че се намира в ръцете на мъжете, които по всяка вероятност бяха убили Марина и Беатрис, а те отказват да й върнат радиото и телевизора, за да не го узнае. От упорити молби тя премина към яростно настояване, разкрещя се на пазачите така, че да я чуят и съседите, отказа да се разхожда и заплаши, че ще престане да се храни. Изненадани от тази неочаквана ситуация, Майордома и тъмничарите не знаеха какво да правят. Безполезно се съветваха и шушукаха, излизаха да звънят по телефона и се връщаха още по-разколебани. Опитваха се да успокоят Маруха с нереални обещания или да я сплашат със закани, но не сломиха волята й да не се храни.

Тя никога не се бе чувствала по-уверена в себе си. Беше наясно, че пазачите имат нареждания да не я малтретират, и Маруха заложи на картата, че на всяка цена им е необходима жива. Сметката й се оказа вярна: три дни след освобождаването на Беатрис, много рано сутринта, вратата се отвори без почукване и Майордома влезе с радиото и телевизора. „Сега ще узнаете нещо“, каза на Маруха. И веднага, без драматизъм, изтърси новината:

— Доня Марина Монтоя е мъртва.

Противно на онова, което бе очаквала, Маруха го изслуша така, сякаш винаги го бе знаела. По-изненадана щеше да е, ако бе узнала, че Марина е жива. Ала след като вестта стигна до сърцето й, тя осъзна колко я е обичала и колко много би дала това да не е истина.

— Убийци! — викна на Майордома. — Ето какво сте всички вие: убийци!

В този момент на вратата се появи Доктора и се опита да успокои Маруха с новината, че Беатрис е щастлива и си е вкъщи, но Маруха отказваше да повярва, докато не го види с очите си по телевизията или не го чуе по радиото. Затова пък новодошлият беше като изпратен по поръчка, за да има върху кого да си излее гнева.

— Отдавна не сте идвал насам — тросна му се тя. — И ви разбирам: би трябвало много да се срамувате от това, което сте сторили с Марина.

Потрябва му миг, за да се съвземе от изненадата.

— Какво точно се случи? — настоя Маруха. — Бе осъдена на смърт, така ли?

Той обясни, че в нейния случай е отмъщение за двойно предателство. „Вашият случай е съвсем друг“, я увери. И повтори онова, което бе казвал и преди: „Той е политически.“ Маруха го изслуша с онова странно вцепенение, което мисълта за смъртта предизвиква у хората, предчувстващи, че скоро ще умрат.

— Поне ми разкажете как е станало — настоя тя. — Марина разбра ли?

— Кълна ви се, че не — заяви той.

— Но как не! — настоя Маруха. — Как може да не е разбрала!

— Казаха й, че я местят в друго имение — опитваше се да я убеди той. — Казаха й да слезе от колата, тя продължи да върви напред и я простреляха отзад в главата. Тя не е разбрала нищо.

Образът на Марина как върви пипнешком с нахлупената на обратно качулка към някакво въображаемо имение щеше да преследва Маруха през много безсънни нощи. Просветлението на последния миг я плашеше повече от самата смърт. Единствената й утеха бе кутийката със сънотворни, които пазеше като скъпоценни бисери, за да глътне цяла шепа, преди да се остави безропотно да я завлекат на заколение.

По време на обедните новини Маруха най-после видя Беатрис, заобиколена от роднините, в пълен с цветя апартамент, който въпреки промените веднага разпозна: бе нейният. Но радостта да я види бе помрачена от неодобрението й на обновената мебелировка. Новата библиотека бе добре направена и точно там, където тя искаше, но цветовете на стените и килимите бяха непоносими, а статуетката на коня от времето на династия Танг на новото си място само пречеше. Забравила къде се намира, тя започна да се кара на мъжа и децата си, сякаш можеха да я чуят от екрана. „Глупаци! — извика. — Всичко е наопаки, а не както ви бях казала!“ Желанието й да излезе на свобода за миг отстъпи на нетърпението здравата да ги нахока за неудачната подредба.

В тази буря от противоречиви усещания и чувства дните едва се преживяваха, а нощите бяха безкрайни. Потискаше я това, че спи в леглото на Марина и се завива с нейното одеяло, измъчвана от миризмата й, а когато се унасяше, чуваше в мрака до себе си, в същото легло, дишането й като жужене на пчела. Една нощ видението се превърна в реалност. Марина я хвана над лакътя с топлата си нежна ръка на жив човек и прошепна в ухото й с естествения си глас: „Маруха.“

Не го възприе като халюцинация, защото подобно нереално преживяване бе имала и в Джакарта. На пазар за антикварни предмети бе купила скулптура на красив младеж в естествен ръст, стъпил с единия крак върху главата на повалено момче. Носеше ореол като католическите светци, но този беше тенекиен, а материалът и стилът подсказваха, че е безвкусна добавка. Доста време след като я бе държала на най-лично място в дома си, тя бе узнала, че статуята олицетворява бога на смъртта.

Една нощ на Маруха й се бе присънило, че неуспешно се опитва да изтръгне ореола на статуята, защото й изглежда много грозен. Беше запоен към бронза. Събуди се силно раздразнена от неприятния спомен, изтича да види статуята в салона и завари бога без короната му — ореолът бе захвърлен на пода като в сбъдналия се край на съня й. Маруха — рационален човек и агностик — бе приела мисълта, че самата тя, в незапомнен момент на сомнамбулизъм, е свалила ореола на бога на смъртта.

В началото на пленничеството Маруха се бе държала благодарение на гнева, който предизвикваше у нея покорството на Марина. По-късно той бе заменен от състрадание към горчивата й съдба и старанието да й вдъхва кураж за живот. Когато Беатрис бе започнала да губи самообладание, бе я крепял дългът да проявява силите, които нямаше, както и необходимостта да поддържа собственото си равновесие, когато нещастието я притискаше. За да не потънат, някой трябваше да поеме командването и това бе тя, в онова мрачно и смрадливо пространство от три на два и половина метра, където спяха на пода, ядяха огризки и не беше сигурна, че в следващата минута ще е жива. Но когато в стаята не остана никой, вече не й се налагаше да се преструва: беше останала сама със себе си.

Увереността, че Беатрис е обяснила на семейството й по какъв начин да поддържат връзка по радиото и телевизията, я държеше нащрек. Наистина Вилямисар се появи няколко пъти с насърчаващи послания, а децата я утешаваха с въображението и остроумието си. Внезапно и без предупреждение за две седмици връзката прекъсна. Тя рухна. Престана да излиза на разходка. Безразлична към всичко, лежеше в кревата с лице към стената, ядеше и пиеше колкото да не умре. Върнаха се болките от декември, същите изтръпвания и бодежи в краката, заради които тогава бяха повикали лекар. Този път дори не се оплака.

Пазачите, затънали в лични конфликти и вътрешни разногласия, не й обръщаха никакво внимание. Яденето оставаше непокътнато в чинията, но като че ли нито Майордома, нито жена му го забелязваха. Дните станаха по-дълги и безутешни. Дотолкова, че дори й домъчня за най-тежките моменти от първите дни на заложничеството. Изгуби интерес към живота. Плачеше. Една сутрин се събуди и с ужас забеляза, че дясната й ръка сама се повдига.

Смяната на охраната през февруари дойде като изпратена от Провидението. На мястото на бандата на Варава се появиха четири нови момчета, сериозни, дисциплинирани, словоохотливи. Техните добри обноски и правилен говор бяха облекчение за Маруха. От самото начало й предложиха да играе с тях нинтендо и други телевизионни игри. Това ги сближи. Тя веднага забеляза, че намират общ език, което улесняваше общуването. Несъмнено ги бяха инструктирали с какво по-различно отношение да сломят съпротивата и да повдигнат духа й, защото започнаха да я уговарят, че трябва да продължи да спазва лекарското нареждане за разходки на двора, да помисли за съпруга и децата си, за да не измами надеждите им скоро да я видят в добро състояние.

Обстановката подтикваше към откровения. Със съзнанието, че те също са затворници и вероятно се нуждаят от нея, Маруха споделяше с тях своя опит с тримата си синове, които вече бяха минали през юношеството. Разказваше им за важни моменти от растежа и възпитанието им, за навиците и предпочитанията им. Тогава и пазачите, вече по-доверчиви, заговориха за живота си.

Всички имаха завършено средно образование, а единият дори бе изкарал най-малко един семестър в университета. За разлика от предишните, тези момчета произлизаха от средната класа, но по един или друг начин носеха отпечатъка на културата от бедняшките общини в Меделин. Най-възрастният бе на двайсет и четири години, наричаха го Мравката, бе висок, строен, сдържан по характер. Бе прекъснал образованието си в университета, след като родителите му загинали в автомобилна катастрофа, и не му оставал друг изход, освен да стане наемник. Друг един, по прякор Акулата, весело разказваше, че си взел половината изпити от матурата, като заплашвал учителите с пистолет-играчка. Най-жизнерадостният от тях, а и от всички дотогавашни пазачи, наричаха Пумпала. И наистина приличаше на такъв. Беше доста закръглен, с тънки къси крака, а увлечението му по танците граничеше с лудост. Понякога след закуска си пускаше на магнетофона записи със салса и танцуваше без прекъсване и с неизчерпаемо въодушевление до края на дежурството. Най-сериозният, син на учителка, четеше книги и вестници и беше много добре осведомен за положението в страната. Той имаше само едно обяснение защо е избрал този начин на живот: „Защото е много готин.“

Така както Маруха усети от самото начало, младежите не бяха безразлични към прояви на човещина. Това й вдъхна нови сили за живот, а също и изобретателност да си издейства облекчения, за които самите пазачи не подозираха.

— Не си мислете, че ще ви скроя някой номер — им каза. — Бъдете сигурни, че няма да направя нищо забранено, защото знам, че скоро това ще свърши, и то благополучно. Така че няма смисъл да ме държите толкова изкъсо.

С независимост, каквато не бяха проявили никои от предишните пазачи — нито началниците им, — новите се осмелиха да облекчат затворническия режим много повече, отколкото очакваше самата Маруха. Разрешиха й да се движи из помещението, да говори почти нормално, да ходи в тоалетната без определен график. Новото отношение й вдъхна сили да положи повече грижи за себе си, за което помогна опитът й от Джакарта. Възползва се от уроците по гимнастика, които една инструкторка преподаваше специално за нея в програмата на Александра с възможно най-подходящото название: упражнения в ограничени пространства. Ентусиазмът й беше толкова явен, че един от пазачите я попита подозрително: „Да не би с това предаване да ви пращат някакво послание?“ Маруха едва успя да го разубеди.

По същото време тя бе силно впечатлена от изненадващата поява на кампанията „Колумбия ги издирва“, която не само й се стори добре замислена и добре реализирана, но и най-подходящата, за да поддържа висок духа на последните двама заложници. Почувства се още по-свързана с близките си. Мислеше си, че самата тя би организирала съвсем същата кампания — и като изцеление, и като начин за разтърсване на обществеността, — и до такава степен се отъждествяваше с програмата, че печелеше облозите с пазачите за това кой ще се появи на екрана на следващия ден. Веднъж се обзаложи, че ще бъде Вики Ернандес, голямата актриса и близка нейна приятелка, и спечели. Но за нея по-важна бе наградата, че е видяла Вики и е чула посланието й, което се превърна в един от малкото щастливи мигове на пленничеството й.

Разходките на двора също започнаха да дават плодове. Германската овчарка, радостна, че я вижда отново, се опита да се промъкне под вратника, за да си поиграе с Маруха, но тя я успокои с ласки, за да не предизвика подозрението на пазачите. Марина й бе казала, че оттатък портичката се простира тиха ливада с овце и кокошки. Маруха се увери в това, след като хвърли бегъл поглед под лунната светлина. Тогава обаче забеляза и мъж, въоръжен с пушка, който пазеше от външната страна на оградата. Илюзията да избяга със съучастието на кучето бе отхвърлена.

На 20 февруари — когато изглеждаше, че животът е възвърнал обичайния си ритъм — научиха от радиото, че на оградено пасище за коне край Меделин са открили тялото на доктор Конрадо Приско Лопера, братовчед на главатарите на бандата, който два дни преди това бе изчезнал. Братовчед му Едгар де Хесус Ботеро Приско бе убит четири дни по-късно. Доктор Приско Лопера се бе погрижил за Хуан Вита, с истинското си име и открито лице, и Маруха се питаше не беше ли същият маскиран лекар, който преди това бе прегледал и нея.

Тези убийства, както и онези на братята Приско през януари, предизвикаха силно вълнение сред пазачите и увеличиха нервното напрежение на Майордома и семейството му. Мисълта, че картелът ще отмъсти за убитите с екзекуцията на един от заложниците, както това се бе случило с Марина Монтоя, премина като зловеща сянка през стаята. На следващия ден Майордома се появи без видима причина и по необичайно време.

— Не искам да ви тревожа — каза на Маруха, — но има нещо много странно: от снощи една пеперуда е кацнала на вратата към двора.

Маруха, която не вярваше в неща, които не е видяла с очите си, не разбра какво иска да каже. Майордома й обясни с преднамерено трагичен тон:

— Та нали, когато убиха другите Приско, се случи същото — каза. — Една черна пеперуда три дни стоя залепена на вратата на банята.

Маруха си спомни мрачните предчувствия на Марина, но се престори, че не разбира.

— Е, и какво означава това? — попита.

— Не знам — отвърна Майордома. — Но трябва да е много лош знак, защото тогава ликвидираха доня Марина.

— Сегашната черна ли е, или кафеникава? — попита го Маруха.

— Кафеникава — отвърна Майордома.

— Значи е добра — каза Маруха. — Само черните предвещават беда.

Намерението да я сплашат не проработи. Маруха познаваше съпруга си, начина му на мислене и действие и не смяташе, че той би се объркал дотолкова, че да изгуби съня си заради някаква пеперуда. Най-вече знаеше, че нито той, нито Беатрис не биха пропуснали и най-малкото полезно сведение за евентуална военна операция. Въпреки това, свикнала да тълкува вътрешните си колебания като отражение на външния свят, тя не отхвърли идеята, че смъртта на петима души от едно и също семейство за един месец може да донесе ужасни последствия за останалите двама заложници.

Слухът, че сред делегатите на Конституционната асамблея се забелязват колебания относно екстрадицията, явно би трябвало да смекчи позицията на Екстрадитаблес. На 28 февруари, по време на официалното си посещение в Съединените щати, президентът Гавирия категорично заяви, че е решил на всяка цена да подкрепи екстрадирането, но това не предизвика тревога: усещането за отмяна вече се бе вкоренило дълбоко в националното съзнание и не се нуждаеше от подкупи или заплахи, за да се наложи.

Маруха внимателно следеше събитията в своя дотолкова рутинен живот, че изглеждаше като един и същи повтарящ се ден. До мига, в който Пумпала внезапно прекъсна играта им на домино и — за последен път — събра плочките.

— Утре си отиваме — каза.

Маруха не искаше да повярва, но синът на учителката го потвърди.

— Така е — каза. — Утре тук се връща групата на Варава.

Това бе началото на черния март, както Маруха щеше да го запомни. Докато напускащите пазачи изглеждаха инструктирани да облекчат пленничеството й, на върналите се очевидно бяха разпоредили да го направят нетърпимо. Пристигането им беше като земетресение. Монаха, висок и мършав, изглеждаше още по-мрачен и затворен от последния път. Другите, както винаги, сякаш никога не си бяха отивали. Варава ги командваше с перчене на филмов бандит, издаваше военни заповеди да търсят скривалището на нещо несъществуващо или да се преструват, че го търсят, за да всяват страх в жертвата си. Преобърнаха стаята наопаки по най-грубиянски начин. Разпердушиниха леглото, изкормиха дюшека и го напълниха отново толкова нескопосано, че заради буците беше невъзможно да се спи на него.

Във всекидневието се върна старият навик оръжието да се държи готово в случай, че заповедите не се изпълняват незабавно. Варава не разговаряше с Маруха, без да е насочил автомат в главата й. Тя, както винаги, му се опълчваше и заплашваше, че ще се оплаче на шефовете.

— Не си мислете, че ще умра от някой ваш случаен куршум — му се сопваше. — Стойте мирен или ще се оплача.

Този път методът не подейства. Едно беше ясно: безредието не е премислено, за да всява страх, а е резултат от дълбока деморализация, която разяжда отвътре цялата система. Дори честите кавги с фолклорните изпълнения на Майордома и Дамарис сега бяха станали заплашителни. Той се прибираше вкъщи, когато му скимне — ако въобще се прибереше, — почти винаги безпаметен от многото пиене, а жена му го посрещаше с вулгарни ругатни. Крясъците на двамата и плачът на момичетата, събудени по никое време, огласяха къщата. Пазачите им се присмиваха и пресилено ги имитираха, с което още повече увеличаваха врявата. Беше необяснимо как при тези скандали никой не бе дошъл, макар и само от любопитство.

Майордома и жена му поотделно си изливаха душата пред Маруха. Основателната ревност не даваше на Дамарис нито миг покой. Той пък търсеше начин да успокои жена си, по без да се отказва от похожденията си. Старанията на Маруха обаче стигаха до поредния запой на Майордома. По време на една от редовните караници Дамарис като котка издра лицето на мъжа си така, че драскотините дълго време не зараснаха. Той пък й зашлеви шамар, който я изхвърли през прозореца. Не я уби по чудо, защото в последния момент тя успя да се хване за парапета и увисна от балкона над двора. Това бе краят. Дамарис си събра багажа и замина с децата за Меделин.

Къщата остана в ръцете на Майордома, който понякога се появяваше едва вечерта, само с торбички с кисело мляко и пликчета с пържени картофи. Много рядко носеше пиле. Изтощени да чакат, пазачите тършуваха из кухнята. На връщане в стаята носеха на Маруха някоя забравена бисквита и сурови кренвирши. Скуката ги направи по-мнителни и опасни. Ругаеха родителите си, полицията, цялото общество. Оправдаваха безсмислените си престъпления с кощунственото твърдение, че няма Бог, и стигаха до маниакални крайности в преразказите на сексуалните си подвизи. Един от тях описа подробно изстъпленията, на които подложил една от любовниците си като отмъщение за нейните подигравки и унижения. Озлобени и загубили всякакъв контрол, накрая до такава степен се надрусваха с марихуана и евтин крек, че от пушека в стаята не можеше да се диша. Слушаха радио с пълна сила, затръшваха вратите на влизане и излизане, подскачаха, пееха, танцуваха, премятаха се във въздуха. Един от тях приличаше на професионален акробат в някой изпаднал цирк. Маруха ги предупреждаваше, че шумотевицата ще привлече вниманието на полицията.

— Нека дойдат да ни изтрепят! — крещяха в хор.

Маруха се чувстваше на края на силите си, особено заради пощурелия Варава, който се забавляваше да я буди с приклада на автомата в слепоочието. Започна да й капе косата. Още щом отвореше очи на разсъмване, покритата с косми възглавница я хвърляше в отчаяние.

Тя знаеше, че всеки пазач е различен, но всички страдат от една и съща слабост — несигурност и взаимно недоверие. Маруха умишлено изостряше тези техни чувства, подсилвайки собствените им страхове. „Как можете да живеете така? — ги питаше внезапно. — В какво вярвате вие? Имате ли някакво чувство за другарство?“ И още преди да успеят да отговорят, ги притискаше в ъгъла: „За вас дадената дума значи ли нещо?“ Не отвръщаха, но отговорите, които даваха на самите себе си, навярно не бяха утешителни, защото вместо да се разбунтуват, се унижаваха пред Маруха. Само Варава й се опълчи. „Мръсни олигарси! — изкрещя веднъж. — Да не си мислите, че вечно ще управлявате? Вече не, мамка му: край на играта!“ Маруха, която толкова се бе страхувала от него, му се озъби със същата ярост.

— Вие избивате приятелите си, приятелите ви избиват вас, накрая всички ще се избиете взаимно — му извика. — Кой може да ви разбере? Доведете ми някой да ми обясни що за зверове сте!

Отчаян може би от факта, че не може да я застреля, Варава така удари с юмрук стената, че си нарани китката. Нададе дивашки рев и се разплака от яд. Маруха не се остави състраданието да я размекне. После цял следобед Майордома се мъчеше да я успокои и направи неуспешен опит да подобри вечерята.

Маруха се питаше как е възможно при възцарилото се безредие да си въобразяват, че още има някакъв смисъл от разговорите шепнешком, заключването на стаята, ограниченията за радиото и телевизията от съображения за сигурност. Отегчена от цялата тази лудост, тя се разбунтува срещу безсмислените правила на пленничеството, започна да говори високо, ходеше в тоалетната, когато си поиска. Но страхът й от агресия се увеличи, особено когато Майордома я оставяше сама с дежурната двойка пазачи. Драматичната кулминация настъпи една сутрин, когато един от пазачите с качулка нахълта в банята, докато тя се сапунисваше под душа. Маруха успя да се прикрие с пешкира и нададе писък на ужас, който навярно се чу в целия квартал. Мъжът се вкамени като истукан, примрял от страх от реакцията на съседите. Никой не се появи, не се чу дори въздишка. Пазачът тръгна да излиза заднешком на пръсти, като човек, сбъркал вратата.

Когато най-малко го очакваха, Майордома се появи с друга жена, която пое властта в къщата. Но вместо да наложат контрол над безредието, двамата само го увеличиха. Жената му правеше компания в пиянските изстъпления, които най-често завършваха с шамари и замервания с бутилки. Часовете за хранене станаха непредвидими. В неделя двамата изчезваха някъде да гуляят и оставяха Маруха и пазачите без ядене до следващия ден. Едно ранно утро, докато Маруха сама обикаляше двора, четиримата тъмничари отидоха да тършуват в кухнята и оставиха автоматите в стаята. Една мисъл я разтърси. Наслади й се, докато си говореше с кучето, докато го милваше и му шепнеше, а благодарното животно й ближеше ръцете със съучастническо ръмжене. Крясъкът на Варава я изтръгна от мечтата й.

Настъпи краят на илюзиите. Смениха кучето с друго, с вид на хищник. Забраниха разходките и Маруха бе подложена на постоянно наблюдение. Тогава най-много я плашеше мисълта, че може да я оковат за леглото с веригата, обвита в найлон, която Варава навиваше и развиваше като желязна броеница. Маруха реши да изпревари намеренията му.

— Ако исках да избягам оттук, отдавна щях да го направя — му каза. — Неведнъж съм оставала сама и ако не съм избягала, то е защото не съм искала.

Някой сигурно се беше оплакал, защото една сутрин Майордома влезе подозрително кротък и взе да каканиже извинения. Умирал от срам, занапред момчетата щели да се държат добре, вече пратил да доведат жена му, тя била на път. Така и стана: Дамарис се върна каквато си беше, с двете момиченца, с поличките на шотландски гайдар и противната леща. По същия начин на другия ден се явиха двама шефове с качулки, които изблъскаха навън четиримата пазачи и наложиха ред. „Вече никога няма да се върнат“, заяви единият със смразяваща категоричност. Казано — сторено.

Същия следобед докараха екипа на гимназистите и това беше като вълшебно завръщане към февруарския покой: спокойните часове, илюстрованите списания, музиката на „Гънс енд Роузес“, филмите с Мел Гибсън и с наемните убийци, обръгнали в любовните похождения. Маруха се разчувстваше, като виждаше как младите бандити ги слушат и гледат със същото преклонение като синовете й.

В края на март, без предупреждение, се появиха двама непознати, които бяха заели качулките от пазачите, за да скрият лицата си. Единият от тях, почти без да поздрави, започна да измерва пода с шивашки метър, докато другият се мъчеше да се подмаже на Маруха.

— Очарован съм да се запознаем, госпожо — й каза. — Идваме да сложим мокет в стаята.

— Мокет в стаята ли! — изкрещя Маруха, заслепена от ярост. — Вървете на майната си! Искам да се махна оттук! Още сега!

Във всеки случай най-тревожното не беше мокетът, а какво можеше да означава: неопределено отлагане на освобождаването й. Един от пазачите щеше да каже по-късно, че тълкуването на Маруха вероятно е било погрешно, защото можеше да означава, че скоро ще я пуснат, а подновяват стаята за по-високопоставени заложници. Но Маруха беше убедена, че в онзи момент мокетът означава единствено още една година от живота й.

 

 

Пачо Сантос също трябваше да измисля какво ли не, за да държи заети пазачите си, защото като им писнеше да играят на карти, да гледат по десет пъти един и същи филм и да се фукат с мъжкарските си подвизи, започваха да обикалят стаята като лъвове в клетка. През дупките на качулките се виждаха зачервените им очи. Тогава им оставаше единствено да си вземат няколко дни почивка. А това значеше да затъпеят от алкохол и дрога през цялата седмица на верижни запои и да се върнат още по-зле. Наркотиците бяха забранени и употребата им строго се наказваше, и то не само по време на служба, но зависимите винаги намираха начин да надхитрят бдителността на висшестоящите. Най-често пушеха марихуана, но в тежки моменти си предписваха крек в олимпийски дози, от които можеше да се стигне до истинско бедствие. След нощта на Хелоуин, прекаран на улицата, един от пазачите връхлетя в стаята и с писък събуди Пачо. Той видя досами лицето си маската на дявол с кървясали очи, с настръхнали косми, стърчащи от ушите, и усети пъкленото зловоние на сяра. Пазачът искаше да завършат празника заедно. „Вие не знаете какъв бандит съм аз“, го убеждаваше, докато в шест часа сутринта се наливаха с двойно дестилирана ракия. В следващите два часа му разказа живота си, без Пачо да го е питал, подтикван от неудържими пориви на съвестта. Накрая се бе свлякъл пиян и ако Пачо не избяга тогава, то беше, защото в последния момент не му стигна кураж.

Най-насърчаващото четиво по време на затворничеството му станаха личните бележки, които „Тиемпо“ публикуваше на първите страници само за него, без прикритие или ограничения. Инициативата беше на Мария Виктория. Към един от материалите имаше скорошна снимка на децата му и той незабавно им написа писмо, изпълнено с ужасните истини, които изглеждат смешни на хората, ако не са ги изстрадали: „Седя тук в тази стая, окован с верига за леглото, с пълни със сълзи очи.“ Оттогава написа на жена си и децата си поредица сърцераздирателни писма, които така и не успя да изпрати.

След смъртта на Марина и Диана Пачо бе изгубил всякаква надежда за бягство, докато един ден случаят, без да го е търсил, сам му се изпречи. Вече не се съмняваше, че се намира в един от кварталите, близо до булевард „Бояка“, в западната част на града. Познаваше ги добре, защото в часовете с претоварено движение минаваше оттам на път за вкъщи и по същия този маршрут бе минал вечерта, когато го бяха отвлекли. Повечето сгради бяха еднотипни, като една и съща прекопирана къща: портал на гараж, мъничка градинка, втори етаж с изглед към улицата и боядисани в бяло железни решетки на всички прозорци. Нещо повече: за една седмица успя да установи разстоянието до пицарията, а фабриката се оказа за производство на бира „Бавария“. Объркваща подробност представляваше шантавият петел, който в началото кукуригаше по различно време, а с течение на месеците го правеше едновременно на различни места: понякога се чуваше отдалече в три следобед, понякога досами прозореца му в два през нощта. Още повече би се объркал, ако му бяха казали, че Маруха и Беатрис също го чуват, но в много по-отдалечен район.

В края на коридора, вдясно от стаята му, имаше прозорец, от който би могъл да скочи в затворено дворче, а после да се изкатери по обраслия с пълзящи растения зид до дърво със здрави клони. Не знаеше какво има зад зида, но след като къщата беше ъглова, би трябвало да е улица. И почти сигурно това бе улицата, на която се намираха бакалията, аптеката и един автосервиз. Той обаче можеше да е прикритие за похитителите, което беше опасно. В действителност тъкмо от онази страна веднъж Пачо дочу спор за футбол между два гласа, които несъмнено принадлежаха на негови пазачи. Във всеки случай измъкването през зида щеше да е лесно, останалото обаче бе непредвидимо. Така че най-добрата алтернатива оставаше банята, особено при положение, че само там му разрешаваха да ходи без веригата.

Беше наясно, че трябва да извърши бягството посред бял ден, тъй като никога не ходеше в тоалетната след лягане — дори ако оставаше буден да гледа телевизия или да пише в леглото — и едно изключение от правилото можеше да го издаде. Освен това магазините затваряха рано, след новините в седем съседите се прибираха и в десет вечерта наоколо вече нямаше жива душа. Дори в петък, когато вечерите в Богота са бурни, тук се дочуваше само бавното пъшкане на бирената фабрика или мимолетният вой на линейка, препускаща по булевард „Бояка“. Освен това нощем нямаше да е лесно да намери близко укритие по безлюдните улици, а вратите на магазини и къщи щяха да са затворени с резета и двойни ключалки срещу опасностите на нощта.

Все пак на 6 март се появи най-удобният случай — сега или никога! — и беше през нощта. Един от пазачите бе донесъл бутилка ракия и му предложи да пийнат, докато гледат по телевизията предаване за Хулио Иглесиас. Пачо пи малко, колкото да му угоди. Пазачът бе поел смяната същия следобед, вече се беше наквасил, падна като посечен още преди да свършат бутилката и забрави да окове Пачо. Но той умираше за сън и не съумя да оцени случая, паднал му от небето. Винаги, когато бе искал да иде в тоалетната през нощта, го бе придружавал дежурният пазач, но този път предпочете да не нарушава щастливия му пиянски сън. Излезе в тъмния коридор съвсем невинно — както си беше бос и по гащи — и мина със затаен дъх покрай стаята, в която спяха другите пазачи. Единият хъркаше като трактор. До този момент Пачо не бе осъзнал, че е тръгнал да бяга, но не знаеше и че най-трудното вече е минало. От стомаха му се надигна гадене, езикът му се вледени, сърцето му щеше да изскочи. „Не беше от страх да избягам, а от страх, че не се осмелявам“, сподели по-късно. Влезе в банята на тъмно и притвори вратата с решението, че връщане назад няма. Друг още полузаспал пазач блъсна вратата и освети лицето му е фенерче. И двамата се вцепениха.

— Какво правиш? — попита пазачът.

Пачо отговори с твърд глас:

— Сера.

Друго не му хрумна. Пазачът поклати глава в недоумение.

— Добре — каза накрая. — Успех.

Застанал на вратата, осветяваше Пачо с фенерчето, без да мига, докато той се преструваше, че е свършил.

През седмицата, потънал в униние от провала, той реши да избяга по друг, радикален и необратим начин. „Ще извадя ножчето от самобръсначката, ще си срежа вените и на сутринта ще съм мъртъв“, си каза. На следващия ден отец Алфонсо Лянос Ескобар публикува в седмичната си колонка в „Тиемпо“ обръщение към Пачо Сантос, в което му заповядваше в името на Бога да не смее да мисли за самоубийство. Три седмици статията бе пролежала на бюрото на Ернандо Сантос, който се колебаеше дали да я отпечата — макар че не му беше ясно защо, — и едва предишния ден, в последния момент реши да я пусне, все така без да знае защо. До днес, всеки път като разказва за това, Пачо изживява вцепенението от онази нощ.

 

 

В началото на април някакъв второстепенен началник посети Маруха и й обеща да посредничи, за да получи писмо от мъжа си, от което тя се нуждаеше като от цяр — и за душата, и за тялото. Отговорът беше неочакван: „Няма проблем.“ Мъжът си отиде към седем вечерта. Към дванайсет и половина, след разходката на двора, Майордома почука нетърпеливо на вратата, заключена отвътре, и й връчи писмото. Не беше нито едно от многото послания, които Вилямисар й бе изпратил по Гидо Пара, а писмо, предадено на Хорхе Луис Очоа, към което Глория Пачон бе добавила утешителен послепис. На гърба на същия лист Пабло Ескобар собственоръчно бе написал следната бележка: „Знам, че това бе ужасно за вас и вашето семейство, но семейството ми и аз също страшно много сме страдали. Обаче не се тревожете, аз ви обещавам, че каквото и да стане, на вас нищо няма да ви се случи.“ И завършваше със странно признание, което на Маруха се стори невероятно: „Не обръщайте внимание на моите комюникета за печата, те са само за оказване на натиск.“

Писмото от мъжа й, напротив, я обезсърчи с песимизма си. Пишеше, че нещата вървят добре, но да се въоръжи с търпение, защото чакането можело да се проточи. Сигурен, че преди да й го предадат, писмото ще бъде прочетено, Вилямисар завършваше с изречение, което в случая бе предназначено повече за Ескобар, отколкото за Маруха: „Направи своята саможертва за мира в Колумбия.“ Тя побесня. Много пъти бе улавяла мислените послания, които Вилямисар й изпращаше от терасата им, и му бе отвръщала с цялото си сърце: „Измъкнете ме оттук, защото вече дори не знам коя съм след толкова месеци, без да съм се поглеждала в огледалото.“

След това писмо тя гореше от желание лично да го попита за какво търпение или нетърпение й говори, мамка му, след всичкото търпение и страданията в ужасните нощи, когато внезапно се бе вцепенявала от гърча на смъртта. Тя не можеше да знае, че писмото е старо, написано след провала с Гидо Пара и преди първите срещи със семейство Очоа, когато отникъде не проникваше лъч надежда. Затова то не можеше да бъде оптимистично, каквото би било сега, когато пътят към освобождението изглеждаше прокаран.

За късмет недоразумението послужи на Маруха да осъзнае, че ядът й може да се дължи не толкова на писмото, колкото на по-отдавнашно и неосъзнато озлобление към съпруга й: защо, след като Алберто движеше процеса, бе допуснал да освободят първо Беатрис? През деветнайсетте години съвместен живот не бе имала нито време, нито причина или смелост да си зададе подобен въпрос и отговорът, който си даде сама, я накара да проумее истината: бе устояла на заложничеството, защото знаеше с абсолютна сигурност, че мъжът й посвещава всеки миг от живота си на усилията да я освободи, и го прави без дори да се надява, че тя го знае със сигурност. Това — макар нито той, нито тя да го знаеха — беше техният договор за любов.

Бяха се запознали преди деветнайсет години на служебна среща, когато и двамата се занимаваха с младежка публицистика. „Алберто веднага ми хареса“, каза Маруха. Защо? Тя дори не се замисли: „Заради своята безпомощност.“ Доста неочакван отговор. На пръв поглед тогава Вилямисар имаше вид на типичния за времето студент бунтар, с коса до раменете, двудневна брада и една-единствена риза, която кога переше, кога не. „Понякога се къпех“, споделя той днес, примирайки от смях. При втори поглед ставаше ясно, че е гуляйджия, сваляч и с чепат характер. Маруха обаче веднага го бе видяла с трети поглед — като мъж, който може да си изгуби главата по една красива жена, още повече ако е умна и чувствителна и най-вече ако притежава в излишък единственото нещо, което му е нужно, за да го опитоми: желязна ръка и нежно сърце.

На въпроса какво е харесал той у нея Вилямисар отвръща с ръмжене. Може би защото, като се изключат видимите й достойнства, Маруха не притежаваше кой знае какви качества, за да се влюби в нея. Вече в разцвета на трийсетте, тя беше сключила църковен брак на деветнайсет, имаше пет деца от мъжа си — три момичета и две момчета, — родени през интервал от петнайсет месеца. „Разказах му всичко още първия път — каза Маруха. — За да си знае, че навлиза в минно поле.“ Алберто отвърнал с поредното ръмжене и вместо да я покани на обяд, помолил общ приятел да покани и двамата. На следващия ден я поканил той, заедно със същия приятел, на третия ден я поканил сама, а на четвъртия се срещнали, без да ходят на обяд. Така продължили да се виждат всеки ден с най-чисти намерения. На въпроса дали е бил влюбен, или само е искал да я вкара в леглото, Вилямисар отговори като типичен сантандерец: „Не се будалкайте, беше съвсем сериозно.“ Може би и самият той не си е представял до каква степен.

Бракът на Маруха беше спокоен, без пререкания, съвършен, но навярно му е липсвал онзи грам вдъхновение и опасност, от който се е нуждаела, за да се чувства жива. Намираше време за Вилямисар с оправдания за работа. Измисляше си повече служебни задължения, отколкото имаше, включително в събота от дванайсет на обяд до десет вечерта. В неделни и празнични дни изникваха младежки празненства, беседи за изкуство, киноклубове в полунощ и какво ли не още, само за да са заедно. Той нямаше проблеми: беше ерген и на разположение, живееше както му скимне, хранеше се навън и имаше толкова съботни гаджета, че всъщност нямаше нито едно. Оставаше му последният изпит, за да стане лекар-хирург като баща си, но времената бяха по-подходящи да си живее живота, вместо да лекува болни. По онова време любовта бе започнала да излиза от рамките на сладникавите болера, беше настъпил краят на парфюмираните любовни писъмца, просъществували четири века, на плачливите серенади, на кърпичките с монограми, езика на цветята, празните киносалони в три следобед и сякаш целият свят бе придобил смелост срещу смъртта с щастливата лудост по „Бийтълс“.

Година след запознанството двамата се събраха да живеят заедно с децата на Маруха в апартамент от сто квадратни метра. „Беше истинска катастрофа“, казва сега Маруха. И с право: живеели сред караници на всеки срещу всеки, сред трясък от счупени чинии, на ревност и подозрения между деца и възрастни. „Понякога го мразех до смърт“, признава Маруха. „И аз нея“, добавя Вилямисар. „Но само за пет минути“, смее се Маруха. През октомври 1971 г. се оженили в Уреня, във Венецуела, с което тя прибавила още един грях в живота си, защото разводът не съществувал и само малцина вярвали, че гражданският брак е законен. След четири години се бе родил Андрес, единственият им общ син. Сблъсъците продължаваха, но вече не боляха толкова: животът се бе наел да ги научи, че щастието в любовта не е създадено, за да спят заедно, а за да се мъчат заедно.

Маруха бе дъщеря на Алваро Пачон де ла Торе, журналистическа звезда от четирийсетте години, който бе загинал с двама именити колеги при злополука, превърнала се в легенда сред хората от занаята. Останали без майка, тя и сестра й Глория от съвсем млади се бяха научили да се справят сами. На двайсет години Маруха бе дизайнер и художник, вундеркинд в рекламата, редактор и сценарист в радиото и телевизията, директор за връзки с обществеността или за реклама в големи фирми, като не преставаше да се занимава с журналистика. Артистичният талант и импулсивният характер веднага се налагаха наред с вродения дар за лидерство, добре прикриван в кроткия вир на циганските й очи. От своя страна Вилямисар забрави медицината, подстрига се, захвърли единствената си риза, сложи си вратовръзка и стана специалист по продажби на едро на всичко, годно за продан. Но не промени начина си на живот. Маруха признаваше, че той, много повече от ударите в живота, я бе излекувал от условностите и задръжките на социалната й среда.

Двамата работеха поотделно и преуспяваха, докато децата растяха в училище. Маруха се прибираше в шест следобед и се заемаше с тях. Поучена от собственото си възпитание в строгост и условности, тя пожела да бъде по-различна майка, която не ходи на родителски срещи в училище и не помага в писането на домашни. Дъщерите й роптаеха: „Искаме майка като на другите.“ Но Маруха със здрава ръка ги приучи на обратното, тоест самостоятелно и съзнателно сами да решават какви да бъдат. Интересното е, че всички решиха да бъдат точно такива, каквито тя би искала. След завършването на Академията за изящни изкуства в Рим Моника бе станала художник и графичен дизайнер. Александра беше журналистка, програмен директор и режисьор в телевизията. Хуана бе сценарист и режисьор в телевизията и в киното. Николас бе композитор на филмова музика. Патрисио бе професионален психолог. Андрес, студент по икономика, ужилен от скорпиона на политиката заради лошия пример на баща си, още на двайсет години на общи избори бе избран за общински съветник в кметството на община Чапинеро, в северния район на Богота.

Още откакто бяха годеници, съучастието на Луис Карлос Галан и Глория Пачон се оказа решаващо за политическата кариера, която нито Алберто, пито Маруха бяха предвиждали. На трийсет и седем години Галан бе навлязъл във финалната права като кандидат-президент от партията Нов либерализъм. Съпругата му Глория, също журналистка, и Маруха, вече опитна в рекламата и пропагандата, изработиха и ръководиха стратегиите по поведението му за шест предизборни кампании. Опитът на Вилямисар в масовите продажби му осигуряваше познания по логистика за цяла Богота, каквито малцина политици притежаваха. За един месец трескава дейност тримата подготвиха предизборната кампания на Нов либерализъм в столицата и надминаха закалени специалисти. В изборите през 1982 г. Вилямисар зае шесто място в списъка за Камарата на представителите, от който не се очакваше да бъдат избрани повече от петима, а бяха избрани деветима. За нещастие онази победа се оказа прелюдия към новия живот, който щеше да отведе Алберто и Маруха — осем години по-късно — до похищението, това страшно изпитание за любовта им.

 

 

Десетина дни след писмото големият началник, когото наричаха Доктора — вече всепризнат като главен отговорник за отвлечените, — посети Маруха без предупреждение. Откакто го видя в първата квартира, в която я отведоха след залавянето, тя го бе виждала още три пъти преди смъртта на Марина. Двамата с нея бяха водили шепнешком дълги разговори, обясними единствено с много отдавна спечелено доверие. С Маруха винаги се бе отнасял най-зле. На всяка нейна забележка, дори най-обикновената, отвръщаше високомерно и грубо: „Вие нямате думата тук.“ Още когато трите заложнички бяха заедно, веднъж тя понечи да се оплаче от мизерните условия в стаята, на които се дължаха упоритата кашлица и блуждаещите болки.

— Прекарал съм по-тежки нощи на хиляди пъти по-лоши места — бе й възразил злобно. — Какво си въобразявате?

Посещенията му предвещаваха големи събития, добри или лоши, но винаги решаващи. Този път обаче, окуражена от писмото от Ескобар, Маруха бе събрала сили да му се опълчи.

Връзката се установи незабавно и общуването протече изненадващо гладко. Без да проявява враждебност, тя го заразпитва какво иска Ескобар, как вървят преговорите, какви са възможностите скоро да се предаде. Той й обясни без недомлъвки, че няма да е лесно, ако не се получат достатъчни гаранции за безопасността на Пабло Ескобар, на семейството и хората му. Маруха го попита за Гидо Пара, чиято дейност я бе обнадеждила и чието внезапно изчезване я заинтригува.

— Той не се държа много добре — отговори Доктора без вълнение. — Вече е навън.

Това можеше да се тълкува по три начина: или е изгубил влиянието си, или наистина е напуснал страната — както бе публикувано, — или го бяха ликвидирали. Доктора се измъкна с отговора, че наистина не знае.

Отчасти от неудържимо любопитство и отчасти за да спечели доверието му, Маруха го попита кой е написал откритото писмо, което тези дни групата на Екстрадитаблес бе отправила до посланика на Съединените щати във връзка с екстрадицията и наркотрафика. То бе привлякло вниманието й не само със силните аргументи, но и с добрия стил. Доктора не бил сигурен, но знаел, че Ескобар сам пишел писмата си, нанасял поправки и преписвал чернови, докато успявал да изложи идеите си без двусмислия и противоречия. След почти двучасовия разговор Доктора се върна към темата за предаването. Маруха забеляза, че е по-заинтересуван, отколкото бе показал в началото, и че мисли не само за съдбата на Ескобар, но и за своята собствена. Тя, от своя страна, си бе изградила точен критерий за полемиките и развоя в изработването на указите, познаваше в подробности политиката за подчинение на властта, както и тенденциите в Конституционната асамблея относно екстрадицията и помилването.

— Ако Ескобар не се съгласи да прекара поне четиринайсет години в затвора — каза тя, — не вярвам правителството да се съгласи той да се предаде.

Доктора толкова се впечатли от мнението й, че направи необичайно предложение: „Защо не напишете едно писмо на Патрона?“ И при вида на озадачената Маруха настоя.

— Сериозно, напишете му това — й каза. — Може да се окаже много полезно.

Речено — сторено. Занесе й хартия и молив и изчака търпеливо, като се разхождаше напред-назад из стаята. Между първата и последната буква Маруха изпуши половин кутия цигари, докато пишеше седнала на леглото, подпряла листа на една от дъските. Сдържано поблагодари на Ескобар за увереността, която й бяха вдъхнали думите му. Написа, че не я изпълва желание за мъст срещу него или срещу хората, свързани с отвличането й, дори изказа благодарност на всички за достойното отношение, което бяха проявили към нея. Надяваше се Ескобар да може да се съобрази с указите на правителството, за да осигури добро бъдеще за себе си и децата в родината им. Накрая, със същата формулировка, която Вилямисар й бе подсказал в писмото си, изрази готовността си за саможертва в името на мира в Колумбия.

Доктора бе очаквал нещо по-конкретно за условията на предаването на Ескобар в ръцете на правосъдието, но Маруха го убеди, че ефектът ще е същият, и без да навлиза в подробности, които можеха да се приемат за неуместни или да се изтълкуват неправилно. Оказа се права: писмото бе разпратено до пресата от Пабло Ескобар, който в този момент държеше медиите в ръцете си поради интереса им към доброволното му предаване.

Използвайки същия канал, Маруха изпрати писмо и до Вилямисар, но то бе съвсем различно от онова, което бе замислила под влияние на гнева си. Впоследствие, след дълги седмици мълчание, той отново се появи по телевизията. Същата нощ, под съкрушителния ефект от сънотворното, тя сънува как Ескобар слиза от хеликоптер, прикривайки се зад тялото й срещу откос от куршуми като в някаква футуристична версия на каубойски филм.

В края на посещението си Доктора бе наредил на хората в къщата да вложат повече старание в грижите си за Маруха. Майордома и Дамарис толкова се зарадваха от новите указания, че започнаха да прекаляват в желанието си да й угодят. Преди да се сбогува, Доктора заяви, че е решил да смени охраната. Маруха го помоли да не го прави. Младите гимназисти, които бяха застъпили на смяна през април, бяха истинско облекчение след мартенските издевателства и продължаваха да поддържат мирни отношения с нея. Маруха бе спечелила доверието им. Те споделяха с нея дочутото от Майордома и жена му и разказваха за вътрешните дрязги, които дотогава бяха пазени като държавна тайна. Стигнаха дотам да й обещаят — и Маруха им вярваше, — че ако някой предприеме нещо лошо срещу нея, те първи ще го предотвратят. Доказваха чувствата си с лакомства, които отмъкваха от кухнята, и дори й подариха тенекиена кутийка със зехтин, за да подобрява противния вкус на лещата.

Единствената трудна тема бяха религиозните им терзания, които ги измъчваха и които тя не можеше да разсее поради вроденото си неверие и невежеството си по въпросите на вярата. Много пъти бе рискувала да наруши хармонията в стаята. „Я да видим каква е тази работа. Ако е грях да се убива, вие защо убивате?“, ги питаше. И ги предизвикваше: „Толкова молитви в шест следобед, толкова свещи, толкова щуротии за Божия Младенец, но само да се опитам да избягам, хич няма да си спомните за него, а ще ми теглите куршума.“ Споровете понякога толкова се изостряха, че веднъж един от тях изкрещя ужасен:

— Та вие сте атеистка!

Тя на висок глас потвърди. Никога не бе допускала, че ще предизвика подобно изумление. Осъзнавайки, че този безсмислен радикализъм може да й струва скъпо, тя си съчини някаква космическа теория за света и живота, която им позволяваше да обсъждат въпроса без препирни. Затова не беше за препоръчване да заменят младежите с някакви непознати. Доктора обаче й обясни:

— Така ще оправим онази историята с автоматите.

Маруха разбра какво е искал да каже едва когато дойде новата смяна. Бяха някакви невъоръжени чистачи, които по цял ден чистеха и миеха до такава крайност, че всъщност предизвикваха повече бъркотия от предишната мръсотия и безпорядък. Но кашлицата на Маруха постепенно изчезна, а новият ред й позволяваше да гледа телевизия по-спокойно и съсредоточено, което се отразяваше добре на здравето и равновесието й.

Неверницата Маруха не бе обръщала ни най-малко внимание на „Минутата на Бога“, странно предаване от шейсет секунди, в което осемдесет и две годишният свещеник еудист^[1] Рафаел Гарсия Ерерос споделяше размислите си, по-скоро социални, отколкото религиозни, а и много пъти неразбираеми. Като пламенно вярващ католик Пачо Сантос обаче се интересуваше от посланията му, които нямаха нищо общо с тези на професионалните политици. Отецът се бе превърнал в едно от най-известните лица в страната още откакто през януари 1955 г. програмата бе излязла в ефир по Канал 7 на националната телевизия. Дотогава гласът му бе звучал по няколко радиостанции: от 1950 г. в Картахена, от януари 1952 г. в Кали, от септември 1954 г. в Меделин и от декември същата година в Богота. Бе започнал в телевизията почти от самото й създаване. Отличаваше се с прям, понякога грубоват стил и говореше, вперил орловия си поглед в зрителя. От 1961 г. всяка година организираше „Банкет за милион“, на който присъстваха множество прочути личности — или такива, които искаха да се прочуят, — и плащаха един милион песо за купичка бульон и хлебче, поднесени от една от кралиците на красотата. Парите бяха предназначени за фонд за социална дейност, който носеше същото название като предаването. Най-голям шум през 1968 г. вдигна поканата до Брижит Бардо, на която свещеникът бе изпратил лично писмо. Незабавното съгласие на актрисата предизвика възмущението на местните лицемери, които заплашиха, че ще бойкотират банкета. Отецът не отстъпи. Много навременен пожар в „Студио Булон“ в Париж и фантастичното обяснение, че няма места в самолета, бяха двата претекста, благодарение на които националният скандал бе избегнат.

Пазачите на Пачо Сантос бяха ревностни зрители на „Минутата на Бога“, но те се интересуваха повече от религиозното, отколкото от социалното съдържание. Сляпо вярваха, както повечето семейства от бордеите в Антиокия, че отецът е светец. Тонът му винаги бе троснат, а съдържанието — понякога — неразбираемо. Но предаването на 18 април — предназначено несъмнено, макар и без споменаване на името, за Пабло Ескобар — бе неразгадаемо.

„Казаха ми, че искал да се предаде. Казаха ми, че искал да говори с мен — изрече отец Гарсия Ерерос, вперил очи право в камерата. — О, море! О, море в Ковеняс в пет следобед, когато слънцето залязва! Какво да направя? Казват ми, че е изморен от живота си и от своята бран, а никому не мога да поверя тайната си. Въпреки това тя ме задушава отвътре. Кажи ми. О, море! Ще мога ли да го сторя? Ще трябва ли да го сторя? Ти, което знаеш цялата история на Колумбия, ти, което си видяло индианците да боготворят идолите си на този бряг, ти, което си чуло шепота на историята, ще трябва ли да го сторя? Ще ме отхвърлят ли, ако го сторя? Ще бъда ли отвергнат в Колумбия? Ако го сторя, ще се разрази ли престрелка, когато тръгна с тях? Ще падна ли с тях в тази авантюра?“

Маруха също го чу, но не й се стори толкова странно, колкото на мнозина колумбийци, защото винаги си бе мислила, че отецът е склонен да бръщолеви несвързано, докато блуждае в галактиката. Приемаше го по-скоро като неизбежна прелюдия към новините в седем. Онази вечер му обърна внимание, защото всичко свързано с Пабло Ескобар бе свързано и с нея. Бе изумена и заинтригувана, а и много разтревожена от неведението какво всъщност може да се таи в дъното на тази пророческа галиматия. Пачо, напротив, бе убеден, че отецът ще го измъкне от това чистилище, и от радост прегърна пазача си.